Чародейката

Глава 27

Били Хлапето следваше Макиавели и Черния ястреб по тесния тунел. Мръснобялата светлина на едно сияещо кълбо от енергия трепкаше по мокрите стени и капеше от тавана. Въздухът вонеше на мъртва риба и гниещи водорасли.

— Това е отвратително — промърмори Били.

— Склонен съм да се съглася с теб — рече Макиавели. — Но съм бил и на по-лоши места. Напомня ми малко за…

— Не ми казвай. Не искам да знам — изсумтя Били. Направи крачка напред и затъна до глезена в зловонна кал. Един смрадлив мехур се пукна, опръсквайки джинсите му с мръсотия.

— Когато това свърши, ще изгоря тези ботуши. А са ми любимите.

— Харесвам те, Били — каза Макиавели. — Винаги си такъв неизменен оптимист. Предполагаш, че в края на това приключение ще сме живи, за да си купиш нови ботуши.

— Ами не знам за теб, но аз лично не смятам да умирам, това е сигурно. — Зъбите на Били се белнаха в полумрака. — Двамата с Черния ястреб сме попадали в някои доста напечени ситуации през годините. — Той погледна над рамото на италианеца и повиши глас. — Тъкмо казвах…

— Чух те, Били — рече тихо Черния ястреб. — Всъщност сигурен съм, че току-що всичко на този остров те чу.

Били поклати глава. Посочи с палец към тавана.

— При този шум? Съмнявам се. — Ревовете, врещенето и крясъците на събраните горе чудовища проникваха през скалите.

— Но да гледаме на нещата от добрата им страна. Поне все още са на острова.

— Трябва да започнем да се притесняваме едва когато стане тихо. Наистина тихо — каза Черния ястреб. — Това ще означава, че или се прокрадват към нас, или са напуснали острова.

— Впечатляваща логика. Това да не е някаква мъдрост на индианските следотърсачи? — попита Макиавели.

Черния ястреб поклати глава.

— Просто здрав разум. — Той спря и посочи нагоре. — Там.

Ръката на италианеца се раздвижи и сияещото кълбо се понесе по тунела, за да освети правоъгълен вход. За разлика от останалата част от стените, които бяха покрити с водорасли, миди и кал, тук повърхността им бе почистена и се виждаха оригиналните неравни тухли, използвани за построяването на тунела.

— Това е пещерата, за която ви разправях — рече Черния ястреб. — Когато свърших с Нерей, някои от онези русалки ми бяха малко ядосани.

Били Хлапето се ухили и отвори уста да каже нещо, но Макиавели посегна и го стисна за ръката, за да мълчи.

— Тъй като не ми оставаше кой знае какъв избор — продължи Черния ястреб, — се оттеглих по-навътре в тунела. Жените ме преследваха — дори и без крака се движеха доста бързо, издърпвайки се напред с ръце и пляскайки с опашки. Приличаха на сьомга, която плува нагоре по реката. Виеха и съскаха, докато не стигнах до онзи завой там. А после спряха, сякаш бяха налетели на стена. — Черния ястреб вдигна ръка и зловонният въздух в тунела се изпълни с острия и чист билков аромат на сарсапарила. Бледозелени пламъци затанцуваха по върховете на пръстите му, а после се издигнаха нагоре, за да образуват безформен облак с цвят на изумруд. Стените на тунела оживяха от трепкаща сребристозелена светлина. — Тогава видях това — каза той.

— Какво е? — прошепна Били, взирайки се в стените.

Черния ястреб протегна дясната си ръка и я прокара по стената. Тя бе покрита с фин, блестящ слой, който полепна по пръстите му на дълги, ефирни нишки.

— Паяжина — каза той. — Стените са покрити с паяжина.

— За това са нужни много паяци — рече нервно Били.

Черния ястреб махна с ръка и зеленият облак се понесе навътре в тунела, осветявайки го.

— Можете да видите, че е разкъсана на някои места, значи нещо едро е минало оттук. — Той пристъпи напред и вдигна парче дърво от калта. — Но интересът ми бе привлечен от ето това. Тъкмо го бях открил, когато чух гласовете ви. — Черния ястреб протегна напред пръчка от здраво черно дърво, дебела два-три сантиметра, към която бе прикрепен дълъг и плосък листовиден връх. Макиавели и Били се наведоха да разгледат оръжието.

— Това е копие — каза Били. — И то старо. Шарката по върха не ми е позната. Не е характерна за Америка…

— На мен ми прилича на африканска… може би зулуска — рече Макиавели.

— В калта зад мен има още — каза Черния ястреб. Поднесе ръка над металния връх на копието. Зелената аура, трептяща по пръстите му, озари нарисувания там квадратен йероглиф.

— Охо — прошепна Макиавели. — Какво имаме тук? — Протегна ръка, върховете на пръстите му засияха и тунелът се изпълни със змийска миризма.

— Човече, трябва ти по-хубав аромат — рече Били.

— На мен си ми харесва — промърмори разсеяно Макиавели, докато мръсносива светлина се стичаше от пръстите му. — Върши ми добра работа. — Сивите му очи придобиха зеления цвят на аурата на Черния ястреб и квадратният глиф се отрази в зениците му. После той вдигна очи към индианеца. — Знаеш ли какво е това?

— Виждал съм подобни копия и преди — отвърна онзи. — Всичките ни легенди са пълни с тях. Те са древни и смъртоносни. Само най-могъщите шамани могат да ги носят. — Той посочи глифа върху метала. — Обаче никога не съм виждал това върху шаманско копие. Шарката ми изглежда южноамериканска.

Били погледна през рамото на италианеца към Черния ястреб.

— Аз съм виждал нещо подобно в Сенкоцарството на Кетцалкоатъл. Намират се в кухнята, над хладилника…

— Да, там има стена, на която са изрязани такива квадратни фигури, наподобяващи лица. Въпросната стена изглежда постара от останалата част на къщата — потвърди Черния ястреб.

— Логично е да се предположи, че Кетцалкоатъл би могъл да знае тези думи. — Макиавели се огледа. — Каза, че имало и други?

Черния ястреб вдигна още две копия от лепкавата кал. На върховете им бяха изписани подобни квадратни глифове, макар единият да бе частично отмит от морската вода. Били откри други две до стената на тунела. На върха на едното имаше едва забележими следи от рисунка, а на второто се виждаха остатъци от глиф, който бе частично изтрит.

— Забележете, че долната третина от копието е тъмна и на петна.

Черния ястреб обърна едно от оръжията и заби дръжката му в земята. Водата стигна до белега върху дървото.

— Трябва да са били поне дванайсет копия — каза Макиавели, — подредени по определен начин в калта. — Ръката му се раздвижи, описвайки фигура във въздуха. — Разположението им трябва да е оформяло матрица на силата.

— Какво, какво? — попита Били.

— Мисли за това като за усъвършенствана аларма против крадци. Върхът на всяко копие е бил изрисуван с боя от сърпица, червена охра или може би кръв. — Той обърна плоското на върха към светлината. — Тези глифове може да изглеждат южноамерикански, но са много, много по-стари. Това са Думите на силата, древни оковаващи символи, произлизащи от език, който е бил само спомен още преди Дану Талис да се надигне от вълните. Според легендата Архонтите използвали тези символи, за да охраняват изключително ценни неща или да се пазят от нещо невероятно опасно.

Хлапето се ухили.

— А ние знаем какъв е случаят тук.

Макиавели завъртя копието в лявата си ръка. То засвистя и завибрира, и квадратният символ засия мътно. Аурите на тримата безсмъртни замъждукаха.

— Усещате ли това? — попита той с отсянка на страхопочитание в гласа.

Били и Черния ястреб кимнаха: изведнъж устите им бяха изтръпнали и въздухът бе започнал да им се струва гъст. Били потърка челото си над лявата вежда, почувствал внезапния натиск на главоболие. Италианецът протегна ръка и върхът на копието докосна паяжините, които моментално се сгърчиха и изчезнаха.

— Съберете колкото копия можете — заповяда Макиавели. После се промуши между двамата американци и изчезна в мрака.

— Хей, кога ти станахме носачи? — извика Били подир него. Погледна към Черния ястреб. — Виж ги ти тези европейски безсмъртни!

Гласът на Макиавели се понесе от дълбините на тунела.

— Много бих се радвал аз да нося копията, Били. Но тогава ти ще трябва да изследваш тази интересна пещера.

— Тъкмо щях да спомена за пещерата — каза Черния ястреб, преди Били да успее да отговори. — Видях я, докато минавах оттук.

— Но не влезе в нея? — попита Макиавели.

— Да ти приличам на глупак?

Светещо кълбо лумна върху пръстите на Макиавели, разкривайки черен отвор в стената. Входът към пещерата бе изкуствен — голям правоъгълник, изсечен в твърдия камък. Макиавели махна с ръка и кълбото му се издигна до трегера. В сивата светлина се появиха едва забележимите очертания на мърдащи и трепкащи символи и безсмъртният се надигна на пръсти, за да види най-горния ред.

— Предполагам, че трегерът и подпорите са били изписани целите с Думи на силата. Но после калта ги е покрила или са били отмити. Това е станало наскоро — добави той, сочейки засъхналите струйки по стената. — Кетцалкоатъл е положил големи усилия да плени онзи — или онова, — което се е намирало в тази пещера. Тя е представлявала затвор. — Макиавели изчезна в чернотата и вътрешността се изпълни с бледа светлина. — А не забравяй, Били… — отекна гласът му. — Врагът на моя враг…

— Да, да, да. Трябва да си намериш нова любима фраза — промърмори Били.

Миг по-късно Макиавели се появи отново на входа. В отразената светлина от кълбото му и зеленото сияние на Черния ястреб кожата му изглеждаше бледа и нездрава, но сивите му очи блестяха от вълнение.

— Празна е.

— Това е хубаво — каза Били. Погледна към Черния ястреб.

— Нали?

Черния ястреб се усмихна.

— Мисля, че нашият европейски приятел има план.

— Грабвайте копията — рече Макиавели. — Знам какво е имало в тази пещера… и знам защо е било там. И мисля, че знам как да победим чудовищата. Трябва да излезем на повърхността.

В този миг целият остров затрепери.

Земята се залюшка, а водата заплиска по стените на тунела. Прах и пясък се посипаха от тавана. Тухлите запукаха; една се пръсна под натиска, изхвърляйки във въздуха облак прах, а в тунела изведнъж нахлу ледена вода, която бързо се покачи до нивото на колената.

— Що за звяр е това? — попита Макиавели.

— Не е звяр! — извика Били. Сграбчи едната ръка на италианеца, Черния ястреб сграбчи другата и заедно го повлякоха по тунела.

— По-лошо — извика индианецът.

— Какво е тогава?

— Земетресение — отвърнаха едновременно Били и Черния ястреб. Зад тях таванът на тунела се напука. А после рухна.