Чародейката

Глава 3

Крясъците бяха пронизителни.

Ято папагали, черешови аратинги със зелени тела и червени глави, пикираха ниско над Ембаркадеро в Сан Франциско. Профучаха покрай тримата мъже и жената, застанали до дървените перила по ръба на водата. Пискливите им крясъци отекваха в следобедния въздух. Единият от мъжете, по-едър и по-мускулест от останалите, затисна ушите си с ръце.

— Мразя папагалите — измърмори Прометей. — Толкова са шумни, мръсни…

— Бедничките; разстроени са. — Никола Фламел не позволи на Древния да довърши оплакването си. Ноздрите му се издуха и той вдиша дълбоко. — Усещат аурите във въздуха.

Прометей отпусна тежката си длан върху рамото на Алхимика.

— Мен за малко щеше да ме изяде седмоглаво морско чудовище. Аз също съм леко разстроен, но не крещя.

Третият мъж, който бе слаб, с деликатни японски черти и носеше черен костюм, вдигна поглед към широкото, осеяно с бръчки, лице на Прометей.

— Не, но ще мърмориш до края на деня.

— Ако оцелеем до края на деня — рече Прометей. Един папагал прелетя толкова близо до него, че разроши посивяващата му коса, и върху карираната риза на едрия мъж се появи бяло, лепкаво петънце. Лицето му се сгърчи в отвращение. — О, страхотно — само това ми липсваше! Възможно ли е този ден да стане още по-гаден?

— Вие тримата ще млъкнете ли? — сопна се жената. Пъхна една монета в процепа под синия метален бинокъл и го наклони към остров Алкатраз, който лежеше в залива точно срещу тях. Завъртя колелцето и сградите се появиха на фокус.

— Какво виждаш? — попита Никола.

— Търпение, търпение. — Пернел поклати глава. Плитката й се бе разплела и дългата й коса се спускаше по гърба й, блестейки в черно и сребристо. — Нищо необичайно. На сушата няма движение и не виждам нищо във водата. Във въздуха над острова няма птици. — Тя отстъпи от бинокъла, за да направи място на съпруга си. Замисли се за миг и се намръщи. — Прекалено спокойно е.

— Затишие пред буря — промърмори Никола.

Прометей подпря големите си ръце на дървеното перило и се взря през залива.

— Въпреки това знаем, че онези килии са пълни с чудовища и че Макиавели и Били са там заедно с Дий и Деър. Марс, Один и Хел също трябва вече да са стигнали…

— Чакай — каза внезапно Никола. — Виждам лодка…

— Кой я кара? — попита Прометей.

Никола завъртя големия метален бинокъл и го фокусира върху малкия съд, който се бе появил иззад острова, оставяйки диря от бяла пяна.

Нитен стъпи на долния прът на дървената преграда и се наведе напред, засенчвайки с ръце кафявите си очи.

— Виждам в лодката един човек. Черния ястреб. Сам е…

— А къде са другите? — зачуди се на глас Прометей. — Да не би да бяга?

— Не, това е Черния ястреб… — прекъсна го Нитен, преди Древният да довърши мисълта си. — Недей да петниш името му. — Той поклати решително глава. — Ма-ка-теуи-ме-ши-ке-кекуа е един от най-храбрите воини, които съм срещал някога.

Тримата безсмъртни и Древният гледаха как лодката подскача по вълните, насочвайки се към брега.

— Чакайте… — спря ги изведнъж Алхимика.

— Няма ли нещо във водата ей там? — попита Нитен.

През бинокъла Никола видя дузина подобни на тюленови глави да се полюшват по водната повърхност около лодката.

Примижа, за да ги разгледа по-добре. Макар че зрението му отслабваше, можеше ясно да види, че главите принадлежат на зеленокоси млади жени, които изглеждаха красиви, преди да отворят устите си, пълни с остри като на пираня зъби.

— Това тюлени ли са? — попита Прометей.

— Във водата има нереиди — обяви Фламел. — И идват още.

Скоро лодката се приближи достатъчно, за да може групата на кея да види създанията, които я заобикаляха. Четиримата гледаха мълчаливо как едно от тях се надигна от морето и опита да се покатери на борда. Набитият меднокож безсмъртен мръдна леко лодката встрани и корпусът халоса рибоопашатата твар, която пльосна шумно във водата. Черния ястреб завъртя лодката в малък кръг, като едва не я преобърна, и я подкара обратно, право към групата нереиди. Водата се разпени, когато те се пръснаха.

— Той нарочно залисва нереидите — каза Нитен. — Държи ги далеч от острова.

— Което означава, че Марс и останалите сигурно са в беда — рече Прометей. Едрият Древен се обърна към Никола. — Трябва да им помогнем.

Никола погледна Пернел.

— Какво мислиш, че трябва да направим?

Опасна усмивка огря лицето на Вълшебницата.

— Мисля, че трябва да атакуваме острова.

— Само четиримата ли? — попита той весело.

Пернел се приведе напред, докато челото й не докосна това на съпруга й, и се взря дълбоко в очите му.

— Днес е последният ден от живота ни, Никола — каза тя тихо. — Винаги сме живели кротко, криели сме се в сенките, пестили сме енергията си, рядко сме използвали аурите си. Но вече не се налага да го правим. Мисля, че е време да напомним на тези Тъмни древни защо някога се бояха от нас.