Чародейката

Глава 60

Залата на съвета в сърцето на Пирамидата на слънцето заемаше целия 314-и етаж, точно по средата на сградата. Редиците стъпаловидно разположени седалки бяха подредени в квадрати и се спускаха до един кръг в самия център на стаята. Залата имаше идеална акустика: човек можеше да чуе съвсем ясно разговори в другия й край, все едно говорещите бяха до него.

Както и останалата част от сградата, стаята поглъщаше всяка аурална енергия.

Когато Великите древни създали дори още по-голямата оригинална Пирамида на слънцето, знаели, че ще имат нужда от сигурно място, където да водят делата си — място, където никой Древен не може да повлияе на друг със силата на своята аура. Комбинация от математика и кристали със златно и сребърно покритие поглъщаха всички аури. Всяка енергия, изтекла от тази уникална система за сигурност, се използваше за осветяване на просторните стаи. В Пирамидата на слънцето всички невероятно могъщи Велики древни и дошлите след тях Древни бяха равни.

И точно по тази причина повечето от сегашните Древни, които властваха над островната империя, мразеха пирамидата.

— Погледни ги само — изсъска Бастет.

— Кого? — попита Анубис и се огледа да види къде е паднал взорът на майка му.

— Изида и Озирис — че кой друг?

Бастет и Анубис стояха в горния край на залата. Като изтъкнати Древни, те винаги заемаха места на първия ред в квадрата от позлатени седалки пред самия кръг. Но Бастет бе настояла да изчакат, за да могат да гледат отгоре многобройната тълпа, която влизаше в момента.

Повечето фигури все още бяха смътно човешки, но останалите бяха заприличали на кошмари, увредени от възрастта и от непрестанната употреба на аурите си. Косматите животински глави и крайници бяха нещо често срещано; някои фигури имаха даже крила. Други бяха започнали да се преобразяват в създания от камък и дърво, докато неколцина се бяха превърнали в чудовища с пипала.

— Само шепа Древни отсъстват — отбеляза Анубис. — Не виждам Хронос.

— Хубаво.

— Черната Анис45 липсва.

— Жалко, тя е добра съюзница — каза разсеяно Бастет и се наведе напред да проследи движението на Изида и Озирис през тълпата. Лесно беше да ги държи под око — те се открояваха в белите си церемониални брони. Видя ги как кимат и се усмихват.

— За момента няма да правят нищо. Те предизвикаха това вълнение и ще обещаят да разкрият всичко съвсем скоро.

— Откъде знаеш? — попита Анубис.

— Аз самата бих постъпила така. — Тя хвърли бърз поглед на сина си. — Децата мъртви ли са?

Той кимна уверено и се ухили:

— Пратих трима берсерки.

— Трима за две деца? Не мислиш ли, че това е престараване?

Анубис сви рамена:

— Исках да съм сигурен.

Бастет кимна доволно:

— Добре. Продължавай да мислиш по този начин и от теб ще излезе велик владетел. Ами Атон?

— Идва насам. Ард-Греймна46 каза, че пред затвора имало протестиращи човеци. Просто трябва първо да ги разкара.

— Харесвам го. Той е жесток и ефикасен — каза Бастет. — Сигурна съм, че ще намерим начин да го използваме в бъдеще.

Анубис забеляза, че тя използва множествено число, но не каза нищо. Имаше планове да управлява Дану Талис посвоему… и те не включваха майка му.

Дребният Янус47 излезе по средата на кръга. Промяната бе повлияла ужасно на Древния и сега той имаше четири напълно различни лица, всяко от които можеше да се движи и говори, независимо от останалите. Обикновено ги криеше под обсидианов шлем и показваше на околните само едно от тях, но днес ги бе оставил открити. Макар и ужасна наглед, неговата Промяна му позволяваше да се обръща едновременно към всички четири страни на залата. Той вдигна малък сребърен триъгълник и удари по него със златно чукче. Чистият звук прониза помещението и накара всички разговори да замлъкнат моментално.

— Древни на Дану Талис — обяви той. — Моля, заемете местата си за началото на първото Велико заседание от толкова много години насам.

Залата се изпълни с шум, когато всеки тръгна към своя ред. На някои места седалките бяха махнати за удобство на мутиралите тела на Древните.

Янус удари пак по триъгълника.

— Днес е велик и ужасен ден. Ден, в който сме дошли да изберем следващия владетел на този град, и ден, в който трябва да съдим един от своите.

Древните продължаваха да се вият по пътеките, насочвайки се към своите места. Анубис последва Бастет надолу между редовете, като кимаше и се усмихваше. Имаше много приятели тук — е, всъщност не точно приятели; по-скоро съюзници. А макар в цялата стая да имаше не повече от шепа Древни, които подкрепят Атон и човеците, те бяха могъщи и не можеше да ги пренебрегне лесно.

Янус удари по триъгълника за трети път.

— Струва ми се обаче, че това може да се окаже най-великият ден в историята на Дану Талис.

Бастет изви глава под неестествен ъгъл, за да погледне назад към сина си.

— Обзалагам се, че Изида и Озирис са му платили да каже това. — Тя се усмихна противно към четириликия Древен и се отпусна на мястото си на първия ред.

Анубис седна до нея. После я побутна лекичко. Двете седалки точно срещу тях принадлежаха на Изида и Озирис, но сега само Изида седеше там.

— Къде е Озирис? — попита той, напълно забравил, че гласът му се разнася из цялата зала.

— Отиде да доведе легендарните близнаци — каза високо Изида и гласът й отекна в стаята.

При тези думи всички събрани Древни се приведоха напред в седалките си и в огромната зала се възцари мъртвешка тишина.

— Да, те са тук. Законните владетели на Дану Талис се върнаха у дома. — Изида тъкмо се обръщаше към вратата, когато тя се отвори с трясък и се появи Озирис.

— Няма ги — изкрещя той и гласът му отекна като гръмотевица. — Всичко е оплискано с кръв!

— Срамота — измърка Бастет.

— Жалко — съгласи се Анубис. — Трагична загуба.

— В стария музей има трима мъртви берсерки.

Бастет стисна пак ръката на сина си и ноктите й се забиха толкова дълбоко, че изстъргаха по кост, докато залата изригна във викове и въпроси.

Един прошарен и покрит с белези анпу се втурна през отворената врата и изблъска Озирис. В стаята настъпи гробна тишина. Никой от зверовете или хибридите не бе допускан в Залата на съвета. А този бе докоснал един Древен.

— Защитавайте се — излая анпу. — Нападнати сме! Човеци от небето.

В стаята настъпи хаос. Бастет се обърна към Анубис.

— Не знаех, че могат да говорят — каза тя.

— Нито пък аз — промърмори той. — На мен никога не са ми говорили.

А после цялата пирамида затрепери.

— Земетресение — ахна Бастет. — О, нима е възможно този ден да стане още по-лош?

В другия край на залата Изида и Озирис се обърнаха към нея и усмивките им бяха еднакви.

— О, да — прошепнаха те. — Много по-лош.