Чародейката

Глава 17

Кетцалкоатъл ненавиждаше влагата. Носеше плътен вълнен костюм от три части, който бе купил в Лондон преди век, и се бе увил в дълго черно кожено палто с високо вдигната яка. Пъстър шал омотаваше шията му и скриваше долната половина на устата му. Освен това носеше черна широкопола шапка, на която бяха закичени пера от собствената му опашка. Ръцете му бяха пъхнати в ръкавици с кожена подплата. И въпреки всичко замръзваше. Мразеше това Сенкоцарство.

Пернатата змия се обърна, когато огромен черен кадилак с тъмни стъкла отби в изоставения паркинг на наблюдателницата „Виста Пойнт“. Лъскавата му повърхност бе осеяна с милиони водни капчици.

Кетцалкоатъл вдигна наполовина ръка, но после осъзна, че вероятно е невидим в сумрака и мъглата, и отново я свали. Започваше да съжалява за одевешното си импулсивно действие. Беше оцелял толкова дълго, защото бе самотник; рядко общуваше със себеподобни. Дори не помнеше кога за последен път се бе срещал с някой от далечното си минало. Винаги бе по-лесно да си имаш работа с човешки слуги; те можеха да бъдат контролирани.

От колата излезе шофьор в спретната униформа и с фуражка. Кетцалкоатъл си помисли, че в походката на мъжа — а нищо чудно да бе и жена — има нещо странно, а когато извърна глава, на Древния му се стори, че мярна изпъкнали чисто черни очи. Шофьорът свали фуражката си, разкривайки плешиво теме с дълги прилепови уши, преди да отвори задната врата.

Оттам излезе една фигура.

Беше висока и елегантна, увита в дълго палто от кожи на животни, каквито не бяха бродили по земята от еони. И имаше котешка глава. Това беше Бастет.

Кетцалкоатъл гледаше как Древната крачи през паркинга към него и изпита странно чувство, каквото не бе изпитвал от хилядолетия: страх. Опашката му, затъкната отзад в колана, се измъкна, подаде се изпод палтото му и затупка нервно по земята. Може би беше грешка, че се свърза с коткоглавата богиня.

— Много време мина, Кетцалкоатъл — каза тя на древния език на Дану Талис.

Пернатата змия повдигна шапката си и се поклони почтително.

— Твърде много.

Бастет килна котешката си глава на една страна и впи жълтите си очи с тесни зеници в него. Беше невъзможно да се разгадае изражението й, но Кетцалкоатъл остана с впечатлението, че е развеселена.

— Благодаря ти, че дойде — каза той. — Не знаех дали ще го сториш…

— О, ние Древните трябва да се подкрепяме — рече Бастет със съскащото си фъфлене. — Особено пък сега, в тези интересни времена. — Токчетата й затракаха по паважа, щом пристъпи напред, извисявайки се над по-ниския Древен. — Зарадвах се, когато ми се обади. Признавам, че бях изненадана. Но се и зарадвах.

Кетцалкоатъл се зачуди дали коткоглавата Древна говори саркастично; беше трудно да се определи заради хладнокръвното й държане.

— Отдавна се каня да се свържа с теб — промърмори той. — Но нали знаеш как времето все ни се изплъзва?

— Трябва да се събираме по-често, та ние сме на практика съседи — измърка тя.

Тогава той разбра, че Бастет наистина говори саркастично. Мразеше го заради онова, което бе станало на Дану Талис преди десет хиляди години.

— Значи имаш нужда от помощта ми?

— Да, помислих си, че би могла да ми съдействаш — призна той. — Вече сме толкова близо, победата е кажи-речи на една ръка разстояние. Не искам да оставям нищо на случайността.

— Много мъдро. — Бастет направи жест с дясната си лапа и ноктите й разсякоха мъглата. — Това твое дело ли е? Добър щрих.

— Благодаря. Предполагах, че ще го одобриш.

— Човеците винаги са се страхували от нощта. Особено от мъгливата нощ. Сигурно дълбоко в генетичната си памет помнят какво е да си плячка. — Богинята разкри зъбите си в свирепа усмивка.

Кетцалкоатъл вдигна ръка и посочи надясно. През кълбящата се мъгла се виждаха смътни метални очертания. Той премигна и зениците му промениха формата си, и изведнъж започна да вижда света в отсенки на червено и черно.

— Мостът „Голдън Гейт“ е тук. — Той посочи наляво. — Не съм сигурен дали можеш да го видиш, но ей там е Алкатраз…

— Виждам го. Да не би да забравяш коя съм, в какво съм се превърнала? — изсъска тя с горчивина.

— Промяната е засегнала всички ни — рече предпазливо Кетцалкоатъл.

— Но някои повече от други.

— Така е. — Пернатата змия продължи: — Зад Алкатраз е Островът на съкровищата, а точно зад него е мостът „Оукланд Бей“.

Бастет вдигна яката на коженото си палто.

— Не съм дошла тук за урок по география.

— Мъглата покрива всичко в радиус от сто и шейсет километра. Нищо не помръдва нито на сушата, нито в морето. Погрижих се да се случат безброй произшествия, така че властите са затънали до гуша в работа. Мостовете „Голдън Гейт“ и „Оукланд Бей“ вече са затворени. — Той погледна един голям часовник на китката си. — Скоро един петролен танкер ще прекоси средната точка на моста „Дъмбартън“ и ще избухне в пламъци.

— Откъде знаеш? — попита Бастет.

— Не обичам да оставям нищо на случайността. — Той погледна отново часовника си. — След пет минути ще има поредица от катастрофи край пунктовете за таксуване на моста „Сан Матео“, което напълно ще блокира мостовете. А след десет минути Тихоокеанската газова и електрическа компания, която осигурява голяма част от тока в тази част на страната, ще претърпи опустошителна поредица от компютърни аварии. — Кетцалкоатъл се ухили, показвайки острите си зъби. — Всичко ще потъне в мрак.

— Можеш ли да го направиш?

— О, да. Преди няколко години експериментирах на Източното крайбрежие. Голямото спиране на тока в североизточните щати мина успешно.

— Много впечатляващо. Е, в такъв случай за какво съм ти аз? — попита Бастет.

— Нали знаеш, че сме събрали същества на Алкатраз?

— Да.

— И знаеш, че Дий ни предаде.

— Знам, че беше обявен за утлага.

— Той трябваше да пусне зверовете от острова, но не го стори и сега е изчезнал.

— Нямаш ли хора, които би могъл да използваш? — изсъска Бастет. — Не са ми останали никакви слуги толкова далеч на север.

— Възложих работата на двама от най-добрите си служители — Били Хлапето и Черния ястреб. — Той млъкна и се изкашля. — Придружаваше ги италианският безсмъртен Макиавели.

Бастет изсъска.

— Има някои човеци, които трябваше да заколим и изядем отдавна. Семейство Фламел, например, и Дий, и със сигурност Макиавели. Знаеш, че обичам италианска храна.

Кетцалкоатъл въздъхна.

— Съгласен съм с теб. Макиавели и Били отидоха на острова, за да пуснат чудовищата в града.

— И? — Бастет се обърна към Сан Франциско, килна глава настрана и се заслуша. — Не чувам никакви писъци.

— Те се провалиха — каза тихо Кетцалкоатъл. — Не знам защо. Видях как Лотан плува към Ембаркадеро, но беше убит от двамата Фламел. Загубих връзка с Били и Макиавели, а Черния ястреб просто изчезна. Мога само да предположа, че всички са мъртви. — Той заскърца безсилно със зъби. — Толкова сме близо, господарке. Толкова, толкова близо. Имаме остров, пълен с чудовища, на малко повече от километър от градските улици, а когато почти успяхме да изкараме едно от тях на брега, бяхме победени от няколко безсмъртни.

— Колко по-точно?

— Съвсем малко. Фламел, опасната му жена, японския воин и, за нещастие, нашия Прометей.

Бастет уви ръце около тялото си и потрепери.

— Мислех, че той не излиза от Сенкоцарството си.

— Сенкоцарството му вече го няма. Разпадна се на сенки и прах.

— Любопитно. Ами предполагаемите легендарни близнаци? Фламел и Дий бяха убедени, че ги държат в ръцете си. За пореден път.

Зъбите на Кетцалкоатъл проблеснаха в усмивка.

— Изчезнали са от града. Не ги усещам никъде на американския континент.

— Това поне е някаква утеха.

— Знаеш, че семейство Фламел сигурно са повикали помощ. Колкото повече се бавим, толкова повече време ще имат подкрепленията им, за да пристигнат.

— Нашите също идват, нали?

— Някои. В същия този миг се събират какви ли не чудовищни твари. Но нали знаеш, че всеки безсмъртен човешки герой, всеки бог от митовете и легендите, който е верен на семейство Фламел или просто е срещу нас, се насочва насам?

— Тогава да не губим време. Трябва да изведем чудовищата на брега и купонът да започва.

— Първоначалният план беше Макиавели и Били да събудят създанията и да ги пуснат от килиите. Черния ястреб трябваше да откара едно модифицирано туристическо корабче до пристана, да го напълни със създания и да ги превози до града. А после да се върне за още.

— Само че сега този Черен ястреб е изчезнал.

— Страхувам се, че нереидите са го изяли.

— Но ти имаш резервен план?

— Винаги.

— Така и предполагах.

— В момента има едно туристическо корабче на котва до острова. Капитанът събира най-големите, най-грозните, най-гладните и най-ужасяващите чудовища, които може да намери. Ще ги откара до брега и ще ги пусне по улиците. После ще се върне за втори курс.

— И ти имаш вяра на този капитан?

— Той ми е брат.

— Никога не съм знаела, че имаш брат.

— Той напусна Дану Талис много преди потъването. Промяната бе жестока към него. Но когато ми потрябва някой, на когото да се доверя, знам, че мога да разчитам на брат си. Той се зарадва — дори гореше от нетърпение — да ми помогне. — Зъбите на Кетцалкоатъл се белнаха в противна усмивка. — В края на краищата, ако не можеш да разчиташ на семейството си, на кого тогава?

— В такъв случай за какво съм ти аз? — попита Бастет, пренебрегвайки заяждането. Нейният син Атон я бе предал. — Май дочувам едно но… — подкани го тя.

— Семейство Фламел и техните спътници ще направят всичко по силите си, за да ни попречат.

— Значи трябва да премахнем двамата Фламел, Прометей и Нитен?

— Да, а разполагаме с много малко време, за да ги сразим, преди да са пристигнали подкрепленията им.

Очите на Бастет се присвиха, втренчени в Пернатата змия.

— И си сигурен, че те нямат други съюзници в града?

— Всички други са на острова. — Той се ухили. — И се надявам да станат апетитна закуска на някоя ужасна твар.

Бастет потри ръце. Когато ноктите й се удариха едни в други, полетяха искри.

— Значи работата е проста. Ще разделим силите им. Ще пратим нещо да отвлече вниманието на воините, Прометей и Нитен. Без тях Никола и Пернел не са нищо повече от безсмъртни човеци, които стареят при всяка употреба на силите си. Знам, че аурите им отслабват.

— Какво можем да пратим? Не ми е останало нищо.

— На мен обаче ми е останало. — Тя бръкна в един от джобовете си и извади кожена кесия. Разклати я и нещо вътре изтрака. — Помниш ли тези Драконови зъби?

— Спартите19 — каза той.

Бастет кимна.

— Неунищожимите земни воини.

— Идеално. Просто идеално. — Кетцалкоатъл погледна пак часовника си и светещият циферблат озари лицето му в зелено.

— След пет… четири… три… две… едно.

Целият град потъна в мрак.

Отвсякъде заехтяха аларми против крадци, когато резервното им захранване се включи. В обгърналата всичко мъгла те звучаха като писукане на мишки.