Чародейката

Глава 37

Той беше Атон, господар на Дану Талис.

Вчера бе властвал над най-великата империя, простирала се някога по земята.

Вчера милиони го бяха боготворили, почитали и уважавали: Велики древни, Древни, човеци и всички останали, дори животните и хибридите му бяха отдавали почит. През дългия си живот беше постигнал толкова много, но най-голямата му гордост бе, че бе обединил населенията на островната империя и на света отвъд.

Вчера бе срещнал Смъртта.

И в този миг всичко се бе променило.

Беше предаден от майка си и брат си, обвинен в измяна, пленен и хвърлен в една килия дълбоко под Тартар27, крепостта затвор. На това ниво имаше една–единствена килия: кръгла каменна клетка върху кръгъл остров насред бълбукащо езеро от лава. Единственият път до и от острова беше подвижен каменен мост — бяха нужни трима огромни анпу, за да го вдигнат и да го поставят на мястото му. Въздухът бе нажежен като в пещ и почти не можеше да се диша заради изпълващите го частици горящ камък и песъчинки. Лава се плискаше по брега на острова, обливайки го с дълги струи разтопен камък. Те още не бяха изгорили Атон, но той знаеше, че е само въпрос на време.

При нормални обстоятелства никой затвор не би могъл да го удържи. Той бе неизмеримо могъщ и като господар на Дану Талис беше учил в големите библиотеки по целия свят и в Сенкоцарствата. Притежаваше най-голямата съществуваща колекция от знания на Архонтите и Предтечите и бе извършвал експерименти, които биха предизвикали ужас у неговите поданици и биха уплашили дори най-близките му приятели.

При нормални обстоятелства той щеше да строши решетките, да превърне лавата в кадифен килим и спокойно да си тръгне.

Но обстоятелствата не бяха нормални и честно казано, той бе позволил това да се случи. Когато брат му Анубис дойде за него със стражите анпу, Атон можеше да ги унищожи всичките, превръщайки ги в прах. Но не го бе сторил. Беше се предал и бе позволил да го хванат и оковат.

Гривните на китките и глезените му и веригата около кръста му бяха от желязо с живачна сърцевина. Повечето Древни имаха алергия към желязото, а преминалите през Промяната бяха особено чувствителни към него. А Промяната отдавна вече работеше над Атон. За разлика от брат си и майка си, които бяха заприличали на животни, той бе запазил до голяма степен човешките си черти, но те бяха леко изменени: черепът, носът и челюстта му се бяха удължили, устните му бяха надебелели, а жълтите му очи се бяха скосили.

Атон усещаше как отровата прониква в кожата му и трябваше да използва всичките си сили и цялата си аура, за да противодейства на огъня, който се разливаше по тялото му. Но силите му нямаше да издържат още дълго и тогава желязото щеше да го надвие. Щеше да умре в ужасни мъки. Усмивка изви дебелите му устни. Разбира се, вероятно щяха да го хвърлят във вулкана преди това.

Издрънча тежка врата.

От другата страна на езерото от лава се появи правоъгълник от бяла светлина. Две криви фигури минаха през него и отстъпиха встрани, а след тях се появиха трима огромни анпу. Атон се приближи към решетките, като внимаваше да не ги докосва, и се взря с присвити очи през топлинните вълни, трепкащи над червено-черната лава. Зениците му се превърнаха от кръгове в хоризонтални линии.

Анпу заеха позиции до дългия, тесен каменен мост, хванаха го и го поднесоха над лавата. Той се намести с треперене, което премина през цялата килия. Двете фигури тръгнаха по него: едната бе нисък мъж с кожената престилка на тъмничар, а другата — по-висока, увита в бяла роба и със сламена шапка.

Атон позна първо тъмничаря, Дагон. Той спадаше към една от водните раси от едно близко Сенкоцарство. Носеше големи предпазни очила от кожа и кристал, така че изпъкналите му очи да не пострадат от жегата. Когато заговори, зад тънките му устни се видяха два реда малки остри зъби.

— Имате посетител, господарю Атон. Пет минути — каза той, след което се обърна и тръгна обратно по моста, оставяйки втората фигура сама в килията.

— Изненадан съм, че си успял да подкупиш Дагон — рече нехайно Атон. — Рибешкият народ се смята за неподкупен.

— Не съм го подкупвал — каза Маретю. — Предрекох му бъдещето.

— Той поне има такова. — Атон се усмихна със стиснати устни.

— Казах му, че след десет хиляди години ще се озове в река, вкопчен в двубой с непобедима жена-воин, и че ако й каже моето име, тя ще го пусне.

— И той ти повярва? — попита изненадано Атон.

— Аз съм Смъртта. Няма нужда да лъжа.

— На анпу също ли им предрече бъдещето?

— Те нямат такова — отвърна кратко Маретю. — Но не, не съм. — Изпод бялото му наметало се появи извивката на метална кука. — Беше далеч по-лесно да ги омагьосам. Те са примитивни създания и магията няма да остави следа.

— Дошъл си да ме освободиш ли? — попита Атон.

— Мога да го направя, ако поискаш — рече Маретю.

— Но това не влиза в плана ти, нали?

— Не, не влиза. Но пак мога да те освободя, ако такова е желанието ти.

Атон пренебрегна въпроса.

— Кажи ми какво става — рече той.

— Щом хората в Дану Талис разбраха, че си задържан, започнаха да се събират пред затвора и Храма на слънцето. Имаше известни безредици. Ще има и още — обеща той. — Хората те обичат.

— Трябваше да правя повече за тях — промърмори Атон.

— Направи достатъчно. Хвърлянето ти в затвора разгневи както поданиците ти, така и приятелите ти. Хеката прати Дървесния народ да те освободи. Предвожда ги Уицилопочтли. Вярно, не са много, но са достатъчно, а и това ще даде кураж на хората да въстанат.

— А ако не го сторят?

— Ще го сторят — увери го Маретю. — Аз им дадох глас. Някой, който да говори от тяхно име. Единствените истински променливи са близнаците. На чия страна ще застанат те?

— В размирни времена децата са склонни да вземат страната на родителите си — каза Атон.

— Това ще се промени, ако открият, че Изида и Озирис не са техните родители — рече Маретю.

— На тях им предлагат империя — напомни му Атон. — Това може да изкуши всекиго.

— Но те не са случайни хора. Те са легендарните близнаци.

— Мечовете ще бъдат у момчето — прошепна Атон, — а това е опасно.

— Пирамидата ще притъпи силите им — рече тихо Маретю и почука с куката си по решетките, откъртвайки малко парченце камък.

— А момчето силно ли е? — попита Атон. Един огромен мехур от лава се пукна, правейки за кратко въздуха невъзможен за дишане, и Древният се закашля.

— По-силно е, отколкото си мисли. Освен това ще носи Ескалибур. Двата меча имат склонността да се неутрализират взаимно.

— Какво ще стане сега, Смърт? — попита Атон.

— Управляващият съвет се събира. Всеки Древен, който може да ходи или да пълзи, е тук. Бастет и Анубис чакат, убедени, че Анубис ще бъде признат за твой наследник. А Изида и Озирис пътуват натам с близнаците.

Атон поклати глава.

— Как ми се иска да бъда муха на стената на това събрание.

— Мисля, че желанието ти ще се сбъдне — усмихна се Маретю.

— Първата точка в дневния ред е процесът срещу теб. А изпълнението на екзекуцията ти ще бъде оставено на следващия владетел — Анубис или близнаците.

— Брат ми няма да има проблеми с това. — Той повдигна вежда. — Чудя се как ли ще реагира на появата на близнаците?

— Не много добре, предполагам. А Бастет ще бъде бясна!