Чародейката

Глава 49

Привързана към недодялан планер от дърво и хартия, Скатах прелетя покрай прозореца и помаха.

Жана д’Арк й махна в отговор от дрънчащата вимана.

— Тя се забавлява — каза французойката.

— Какво? — попита Сен Жермен. Беше надраскал петолиние в бележника си и бързо го запълваше с ноти и паузи, като в същото време си тананикаше.

— Скатах. Току-що я видях да прелита покрай прозореца. Изглеждаше, че се забавлява — извика Жана, за да може той да я чуе през шума от виманата.

— Кой? — Сен Жермен се изправи с олюляване и надзърна през прозореца. Видя как Скатах се издига и свива надясно, за да се понесе в спирала надолу по невидимо въздушно течение малко над върховете на дърветата. — Е, радвам се за нея — каза той разсеяно. — А сега ме остави за секунда, искам да запиша тази мелодия. — Смъкна се на пода и се наведе пак над бележника.

— Мисля, че тя може да е в по-голяма безопасност навън, отколкото тук вътре — промърмори Уилям Шекспир. Той седеше отдясно на Прометей и гледаше нервно как едрият Древен се мъчи да управлява допотопния кораб.

Паламед стоеше зад Барда и даже неговото обикновено безстрастно лице бе набръчкано от грижи.

— Това беше последната останала вимана — обясни Прометей. Дръпна ръчката за газта и тя се счупи в ръката му. Той захвърли парчето настрана и стисна с пръсти стърчащия край. — Никой друг не я искаше.

— Разбирам защо — каза Уил.

— Не беше длъжен да идваш — тросна му се Древният. — Имаше избор.

Уил вдигна очи към Паламед и се ухили.

— Всъщност нямахме. Всичко свършва днес.

— Днес няма да стане нищо — каза уверено Прометей. — Ще има много викане и тропане по масите. На хората ще са им нужни дни, за да се организират. Атон беше най-близкото нещо до водач, с което разполагаха, а него сега го няма. Няма кой да ги поведе.

Скатах се наведе надясно и усети как планерът се размества под нея. После започна да редува леви и десни наклони, описвайки бързи зигзагове. Досега никога не беше летяла с планер, но бе отлична ездачка и първокласна сърфистка. А бе открила, че летенето с планер много прилича на карането на сърф, само дето се носиш по въздух, а не по вода.

Беше се учила да язди вълните в леденостудените води, които блъскаха островната й крепост Скай38, хилядолетия преди сърфингът да стане спорт. Векове по-късно дори бе отвела група маорски воини от един остров на друг, за да спасят отвлечени деца. Стражите бяха гледали за платна, които да оповестят пристигането на врага, а маорите им се бяха изплъзнали, карайки дълги дъски.

Тя нададе боен вик. Това страшно й харесваше и съжаляваше само за едно — че го откри толкова късно.

Скатах Сянката премести теглото си, така че носът на планера да се насочи нагоре и въздухът да влезе под крилата. Планерът се заиздига в бавни спирали и когато тя реши, че е достатъчно високо, се обърна и погледна надолу.

Точно под нея гората се бе проснала като необятен зелен килим. Далеч на хоризонта блестяха синьото море и златният град Дану Талис с голямата Пирамида на слънцето, открояваща се на фона на небето.

Във въздуха под Скатах имаше три хиляди планера и макар че те бяха предназначени само за един човек, повечето носеха и втори, привързан несигурно под първия. Хартията и кожата пукаха при полета, което създаваше звук като от далечна гръмотевица.

Почти четирийсет вимани летяха под планерите. Повечето бяха сглобени от части на различни съдове. Имаше няколко с рядката триъгълна форма и тук–там някой голям боен кораб рукма, но повечето бяха от малките кръгли съдове, предназначени за двама души, но сега натъпкани с по пет–шест воини. Никой от корабите не беше нов, а няколко — включително този, който возеше Жана и другите — бяха направо допотопни: на илюминаторите им нямаше стъкла, металните им корпуси бяха овързани с лиани, за да не се разпаднат, и ги осейваха дупки, запушени с листа и дърво. Всички кораби бяха опасно претоварени. Преди да излетят, Уицилопочтли бе казал на Скатах, че праща в битката всички защитници на Игдразил — почти десет хиляди воини. Четири хиляди от тях щяха да се спуснат от въздуха, докато шест хиляди щяха да прекосят джунглата. И пак щяха да им трябват два дни, за да стигнат до Дану Талис. А никой не знаеше какво ще заварят там.

Скатах беше отказала да влезе с другите в очуканата кръгла вимана. Имаше нещо, което трябваше да свърши, и не можеше да си позволи да бъде затворена на борда на кораба. Беше настояла да се привърже към планер и да скочи от един клон, знаейки с абсолютна увереност, че ще успее да овладее нужните умения. По същия начин се бе научила да плува — като скочи в ледените дълбини край остров Скай и пляскаше из водата, докато не започна да се държи на повърхността.

Скатах направи кръг около виманата и помаха пак. Жана също й махна. Прометей бе прекалено зает да се бори с уредите за управление, за да я забележи; Уил и Паламед се взираха неспокойно в него. Само Сен Жермен изглеждаше напълно отпуснат, седеше прегърбен на пода и пишеше в бележника си. Скатах се надяваше, че той ще доживее да завърши своята симфония: имаше чувството, че ще бъде епична.

Девата воин хвърли един последен поглед към приятелите си и позволи на вятъра да я подхване и да я понесе все по-високо и по-високо. Когато бе сигурна, че другите вече не могат да я виждат, зави надясно и се понесе надолу към покрайнините на града.