Чародейката

Глава 4

Рукма виманата потрепери, а двигателите й виеха. Огромният триъгълен летящ кораб беше понесъл щети в битката край кристалната кула на Авраам. Едната му страна бе осеяна с белези, илюминаторите му бяха строшени, а вратата му не стоеше добре в рамката. Леден въздух виеше и пищеше през пролуката. Екраните и контролните табла покрай едната стена бяха черни, а повечето от работещите пулсираха с назъбени кръгли червени символи.

Скатах Сянката стоеше зад Прометей. Макар че тя го познаваше като свой чичо, той нямаше представа коя е. В този времеви поток тя още не се беше родила — и нямаше да се роди, преди потъването на острова. Древният се мъчеше да овладее кораба. Скатах бе стиснала ръце зад себе си и отказваше да се вкопчи в облегалката. Също така отчаяно се опитваше да не повърне.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита тя.

Прометей изсумтя.

— Управлявала ли си някога рукма вимана?

— Карала съм една по-малка… много отдавна — призна Скатах.

— Колко отдавна? — попита Прометей.

— Трудно ми е да кажа. Десетина хиляди години, плюс-минус един век.

— Значи не можеш да ми помогнеш.

— Защо, технологията променила ли се е? — попита тя.

Уилям Шекспир седеше в дясната част на кораба, близо до едрия Сарацински рицар Паламед. Английският безсмъртен погледна Скатах, а яркосините му очи изглеждаха огромни зад твърде големите очила.

— Знаеш ли, аз съм любопитен човек — каза той. — Някои биха казали, че си пъхам носа навсякъде.

Тя кимна.

— Това винаги е бил най-големият ми недостатък… и най-голямата ми сила. — Той се усмихна, показвайки развалените си зъби. — Открил съм, че научаваш много повече, като задаваш въпроси.

— Просто задай въпроса — промърмори Паламед.

Шекспир не му обърна внимание.

— Опитът ме е научил, че има някои въпроси, които никога не бива да задаваш. — Той посочи към червения кръгъл символ, който премигваше върху малкото работещи екрани. — Но мисля, че наистина ми се иска да знам какво означава това.

Паламед се изсмя гръмко.

— Аз мога да ти отговоря, Уилям. Не съм специалист по древните езици, но опитът ми говори, че ако нещо е червено и премигва, това означава проблем.

— Колко голям проблем? — попита Шекспир.

— Означава, че трябва да напуснем кораба — отвърна Прометей. — Но не му обръщай чак толкова внимание. Тези стари кораби непрекъснато пускат разни предупреждения.

Лявото крило се наклони и те чуха как нещо избумтя и изстърга по дъното на виманата.

Жана д’Арк се размърда в седалката си, за да погледне през един от счупените илюминатори по левия борд. Корабът се плъзгаше по върховете на дърветата, оставяйки след себе си диря от завихрени листа и скършени клони. Тя хвърли кос поглед към съпруга си и повдигна тънката си като молив вежда в безмълвен въпрос.

Граф Сен Жермен сви рамена.

— Аз твърдо вярвам, че човек трябва да се тревожи само за неща, над които има някакъв контрол — каза той на френски. — А ние нямаме контрол над този кораб; следователно не бива да се тревожим.

— Много философско — промърмори Жана.

— Много практично — сви рамена Сен Жермен. — Кое е най-лошото, което може да се случи?

— Да катастрофираме и да умрем — предположи тя.

— И ще умрем заедно. — Той се усмихна леко. — Бих предпочел така. Не искам да живея на този свят — или на който и да било друг свят — без теб.

Жана протегна ръка и мъжът я хвана.

— Защо ми трябваше толкова време, за да се омъжа за теб?

— Защото ме смяташе за надут, невеж, глупав, опасен самохвалко.

— Кой ти го каза?

— Ти.

— Знаеш ли, била съм права.

— Знам. — Той се ухили.

Чу се ново избумтяване и целият кораб се разтресе. Лъскаво–зелени листа влетяха през пролуката на вратата.

— Трябва да кацнем веднага — каза Сянката.

— Къде? — попита Прометей.

Скатах отиде със залитане до един от илюминаторите и надзърна навън. Носеха се над гъста праисторическа гора. Огромни крилати гущери се виеха лениво в небесата, а птици с ярко оперение се стрелкаха през листака като цветни петна. Човекоподобни същества, в които имаше нещо смътно маймунско, макар да бяха покрити с пера, подскачаха по дърветата и врещяха. А от сенките зад листата и клоните огромни немигащи очи се взираха нагоре към виманата.

Рукма виманата се наклони отново, после се гмурна надолу и дясното й крило се вряза в листака. Цялата гора закряка, зави и зарева неодобрително.

Скатах се приведе, стрелкайки с очи наляво–надясно. Гората се простираше без прекъсване във всички посоки, докато се слее с гъстите облаци на хоризонта.

— Няма къде да кацнем — каза тя.

— Знам — отвърна нетърпеливо Прометей. — Летял съм оттук и преди.

— Колко още остава? — извика тя.

— Не много — рече мрачно Прометей. — Само да стигнем до облаците. Просто трябва да се задържим във въздуха още няколко минути.

Уилям Шекспир се извърна от единия илюминатор.

— Не можем ли да кацнем върху дърветата? — попита той. — Някои от тях изглеждат достатъчно здрави, за да издържат тежестта на кораба. Или пък ако увиснеш неподвижно във въздуха, можем да се спуснем по въжета.

— Погледни пак, Барде. Виждаш ли земята? Тези секвои са високи над сто и петдесет метра. А дори и да успееш да стигнеш до земята невредим, съмнявам се, че ще изминеш повече от няколко крачки, преди нещо със зъби и нокти да те изяде. Ако пък имаш невероятно лош късмет, горските паяци ще те спипат първи и ще снесат яйцата си в теб.

— И защо това се смята за невероятно лош късмет?

— Защото ще си още жив, когато яйцата се излюпят.

— Това е може би най-отвратителното нещо, което съм чувал — промърмори Шекспир. Извади листче хартия и молив. — Трябва да си го запиша.

Три огромни, подобни на лешояд, създания излетяха от гигантски гнезда в клоните на дърветата и се понесоха редом с виманата. Скатах отпусна ръце върху мечовете си, макар да знаеше, че ако тварите ги нападнат, не би могла да стори нищо.

— Изглеждат ми гладни — каза Сен Жермен, като се наведе през Жана, за да погледне навън.

— Те винаги са гладни — рече Прометей. — А от тази страна има още.

— Опасни ли са? — попита Сянката.

— Те са мършояди — отвърна Прометей. — Чакат да се разбием, за да могат да изядат останките ни.

— Значи очакват да се разбием? — Скатах наблюдаваше огромните птици. Приличаха на кондори, макар че бяха три пъти по-едри от всеки кондор, който бе виждала някога.

— Знаят, че рано или късно всяка вимана се разбива — каза Прометей. — През поколенията са видели твърде много катастрофи и това знание вече им е вродено.

Изведнъж стъкленият екран пред Древния почерня, а после постепенно всички други пулсиращи в червено екрани угаснаха, с изключение на един.

— Дръжте се! — извика Прометей. — Сложете коланите! — Дръпна лоста назад и рукма виманата се устреми нагоре в небето с виещи двигатели. Целият кораб завибрира отново и всичко, което не бе прикрепено, полетя с трясък към задния му край. Докато виманата се издигаше все по-високо и по-високо, рехавите бели облаци станаха дебели и плътни, потопявайки кабината в полумрак, а по прозорците изведнъж потекоха криволичещи струйки дъжд. Температурата спадна рязко и всичко се покри с миниатюрни водни капчици. Единственият работещ екран къпеше вътрешността на кораба в алено, редуващо се с черно.

Скатах се хвърли в едно кресло, което не бе пригодено за човешко тяло, и стисна подлакътниците толкова силно, че древната кожа се напука.

— Мислех, че отиваме надолу!

— Ще ни издигне колкото се може по-нагоре — изсумтя Древният. Широкото му лице лъщеше от пот, която изглеждаше като кръв в светлината от екрана, а червената му коса бе полепнала към черепа.

— Нагоре ли? — Гласът на Скатах прозвуча пискливо. Тя преглътна и опита пак. — Нагоре ли? — повтори, този път с нормалния си глас. — Защо нагоре?

— За да можем, когато двигателят откаже, да преминем към плъзгане — отвърна Прометей.

— А кога мислиш, че ще стане… — започна Скатах.

Чу се силен гръм и вътрешността на рукма виманата се изпълни с мирис на горяща гума. После глухото бучене на двигателя секна.

— Ами сега какво? — попита Скатах.

Древният се облегна в креслото, което бе прекалено малко за него, и скръсти ръце върху широката си бронирана гръд.

— Сега ще се плъзгаме.

— А след това?

— След това ще паднем.

— А след това?

— След това ще се разбием.

— А след това? — настоя Скатах.

Прометей се ухили.

— След това ще видим.