Чародейката

Глава 36

Софи Нюман се взря в отражението си в огледалото с полирана сребърна рамка. В първия миг не можа да се познае.

Спомени затрепкаха и затанцуваха.

… за момиче в сребърна броня на върха на една пирамида…

Тя премигна и пред нея се изниза бърза поредица от образи на момичета и млади жени през вековете, в най-разнообразни костюми, някои в битка, други на полето или в класната стая, в пещери и замъци, и в палатки сред брулени от вятъра степи…

И макар че лицата им бяха различни, всички имаха руса коса и сини очи.

Софи посегна и докосна стъклото. Осъзна, че вижда своите предшественички през хиляди години и стотици поколения. Но дали тя бе първата или последната в тази редица?

Беше намерила сребърната броня, когато се върна в стаята си. Тя лежеше на леглото като триизмерен метален пъзел. Софи приседна, вгледа се в нея и дълго мисли дали да я облече.

Накрая, по причини, които не разбираше съвсем, започна да си я слага част по част.

Младата жена, която се взираше сега в нея от огледалото, бе облечена в полупрозрачна сребърна броня, изработена по формата на тялото й. Прилягаше й толкова плътно, че не би могла да е направена за никой друг. Бронята нямаше украса и бе полирана до огледален блясък. През метала се виждаше отчасти меката като коприна ризница отдолу. Беше обута във високи до коляното сребърни ботуши, обшити с велур, със страховити шипове на пръстите, а сегментираните й сребърни ръкавици бяха снабдени с дълги нокти. На Софи не й харесваше дори да ги гледа. Към гърба й бяха прикрепени две празни сребърни ножници и макар че тя претършува стаята и гардероба, не можа да открие никъде оръжия.

На вратата се почука.

— Аз съм — извика Джош.

— Отворено е — отвърна Софи.

Джош влезе в стаята, облечен в почти същата броня. Неговата обаче бе златна, както и ризницата под нея. Той се смееше и очите му блестяха от удоволствие.

— Някога мислила ли си, че ще ни дадат брони? — Джош отвори и затвори ръце, сгъвайки пръстите си. Металът шушнеше като коприна. — Това е метал, но същевременно е и стъкло. Някакъв вид керамика или нещо от този род. Сигурно е много високотехнологично.

Софи гледаше брат си в огледалото.

— Твоята по мярка ли ти е?

— Пасва ми като ръкавица — започна той, а после млъкна. — Мислиш ли, че са изработени за нас?

Софи кимна. Нямаше никакво съмнение.

— Специално за нас.

Той се завъртя бавно.

— Какво мислиш — готина е, нали?

Тя се усмихна.

— Супер е. Имаше ли някакви проблеми с обличането й?

Той поклати бързо глава.

— Знаеш ли, мислех си за това. Беше странно — напъхах се в нея, като че ли съм я носил цял живот. Знаех къде е всяка закопчалка, къде влизат всички ремъци, как да я пристегна.

Софи кимна.

— Аз също. — Потупа го по рамото, където се виждаха празните ножници. — Изглежда, не ни вярват достатъчно, за да ни дадат последната част от костюмите ни.

— Обзалагам се, че тези са предназначени за четирите Меча на силата. Два за мен, два за теб.

— Чудя се кои ли два ще получиш ти? — попита небрежно Софи, макар че някъде дълбоко в съзнанието си вече знаеше отговора.

— Дий използва мечовете, за да създаде лей-портала на Алкатраз. — Джош престана да се оглежда и се взря в сестра си. — Мечовете паднаха ли през портала с нас? Не помня да съм ги видял.

— Аз помня — отвърна Софи. — Когато скочих след теб, те се катурнаха в дупката. Видях ги, когато отворих очи. Помислих ги за ръждиви парчета метал, но после Озирис ги събра точно преди да отлетим и аз осъзнах, че са важни.

— И сега какво? — попита Джош.

Софи хвана брат си за ръката и го отведе до стъклената стена. Бутна я и излезе в градината. В ароматния въздух се долавяше слаба воня на сяра от вулкана и се виеха ситни частици черни сажди и сива пепел. Градината бе пуста и Софи поведе Джош към един фонтан, където каменен мамут изстрелваше във въздуха струя вода от вдигнатия си хобот. Ромонът на водата бе тих и мелодичен.

— Какво ще правим? — попита тя с напрегнат шепот. — Всеки път, като започна да мисля за ставащото, ми призлява. Тези хора… — Тя махна с ръка по посока на къщата. — … Тези хора — дори не съм сигурна дали са нашите родители — са толкова различни.

— Наистина са различни — съгласи се Джош. — Известно време си мислех, че мама и татко са били отвлечени и заменени с двойници, като във филма „Нашествието на крадците на тела“.

— А сега? — попита Софи.

— Сега мисля, че са същите хора, с които сме израсли. Изглеждат като тях, вървят и говорят като тях, дори имат същите дребни особености, но не са хората, които познаваме.

— Не са — съгласи се Софи.

— И явно след като вече сме тук, под техния контрол, са зарязали всички преструвки от Земята. Виждаме ги такива, каквито са в действителност. — Той топна ръкавицата си във водата и загледа как тя се оцветява в златисто. Въздухът изведнъж замириса на цитруси. — Виж! Това е портокалов сок!

— Джош. Съсредоточи се!

— Звучиш ми точно като мама или Изида, или както там й е името. Те са различни — повтори той. — Но знаеш ли какво: вкъщи те винаги си бяха малко странни. Не бяха като нормалните родители.

Софи кимна.

— Не съм сигурна какви са нормалните родители — призна тя.

— Помисли си. Те не ни окуражаваха да имаме приятели. Никога не са ни оставяли да спим у някой друг. Никога не сме ходили на излети.

— И постоянно сменяхме училищата — прошепна Софи. — Те са ни изолирали.

— Точно така.

— Но ние все пак имахме приятели.

— Случайни приятели, но не и най-добри приятели. Коя е твоята най-добра приятелка? — Джош изгледа предизвикателно сестра си.

— Ами, Ел…

— Която е в Ню Йорк и не си я виждала от колко време?

Софи кимна.

— От много.

— Ние никога не сме имали нормално детство — продължи Джош. — Татко — Озирис, отсега нататък ще го наричам просто Озирис — е прав: ние бяхме обучавани на необикновени неща. Не ме разбирай погрешно, някои от тях бяха забавни. Но нима посещаването на археологични разкопки е нормална семейна екскурзия? В годината, когато исках да отидем в Дисниленд, отидохме в Мачу Пикчу.

— Където ти стъпи в…

— Знам. Изучавахме история, археология, показваха ни древни езици, водеха ни по музеи да гледаме оръжия и брони. — Той почука с метални пръсти по гърдите си. — Когато за първи път видях това, ми се стори страшно познато. Колко други шестнайсетгодишни…

— Петнайсет и половина — поправи го Софи.

— … петнайсет и половина годишни знаят, че това е броня в готически стил от края на петнайсети век.

Софи се засмя.

— Аз не го знаех.

— Но аз го знаех.

— Ти си малко вманиачен на тази тема.

— Как се наричат обувките ти? — попита той.

Софи сведе поглед към металните си ботуши с шипове.

— Сабатони — отвърна моментално.

Джош се ухили.

— Сигурен съм, че всеки петнайсет и половина годишен знае това. Бас държа, че модерната ти приятелка Ел сигурно има някой чифт.

Софи се засмя.

— Тя щеше да си ги купи от бутик в Гринуич Вилидж.

— И да ти прати дълъг имейл…

— Със снимки…

— Със снимки на обувките, на бутика и на кафето с поничка, което е изпила после.

Въздухът затрепери, една вимана прелетя ниско над къщата и се скри от поглед. И двамата зърнаха Озирис на пилотското място и смехът им заглъхна.

— Те са ни подготвяли — каза Софи. — Обучавали. Така че какво ще правим?

— Каквото чувстваме, че е правилно — отвърна той.

— Правилно за кого? За нас, за тях?

— Когато се съмняваме, ще следваме сърцата си. Думите могат да бъдат фалшиви, образите и звуците могат да се манипулират. Но това… — Той се потупа по гърдите, над сърцето. — Това винаги е истинско.

Софи го погледна, а очите й бяха ококорени от изненада и възхищение.

— Някой ми го каза — добави той бързо и по бузите му изби руменина.

— Фламел? — предположи тя.

— Дий.

Плъзгащите се стъклени врати се отвориха и се появиха Изида и Озирис. Бяха облечени в прости бели керамични брони и всеки от тях носеше два меча, по един във всяка ръка.

— Изглеждат като излезли от „Междузвездни войни“ — промърмори Джош. Затананика си тихичко „Имперския марш“.

Сестра му прехапа устни и го побутна със заострения си ботуш, за да го накара да млъкне. Нещо й подсказваше, че смехът няма да бъде приет добре.

Изида и Озирис спряха пред децата — Изида пред Джош, а Озирис пред Софи.

— Изглеждате великолепно — рече Изида. — Ще направите отлично впечатление.

— Изглеждате като владетели — съгласи се Озирис. — А всеки владетел има нужда от меч, символ на властта и могъществото. И е съвсем справедливо легендарните близнаци да имат по два меча-близнаци.

Изида вдигна двата меча, които държеше. Те бяха почти еднакви; имаше само дребни разлики в детайлите по кожените им дръжки. Всеки от тях бе дълъг около петдесет сантиметра и бе изработен от едно–единствено парче блещукащ сив камък.

— Тези мечове са стари, по-стари от Древните, от Архонтите и дори от Предтечите. Говори се, че били направени от Земните господари, но се съмнявам: те са използвали различни материали. През хилядолетията тези мечове са имали множество имена и са били носени от императори и крале, от рицари и прости воини. Но винаги са били твои, Джош. — Тя вдигна високо двата каменни меча и слънцето заблестя по остриетата им. — Това е Кларент, Огнения меч, а това е неговият близнак Ескалибур, Ледения меч. — Докато говореше, Изида мина зад Джош и пъхна двата меча в празните ножници на гърба му: Кларент отляво, Ескалибур отдясно.

— А ти, Софи, ще носиш Дюрандал, Въздушния меч, и Жуайоз, Земния меч — каза Озирис, пъхвайки мечовете в празните сребърни ножници на гърба на момичето. — Това са оръжията, носени от владетелите на Дану Талис от поколения насам. Сега са ваши.

Изида и Озирис отстъпиха назад.

— От хилядолетия мечтая за този миг — прошепна Изида. — Мига, в който легендарните близнаци ще застанат пред нас в броните на господари на Дану Талис.

— Хайде — каза Озирис — да вървим да предявим рожденото ви право.