Чародейката

Глава 68

Скатах и Вирджиния Деър коленичиха от двете страни на Джон Дий. Атон приклекна в нозете му. Бяха заобиколени от група хора, които да ги пазят — всички държаха оръжия, задигнати от мъртвите воини.

Останалата част от тълпата вилнееше из затвора, рушейки го и освобождавайки затворниците. От горните прозорци започваше да се вие дим и някои вече призоваваха за събаряне на пирамидата. Други се бяха втурнали да разпространят вестта из града. Всички оцелели анпу и други хибриди се бяха изнизали в нощта.

Дий умираше. Беше използвал последните остатъци от аурата си, за да подхрани Вирджиния, докато тя създаваше огромния въздушен щит, който да предпази хората, а после да запрати стрелите обратно към стражите. Той и по-рано си беше стар, а сега бе вече съвсем сбръчкан.

Вирджиния хвана ръката му. Тя лежеше малка и деликатна в дланта й, почти като ръчичка на новородено.

Очите на Дий се открехнаха и той се взря късогледо във Вирджиния и Скатах.

— Никога не съм мислил, че вие двете ще ме гледате, докато изпускам последния си дъх. — Той обърна глава към Сянката. — Макар винаги да съм подозирал, че ти ще ме убиеш. Твърде много пъти си била на косъм да го сториш.

— Радвам се, че не съм успяла — рече Скатах. — Никога нямаше да постигнем това, което постигнахме тази вечер, без теб.

— Много мило от твоя страна да го кажеш. Но не е вярно. Вирджиния свърши цялата работа.

Вирджиния Деър поклати глава.

— Скатах е права. Аз нямах нужната сила да го направя сама. И не забравяй, че идеята поначало бе твоя.

— Аз бих могъл да те изцеря — каза тихо Атон. — Мога да ти върна здравето донякъде, а също и зрението и слуха. Но тялото ти ще си остане каквото е сега.

Дий поклати лекичко глава.

— Благодаря ти, но не. Днес вече достатъчно пъти бях стар и ме церяха. И както би казал господин Шекспир, часът ми наближава52. Оставете ме да умра в мир. Това е единственото голямо приключение, което още не съм преживял; смъртта не ме плаши.

— Джон — каза тихо Вирджиния, — не си отивай още. Остани за малко.

— Не, Вирджиния. В идните седмици и месеци ще имаш много работа за вършене. Ти си символ за човеците… за хората тук — поправи се той. — Те ще изискват много от теб. Не ти трябва да се разсейваш с грижи за един уморен старец. — Той се обърна да погледне към Скатах. — А ти защо дойде тук, Сянко?

— Очевидно, за да спася Атон — каза тя нехайно.

— И все пак, каква е истинската причина? — попита той.

— Да видя Ард-Греймна — промълви тя.

— Твоят баща.

Скатах кимна.

— Моят баща.

Атон поклати глава. Изглеждаше объркан.

— Но той няма дъщеря.

— Още не. Но ще има — рече простичко Скатах. — Даже две. Докато растяхме, ние със сестра ми не знаехме много за своите родители. Но чувахме оттук-оттам откъслечни истории за баща си. Те го описваха като чудовище.

— О, такъв е — рече Атон. — Не си прави илюзии.

— А когато двете със сестра ми бяхме непослушни, мама — която бе привързана повече към брат ни и не отделяше много време за нас — казваше, че приличаме досущ на баща си. Израснах, чудейки се дали съм чудовище като него. — Тя оголи вампирските си зъби в кратка усмивка. — А когато зъбите ми пораснаха и осъзнах истинската си природа, започнах да вярвам, че може да е така и наистина да съм чудовище. Затова, щом се озовах на това място и в това време, знаех, че трябва да го видя, да го погледна само веднъж, за да разбера какъв е бил.

— И откри ли това, което търсеше? — попита Атон.

Скатах кимна.

— Открих, че не съм и никога не съм била като него. Нито пък сестра ми Ифа. И съм страшно благодарна за това.

— Помогнете ми да се изправя — каза изведнъж Дий и Скатах и Вирджиния внимателно го вдигнаха на крака. Върху лицето на Магьосника имаше влага. Вирджиния я избърса нежно и попита:

— Защо плачеш? Съжаляваш ли за стореното?

— Не особено — каза той. — Повече съжалявам за онова, което не съм сторил. — Погледна към Скатах. — Какви са новините от семейство Фламел?

Тя поклати глава.

— Нямам представа нито къде са, нито какво е станало с тях.

— Ако някога ги видиш пак, кажи им… кажи им какво направих тук днес.

— Непременно.

— Искам да знаят, че в края съм постъпил правилно. Може би, просто може би, това ще компенсира някои от другите неща, които съм вършил. — Той вдигна ръката си и я погледна. Кожата му почваше да се разпада на прах и да се разсейва във въздуха.

— Ти помогна да освободим един народ и да спасим един свят — каза Вирджиния. — Това има значение.

— Благодаря ти. — Дий вдигна ръка за последен път и погледна към Атон. — Твоят свят ще загине тази нощ.

— Дану Талис загива… Ражда се новият свят. — Атон се взря в далечината и те проследиха погледа му до Пирамидата на слънцето. — Сега всичко зависи от близнаците.

— Джош ще постъпи правилно — каза Джон Дий. — Той има добро сърце.

А после това, което бе останало от Магьосника, се завихри в прашен облак и вятърът го разнесе.