Чародейката

Глава 11

Софи изпищя.

Един набит тъмнокож мъж в мръсна бяла роба се стрелна от една уличка, сграбчи я за косата и я дръпна назад, като едва не я събори. Обучението на Софи по таекуондо се задейства. Тя посегна и стисна здраво ръката, а после премести тежестта на тялото си, извъртя се на деветдесет градуса и замахна с десния си крак в „йоп чаги“ — ритник настрана. Петата на тежката й туристическа обувка се стовари в колянната капачка на нападателя с унищожителна сила.

Очите на мъжа се разшириха; голямата му уста се отвори и затвори, разкривайки развалени зъби, но преди той да успее да си поеме дъх, за да извика, Джош се стрелна между двамата и му нанесе силен удар със свити пръсти. Улучи го по средата на гърдите и когато онзи се преви, стовари юмрук върху тила му, поваляйки го на земята.

— Добре, това е впечатляващо — промърмори Вирджиния Деър.

— Не съм сигурна, че вие двамата се нуждаете от моята защита.

Джош погледна към Софи.

— Добре ли си?

Тя внимателно прокара трепереща ръка по косата на темето си, за която я бе сграбчил нападателят. По пръстите й останаха руси косми.

— Изглежда, всичките тези години на тренировки по бойни изкуства не са отишли напразно. — Тя се усмихна срамежливо. — Благодаря ти, че… ами, знаеш… че ме спаси.

Джош махна с ръка.

— Ти не се нуждаеше от спасяване. Ритникът беше достатъчен, но няма да позволя на когото и да било да докосва сестра ми.

— Благодаря ти — повтори тя.

— Винаги съм казвал, че ще те пазя — каза той и по бузите му изби лека руменина.

— Да, така е. Но последния път, като те видях…

Той почервеня още повече и сви неловко рамена.

— Знам. — Последния път, когато бе видял сестра си, тя нападаше свирепо красивата Коатликуе. Той се бе извърнал и избягал ужасен от нея. Поклати глава. — Още не знам какво да мисля…

Софи издиша дълбоко.

— Нито пък аз.

— Но тук — на това място — сме само ти и аз, сестричке.

— Винаги сме били само ти и аз — напомни му тя. — Дори като малки на Земята… у дома… където и да е това, винаги сме били ти и аз срещу целия свят.

— Знам. — После Джош внезапно се ухили, напомняйки на Софи за брата, когото познаваше. — А сега буквално сме ти и аз срещу целия свят.

Тя кимна.

— Радвам се да те видя пак, Джош.

— И аз — каза той.

— Тревожех се за теб.

— Нещата бяха… — Той млъкна, търсейки точната дума.

— Откачени? — предложи Софи.

Той кимна.

— Да, но трябва да има и по-точна дума. Откачени е твърде меко казано.

— Всичко това е много затрогващо — обади се Вирджиния. — Но може ли да предложа да водите този разговор по-късно? — Тя побутна падналия мъж с върха на обувката си. Той изстена. — Ясно е, че тези хора не си падат много–много по родителите ви. А този нещастник тук със сигурност има приятели.

Софи погледна към брат си.

— А те нашите родители ли са? — попита тя.

— Разбирам какво имаш предвид. Приличат на мама и татко… но…

Тя кимна.

— Но не са мама и татко.

— Тогава кои са? — попита брат й.

Софи поклати глава.

— Мисля, че по-важният въпрос е: кои сме ние?

— Както каза Озирис, това тепърва ще се види — отвърна Джош.