Аркадия

64.

Влакът се движеше, а аз седях в слабо осветеното и блажено празно купе и обобщавах изчисленията си. Огромният брой съвпадения, които бяха довели до съществуването на „Почерка на Дявола“ и бяха предотвратили унищожаването му, ме накараха да осъзная, че простото решение вече не е вариант. Не че не можех вероятно да опитам отново, но пресметнах, че случайните събития отново ще попречат на успеха ми. Прецених, че шансовете нещо да се промени са нищожни, почти толкова малки, колкото шансовете компютърната симулация да беше предвидила избягването на атомна война. Всъщност, стигнах до извода, щом минахме през Суиндън, беше твърде вероятно да са напълно идентични, едното да е обърнат образ на другото в микроскопичен размер.

Изпълни ме вълнение. Идеята си я биваше! Сега ако само можех да я разработя и да извърша нужните математически действия, за да свържа двете, щях да получа наистина интересен материал, който да представя пред…

Всъщност, пред кого точно? Никой нямаше да го разбере тук, където беше сега, а и в не твърде далечното бъдеще беше много вероятно всички, които можеха да го разберат, да са унищожени. Бях ли отговорна за това? Трябваше да понеса своя дял от вината. Но (успокоявах се сама) не аз бях създала „Почерка на Дявола“, не се бях постарала да го опазя, нито го бях използвала. Тази страна на нещата не зависеше от мен. За свое удовлетворение в крайна сметка стигнах до извода, че ако фактът, че съм създала Антеруолд, е причина за възникването на атомна война, атомната война същевременно беше генерирала Антеруолд.

Нямах нито време, нито енергия да правя изчисления. Дори мисленето ми, колкото и ограничено да беше, се насичаше от спирането на гарите, където тревожно поглеждах през прозореца, за да видя дали някой полицай не чака за мен.

Нямаше такъв. Нямаше дори в Оксфорд, където слязох от влака като свободна жена и взех такси до къщата на Хенри.

Сама си отворих, спуснах завесите и се сринах изтощена на канапето в кабинета на Литън. Бях твърде уморена. Трябваше да предприема нещо, но духът ми ме беше напуснал.

Нищо не можех да направя. Чух стъпки. Трябва да бяха хората на Уинд. Приготвих се да посрещна съдбата си. Обвинение в измяна или нещо подобно. Вратата се отвори и Роузи мушна главата си вътре. Бях готова да я разцелувам, така ми олекна.

— Е, какво става? — попита Роузи.

— Всъщност Хенри вероятно е арестуван по подозрение в шпионаж, а аз съм издирвана престъпничка. „Почерка на Дявола“ не е у мен, не мога да го унищожа и светът е изправен пред атомна война. Ако не броим това… ти как си?

— Професорът е арестуван за шпионаж? Защо някой би си помислил подобно нещо?

— Може и да е такъв. Откъде бих могла да знам?

— Не ви ли е грижа?

— Ни най-малко. Малко съм разтревожена от това, което Уинд може да му стори. Наистина не искам да остане зад решетките през следващите десет години. Имам нужда от помощта му.

— Какво ще правите?

За пръв път Анджела се уплаши. Винаги беше излъчвала такава компетентност. Сега изглеждаше като пораженец.

— Не мога да направя много за Хенри; ще ми е трудно дори да се погрижа за себе си. Ако остана тук, Сам Уинд ще затвори и мен. Ще бъда в безизходица, ако се озова в затворническа килия.

— Колко време ви е нужно?

— Поне десетилетие, но дори и да не го прекарам в затвора, вероятно ни очаква холокост, преди да открия друг подход.

— Защо?

— Заради вероятност. Вероятността „Почерка на Дявола“ да оцелее, да попадне в погрешни ръце и да се използва за разчистване на света за колонизаторите. Те мислят, че се канят да пуснат бомба в алтернативно минало. Всъщност ще бъде в това измерение и вероятно ще бъде скоро.

— Сигурно…

— Струва ми се просто. Какво ще стане, ако в Берлин избухне атомна бомба? Руснаците ще знаят, че не те са го направили, американците ще знаят, че не са и те. Всеки ще предположи, че другият е предприел враждебни действия и ще се включи по всички възможни начини. Те искат свят, който е свободен за колонизиране и това е най-лесният начин да го получат. Евтино, просто и ефикасно.

— Това ли ще се случи?

Анджела кимна.

— Така мисля. Възприемала съм нещата погрешно. Антеруолд не е само причина за война, той е също и последствие от войната. Не мога да изключа Антеруолд, ако не изключа основните причини за съществуването му.

— Вие го създадохте.

— Всички ние сме създадени от историята.

— С колко време разполагаме?

— Бих предположила, че може да е във всеки момент през следващите седемдесет и пет години. Горе-долу. Не мога да определя по-точно.

— Бихте ли могли да го спрете? Ако имахте време?

— Докато има живот, има надежда.

— В такъв случай трябва да идете в Антеруолд. Така ще имате цялото време, което ви е нужно.

— Не мога. Не мога да повлияя на бъдещето си от друго такова. Трябва да съм на същата линия. Тъй като това е последният момент, който свързва двете, ще се наложи да остана тук. Ще се върна във Франция и ще се прикривам. Ще разчитам и на помощта на Чън, разбира се, ще ми бъде от полза. Стига да оцелее, бедният.

— Ще се оправи. Звънях в болницата. Ами аз?

Анджела се усмихна замислена.

— Искаш ли да помогнеш?

Роузи се поколеба, след това кимна.

— По някаква причина това много ме радва — тя замълча, а после се върна към своята практичност. — Ако разбирам странната ви учебна система тук, можеш да напуснеш училище още следващата година?

— Да.

— Ако Джон Кенеди спечели изборите другия месец, ще имаме време поне до октомври 1962 година, струва ми се. Тогава настъпва кубинската ракетна криза. Ако я преживеем, можем да сме спокойни до 1976 година. Ако Никсън спечели, всичко става непредвидимо, но поне ще бъдем сигурни, че историята се променя сериозно. Ако предположим, че дотогава всичко върви добре, след девет месеца можеш да напуснеш училище, ще си събереш багажа и ще дойдеш да живееш при мен в Южна Франция. Какво ще кажеш за това? Имам много пари, а Чън е доста приятен, като го опознаеш.

— Звучи прекрасно.

— Ще бъде. Стига да не се провалим, тогава никак няма да е прекрасно. Но ще можем да съберем колкото можем повече хора и всички да се отправим към Антеруолд. Трябва да добавя, че не се сещам за причина, поради която да не отидеш още сега, ако наистина искаш.

Роузи поклати глава.

— Не. Мислих за това. Много. Но както все ми повтаряте, аз вече съм там. Една е достатъчна.

— А две ще са много ли?

Роузи се усмихна.

— Усложнение е. Другата аз ще се радва, че съм тук с родителите си. Някой ще трябва да се грижи за Дженкинс, докато професор Литън е в затвора. Имам живот тук. Понякога си мисля, че не е идеален, но, знаете…

— В такъв случай, по-добре да успеем — каза Анджела. — Хайде. Ще те заведа у дома. Няма какво да правим тук тази вечер, а аз трябва да се измъкна от страната възможно най-бързо. Ще трябва да си събера багажа и да открия паспорта си.

Няколко минути по-късно двете излязоха от къщата, а Анджела заключи старателно.

— Какъв ден — въздъхна тя. — Да видим какви забавления ще ни предложи утрешният.