23.

Роузи беше въведена през последната врата — беше убедена, че се въртяха в кръг, докато преминаваха през всичките тези помещения, — в огромна зала. Имаше голяма камина; прозорците не само бяха отворени, но и изглежда изобщо бяха премахнати, за да бъде светло и ефирно, а в дъното върху постамент имаше нещо, което можеше да бъде единствено трон. Прислужниците стояха край дървена балюстрада, разделяща пространството със съвсем малък отвор. Роузи също спря, но един от тях наклони глава, за да ѝ подскаже, че трябва да премине през него. Тя го направи, беше притеснена, чувстваше се, сякаш я водеха в съдебна зала — а прислужниците затропаха с крака по широките дървени дъски на пода.

Очевидно от нея се очакваше да продължи, затова тя отново закрачи. Те прибавиха към шума и пляскане. Започнаха да викат и вият, както беше видяла да прави едно африканско племе по телевизията. Отвън чуваше и другите, допълваха шума, крещяха едновременно колкото можеха по-силно.

След това — тишина. Роузи вече беше объркана и разтревожена. Отвори се една врата и влезе жена — по-скоро се плъзна, — постави длани пред устата си и ѝ се поклони.

— Приветстваме ви и нека мир да цари през всичките ви дни, пътешественико — промълви тя с мелодичен глас толкова тихо, че Роузи едва успя да различи думите ѝ. — Приемете гостоприемството на дома ми, сякаш е вашият. Дано ви бъде удобно и се чувствате щастлива тук.

Роузи осъзна, че това е много официален и любезен поздрав, който вероятно изискваше също толкова официален и любезен отговор. Не знаеше какъв точно, но обикновеното „Здравейте“ не ѝ се виждаше особено подходящо.

— Благодаря за милото посрещане — отвърна тя с надежда, че е добре за начало — и за гостоприемството на прекрасния ви дом. Нека в него царят мир и щастие.

Не беше лошо. Никак не беше лошо. Очевидно не беше точно това, което трябваше да каже — леко слисаното изражение на жената го показваше съвсем ясно, — но изглежда беше приемливо, макар и не съвсем традиционно.

Жената плесна с ръце и другите незабавно започнаха да се изнизват. Последният затвори вратите и ги остави насаме.

— Добре — изрече с топлота тя. — Сега елате с мен. Имате нужда от малко грижи и внимание, преди пиршеството да започне.

Приближи се до Роузи и внимателно я огледа с тъмносините си очи. Роузи направи същото. Тя беше красива жена, с деликатно лице и осанка — според Роузи — като на кралица с дългата ѝ права коса под тиара, обсипана с бляскави камъни. Беше облечена цялата в бяло със син пояс около кръста. Не носеше обувки, а на всеки от пръстите на краката ѝ имаше златен пръстен. Роузи реши, че стои доста добре.

— Простете, че питам — позволи си тя, — но коя сте вие?

— Казвам се Катрин, вдовица на Теналд, и двамата сме господари на Уилдън — отговори тя. — При все че етикетът изисква да не бъда представяна пред никого.

— Защо не?

Тя се замисли.

— Вероятно защото не е нужно.

— Вие ли сте тази, от която Джей така се боеше?

— Силно се надявам да е така — каза тя и лекичко се засмя.

— Не виждам какво толкова ужасно е сторил.

— О, изглежда знаете твърде малко. Младият Джей си е позволил неподчинение на директна заповед на своя учител. Пристъпил е в земите ми и е посетил без покана Олтара на Изгнаника. За първото може да бъде освободен от позицията си, за второто може да стане моя собственост, както и неговите деца, и децата на децата му, до след седемдесет и седем жътви. За последното би могъл да бъде прокуден от човешкия род за вечни времена.

— Това е нелепо.

— Така е. Неговият учител ще му се скара, а после ще му прости. Що се отнася до второто, става въпрос за закон, който не е въведен по моето време и не възнамерявам да го възраждам заради младия господин Джей. И без това не се е прославил особено.

— Значи всичко с него ще бъде наред?

— О, разбира се. Ако не броим пламналите уши, той ще се появи пред теб в идеално състояние. Сега, през тази врата…

Лейди Катрин поведе Роузи през една врата към доста по-малка стая, чиито стени бяха обточени с най-интересните етажерки, които Роузи беше виждала някога: имаше много квадратни дървени кутии, пълни с ролки хартия. Миришеше на восък, прах и цветя. Донякъде приличаше на офис, на мъничкия кабинет на баща ѝ, само че този имаше големи прозорци, отворени директно към вътрешния двор, и беше окъпан в светлина, докато този на баща ѝ беше винаги мрачен и миришеше на застоял дим от лула.

— Каква приятна стая — възкликна тя.

— Благодаря. Тук се пази историята на Уилдън.

Тя изрече тези думи по начин, който ги натовари с определено значение, макар Роузи така и да не схвана какво точно. Не беше кой знае какво да пазиш истории. Въпреки това кимна, сякаш бе разбрала и се опита да изглежда впечатлена.

* * *

Докато мистериозната посетителка се запознаваше с лейди Катрин, Джей си припомняше колко страховит може да бъде учителят му, когато е в лошо настроение. Беше извършил толкова много различни нарушения, че му беше трудно да си представи кое от тях е най-сериозното. Объркването при представянето беше последната капка, но какво можеше да стори? Момичето каза, че името ѝ е Роузи Уилсън, а ако беше казал това, всички щяха да избухнат в смях. Това, че я представи просто като Роузи, от друга страна, я накара да прилича на прислужница, като човек, който има само едно име. Затова се беше запънал и си беше измислил. Какво пък. Сериозно се беше постарал; не беше имал време да се подготви, а и посрещането, което им бяха устроили, беше толкова неочаквано, че се чувстваше горд, задето изобщо беше успял да каже нещо. Беше сигурен, че ще го хвърлят в затвора; вместо това бяха преминали през много нива на поздравления — за него бяха шест, толкова на брой, колкото би могъл да очаква учител, а Роузи получи дори повече. Всъщност влизането в къщата беше нещо, което само най-високопоставените биха могли да очакват.

Хенари го заведе в малка стая със стол и бюро и затвори вратата.

— Е? — започна той. — Откъде да започнем?

Джей поклати глава и отвори уста, за да отговори, но Хенари вдигна ръка, за да замълчи.

— Поне веднъж Джей… — каза той.

Хенари отпусна глава в ръцете си.

— Изглежда наистина си напълно неспособен да правиш онова, което ти е казано. Не мога да ти опиша колко съм разстроен, че не съм в състояние да те накажа подобаващо.

Джей внимателно го погледна.

— Господарката на Уилдън е подготвила голямо празненство, за да отбележи петата година от възкачването си на престола, част от което ще бъде почитаемата гостенка, която си открил. Като първия човек, който се е срещнал с нея, ти ще продължиш да я придружаваш през цялото време. Моля да не се усмихваш, говориш или да показваш какъвто и да е признак за удоволствие или ще ме предизвикаш до крайна степен.

Джей стоеше напълно неподвижно.

— Щом се върнем обратно в Осенфуд, ще съм измислил наказание, което ще ти струва много време, усилия и категорично няма да ти бъде приятно. Дотогава предлагам да не говорим повече за проблема, макар и да не вярвам, че ще ми окажеш честта да не ме мислиш за толкова оглупял, та да забравя нещо, което ще ми донесе удовлетворение, а теб ще направи нещастен.

Джей, който не можеше да повярва на късмета си, а също така не можеше да го разбере, кимна безмълвно.

— Разполагаш с няколко часа да се приготвиш, затова върви, изкъпи се и облечи дрехи, които няма да изложат Ист Колидж или пък мен.

— Но, учителю…

— Браво. Справи се много добре. Струва ми се че помълча близо две минути. Това вероятно е рекорд. Ако искаш да говориш, по-добре отговаряй на въпросите, вместо да ги задаваш. Това момиче. Значи името ѝ е Розалинд?

— Да.

— Откъде е? Коя е тя?

— Не знам. Тя разказа малко за себе си, но не успях да разбера всичко. Нямахме много време. Каза, че искала да се прибере у дома и не спираше да говори за някаква светлина, която вече не била там.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя говореше само за светлина — отговори безпомощно Джей.

— Светлина? В гората?

— Не беше там.

— Да не би ти — или тя — да си правите някаква хитра шега с мен?

— Повярвай ми, не бих посмял в този момент.

— Разумен отговор.

— Що се отнася до нея — не знам. Не мисля така. Изглеждаше много притеснена и объркана. Трябва да я питаш. Много охотно отговори на малкото въпроси, които ѝ зададох. Просто не разбрах отговорите.

— Със сигурност ще го направя. Междувременно трябва да се отнасяме с нея изключително грижливо.

— Защо?

Въпрос. Хенари повдигна вежди.

— Защото, млади човече, тя може да се окаже ключът към познание от голямо значение. Не бива да я плашим, нито да я изгубим. Твоята задача — и причината наказанието ти да бъде отложено временно — е да се постараеш желанията ми по този въпрос да бъдат уважени. Вече я познаваш. Тя хареса ли те?

Джей се изчерви.

— Вероятно е така. Вероятно ти има доверие. Трябва да запазиш това доверие. Бъди много внимателен.

— Щом ѝ е нужна защита и трябва да бъде пазена от останалите, защо ще я показвате на фестивала?

— Фестивалът не е фестивал. Това е грандиозна церемония за утвърждаване на господарката на владенията. Етикетът е сложен и прецизен. Повярвай ми, ако можех да я скрия някъде, бих го направил, бих я запазил от лоши очи. Ако сме се разбрали, можеш да вървиш да се приготвиш, а аз ще отида да се видя с твоята фея.

* * *

— О, Хенари — каза Катрин и се обърна щом вратата се отвори. — Как мина?

— Прекрасно — отвърна Хенари с усмивка.

— Добре. Двамата вече се познавате, затова не е нужно да минаваме през това. Хенари беше помолил да поговори с вас насаме за малко. Вярвам, че това е приемливо?

— Ами… да. Защо не? — отговори Роузи. — Стига да не сте били лош с Джей. В противен случай няма да ви кажа и думичка.

Хенари изглежда намираше този отговор за много удовлетворителен. Потърка доволно ръце.

— Ние сме много близки приятели — увери я той. — Всичките му крайници и органи са точно там, където им е мястото, и го изпратих да вземе дълга вана.

— Чудесно тогава. Какво искате да знаете? — попита тя.

Катрин кимна към двамата и се измъкна тихо от стаята.

— И така — отвърна Хенари, като ѝ посочи с жест да седне, изчака да го направи и той стори същото. — Бих искал да отговорите на един въпрос. Как така приказвате толкова добре?

Роузи се постара да е изчерпателна.

— Мама се опита да ме изпрати на уроци по дикция, тъй като смята, че една дама трябва да говори правилно, а разбира се, също така знаете, че рецитираме поезия в училище. Никога не печеля, но се справям доста добре.

— Значи сте учен?

— Какво? Аха, учен? — изглеждаше озадачена за миг от начина, по който той изговори думата. — О! Не. Всички знаят, че не съм достатъчно умна за това. Да не сте чужденец? Предполагам, че това би обяснило странното ви произношение.

— Винаги са ми казвали, че имам витиевата реч и перфектен изговор — сковано отвърна той. — Оу-чеен. Дифтонг, после издължена гласна, ударение на втората сричка.

Разговорът не протичаше така, както се беше надявал Хенари. Той се приближи към една голяма кутия в ъгъла и извади с любов ръкопис от предпазния калъф.

— Бихте ли дошли тук, моля ви? — Роузи покорно изпълни това, което я бяха помолили. — Кажете сега, можете ли да прочетете това?

Тя се протегна, за да го вземе, но Хенари хвана дланта ѝ.

— Внимателно!

Той бе така видно и искрено разтревожен, че Роузи веднага се извини, макар да не виждаше всъщност за какво трябва да се извинява. Изпъна шия и надникна над ръката му.

— Какво е това?

— Фрагмент от документ, върху който работя от много години.

— Ще започна. „В есента на своя живот — зачете бързо тя — Изгнаника събра всичките си последователи и им заговори: «Приятели мои, моето пътуване е към края си. Трябва да продължите без мен, като знаете, че за вас краят също е близо. Това място принадлежи на всички мъже и жени еднакво. Повече няма да ви видя чак до края на времето.» Възрастният човек отпусна глава и издъхна. Беше на сто и двайсет години, но очите му не бяха замръкнали, а силата му не беше намаляла.“ Е? — каза Роузи и вдигна уважително поглед към Хенари. — Това е малко странно. Всички жени еднакво? Очите му не са замръкнали? Би трябвало да е „на всички мъже и жени поравно“ и „очите му не бяха помръкнали“. Трябва да е писано много набързо.

За своя огромна изненада тя забеляза, че Хенари я гледа с недоумение.

— Какво има?

— Знаете ли какво е това?

— Нямам и най-бегла представа. Звучи ми донякъде като Библията. Сещате се, Мойсей и Обетованата земя. Учим го в неделното училище. Идеята определено е същата. Възрастен мъж, който води хората си към нова земя и умира точно щом стигат до нея.

— Още не сте го прочели и вече откривате грешка.

— Не е трудно. Макар че почеркът е ужасен.

Хенари се усмихна смело.

— Трябва да поговорим повече — каза той. — Уви, вече е време да се приготвите за вечерта.

Гласът му леко трепереше.

* * *

Следващите няколко часа бяха според Роузи най-прекрасните в целия ѝ живот. Лейди Катрин се върна и я заведе в стая — по-скоро цяла поредица от стаи, — където изобилстваха красиви вещи. Вани, дебели дрехи, шишенца със странни субстанции; беше топло и много удобно, с плътната струя гореща вода, която вдигаше пара в една от стаите и наситеният аромат на парфюм, който се носеше от други.

— Тук ще ви оставя отново — каза тя. — Ще бъдете в добри ръце.

— Какво ще ми правят? — попита тревожно Роузи.

— Ще ви приготвят за празненството. Не можем да допуснем почетен гост да изглежда като… е, не сте облечена особено подходящо. Ще бъдеш измита, подготвена и ароматизирана.

— Звучи сякаш съм пиле за готвене — отвърна Роузи. — Не сте вещица, нали? Имам предвид като в „Хензел и Гретел“?

— Като кого?

— Знаете. Тези от приказката. Момче и момиче, хванати от една вещица, която ги угоява, за да ги изяде, но те я бутват в пещта и избягват.

— За какво ви е вещица? Да не би да сте болна? Мога да повикам някоя от селото, ако нещо ви тревожи.

— О, не — отвърна бързо Роузи. — Не. Ни най-малко. Забравете, че съм го споменавала.

— Много добре — тя плесна с ръце и се появиха две жени, една съвсем малко по-възрастна от Роузи и друга, която беше на почти същата възраст като майка ѝ. Преминаха през ритуала по посрещане още веднъж.

— Ще се срещнем отново по здрач. Дотогава трябва да си починете и да отърсите съзнанието и тялото си от всякаква умора.

Тя си тръгна и те започнаха.

Дълбоко в съзнанието на Роузи мисълта, че това може да е хитър капан, все още я занимаваше — макар че защо някой би си дал чак толкова много труд? Може така да я приготвяха за човешко жертвоприношение — беше чела за такива неща. Или планираха да я изядат. Или може би нещо също толкова ужасно и неприятно.

Но бяха толкова мили и щом стана ясно, че нямат никакво намерение да слушат протестите ѝ — къпя се сама от шестгодишна, много ви благодаря! — Роузи прие, че няма друг избор, освен да се предаде.

Разговорът не протичаше много добре — Роузи се опита да им зададе някои въпроси, но те само се изчервяваха и се кикотеха — затова комуникацията беше ограничена до заповеди и инструкции, дадени със странен акцент, сякаш говореха на чужд език и то твърде ограничено.

— Дали ще имате добрината да се изправите, докато свалим…?

Докато правеха това, бяха далеч по-малко притеснени, отколкото самата Роузи, че тя остана съвсем гола; след това я изкъпаха и я настаниха върху маса, където получи първия си масаж, а той много ѝ се хареса, щом се настрои за него, макар в началото все още активно да си мислеше за канибализъм. Накрая така я бяха размачкали, че се беше отпуснала до степен да не я е грижа. Нека да я ядат! Не възразяваше.

Последва още една дълга сапунена вана, след това я подсушиха и я намазаха с масло от глава до пети. После я увиха в дебели хавлии и се заеха със стъпалата ѝ, като възклицаваха неодобрително. Изтъркаха ги и ги разтриха, а после оцветиха ноктите ѝ в яркочервено и нанизаха пръстени на пръстите ѝ. По един златен и два сребърни на всеки крак. Подобни бяха и грижите за ръцете ѝ.

Разресаха косата ѝ така, сякаш никога до този момент не беше ресана с четка, втриха в кожата на главата ѝ ароматни течности и тя настръхна. Подстригаха я — как за бога щеше да обясни това, щом се прибереше у дома… (ако изобщо успееше) — и я нагласиха в сложна прическа, която някак успя да се запази, след като приключиха. Никога не се получаваше, когато опитваше в стаята си.

Роузи беше почти заспала, благодарение на разнообразните усещания, затова не възрази, когато стигнаха до лицето. То беше подложено също на разтриване и масаж, веждите ѝ бяха оскубани, а зъбите почистени с ожесточение преди поставянето на грима. Майка ѝ не позволяваше и намек за грим — при все че останалите момичета на нейната възраст експериментираха — така че щеше да се ентусиазира, ако не беше толкова отпусната. Устни, бузи, мигли, вежди, нос, уши — всички те получиха абсолютно внимание до момента, в който Роузи вече изгуби представа какво точно ѝ правят. По-късно установи, че не само са подстригали косата ѝ, но също така са я боядисали. О, ще си имам неприятности, помисли си тя. Най-накрая донесоха странна перука, дълга и златиста, доста различна от собствената ѝ коса и внимателно я поставиха на главата ѝ, като подпъхваха кичурите встрани. Беше изненадващо удобна.

После приключиха и — напрегнато и притеснено — донесоха огледало, за да се види.

Роузи ахна от изумление. От стъклото в нея се взираше ококорено и учудено лицето на безспорно невероятна, великолепна, чудно красива млада жена, каквато никога досега не беше зървала в огледалото.

— Господи — промълви с благоговение тя. — Само погледнете!

Прислужниците се усмихнаха нервно, но като разбраха, че това е одобрение, широко се ухилиха.

* * *

Когато най-сетне беше напълно готова, Роузи беше отведена в личните покои на лейди Катрин в къщата, въведена през вратата, а след това оставена насаме с нея.

Вече беше толкова объркана, че изобщо беше престанала да мисли. Нищо не ѝ се струваше логично. Би могла, разбира се, да се държи нормално — да тропа с крака, да избухне в сълзи и да настоява да я върнат у дома, — но подозираше, че не би постигнала нищо. Това беше твърде сложно, за да е просто шега. Твърде осезателно, за да бъде сън. Твърде странно, та да е каквото и да е друго освен реалност. Беше облечена, с маникюр и с по-сложна прическа от всяка дебютираща филмова звезда, отнасяха се с нея като с кралска особа и тя нямаше друг избор, освен да играе роля. Това можеше поне да ѝ помогне да разбере какво всъщност се случва. Междувременно можеше да се наслади на изживяването. Притесненията нищо нямаше да променят.

Представата ѝ за дворцово поведение идваше основно от романите на Джийн Плейди28 и от второразредните холивудски продукции, които гледаше в събота сутрин в „Одеон“. Не беше много, но изглежда, че мълчанието и бавните движения бяха в основата на грацията. Първото не беше силната ѝ страна, но достатъчно често беше упражнявала появата си в кралския двор насаме в мъничката си спалня. Можеше да направи каквото е необходимо.

За нейно леко разочарование не беше нужно, поне не още. В покоите си лейди Катрин беше освободена от задълженията си като господарка на владенията. Там — и единствено там — тя можеше да бъде естествена. Точно там приемаше Хенари например, когато искаше да поговорят както трябва. Там приемаше онези, на които вярваше и които харесваше, когато нямаше нужда от подкрепата на ранга си. Според стандартите на Роузи тя все още се държеше официално, но определено не беше толкова плашеща или странна.

— Седни, Розалинд, моля.

Лейди Катрин също беше пременена за празненството. Беше облечена с нещо, което според Роузи беше роба от златна тъкан, а на всички пръсти на ръцете си носеше пръстени, като се редуваха златен и сребърен, всички с камъни. Русата ѝ коса — която Роузи сега забеляза, че също е перука — беше поръсена със златна боя, която блестеше на светлината. Беше опасана с няколко колана, през гърдите, талията и бедрата. Резултатът беше доста странен, но Роузи призна, че е и атрактивен.

— Изглеждате много добре — каза тя.

Лейди Катрин се усмихна.

— Благодаря — отвърна. — Ти също изглеждаш доста променена.

— Така е, нали! Кой би си помислил! Ако мама можеше да ме види сега, мисля, че щеше да получи сърдечен удар.

— Дано не се случи. Майка ти болна ли е?

— О, не. Здрава е като бик, но не е от тези, които си падат по издокарването, ако ме разбирате. Особено що се отнася до мен. Мисли, че съм твърде млада.

— Твърде млада? Трябва да си поне на петнайсет, струва ми се?

— И три месеца.

— Не си ли омъжена?

— Не, разбира се.

— Значи сгодена?

Роузи се засмя.

— Не ставайте глупава — възкликна тя. — О, много се извинявам. Просто така се казва. Не. Не съм. Хората не се женят, докато не навършат поне двайсет. Имам предвид в нормалния случай.

Тя реши да не се впуска в примери като Ейми, на която ѝ се наложи да напусне училище внезапно миналата година.

— Ти идваш от много далече, нали?

Този въпрос беше зададен внезапно и доста по-сериозно.

Роузи кимна.

— Мисля, че трябва да е така.

— Знаеш ли нещо за Антеруолд?

Роузи я погледна със зяпнала уста.

— Антеруолд ли казахте? — попита недоверчиво тя. — Антеруолд?

— Да. Така се казва тази страна. Не знаеше ли?

— О, не — отвърна момичето, вече наистина притеснено. — Нищо не знам. Нито къде съм, нито как съм се озовала тук. Не знам как ще се прибера у дома. Когато успея, ще си имам сериозни неприятности. Нямам предвид вечно робство. Но ще има доста ограничения. Антеруолд? Вие сериозно ли говорите?

— Шшшт, мила моя, не се тревожи. Бихме искали да ти помогнем. Вероятно и ти ще можеш да ни помогнеш. Ще видим. Трябва да ти кажа, че в момента нищо не можем да направим. Ние също не знаем как си се озовала тук. Но Хенари…

— Да! Той! Той изглежда ужасно мил.

— Той е най-мъдрият и образован човек в страната. Ако някой може да ти помогне, това е той. Трябва да му се довериш, тъй като той ти мисли само доброто. Можеш ли да го направиш?

— Ще попитам Джей.

Лейди Катрин повдигна вежда.

— Вярваш на мнението на един ученик повече, отколкото на моето?

— Разбира се.

Усмихна се извинително.

— В такъв случай трябва да го попиташ. Той ще те придружава по време на празненството. Надявам се това да не те обижда.

— О, не! Защо, трябва ли? Кой е той все пак?

— Хенари твърди, че е един от най-надарените ученици, които е имал, макар самият той да не е съвсем наясно с това, затова моля те, не му казвай. Гордостта застава на пътя на учението. Един ден, ако се научи да се подчинява и да изпълнява заповеди, което в момента изглежда невероятно, може да стане велик Разказвач.

— Това хубаво ли е?

Катрин изгледа момичето, което очевидно говореше напълно сериозно.

— Да — отговори тя. — Няма по-голямо постижение или чест на света.

— В такъв случай, трябва да е много по-различен свят от моя — заключи Роузи.

* * *

За разлика от Роузи Джей не беше третиран със специално обслужване, за което беше дълбоко благодарен. Всяко внимание, което би получил, със сигурност би му било неприятно и той още не можеше да повярва на невероятния си късмет, че се измъкна без наказание, макар и само временно.

Още повече той си имаше свои въпроси. Например, когато остави Хенари, беше срещнал прислужник, понесъл най-хубавите му роби. Според завишените стандарти на Уилдън те бяха твърде обикновени, дори и тези, които обличаше във важен ден в колежа, но бяха много по-хубави от нормалното му облекло. Хенари ги беше донесъл, но как е можел да знае предварително, че Джей няма да се подчини на заповедта му да остане извън владението? Дали е било предопределено, че ще сбърка, преди още да го е направил?

Неясен въпрос без очевиден отговор. Колкото и странно да беше, не тази мисъл изпълваше съзнанието му, докато намери пътя към банята (обща, никой нямаше да прославя неговото присъствие) и започне да се приготвя за вечерта.

Не, в съзнанието му беше само странното момиче, което отново се беше появило пред него. В главата му плуваха толкова много въпроси, че не можеше да се съсредоточи върху никой от тях достатъчно дълго, та да ги осмисли. Коя беше тя? Откъде идваше? Защо имаше толкова необичайно име, вид, дрехи, говор, поведение? Защо му беше възложено да я придружава тази вечер? (Обяснението на Хенари не беше логично.) Защо ѝ устройваха такова посрещане? Коя (повтаряше си той за десети път) беше тя?

Когато отново я срещна, тъкмо започваше да се спуска здрач и той не можа да я разпознае. Стоеше в първия вътрешен двор и се чудеше как ли ще се развие вечерта, когато видя два силуета да приближават към него. И двете фигури се отличаваха с несравнима красота и елегантност, едната висока и руса, а другата малко по-ниска и с дълга златиста коса. И двете бяха облечени в най-изисканите дрехи, които някога беше виждал; на лицата си вече носеха блестящи богато украсени маски, които внушаваха загадъчност. Те нямаха нищо общо с него, помисли си той; неговата роля беше да стои в ъгъла, да ги гледа как го отминават и да им се възхищава от разстояние.

Но те вървяха към него, а по-ниската жена се усмихна. Точно усмивката ѝ го накара да осъзнае коя всъщност е тя, а също така и че създанието до нея трябва да е лейди Катрин. Той падна на коляно и направи дълбок поклон.

— Изправи се, господин Джей — нареди лейди Катрин. — Нямам намерение да те ям тази вечер. Може би утре за закуска?

Джей се изправи на крака, но не я погледна в очите, беше твърде смутен и засрамен.

— Или може би трябва да оставя това на твоя наставник, как мислиш? — добави тя.

— Мога ли аз да се заема с представянето? — попита Роузи. — Да видим сега; иска ми се да го направя както трябва. Изглежда, че е особено важно тук. Мое огромно удоволствие и чест за мен и семейството ми…

— Само удоволствие — поправи я Джей. — Само за господар е редно да се представя с огромно удоволствие. Всъщност в моя случай вероятно би могла да кажеш: мое задължение.

— Тази вечер гарантирано ще изпитате голямо удоволствие — намеси се Катрин. — Всъщност може би е по-добре да го направим едновременно, тъй като Пиршеството започва скоро. Ти си Джейрамал, син на Антус и Антуса, познат като Джей.

Той кимна.

— Тогава и аз ще те наричам така. Приветствам те в дома си, Джей Антусън; дано си щастлив тук, както и у дома си.

Джей остана безмълвен, което по изключение не беше добре. От него се очакваше да даде някакъв отговор. За щастие Роузи не разбра това и се намеси.

— Джей — заговори тя. — Не е ли просто фантастично? Ще има парти и ти ще си мой придружител. Лейди Катрин казва, че щяло да продължи цяла нощ. Никога не съм оставала през цялата нощ. С изключение на една Нова година, когато се измъкнах от леглото, докато всички бяха на долния етаж.

— Ще бъде моя огромна чест…

— О, ще престанеш ли, моля те, така няма да е забавно. След като не мога да помръдна оттук, реших да се забавлявам, а не мога да го правя, ако не спреш да ми се покланяш и да ме гледаш, сякаш току-що си глътнал сапун.

Лейди Катрин се засмя.

— Добре казано, лейди Розалинд. Джей, заповядвам ти да се подчиняваш на желанията ѝ и на тези на учителя си.

С тези думи тя се оттегли и ги остави сами.

Джей едва я погледна как се отдалечава; вместо това стоеше, втренчен в Розалинд.

— Какво? Какво има? Нещо не е наред? Какво съм направила пък сега?

— Нищо. Просто мисля, че изглеждаш прекрасно.

Тя се изчерви силно заради комплимента. Никой не беше ѝ казвал нещо подобно преди. Най-близкото, което беше чувала, беше изказването на Колин през втори гимназиален клас, когато измънка, че според него доста си я бива. Това сега беше далеч по-добре и тя не знаеше как да отговори.

— Наистина ли мислиш така? Или може би си задължен да го кажеш?

— Мисля го. Всяка дума — след това вдигна лакът и тя мушна ръката си под неговата. Той я нагласи така, че дланта ѝ нежно да застане върху неговата малко над китката и попита: — Би ли искала да обиколим наоколо?

Гостите пристигаха в отдалечен вътрешен двор и се пръскаха из градините. Всички бяха с най-хубавите си дрехи, всички говореха тихо. Само от време на време нечий смях се извисяваше над общото бърборене. После от отворен прозорец на втория етаж прозвуча силен звук от тромпет и се надигнаха одобрителни възгласи, аплодисменти и подвиквания: Браво на тромпетиста! Лека нощ! Дано проспиш утрото!

— Започнахме — заяви Джей. — Сега всичко е позволено до зазоряване.

— Всичко?

— Да.

— Тогава иди и покани лейди Катрин — или трябва да я наричам Кейти — на танц?

— Не бива да я наричаш Кейти. Може и да е разрешено, но не означава, че е разумно.

— Бъзльо.

— Признавам. Освен това, не искам нищо повече, освен да си говоря с теб. „Не бих избрал богатство, не и пред истинска любов.“

Беше цитат, разбира се, но не беше напълно съсипан от факта, че Роузи не забеляза. Всъщност Джей остана изненадан от това. Историята беше за прегладнял човек, който трябва да избира между прасе и красива, но глупава жена. Най-накрая след много терзания избира прасето, за да нахрани семейството си и изпраща жената с тези думи. Никак не е ласкателно.

— По какъв повод е това парти? Искам да кажа това пиршество.

— Празнуваме петата годишнина от управлението на лейди Катрин. Отбелязваме възкачването ѝ на престола.

— Всяка година ли е така?

— Би трябвало, но Хенари ми каза, че последните две години го е отменяла. Жътвата била лоша и казвала, че е по-добре да остане храна за тези, които се нуждаят.

— Браво на нея.

— Не всички мислят така. Някои го смятат за скандално нарушаване на традициите. Гонтал вдигна голяма врява.

— Ти прие ли го за скандално?

— Не знам нищо по този въпрос. Единствено това, което Хенари ми разказа едва преди час. Е, музиката скоро ще започне. Да се поразходим дотогава.

— Ами храната? Умирам от глад.

— По-късно.

* * *

Празненството беше вълшебно, надхвърляше всички представи. По-голямата част от терена беше заета от пътеки, осветени от фенери, които хвърляха мека успокоителна светлина върху живите плетове и храстите. Навсякъде имаше павилиони и тенти във весели цветове, които предлагаха храна, напитки, музика и танци. Някои бяха издигнати от гостите, тъй като беше особена чест да имаш своя тента за случая. В един момент висок мъж с маска се поклони ниско на Роузи и я остави в недоумение как е редно да отговори.

— Трябваше ли да направя нещо специално в този случай? — попита тя, щом отминаха.

— Трябваше да направиш реверанс. По-добре е да го правиш поне още малко. Този път пропусна и той несъмнено те помисли за надменна и горделива. Ти го унизи и единственото хубаво нещо беше, че никой друг не видя.

— О, толкова съжалявам! Нека се върнем, за да се извиня. Просто той ми напомни за онзи ужасен човек, когото срещнах в гората.

— Това прави нещата още по-зле. Какъв човек?

— Точно преди да срещна теб. Имаше един мъж. Поздравих го и поговорихме, но после той избяга. Не беше чак толкова важно, предполагам, но беше наистина грубо. Никак не го харесах. Нали знаеш как понякога просто не харесваш някого още в мига, в който го видиш? А какво имаш предвид, млади ми Джей, с думите „по-добре да го правиш поне още малко“?

— След като нощта се спусне съвсем и звездите изгреят, ако отвърнеш на някой мъж с реверанс, ставаш негова компаньонка през следващия час.

— Мили боже. За какво?

— Да правите каквото пожелаете. Не е обещание за женитба, ако това те безпокои.

— Радвам се да го чуя.

— По-добре го забрави засега. Обясненията защо не си му отвърнала могат да продължат през цялата нощ. Освен това трябва да бъда наблизо до теб.

— Така ли?

— Да. Хенари ми даде изрични инструкции.

— Така ли? Можеш да предадеш на Хенари, че не желая повече да ми избира компания. Подозирам, че ако не беше така, ти щеше да бъдеш с някоя друга. Съжалявам, че ти се налага да прекарваш времето си с мен. Вероятно го намираш за ужасна задача.

— Не, не, не. Скъпа Розалинд, не се сещам за нищо по-хубаво. Аз съм най-големият късметлия на света. Мислиш ли, че иначе бих имал възможност да придружавам толкова красива жена?

Тя издаде гърлен звук, леко успокоена от изчерпателното му извинение.

— Съжалявам. Много съм далеч от дома. Моля те, припомняй си това всеки път, когато направя грешка.

Известно време вървяха, без да говорят, докато Джей не се обади тихо, доволен, че може да промени темата.

— Виж, стигнахме до езерото. Да вземем ли лодка?

Бяха се озовали край малък кей пред обширно езеро, осветено от фенери, който беше разположен върху високи пилони във водата. В езерото вече имаше шест лодки, които отплаваха или бавно се подреждаха в средата. Имаха фенери в задната им част, покрити с блестящи цветни покривала.

— Младата двойка ще се присъедини ли към нас? — попита мъж, застанал прав в една от лодките. — Имаме място за още двама и с удоволствие бих приел още две ръце.

— С удоволствие, сър — отговори Джей и насочи Роузи към водата. — Възразяваш ли? — прошепна той.

Тя поклати глава и позволи да я качат в лодката, където седна до едра жена отпред.

— Пожелавам ви прекрасна вечер — поздрави ведро жената. — Какъв прелестен повод. Представям ви се като Рената от Цистър. Това е съпругът ми Белтан. Удобно ли ви е? Надявам се младият мъж да се справя с лодките по-добре от моя. В противен случай ще слезем на сушата залитайки и ще ни хване морска болест. Искате ли да се представите, скъпа?

Всичко това предизвика прилив на добро настроение, което напомни на Роузи за госпожа Хамилтън, възрастната дама, която държеше пансион за студенти в края на улицата. Тя също започваше разговор със задаване на поне двайсет въпроса.

— Казвам се Розалинд — отвърна тя, все по-убедена, че цялото ѝ име май е по-подходящо. Това отново ѝ напомни за младия мъж в гората. За погледа му, за очите му и за чувството на обърканост, от което стомахът ѝ се беше свил. — Това е Джей — добави тя.

— Отлично! Млад, висок и силен. Точно такива ги харесвам. Господин Джей! Поемете руля и платете цената за своята младост, ако обичате.

Джей се засмя и направи каквото му казаха или поне се опита. В интерес на истината не беше много добър. Роузи, която беше ходила на няколко състезания по гребане и беше гледала учениците от брега на реката, изпитваше желание да скочи и да му покаже как се прави, но щеше да съсипе тоалета си, а и не беше сигурна дали е редно.

— Постарай се да насочиш руля бързо надолу и направо, иначе ще плаваш настрани.

Джей се изчерви.

— Просто съм виждала как се прави — обясни тя, сякаш се беше притеснила, че го е унизила пред непознати. — Опитай.

Може и да беше подразнен, но послуша съвета ѝ и скоро малката лодка се носеше по повърхността на водата, а Рената и Белтан ръкопляскаха от меко тапицираните си седалки.

— Браво, младежо — хвалеха го те. — А дали ще можеш да спреш?

Накрая Джей успя и те се установиха близо до нещо като понтон29 във водата. Там имаше само един човек и се чуваше звук, очевидно от музикални инструменти.

— Точно навреме — каза някой от друга лодка. — Музиката ще започне всеки момент.

— Кой ще пее?

— Алиена, ученичката от Рамбърт.

Белтан се засмя от изненада и удоволствие.

— Наистина ли? Това е прекрасно, прекрасно! — възкликна той. — Може да имаме време и да похапнем. Вържи лодката, млади човече, и ела да седнеш при нас.

Той потупа мястото до себе си, а след това се наведе напред и отвори кутията до краката си.

— Пиле! Хляб, вино, плодове и колбаси! Елате тук и яжте до насита! — възкликна той.

— Ниво 3, 47? — предположи Джей.

— Вероятно. Ученик ли си? Помислих си, че приличаш на такъв. А имаш и умения в управляването на лодка.

Джей направи физиономия.

— А вие, сър?

— Чичо ми, който отдавна е покойник, беше ученик. Цитираше пред нас разни неща през цялото време и част от тях са се загнездили в съзнанието ми. Така и не стана Разказвач. Не сме имали такъв в семейството, доколкото ми е известно. Ами ти, прекрасна Розалинд, и ти ли си ученичка?

— Нещо такова — каза тя. — Сложно е.

За щастие не я разпитваха повече по темата, но тя остана доволна от себе си. Беше се концентрирала достатъчно, за да разбере казаното от тях и беше съумяла да даде отговор, който също да бъде разбран. Изглежда, помисли си тя, все пак говореха разновидност на английски. Макар и доста опростен, както говорят малките деца.

Възрастната двойка доволно се отпусна назад на меките възглавници. Роузи забеляза, че възрастният мъж палаво хвана пухкавата длан на съпругата си и я стисна. С другата тя извади ролца, пиле и странни на вид наденички.

Лодката им беше закотвена за пилон във весели цветове, а върху него имаше фенер, от чиято светлина вълничките в езерото блещукаха. Отвъд брега в далечината се издигаха хълмове, покрити с поля и гори, и все още се виждаха на бързо чезнещата светлина. Двайсет или трийсет лодки бяха закотвени наоколо, всяка осветена от фенери, а гласовете, приглушени под въздействие на красивата гледка, отекваха над водата. Макар да се спускаше вече нощ, все още беше топло и дори водата, в която Роузи потопи ръка, беше приятна за докосване.

Тя легна по гръб и се загледа в звездите, които започваха да блестят по-силно, отколкото някога беше виждала. Разпознаваше някои от тях. Не знаеше много за тези небесни тела, но то беше достатъчно, за да разбере, че където и да се намираше, те бяха едни и същи. Заслуша се внимателно, но нямаше шумове, нито характерни звуци, нито боботене на трафик. Само плискането на водата по стените на лодката, звукът от щурците на брега или някой писък на случайно прелитаща птица.

— Ето, пристигат — заговори Джей и наруши покоя ѝ. — Алиена приближава. Само я погледни!

Голяма лодка се движеше устремено по водата. В нея имаше шестима души, четирима гребяха, а двама стояха без да правят нищо сами в двата края на лодката. Мъжът отпред скочи на понтона, щом приближиха, и я върза. Гребците го последваха, а най-накрая дребната фигура в задния край тръгна внимателно напред и се остави да я отведат на плаващата сцена. След това се приближи друга лодка, неосветена, в която гребеше един-единствен наведен напред човек и спря изолирано встрани от публиката.

Тя беше облечена в тъмночервена роба, която изглеждаше още по-впечатляваща на слабата светлина от свещите, стоеше изправена неподвижно и се взираше в лодките отпред без да обръща никакво внимание на хората, които се настаняваха зад гърба ѝ, вземаха инструментите си и започваха да ги настройват.

— Не е ли прелестна? — попита Белтан с нотка на благоговение в гласа.

— О, да — отвърна Джей, а възхищението в тона му беше малко в повече за вкуса на Роузи.

— Изчакайте да запее — добави съпругата му. — Твърдят, че е ненадмината.

Звуците от настройването заглъхнаха и след миг тишина Алиена вдигна ръка и запя.

Това беше най-странното пеене, което Роузи беше чувала през живота си и ѝ беше нужно малко време, за да свикне с него. Не беше точно песен, нито пък опера; всъщност не можеше добре да определи какво беше, но продължи много дълго. В определени моменти беше разбираемо и мелодично, но те не продължаваха дълго. Не приличаше на песните, познати на Роузи, в които мелодията можеше да се повтори три или четири пъти. Вместо това се изпяваше веднъж, а след това певицата я променяше малко по малко, така че накрая се превръщаше в друга мелодия. Имаше части, които приличаха на песнопения, а други почти на говорене, но винаги присъстваше бърз мелодичен момент, така кратък, че съзнанието на Роузи едва го регистрираше, преди отново да се изгуби.

Преди всичко, впечатление правеха гласът на миниатюрната, но властна фигура, изправена пред тях, и силуетът ѝ с нежни движения в ритъма на музиката, която изпълняваше. Звученето беше плътно като течно злато, наситено като тъмен кехлибар. Роузи се замисли за песните, които професор Литън ѝ беше пускал; в стил на пеене, в който музиката не е важна, гласът може да постигне всичко. Тази Алиена, макар със сигурност да беше много млада, имаше точно такъв глас. Придружен от хипнотична музика, съвсем скоро потопи Роузи — наред с всички останали от публиката — в транс.

При все че думите бяха странни. Нямаше „бъди моя“, нито „денонощни танци“. Вместо това се разказваше невероятно странна история за хора, които отиват някъде, палят огън и приготвят вечеря. В действителност това беше всичко, но пеенето поставяше ударение на определени места — вкусът на първата хапка се превръщаше в прекрасна (макар и кратка) мелодия. Щом всички отидоха да спят след това, имаше друга, която Роузи беше сигурна, че е чувала преди това.

После настъпи краят. Музикантите се оттеглиха и оставиха момичето да пее само последните две минути, докато и нейният глас се изгуби сред звуците на водата и вятъра и не остана нищо друго освен това, което вече и Роузи започваше да възприема като истинския свят. Нямаше аплодисменти; хората в лодките показваха възхищението си, като удряха гърдите си с ръце. Алиена отвърна със сключване на длани и сведен поглед, докато траеше шумът. Една по една лодките край понтона бяха отвързани и се понесоха обратно към брега, като оставяха жълтеникава светлина от фенерите зад себе си. Джей забеляза, че самотният гребец също се отдалечава, но в различна посока. Той видя, че Алиена хвърля поглед към него, а после ядосано отмята глава.

* * *

— Е, млади ученици, чували ли сте някога нещо подобно?

Това беше Рената, която заговори, докато Джей гребеше обратно към брега. Съпругът ѝ беше неспособен да каже и дума. Сълзите се стичаха по лицето му през цялото изпълнение и още притискаше носна кърпа до очите си и подсмърчаше от време на време.

— Тя беше прекрасна — отвърна с ентусиазъм Джей.

Доста пресилен според Роузи.

— Значи трябва да ѝ го кажеш. Чувала съм, че се обижда, ако не ѝ правят комплименти. А тя заслужава всичките, които можем да ѝ предложим.

Защото това бяха истинските аплодисменти. Певицата беше заела мястото си в самия край на кея и един по един зрителите слизаха от лодките, приближаваха я, покланяха се и си разменяха по няколко думи с нея. Роузи осъзна, че ще е един от онези ужасно официални моменти, в които всичко е предначертано чак до последното вдишване.

— Джей — прошепна тихо тя. — Какво трябва да кажа?

Той я погледна, изпаднал в паника.

— Нямам представа. Знам какво се очаква да каже мъж на певица. Знам и какво се очаква жена да каже на певец. Когато единият е по-млад или по-възрастен. Но нямам представа какво казва жена на друга жена, когато са на една и съща възраст, и то ако все още не са достигнали зрелостта. Рената?

Тя също погледна извинително.

— Твърде необичайно е момиче на твоята възраст да присъства на подобно изпълнение. А дори още по-необичайно е момиче на нейната възраст да пее на такова. Бих се придържала към обичайните реплики, ако бях на твое място, мила.

Това, разбира се, никак не помогна, а вече беше твърде късно. Бяха се изравнили с понтона, а Белтан се беше съвзел достатъчно, че да слезе и да подаде ръка на съпругата си, а след това и на Роузи. Джей ги последва и се подредиха, за да поздравят певицата.

Макар да беше съвсем мъничко по-голяма от Роузи, тя изглеждаше ужасно зряла и пораснала. Стойката ѝ беше властна, а изражението — лишено от емоции и студено; единствено миниатюрната ѝ фигура смекчаваше ефекта. Тя приемаше ентусиазираните благодарности и поздравления като императрица, само кимаше и едва поглеждаше към човека, който се обръща към нея. Белтан и Рената получиха същото отношение, както и Джей, който очевидно беше поразен от звездата и едва ли не трепереше от вълнение.

Това ужасно подразни Роузи, а също и мисълта, че всички тези безумни правила ще я накарат отново да се почувства като глупачка. Тя смяташе, че се справя прекрасно предвид тежките обстоятелства. Всъщност, дали някой беше попадал в по-трудна ситуация?

Затова, когато дойде нейният ред, страхът беше заместен от непокорство.

— Аз съм чужденка — заяви тя. — Не знам думите, нито какво е редно да кажа, но беше прекрасно. Наистина чудесно. Не съм чувала нищо подобно преди. А дрехите ви са просто невероятни.

Алиена потрепна, а след това се усмихна широко.

— Харесват ли ви? — попита тя. — Казаха ми, че изглеждам кичозно.

— Господи, не! Приличате на кралица. Стоят ви идеално. Кадифе, нали?

— Да. По-скъпо е от… ами… Беше скъпо.

— Мога да си представя. Кой ги уши?

— Аз сама, но шевовете не станаха много правилни — тя вдигна пояса около талията си и Роузи видя, че при срещата на две от парчетата платът е намачкан и неугледен. Много аматьорско.

Тя направи физиономия.

— Просто трябва да срежете бастите малко встрани — обясни тя. — Мама ми показа как се прави. Лесно мога да го поправя.

— Наистина. Ще можеш ли?

— Разбира се.

— Значи ще го направиш. Трябва. Може ли?

— За мен ще бъде удоволствие. На практика ще бъде жест на благодарност за удоволствието, което ми доставихте тази вечер.

Алиена се засмя.

— Чу ли финала ми? Добавих го само за да ядосам Рамбърт.

— Кого?

— Рамбърт. Моят учител. Той беше онзи, който беше сам в лодката с кисело изражение на лицето. Сериозно се скарахме днес следобед, затова реших да добавя нещо нетрадиционно, та да го разгневя. Предполагам, че ни предстои поредният скандал.

— На мен ми се стори много приятно — в този момент Роузи си спомни къде го беше чувала. Само намек за мелодия, почти неразпознаваема. — „Казабланка“30 — промълви тя. — Точно това беше. Знаеш. Макар да предполагам, че всъщност не знаеш — добави малко унило тя.

Роузи започна да тананика „И времето минава“31 — а после запя.

— Знаеш тази мелодия? Какви са тези думи?

— Разбира се, че я знам. Въпреки че не мога да пея много добре.

— Не. Не можеш. Изумена съм, че я знаеш. Знаеш ли и други?

— Много.

— Изпей ми нещо.

Това беше достатъчно съзнанието на Роузи напълно да се изпразни. В отчаянието си тя се замисли кое кара хората на възрастта на родителите ѝ да изглеждат щастливи.

— Знам. Ето една. Ще ви хареса — тя запя малко от „Отведи ме до Луната“32. — Професор Литън ми я пускаше. Пеги Лий. Хубава е, нали?

Алиена я изпя, същата мелодия, но с напълно различни думи.

— Това е една от най-старите мелодии — каза тя. — Поне така ми казва Рамбърт. Използва се само за най-красивите и трогателни пасажи.

Роузи остана объркана. Беше убедена, че не е стара.

— Ние не пеем по този начин — каза тя. — Обикновено могат да се използват всякакви стари думи.

— Това е отвратително. За пощурели селяни.

— Съжалявам, ако съм ви обидила.

— Ти си чужденка, затова ще го отмина този път.

— Все още ли искате да поправя роклята ви?

Алиена беше разкъсана между достойнството си и чувствата си към тоалета.

— Да — отвърна най-сетне.

Роузи зачака напрегнато.

— Моля.

— За мен ще бъде удоволствие.

Роузи я остави там и забеляза, че Джей все още е омагьосан от младата певица. Щеше да бъде неточно да каже, че буквално стоеше със зяпнала уста, но според нея не се държеше съвсем подобаващо за неин компаньон.

Тя въздъхна пренебрежително, тръгна по брега на езерото сама и на тясната пътечка видя високия мъж, когото по невнимание беше обидила по-рано същата вечер. Физиономията му или това, което се виждаше изпод маската, изразяваше презрение.

С пресилен жест на ирония и неприязън той отново ѝ се поклони ниско.

Роузи се изчерви, погледна набързо към Джей, който продължаваше да гледа със замъглен поглед Алиена, и със също толкова пресилено движение направи дълбок реверанс.

Загрузка...