Аркадия

26.

Срещата на Памархон със странното момиче в гората същия следобед беше кратка, неопределена и обезпокоителна, но поне инстинктите му не го бяха подвели. Войниците — по-скоро горски пазачи — бяха добри, тихи и си знаеха работата, но неговият усет беше по-добър. При най-лекото пукване на клонка той беше наясно, че не е животно или звук от вятър в дърветата. Знаеше точно откъде идва и колко малко време има да избяга и да се скрие.

Дали беше капан, устроен за него? Дали означаваше, че някой е разбрал за пристигането на хората му и се налага да съберат нещата си и да си тръгнат? Коя беше тази млада жена, която говореше така съвършено, с лекота и увереност, които предполагаха много години тренинг? Защо беше казала тези странни неща. Звучеше като човек, подготвен да разговаря, за да го разсее и отвлече вниманието му, за да могат войниците да го обкръжат.

Не. Беше възможно, но не и убедително. Тя беше толкова необикновена. Толкова странно облечена…

Памархон заобиколи обратно и я наблюдаваше как спира, взема неща от земята и ги слага в устата си, а после стигна до малка полянка и нададе приглушен вик, който звучеше като разочарование. Видя я да се обръща, щом войниците се промъкнаха зад гърба ѝ. Бяха петима и младеж, който вероятно беше техен пленник, очевидно беше затворник. Гледаше с изумление как тя ги смъмри, така им се скара на стария език, че вместо те да уплашат нея, изглежда сами се бяха стреснали. Чу как пленницата всъщност говореше най-много от всички. Видя, че накрая тръгна с тях. Забеляза как един от войниците се осмели да я докосне.

Следва ги, докато се увери, че я водят в голямата къща, после се отклони и бързо се върна дълбоко в гората на коня си. Имаше много неща, за които да мисли, докато стигне лагера. Щом се озова там, той веднага потърси Антрос. С него се познаваха от години, дори бяха живели заедно като деца в огромните южни земи на главнокомандващия на Кормел, и двамата изпратени там от семействата си, за да бъдат обучени и тренирани. Антрос беше по-млад с две години, но и двамата се бяха чувствали изгубени и сами в новия си плашещ живот. Памархон беше от по-добро потекло; Антрос беше син на счетоводител, човек, който беше обучен за учител и беше спечелил известни преимущества, но после осъзнал, че не е подходящ за такъв живот и започнал работа в собствения си град, където имало много търговци и прекупвачи. Памархон сам се беше определил за защитник на момчето, беше поставил началото на приятелство, продължило с години, така че когато настъпиха трудностите за Памархон и той беше обвинен в убийството на чичо си, Антрос без колебание застана до него.

Ето защо той се запъти право към стария си приятел. Памархон не беше почтителен човек, но старите му навици и годините тренировки го бяха моделирали. Като момче беше разигравал истории по хълмовете на Кормел, в които той беше героят, слушаше как старият им учител разказваше вечер, преди да заспят, пееше песни за велики дела и ужасни приключения. Думите бяха в душата му както заради тяхната красота, така и заради асоциациите с боя, който му се полагаше, ако сбърка някоя фраза или придаде грешен смисъл на определена дума.

Сега беше видял момиче, което говореше с такава лекота и умение, каквито знаеше, че никога няма да успее да постигне, дори и с години усърден труд и най-добрите учители.

Той описа срещата на своя приятел, който слушаше внимателно. Антрос притежаваше слънчево изражение, обичаше да се шегува за всичко, особено за най-сериозните неща, но беше също и изключително мил човек, проявяваше съчувствие и присъствието му носеше утеха.

— Как изглеждаше тя?

— Ах, беше прекрасна, нямам думи да опиша прелестта ѝ.

— Имах предвид на каква възраст? — отвърна му Антрос. — Чужденка ли беше? Как беше облечена?

— Говореше за неща, които не разбрах. Изглежда не беше съвсем наясно къде се намира. Очевидно лейди Катрин е знаела за пристигането ѝ, но защо ще я посреща с въоръжени мъже?

— Постави много въпроси. Не мога да отговоря на всичките вместо теб.

Памархон се изправи и се протегна.

— Знам. Просто исках да се уверя, че и на теб не ти звучи по-смислено, отколкото на мен. Трябва да узная повече, а има само един начин да го направя, струва ми се.

— Искаш да откриеш отговора или момичето?

Памархон въздъхна пренебрежително заради самата мисъл, а Антрос се разсмя и го посочи с пръст.

— Аха! — възкликна шеговито той.

— Нищо подобно. Трябва да разбера точно какво става, преди да направя ход, за да си върна Уилдън. И все пак спокойно признавам, че е най-очарователното създание, което съм срещал през живота си.

— Защо не попиташ самата лейди Катрин за какво е всичко това?

— Може и да го направя. Днес е денят на празненството, спомни си. Мисля да ида до реката и да се изкъпя. После ще намеря маската си.

Щом се изкъпа, Памархон се оттегли в шатрата си и отвори рядко употребяван сандък, в който бяха съкровищата му. Нямаше пари, нито злато, нищо подобно. Като повечето хора в Антеруолд той рядко използваше такива неща. Вместо тях сандъкът му беше пълен със свитъци и откъси от истории, които бяха свързани преди всичко със семейството му. Памархон можеше да проследи потеклото си чак до пътешествениците, хората, които бяха придружавали водачите на Великия поход, довел до основаването на Антеруолд. Всички можеха да направят същото на теория, разбира се, но малцина притежаваха документи, предавани от майка на майка, толкова много поколения назад във времето. Тези хора можеха да се преброят на пръстите на двете ръце и в резултат на това заемаха върхови позиции.

Длъжността обаче не даваше власт или богатство. Членове на такива семейства можеха да се срещнат във всички сфери на живота, висши и низши. Някои бяха учени, магистрати, творяха закони и в действителност успехът им в спечелване на такива постове не беше пропорционален. Имаше също и мнозина, които бяха занаятчии или работници, важни само заради факта, че потвърждаваха продължението на човешкия род и истинността на Историята.

Първият цикъл покриваше напускането на северните земи и дългото пътуване до Антеруолд, приключило с велика битка, позволила на пътешествениците да се установят. Предшественикът на Памархон, Айзенуор, беше човекът, настоял пътуването да продължи, след като трудната зима беше отслабила духа и здравето. Повечето искаха да се върнат, но Айзенуор се присмял на страхливостта им и заявил, че той и семейството му ще продължат сами и ще засрамят всеки, който не е проявил куража на четиригодишната му дъщеря, а тя би предпочела да умре пред това да се върне в земя, отказваща им обич.

Той развърза текста и го прочете отново, търсеше същия този кураж, за да продължи. Искаше да се върне на полагащото му се място, така че истинският потомък на този човек да не бъде повече безименен аутсайдер. Негов дълг беше да постъпи като Айзенуор. Уилдън му принадлежеше по право; това право му беше отнето чрез хитрост. Дойде време да отвърне, беше чакал достатъчно.

Облече се така, че да не буди подозрение — нито твърде елегантно, нито твърде старомодно — и върза маска около врата си, която можеше да вдигне при нужда. След това тихо приготви любимия си кон, който беше оставил на половин час път пеша от Уилдън и започна дългото си пътуване. Знаеше, че ще са му нужни поне два часа дори и по прекия път. Щеше да рискува, тъй като никой нямаше да се вглежда прекалено много в добре облечен мъж на кон, който очевидно отива на Празненството на лейди Катрин.

Щеше да е проста задача да се смеси с тълпата и в момента, в който открие достатъчно, че да задоволи любопитството си за състоянието на владението, щеше да се измъкне отново, да намери коня си и да се прибере.

Ето, каза си той. Няма нищо общо с момичето.

Щом стигна до Уилдън, той се промъкна незабелязано и се смеси с множеството с маска на лицето си, за да огледа гостите. Съзря двойка, която се разхождаше самотно по една пътека. Младият мъж старателно придружаваше компаньонката си, но очевидно имаше малко надежди. Усмихна се; спомни си, че и той беше такъв. Тя несъмнено силно го превъзхождаше; той носеше роба на ученик, а тя категорично беше от най-висока класа, красива, елегантна, уверена. Дългата ѝ руса перука се спускаше по раменете, маската ѝ блестеше, украсена със скъпоценни камъни на светлината от свещите, а роклята ѝ беше истински шедьовър. Тя дори не отвърна на поклона на Памархон, а го изгледа надменно през маската си, сякаш беше изумена от дързостта му. Той издаде пренебрежителен звук. Как презираше такива хора сега, макар някога да беше един от тях.

Прекара следващия час в разходки сред празнуващите, хапна малко, разменяше тостове с непознати, водеше лековати, но безсмислени разговори. Всичко беше така, както трябва; той се поклони на дама, която му отвърна с реверанс и стана негова компаньонка за час за голямо облекчение на придружителя ѝ. Можеше да разбере защо; жената беше съпругата на аптекаря в близкия град и не спираше да говори. За мъжа си, за работата му, за семейството му, за децата си, за начина, по който лейди Катрин ѝ се поклонила. Толкова много думи, но някъде дълбоко Памархон усещаше любезност и доброта.

— Поздравихте ли я вече? О, трябва да я видите! Толкова е красива. Единствената жена, която може да ѝ съперничи, е гостенката ѝ, която трябва да е от изтъкнато семейство.

— Каква е тази гостенка?

— Всъщност — намеси се компаньонът ѝ, който с радост разнасяше клюките, — никой не е съвсем наясно, нали така? Знае се само, че е била посрещната с най-голяма церемониалност и че е прекарала цялото време оттам нататък в къщата, а също и че говори стария език така съвършено, че всички, които са имали привилегията да се запознаят с нея, са останали изумени.

— Това включва и вас, надявам се?

— О, не! — жената се изчерви. — Образованието ми е скромно. Знам много, разбира се, но не и езика. Него не го знам.

Тя изглеждаше натъжена.

— Предполагам, че съжалявате, задето се поклонихте точно на мен. Вие сте образован мъж, а сега трябва да прекараме един час заедно.

Той ѝ се усмихна съчувствено, тъй като я харесваше, въпреки нейната бъбривост.

— Не — увери я. — Не съм съжалил. Нито за секунда. С риск да ви обидя с моята начетеност, ще ви предложа един цитат като подарък. „Най-личните може да са най-долни, а долните — най-лични, ако ги съдим по доброто им сърце.“

Тя сведе глава.

— Благодаря ви, сър — изрече.

Тогава моментът беше прекъснат; нейният компаньон се върна, часът беше изтекъл и беше негов дълг да я вземе отново под грижите си. Памархон се поклони на него, а после и на жената. Тя му отвърна с реверанс, погледна го за последен път и изчезна в нощта.

Той се разходи, обмисли клюките, които му беше разказала. Очевидно тези важни гости трябва да бяха същите като момичето, на което се беше натъкнал. Изглежда все пак не е била арестувана. Или пък лейди Катрин беше допуснала огромна грешка — което по-скоро беше в стила ѝ.

Но къде беше тогава този образец на знанията? Подобна ценност не би се шляла наоколо необгрижена, това беше сигурно. Вероятно приемаше посетители в специално подредена част от къщата или в прекрасна тента, издигната за нейно лично ползване. Сигурно пред нея се струпваха хора, чакаха да отдадат почит, преструваха се, че са попаднали там случайно. Той обикаляше вътрешните дворове и градините, но не можеше да открие ясни белези на подобно нещо.

Най-после забеляза групичка хора, които се изкачваха по малък хълм, насочваха се към почерпките и разговаряха развълнувано. Любопитството му се изостри, затова тръгна натам, за да види какво е пропуснал. Стигна до езерото и се възхити на хитрия начин, по който беше осветено, как улавяше шарките на фенерите, как те отразяваха проблясващите отгоре звезди. Поне дванайсет лодки, вече празни, стояха вързани, а последните хора се разотиваха.

Само една двойка беше останала в разговор с жена, за която той предположи, че е певицата. Беше истински шок да осъзнае, че другата беше онази, която се беше отнесла така пренебрежително с него по-рано същата вечер. Очевидно не беше толкова хладна с всички; жестовете ѝ бяха забавни, смехът ѝ отекваше тихо над водата. Всички бяха хипнотизирани от нея.

Докато я гледаше, тя се обърна и го видя. Поклони ѝ се ниско за втори път, предостави ѝ възможността да го отхвърли отново, за да ѝ покаже, че не го е грижа.

За негово изумление, тя спря, хвърли бърз поглед на компаньона си и му отвърна с дълбок реверанс.

Двамата се гледаха, единият предизвикателно, а другият почти неспособен да прикрие изненадата си. Единственият звук беше сподавеният вик на младия ѝ придружител, който изглежда се беше разтревожил, щом видя какво се е случило. И двамата го игнорираха.

Мъжът подаде ръка, а новата му компаньонка след миг колебание постави леко своята върху неговата.

— Нека повървим — предложи той, — тъй като часът, с който разполагаме във взаимната си компания, е само кратък момент.

Той хвърли поглед към момчето, което току-що бе заменил, и я поведе встрани.

— За мен е чест да се запозная с вас — започна той.

— Е — отвърна тя, — аз ще трябва да преценя по-късно дали за мен е чест запознанството с вас. Ако си спомням правилно, а съм сигурна, че е така, тъй като имам много добра памет — по-рано вие ми наговорихте възможно най-неприятни неща. А след това побягнахте и ме изоставихте на милостта на банда войници. Едва ли имате право да ми се сърдите, задето не съм ви погледнала мило. По-лошо не бих могла да ви изгледам, макар да не знаех, че сте вие. Упражнявала съм се много пъти за подобен случай.

Той се загледа в лицето ѝ или поне в това, което можеше да се види зад маската; след това в дългата златиста коса, в дрехите ѝ. Тогава осъзна, че това е момичето, което се представяше като Розалинд. Нищо чудно, че лейди Катрин беше толкова доволна тя да е там. Самото ѝ присъствие щеше да очарова Уилдън.

— Моите извинения. Допуснах смъртна грешка.

— Уплашихте ме много неприятно. Идвам от много далеч, а това не беше добро начало. Всичко е твърде странно за мен.

— Така ли?

— Несъмнено. Защо всички така се суетят около мен? Защо са толкова любезни и официални през цялото време? Защо говорите на английски като на чужд език? Толкова е лесно да обидиш някого, като кажеш нещо погрешно. Не съм сигурна, че разбирам добре какво се случва.

— Убеден съм, че ще научите много бързо, ако останете тук. Възнамерявате ли да го направите?

— Надявам се, не. Трябва да се върна в училище. Родителите ми ще се побъркат. Ох! Нека не говорим за това. Ужасно ще се разстроя, а нищо не мога да направя по въпроса. Трябва или да правиш нещо, или да не го правиш. Притесненията са загуба на време. Не сте ли съгласен?

— Звучи доста разумно.

— А и прекарвам чудесно тази вечер. Стига да не мисля твърде много колко е странно всичко това.

— Лейди Катрин ли е домакинята? — попита Памархон.

— Да! Не е ли прелестна?! Толкова мила жена! Добре ли я познавате?

— Всъщност не.

— О! — изненада се Роузи. — Защо тогава сте тук?

— За да се видя отново с вас, разбира се — отвърна с усмивка той.

— С мен? — намръщи се тя. — Виждате ли? Точно това имам предвид. Защо аз, защо все аз?

— Надявах се вие да ми отговорите. Вие сте чужденка, а чужденците не са чести гости тук. Бяхте приета с огромни почести от лейди Катрин, което е още по-голяма рядкост. Говорите езика съвършено, а това също не се случва често. Още повече, вие сте най-красивата жена, която някога съм срещал в живота си.

Настъпи пауза, Роузи имаше чувството, че светът се срива. Беше се чудила насаме в стаята си какво би било някое момче да ѝ направи истински комплимент. Или поне да я забележи. Сега го бяха направили двама души и то в рамките на по-малко от час. Първият я беше зарадвал, но пък при коментара от този мъж едва не припадна. Тя се втренчи в земята с надежда червенината по бузите ѝ, силното задъхване и замаяност да останат незабелязани.

— Добре ли сте, скъпа лейди? — попита тревожно Памархон. — Да не би да ви обидих с нещо?

— О, о, да. Имам предвид не. Никак дори. Съвсем добре съм, благодаря.

Роузи беше убедена, че разговорът трябва да продължи; беше виждала как родителите ѝ се опитваха да разменят по няколко думи в компания и съзнаваше, че при подобни обстоятелства е по-добре да се каже нещо. Но съзнанието ѝ така жужеше, че не можеше да измисли нищо подходящо. Партито, музиката, нежното докосване на дланта на този мъж до ръката ѝ, всичко това ѝ пречеше да се съсредоточи.

— Често ли идвате тук? — попита отчаяно тя. — Къде живеете? В прекрасна къща като тази?

Той се изсмя.

— О, не. Малко хора живеят в къщи като тази. Аз определено не съм един от тях. Живея доста далеч, мястото се намира трудно без водач.

— Къде е все пак? В село? В някой от близките градове?

— Не. На нито едно от тези места. Живея в гората, под сянката на меланхоличните огромни клони.

— Защо меланхолични?

— Защото не ги делите с мен — отвърна с усмивка той, а Роузи отново се изчерви.

— Това беше цитат. Не се притеснявайте. Живея на часове път пеша от тук, където реките се срещат, а земята предлага всичко необходимо човек да е щастлив.

— И това ли е цитат?

— Да, но дава и доста добро описание. Кажете, как така говорите толкова добре, а в същото време знаете толкова малко?

— Всички ме питат това. Просто така си говоря. Това е всичко. Всеки говори на своя език. Това е моят.

— Но никой не го говори.

— Това е глупаво — отвърна тя. — Не разбирате ли? Глупаво е. Ние го правим. Много хора го правят.

— Не и тук. Това е езикът на най-образованите и изисканите.

— Щом казвате.

— Какво иска от вас лейди Катрин?

— Нямах представа, че иска нещо.

— В такъв случай — отвърна Памархон — не я познавате. С кого друг се запознахте тук?

— Ами… — заговори Роузи — с Джей, разбира се. Това е момчето, с което бях току-що. Хенари настоява той да ме придружава тази вечер. Изглежда се познаваме от известно време.

— Какво искате да кажете?

— Срещнах го преди седмица при първото си идване тук, но тогава той беше само на единайсет. Сега е почти седемнайсетгодишен — тя се усмихна извинително. — Не говоря особено смислено, знам. Съжалявам.

— Усмихнете ми се отново и ще ви простя.

Тя го направи и погледите им се срещнаха. Роузи усети как остава без дъх.

— Бихте ли желали да танцувате? Ще изречете ли отново името си? От устните ви се лее музика.

Роузи пое дълбоко дъх.

— Розалинд — каза тя. — Просто Розалинд.

Танцуването не беше просто обгръщане на партньора с ръка и движение (както в случая с родителите ѝ) повече или по-малко в ритъма на музиката. Мелодията, ако изобщо можеше да се нарече така, беше доста по-груба и далеч не толкова изискана като пеенето, което бяха слушали в езерото. И все пак беше доста сложна, ритъмът и темпото се променяха на съвсем случаен принцип. Въпреки това Памархон изглежда знаеше какво прави и водеше добре, макар че няколко пъти спираше и избухваше в смях, когато тя го настъпваше.

— Просто не мога да схвана как става.

Фразата го учуди, но той разбра смисъла.

— Уви, при всички положения нашият час приключи. Сега трябва да се разделим.

— О, не!

— Нима това ви е неприятно, лейди Розалинд?

— Да, да. Дори много.

— Благодаря ви. Поласкан съм.

— Какво предстои сега?

— Сега вие се връщате при вашия придружител, а аз се прибирам у дома. Всяко друго забавление не би могло да се мери с компанията ви.

Розалинд тропна с крак.

— Не е честно! — възрази тя. — Просто не е честно! Защо имате толкова много правила за всичко?

— Твърде сурова сте. „Нещата стоят така и винаги трябва да е така.“

— Е, това звучи умно. Но всъщност не е.

— Това е от Историята.

— В такъв случай е доста глупава история, след като толкова често ви спира да вършите това, което искате.

Сякаш го беше зашлевила по лицето. Чертите му мигом се изопнаха.

— Както кажете, милейди — изрече сковано той.

Поклони се, извъртя се на пета и бързо се шмугна в тълпата.

Розалинд беше ужасена. Отново го беше направила. Какво ѝ имаше? Всеки път, щом заговореше с някого, рано или късно той биваше обиден. Тя знаеше много добре, че подобни неща се случваха не само на това странно място. И в училище я харесваха малко хора. Имаше съвсем малко приятели. Всички я смятаха за ужасна.

А тя не беше. Наистина не беше. Защо никой не забелязваше колко много се старае през цялото време? Беше прекарала чудесно последните два часа, защото беше помислила, че най-после започва да се справя. После беше съсипала всичко, а той беше толкова приятен. Толкова висок. Толкова…

Тя щеше да се извини. Щеше да се затича след него и да обясни. Щеше да го накара да я харесва отново.

Тя забърза след него. Но той се беше изпарил.

Пет минути по-късно се загуби. Беше тръгнала устремено в правилната посока и беше излязла от златисто осветената зона на Празненството. Сега беше тъмно и тя почти не можеше да вижда, но ѝ се струваше, че успява да различи тясна следа, съвсем леко по-светло сива от земята наоколо. Изчака очите ѝ да привикнат с полумрака — опита трика, на който я беше научил чичо ѝ, да поглежда само с ъгълчетата на очите си, за да вижда по-добре. Това трябва да беше, реши тя, пътят, по който беше изчезнал Памархон. Щеше да го последва. Тя направи няколко крачки, препъна се и спря. Нямаше начин да извърви нормално разстояние с тези обувки. Постоя, а после ги свали, вдигна шлейфа на роклята си, за да не го изцапа и — несъмнено изглеждайки малко нелепо — пое към гората, тъмна и малко зловеща, на няколкостотин метра пред нея.

Вървя двайсетина минути и решителността ѝ бавно изчезна. Не че се беше изплашила от гората, но захладняваше, а нейното желание да открие високия млад мъж, с когото ѝ беше така приятно, също избледняваше заедно с образа му в спомените ѝ. Толкова много неща се бяха случили през последните няколко часа, та беше трудно да повярва, че не е сън. По-скоро сън в съня. Но възможно ли е да сънуваш, че сънуваш?

Интересна, макар и безполезна мисъл, а и далеч по-маловажна от осъзнаването, че се беше изгубила. С изключение на бледата лунна светлина през надвисналите дървета, наоколо бе непрогледен мрак. Не се чуваше нищо, ако не се брояха звуците, издавани от бухали в далечината, и все по-притеснителното шумолене в растенията. Тя нямаше представа накъде трябва да тръгне, нито кое какво е. Роклята ѝ — красивата ѝ рокля, която дори не беше нейна, — постоянно се закачаше на къпините.

Стегни се, каза си тя. Мисли! Опита се, но нищо не се получи, освен че забеляза незначително движение от лявата си страна, придружено от тих необичаен звук. Без да мисли за роклята, тя се втурна през дърветата в правилната посока. Звукът се усилваше все повече и повече, докато пред един огромен дъб тя съзря мъглява четвъртита площ, малко по-светла от заобикалящата я тъма. Това беше пътят към дома.

Разбира се, че трябваше веднага да изтича през него; можеше да изчезне. Но да напусне това прекрасно място, където хората я смятаха за толкова интересна? Да се върне при дъжда и студа, при свинските пържоли и домашните си? Не можеше ли да почака поне още час или малко повече?

Ох, така се изкушаваше. Но още преди да е взела решение, тя чу жалостив звук. Разпозна го или поне ѝ се струваше, че е така.

— Дженкинс? — извика изумено тя. — Дженкинс? Това ти ли си? — от храсталака се разнесе нов вой и тя надникна там. — Дженкинс?

Това беше котаракът на професор Литън, но беше променен от предишния път, когато го беше видяла! Единствено отмъстителният му поглед я увери, че това наистина е Дженкинс, който хукна към нея и се сви в краката ѝ с видимо облекчение. Дори мъркаше. Розалинд се наведе и вдигна зверчето, гушна го, а то се разрази в буйна симфония на удовлетворение.

— Как си се променил! Толкова си отслабнал. Не се тревожи, вече си в безопасност.

Само че не беше, което се отнасяше и за нея. Внезапната поява на Дженкинс я накара да вземе решение. Неин дълг беше да го отведе обратно у дома. По някаква причина това ѝ се виждаше по-важно, отколкото да се прибере самата тя. Поне на него нямаше да му викат.

Все още прегърнала котката, тя тръгна към тънката светлина, пое дълбоко въздух и премина през нея.