Аркадия

22.

Въпреки всички мрачни страни на Втората световна война, аз я намирах за изключително полезна. Като стоях кротко, гледах и слушах, овладях изкуството да бъда дама от средната класа с неопределено минало. Научих се да изглеждам съвсем по английски и се посветих на отглеждане на цветя и носене на туид. Така беше, докато бях в Англия; изоставих всички тези неща, когато през 1946 година се върнах в малката си къщичка в Югозападна Франция, където прекарах голяма част от следващите няколко години в отглеждане на зеленчуци и готвене.

Във Франция (която предпочитах заради храната и времето) култивирах в общи линии бохемски дух, който удобно прикриваше пропуските ми. Освен това започнах да се занимавам със скулптура. Не защото копнеех да изразя креативността си в триизмерна пластичност, докато изучавам многостранната осезаемост на телата, разбирате ме. Бях свикнала да изразявам себе си в единайсет измерения и намирах трите за крайно недостатъчни. Но през петдесетте започнах да строя новата подобрена версия на моята машина и тъй като тя приличаше на произведение на абстрактния модернизъм, реших, че ще е добро обяснение, в случай че някой я види и вземе да разпитва.

След като я бях обмисляла цяло десетилетие, реших, че самата машина не е трудна за конструиране; вариантът, който бях създала за Ханслип, беше твърде дизайнерски, тъй като се наложи да премине през много комисии, стана прекалено сложен, скъп и тромав повече от необходимото. Не ми бяха необходими трудни за набавяне материали и осъзнах, че необходимата мощ може да бъде намалена изключително много със съвсем малко модификации. Докато работех по тази идея (около 1957 година), ме затрудни потенциалната нужда от енергията на цяла електрическа централа, за да задействам проекта. След сериозно обмисляне редуцирах тази необходимост до количество, което можех да получа от обикновен контакт, а това означаваше, че мога най-после да започна да строя както трябва, вместо просто да си играя.

Използвах желязна пергола като основа — градинско съоръжение от деветнайсети век, създадено за отглеждане на рози. Беше старо и покрито с ръжда, което му придаваше особен чар. Превърна се в подложка на внимателно поставени и оформени материали — от алуминий до цинк, — подредени така, че различните части на тялото да бъдат транспортирани по определен ред. В идеалния случай бих използвала масивен алуминий, но се наложи да използвам алуминиево фолио. Вместо листове чист графит използвах моливи и стари вестници. Други необходими неща бяха заменени с патентовани лекарства, съдържащи желязо, калий, натрий и всякакви други елементи. Не само че вършеха работа, но бяха и несравнимо по-евтини.

Резултатът беше повече от странен и беше нужна много работа, за да се получи добре, но първоначалните тестове бяха удовлетворителни. Нарекох го „Момент“ и казвах на всички, които го виждаха, че е остра модерна критика, която показва как културата на миналото (перголата) е омърсена и погълната от упадъка на консуматорския индустриализъм, заразил елегантната цивилизация с масовата си унификация. На практика беше едновременно радикална критика към капитализма и носталгичен поглед към традиционното общество. В същността на концепцията беше заложено вътрешното напрежение, което стоеше в основата на двете конкуриращи се визии. Обяснението, което звучеше доста по-добре на френски, до голяма степен беше посрещано с паника в погледа и бърза смяна на темата, а аз тъкмо това целях.

Устроих си база в Оксфорд през 1959 година. Дотогава работата ми беше сериозно напреднала и бях готова да оставя следи. Усещах удовлетворение, но се налагаше да проведа тестове, за да видя дали теорията е издържана.

Не се бях разделила с новите си навици за повишено внимание. Не исках никакви инциденти. За всеки случай първоначалното ми намерение беше да създам нещо толкова далечно от истинското бъдеще, че в никакъв случай да не е действителна алтернатива. Ето защо реших, че един фантастичен свят ще бъде идеален, за да мога да проверя машината и да извърша всички теоретични изчисления без да се боя от неприятности. Дори подобно нещо беше достатъчно трудно на този ранен етап, но винаги можех да я изключа в случай на нужда.

Редно е да обясня как функционираше моето съоръжение. Работеше чрез манипулиране на етера, тази несъществуваща субстанция, за която физиците бяха заключили в своите теории на общо основание, че щом не може да бъде конвертирана в техните малки числа, просто няма как да съществува. Най-голямата грешка на Айнщайн. Това предположение беше спряло напредъка на човешките познания поне за век и половина напред. Събрания материал превърнах в сложни алгоритми, а след това ги проектирах в статично неутрално пространство, замислено като изкуствено.

Най-вече исках да проследя начина, по който въображението пречи на етера (наистина архаичен термин за универсалната цялост на информационните потоци). Щом го задействах правилно веднъж, можех (на теория) да накарам вселената да оживее с помощта на въображаемо изобретение, да проектирам информацията, която представя, в затворено пространство, а след това да ѝ позволя да се разпространи извън първоначалното пространство чрез логическа прогресия. За тази цел имах нужда от стабилни, но прости граници — свят на въображението, който макар и несъвършен, беше смислен, добре конструиран и — най-вече — възможен. Не само това, но трябваше също да бъде достатъчно различен от настоящата посока, така че вариациите да могат да бъдат измерени, а вредите избегнати. Предоставям достатъчно информация (а какво всъщност сме ние, ако не информация в странна обвивка?) и вселената се конструира сама чрез нещо като верижна реакция. Просто.

Във Франция не открих нищо, съответстващо на изискванията ми. Почти никой не притежаваше особеното забавно чувство към изобретателността, което ми трябваше. Модерните френски романи или се придържаха твърде много към мрачната действителност, или излъчваха обсебеност от трезвата медитация, посветена на безсмислено съществуване. Неколцината автори на научна фантастика знаеха твърде малко за науката, а детските книжки в огромната си част бяха пълни с готварски теми. Обмислях варианта да видя какво ще се случи, ако проектирам свят с говорещи слонове, но реших, че нищожната вероятност за успех не си струва усилията.

Англичаните бяха нещо различно. Тъй като животът им беше доста тъжен и ограничен, творческият изблик на човешкия дух беше принуден да потърси убежище във въображението, където единствено можеше да просъществува, без да предизвика неодобрение. Там той разцъфтяваше като диво цвете през пролетта. Дори и така задачата ми беше трудна и разочароваща, докато Хенри не ме запозна със своя приятел Толкин. Един ден, когато той и семейството му бяха навън, поставих сензори в дома му. Информацията, която те бавно събираха, се преработваше и се изливаше в устройството, за да видя какво ще се случи.

Уви, беше страшно много. Едва не се убих.

Отне ми много време да разбера какво не е наред, но всеки път когато опитвах, цялата система изключваше. Първоначално си помислих, че причината е в магията, в драконите, орките, троловете и всички останали зверове, които използваше той. Затова ги редактирах, но отново не се получи — всеки път, щом започнех да тествам, вселената просъществуваше за кратко, функционираше привидно добре, а после внезапно целият космос избухваше навътре и оставаше единствено празнота.

Веднъж реших, че съм успяла. Бях стигнала до извода, че проблемът е във вълшебниците, които от време на време демонстрираха магическите си способности. Затова препрограмирах тези пасажи и ги превърнах в обикновени хора със смешни шапки. Светът без пръстени, хобити, джуджета, дракони, елфи, вълшебници и огромни орли беше още по-скучен, но в онзи момент вече се чувствах отчаяна, а се надявах в крайна сметка Средната земя наистина да просъществува. Посредством влизане в контролирано пространство виждах море, морско пристанище, настанено в заливче, и високи антични сгради, сгушени в толкова гъста мъгла, че едва се различаваха по склоновете на хълмовете. Виждах един-единствен странен плаващ кораб, който съответстваше на стила на книгата, но не беше описан никъде в текста. Бях развълнувана. Съоръжението беше възприело параметрите на историята и беше продължило отвъд границите ѝ. За да създаде този кораб, трябва да е предположило историята на корабостроенето, на дърводелството, на мореплаването, на миналите поколения, които са усъвършенствали необходимите техники. Не беше идеално — сградите бяха обвити в мъгла, тъй като все още не бяха докрай дефинирани.

И все пак бяха там, при това достатъчно здрави, да докажат, че работата ми е била коректна в много отношения. Оставих нещата така няколко дни и отидох да празнувам, а картината се разрасна и остана стабилна. Ето защо се поддадох на изкушението, реших да огледам положението по-отблизо и много внимателно прекрачих границата.

Беше доста удовлетворително. Всъщност беше реално — имаше въздух, вятър, земя, ароматите на растенията, слънце в небето. Земята беше здрава и съвсем ясно дефинирана. Но нямаше животни — нямаше птици, нито помен от риби. Това ме обезпокои. Подобен свят не можеше да е стабилен: някой беше построил кораба. Ако хората не съществуваха, нямаше начин корабът да бъде построен, което очевидно беше опасно несъответствие.

С право бях разтревожена. Докато стоях там, почувствах промяна в температурата на вятъра — от умерен, до мразовито студен, а след това горещ — по начин, който в природата, без значение как е създадена, не можеше да бъде осъществен. Видях слънцето да променя цвета си, а после сякаш започна да се топи в небето. Сградите се превърнаха в нещо подобно на кал и се плъзнаха в морето, което вече не беше вода, а гигантско сияние, струящо от дълбините. Дори хълмовете сякаш се надигнаха и ръбовете им се размиха.

Побягнах. За късмет бях направила едва няколко крачки, но дори и така нямах и секунда за губене. Върнах се на безопасно място в гаража на Толкин на Сандфийлд Роуд и погледнах назад точно навреме, за да видя как цялата вселена се превърна в хаос, а после в нищо буквално пред погледа ми.

Бях се трудила упорито с години, а можех да се похваля единствено със свят, който продължи да съществува едва няколко часа. Нямах голям избор — изключих машината, прибрах я на сигурно място в малко селце на север от Оксфорд и изчезнах обратно във Франция да свърша много работа. Отне ми по-голямата част от годината, преди да реша, че съм преодоляла трудностите. Цяла серия от проблеми се бяха комбинирали, за да направят създаването на инспирираната от въображението на Толкин вселена невъзможно. За щастие, беше се случило така, защото всеки от елементите беше достатъчно нестабилен сам по себе си, за да доведе до срив накрая. Имах късмет, че беше станало толкова бързо.

Първият проблем беше самият свят на Толкин. В него той в известен смисъл се шегува с религията. През повечето време историята се разгръща без божественото, но същевременно е част от истинска история. За човешка приказка, разбира се, това е нормално. Библията е едновременно мит и история, освен това не знаем дали древните гърци са вярвали в боговете на Олимп или са ги възприемали просто като легенди. Човешките същества могат едновременно да вярват и да не вярват. Физиците, уви, не могат, и изправена пред нерешителността на Толкин по този въпрос, моята машина се опита да призове боговете. Това беше малко отвъд нейните сили; тя беше в състояние да създаде вярването в тях, но не и самите богове. Ето защо моят свят беше празен. До момента, до който не правех друго, освен да го наблюдавам отстрани, всичко беше наред, но в момента, в който влязох в него, беше принуден да се противопостави на несъответствието и да изключи.

Друг проблем беше, че трябваше да се определи местоположението му (поне теоретично), някъде по линията между Големия взрив и края на света в Оксфорд през 1959 година. Не беше важно точно кога, но трябваше да бъде някъде. Светът на Толкин не беше нито в миналото, нито в бъдещето ни. Трябваше да съществува или той, или настоящето, за да бъде логична вселената. Оксфорд през 1959 година не можеше да се изпари, тъй като машината, която контролираше процеса, се намираше там, затова трябваше да изчезне светът на Толкин.

Провалът ме убеди, че този модел създава прекалено много грижи и го изоставих, макар и с огромно нежелание. Точно затова си спомних как Хенри ми разказа веднъж, че страстта му към фантастични истории отново се е събудила. Веднага осъзнах, че заради неохотата му да стигне по-далеч от нахвърляне на бележки, неговият Антеруолд би бил идеален за моите цели.

Хенри се беше върнал към науката след войната и се беше заровил в идеалното минало на думите. Поезията се беше превърнала в негова реалност, а хората, които я пишат — в галерия на светците му. Знанията и въображението му се смесваха, за да създаде Антеруолд. За външния свят това може и да звучи тъжно, дори жалко, но не беше толкова необичайно. Много хора обгрижват собствените си пристрастия, които са още по-ценни заради това, че са лични. В същото време някои четат романи или рисуват; има и други, които работят в градината си или ходят за риба. Всички тези занимания са безполезни, ако ги дефинирате в чисто утилитарен смисъл. Но те са също и форма на съзерцание в един от последните моменти от човешкото съществуване, когато хората имат възможност да си помислят: „Нещастен е живот с много грижи, без време просто да погледаш“.27 Стихотворение, което Хенри веднъж изрецитира като обяснение за редицата рибари, които стояха мрачно под дъжда, а силуетите им се сливаха с мръсния и очевидно лишен от живот канал. Аз отбелязах, че шансът да уловят риба е просто нищожен и ще е много по-бързо, ако ги поведем към рибарницата; той ми отвърна, че те всъщност нищо не искат да хващат. Не затова са тук.

Историята му никога нямаше да бъде завършена, нямаше да бъде публикувана, нито прочетена. Тайното му място би си останало такова завинаги. Целта му беше да продължи да се променя, да се развива в съзнанието му и в безбройните бележници, в които нахвърляше мислите и идеите си. Във всеки случай той не опитваше да напише нещо банално като роман, нито се опитваше да зарадва друг освен себе си. Вместо това искаше да конструира свят, който функционира, подобно на онези хора, които се трудят в таванските си помещения и строят железопътни линии, които са по-добри (определено по-чисти и по-пунктуални) от истинските.

Оттеглянето му от активния живот със сигурност не можеше да се сравнява с монашество. Макар никога да не говореше за това директно, долових, че когато го повикат, все още се занимава с мръсните дела на разузнаването. Той преподаваше, присъстваше на партита, ходеше в кръчмата. Тези съботни срещи бяха станали жизнено важни, тъй като го насочваха, отклоняваха съзнанието му от невероятни фантазии, прибавяха пласт след пласт човешки познания и история, така че концепцията ставаше още по-богата и силна.

Щом се уверих, че Хенри прави усилия да приведе всичките си бележки и записки, с които се занимаваше близо двайсет години, в използваема форма, аз го помолих да ми позволи да складирам оборудването си в мазето му. Той нямаше представа какво е това, разбира се, и рядко слизаше да му хвърли поглед. Не се боях от манипулации; дизайнът му беше такъв, та никой не би предположил дори, че е машина.

Този път планирах много внимателно усъвършенстване. Щом пристъпих към действие — приключих с тестовете и включих машината на автономен режим през април 1960 година — просто чаках в продължение на седмици земята да се формира; не очаквах нищо подобно на хора или животни, преди да минат месеци, ако не и години. Графикът ми предвиждаше създаването на абсолютно статичен празен свят в продължение на дванайсет месеца, доказателства за съществуването на хора след около осемнайсет, а тогава — чак тогава — щях да рискувам да отида там и да проверя доколко е стабилен. Но само няколко секунди по-късно си помислих, че изпращането на животно може да е добро начало. Бях хвърлила око на онова ръмжащо и съскащо проклето създание на Хенри, което веднъж нахално ме беше одрало по крака. Да го изложа на опасностите на космическо унищожение ми се виждаше съвсем справедливо.

Допуснах грешка — огромна грешка — като не предвидих защита от задействане на машината. Хенри почти никога нямаше посетители и със сигурност никой не оставаше да пренощува там. Отхвърлих вероятността да влезе случаен крадец, тъй като беше епоха на крайно ниска престъпност, а той просто не беше споменавал за съществуването на младо момиче, което е започнало да идва да храни котката. Освен това през първите няколко месеца нищо не се случи. Проклетото нещо само си стоеше там, от време на време бръмчеше, но иначе беше съвсем инертно.

После, съвсем внезапно, устройството превключи от абсорбиране към продукция. Свободна вселена (поне така предположих) беше започнала да се формира и развива с невероятна скорост.

Бях изключително развълнувана от това и не се тревожех особено от въпроса защо се беше задействала така изведнъж. Първоначално помислих, че подготовката някак е достигнала повратна точка, подобно на завирането на вода в чайник, която дълго време се е затопляла. Чак когато направих подробен анализ на напредъка, осъзнах, че се е случило нещо далеч по-опасно.

Някой беше влязъл в Антеруолд много преди да съм решила, че е безопасно, и той не само че беше запазил стабилност, но и беше започнал да расте с невероятна бързина вследствие на това. Докато моето влизане в Средната земя беше доказало нейната нереалност, тук се беше случило точно обратното.

Щом прегледах системите за сигурност, които бях инсталирала — неособено добри, признавам си, — видях момиче да слиза в мазето, да дръпва завесата, с която бях покрила перголата, да се взира в нея известно време, а после да я прекрачва и секунда по-късно да се препъва назад и да побягва панически нагоре по стълбите.

През следващите няколко дни трябваше сериозно да помисля и да свърша много работа. Не бях предполагала, че може да настъпи толкова мощна реакция и трябваше да разбера как точно се беше случило. Освен това се налагаше да реша голяма дилема. Или трябваше да предотвратя риска нещо лошо да се случи на момичето — тъй като ако влезеше втори път, не можех да бъда сигурна, че ще има същия късмет — и да изключа машината за известно време, или да ѝ позволя да премине отново и да наблюдавам много по-внимателно какво ще последва.

Реших да постъпя отговорно. Повярвайте ми, че бях поставена пред огромно изкушение; това беше демонстрация как ми беше повлиял неутилитарният морал на двайсети век. Ако си бях у дома, потенциалното жертване на едно момиче в името на далеч повече познания нямаше да ме разтревожи ни най-малко. Отидох в дома на Хенри, спрях машината, събрах материали за четене и се прибрах у дома да ги прегледам старателно. Макар момичето да беше прекарало в Антеруолд едва няколко секунди, беше генерирало огромен поток от информация, която нямах търпение да анализирам. Почти целият ден беше минал, преди да забележа аномалия, която ме накара да осъзная, напълно шокирана, че е прекалено късно. Вече беше преминала отново. А аз я бях заключила там.

Естествено, първото което си помислих, беше да рестартирам машината, така че момичето да може да се върне, но не беше толкова лесно; тя щеше да се върне към изходна позиция, както се беше случило последния път. Според изчисленията ми малко след като изключих, за да взема обновените данни, тя се беше озовала на около осем километра югоизточно и пет години и два месеца по-късно. Това се дължеше предимно на факта, че не бях обърнала внимание; целта ми не беше да съм близо до предишното местоположение. Можех да се справя и по-добре, макар да се изискваше много работа. Дори и тогава дали бих могла да съм толкова прецизна, че момичето да успее да го открие?

Макар на теория да нямах нищо против някой да попадне във вселена, създадена от съзнанието на Хенри, определено съществуваха проблеми. Не знаех какъв ще бъде ефектът от формиране на толкова здрава връзка между двете вселени, но със сигурност съвсем скоро щях да открия. Това трябваше да е неформален експеримент, просто проверка какво ще се случи, само малко повече от калибриране на машината. Проблемът беше, че щом изключих машината, а след това отново я включих, Антеруолд все още си беше там. Подозирах, че докато момичето е вътре, не може действително да се изключи. Възприемаше я като външна фигура и продължаваше да съществува. Трябваше да почакам, докато тя се върне, а ако не го направеше сама, щеше да се наложи някой да отиде там и да я доведе.

Откровено казано, в абсолютно никакъв момент дори не бях намеквала пред Хенри с какво се занимавам. Ако не броя клишетата, с които той щеше да посрещне обясненията ми — несъмнено повлияни от безумните романи и филми, които поглъщаше тайно, — шансът да ме разбере не беше особено голям. Също така съществуваше и бегла възможност да се обиди, че съм ползвала онова, което е в главата му, без да попитам.

Още по-лошо щеше да бъде да ми повярва и да настоява да иде и сам да види. Предполагам, че не са много хората, които имат и най-малък шанс да зърнат създаденото от тях в действителност. Хенри е убеден, че Шекспир е познавал своята Розалинд лично, но това е рядък случай. Сигурна съм, че Дикенс веднага би се възползвал от шанса да поседи в кръчмата с господин Пикуик. Без съмнение Джейн Остин би се насладила на вечер край огъня с господин Дарси, а защо не и Брам Стокър — на приказки и чаша какао с граф Дракула? Опасностите въображението на Хенри да се озове вътре в себе си са толкова очевидни, та едва ли има причина да бъдат излагани. Хенри би бил наясно всичко за този свят, в който се е озовал; мислите му и Антеруолд биха били едно и също. На практика той щеше да се превърне в господ. Не, по-добре беше да не знае.

Първото нещо, което трябваше да направя, беше да ида в дома на Хенри и да събера колкото мога повече информация — да проверя стабилността на цялото това нещо, да видя колко се е разраснало, да направя основни тестове за растежа и устойчивостта. Щом приключех, вероятно щях да започна да обмислям кого бих могла да изпратя да търси Роузи, в случай че тя не се върне. Колкото по-дълго останеше там, толкова по-силен щеше да стане Антеруолд. Ще се опра отново на антропоморфизма — бих казала, че на този свят щяха да почнат да му хрумват разни идеи за статута му; щеше да започне да разпраща свои представители, които да се опитат да свържат неговото минало и бъдеще, да ги натъкмяват, та да оправдаят и утвърдят съществуването му.

Извинявам се; няма да допусна да се случи това. То предполага известна съдбовност, някаква степен на тайно съществуване, което не е реално. Просто не знам как да се изразя по-точно. Най-грубо казано, колкото повече продължи, толкова повече би изместило моето бъдеще (или минало, каквото и да беше), така че да заеме мястото му. Бях доста уверена, че това няма да се случи, но се тревожех, тъй като всичко би било сведено до вероятност. Тъй като нямах представа каква е вселената на Хенри, не можех да изчисля дали е повече или по-малко вероятна от моята реалност.

Надявах се единствено къщата му да е празна, когато пристигна и се тревожех дали ще разполагам с един час в мазето му, без да бъда обезпокоявана. Беше по обед и то в средата на работната седмица, така че се съмнявах Хенри да е там. Паркирах на съседната улица, заобиколих пеша и за беда зърнах велосипеда му пред входната врата. Каква досада. Той беше прекрасен човек. Но не го исках точно в този момент.