Аркадия

39.

Джей се събуди сам на следващата сутрин; Кейт вече приготвяше закуска, а Калан подостряше лопатата си, така че да може да загребва пръстта, да оформя могилка върху горящите клони и да направи въглища. Щяха да ги подготвят и да ги оставят; въглищарят щеше да се появи по-късно и да се грижи за тях през следващите три дни.

Той беше спокоен и щастлив, докато спомените не заляха съзнанието му. Всичко това истина ли беше? Със сигурност не, но всеки един беше кристално ясен. Споменът за топлото ѝ тяло до неговото, примесен с представата за помръкналата физиономия на Хенари, щом чуе новините. Удоволствието, което беше изпитал, докато разказваше историята, преплетено с представата как му казват, че никога повече няма да му бъде позволено да разкаже история. Това от своя страна избледняваше, щом си спомни допира на косата ѝ, когато положи глава на гърдите му.

Може всичко да е било фантазия. Никой от останалите не се държеше различно. Калан си подсвиркваше, Кейт търкаше тенджерата, косата ѝ беше прихваната с клонка от лоза, за да не ѝ влиза в очите. Той се надигна предпазливо. И двамата го поздравиха. Нищо в думите или израженията им не подсказваше, че се е случило нещо нередно.

Докато ядяха, Калан изложи плана си за деня. Да запалят огъня, да съберат още дърва, да изминат половината път до Уилдън, да спрат да поправят моста над реката, тъй като не е поправен добре. След това да прекарат още една нощ в гората.

Работата започна; Кейт приготви съчките, а Калан ги подреди в триъгълници с височина около метър, а след това намести по-дългите около тях и отгоре, като остави само малка дупчица, за да излиза димът. После дървената конструкция беше покрита с листа и торф, за да не се просмуква въздух, и най-накрая засипана с пръст. Щом приключиха, пуснаха жарта в дупката, нагласиха конструкцията и я оставиха да гори бавно, така че дървото да тлее, без да се похаби. Това беше трудната част, за която се изискваха въглищарски умения.

Спомените от детството за прекараните с чичо му нощи в гората близо до селото накараха Джей да забрави по-скорошните събития. Той се потопи в работата и му беше приятно да разбере колко много всъщност си спомня — режеше къси клони и пръчки, така че пасваха идеално, запечатваше конструкцията и се стараеше възможно най-много дърва да изгорят.

Като попривършиха, се опомни. Бяха почти готови за жарта, когато Калан се изправи и се протегна.

— Тази сутрин беше добра за работа, млади ученико — каза той. — Изненадан съм.

Джей се усмихна.

— И нея си я бива. Мислех, че ще отбие номера, но и тя поработи здраво. Погледни я! Сега дори прилича на фермерско момиче. Ако можех да я задържа няколко месеца, щях да я превърна в истински лесничей.

— Струва ми се, че на нея ѝ беше приятно. Трябва да е тягостно да имаш такава власт.

— Е, може и така да е, но тя бързо ще се върне в своя свят, струва ми се.

Джей веднага разбра какви мисли блуждаеха в главата на войника.

— Когато това стане, всичко останало също ще се върне към нормалното. Наясно си с това, нали, млади Джей? — усмихна се мило той.

После изведнъж падна на колене с изненадано изражение на лицето и се строполи на тревата.

Джак избяга ужасѐн, щом съзря дебелата стрела, пронизала Калан и стърчаща от другата страна на тялото му. Кръвта се стичаше обилно и от двете рани и той остана хипнотизиран от гледката, но чу писък откъм гората. Беше Кейт, бореше се с двамата мъже, които я бяха сграбчили. Без да се замисля за опасността, тя се отърва от нападателите си, забърза към Калан и коленичи, за да огледа раната. С каменно лице и побесняла, тя се изправи лице в лице с трима мъже, които дотичаха с извадени мечове и приготвени лъкове.

— Какво сторихте? — процеди тя. — Защо го направихте? Донесете ми малко вода, бързо.

Те забавиха крачка, но изглежда нямаха намерение да изпълнят нареждането ѝ, докато един от тях — висок и як, с вид, сякаш може да я вдигне с една ръка — изръмжа с плътен, почти неразбираем глас:

— Направете каквото ви каза тя.

— Намерете ми нещо, което да ползвам вместо превръзка.

Той изгледа кръвнишки един от мъжете, който носеше лък.

— Ти. Връщай се в лагера. Не си ми нужен тук. Достатъчно вреда нанесе.

Едрият мъж се приближи до потрепващия и стенещ Калан и се наведе над него.

— Ранен си. Ще трябва да се извади стрелата, иначе ще умреш. Ще боли, но знам какво правя.

Калан кимна и стисна зъби от болка. Мъжът се наведе още повече, здраво стисна стрелата с две ръце и счупи върха с лекотата, с която Джей можеше да счупи някоя клечка. Хвана го и го обърна ловко.

— Извади стрелата — каза кротко той. — Ще можеш ли да го направиш?

Кейт прехапа устни нервно.

— Едно бързо дръпване, внимателно и рязко. Това е единственият начин. Готова ли си?

Тя се приготви, хвана стрелата с две ръце, затвори очи и дръпна с всичка сила. Излезе отведнъж, а викът на Калан отекна в гората и прогони птиците.

— Знаеш ли как да превържеш рана?

Тя кимна безмълвно.

— Тогава ще го държа неподвижно. Изплакни дупките със студена вода и после ще го превържем. След това ще го отнесем в лагера, за да се погрижим добре за него.

— Ще живее ли? — попита Джей с разтреперан глас.

— Не знам. Ще го бъде, ако аз се заема с него.

Докато вървяха през гората, настроението сред малката група беше мрачно. Макар Калан да беше едър мъж, гигантът го понесе на ръце, сякаш изобщо не тежеше. Нямало време за носилка, беше казал той, а и не било далеч.

Сега задачата на Джей, единствено негова, беше да защити господарката на Уилдън, попаднала в ръцете на мародери. Какво можеше да направи срещу мечове, лъкове и ножове? Проблясваше единствено надеждата, че не проумяваха величината на наградата си. Бяха заловили учен и прислужницата му. Ако успееха да запазят заблудата, вероятно имаха слаб шанс. В противен случай щяха да настояват за награда срещу освобождаването им. Ако отсъствието им продължеше твърде дълго, в земите на Уилдън можеше да настъпи хаос, който да засмуче и външния свят. Уилдън беше балансиращата сила в страната; беше изпълнявал тази роля в продължение на поколения и славата му никога не беше целила да наложи властта си над други. Но какво щеше да стане, ако останеше без управление?

Той я стрелна с бърз поглед, вървеше смирено зад него, навела глава, както подобава на прислужница. Върху дребното ѝ тяло, на крехките ѝ рамене лежеше мирът в Антеруолд. Поне сега наистина изглеждаше като слугиня, с разчорлена коса, размъкната рокля и боси крака. „Дори има вид на фермерско момиче“, беше казал Калан малко по-рано…

— Ще трябва да бъдеш Кейт малко по-дълго — каза ѝ тихо той. — Знаеш ли кои са тези хора?

— Не, надявам се. Готов ли си да бъдеш заложник на мое място?

— Разбира се. Бих умрял за теб.

— Да се надяваме, че няма да е нужно. Но благодаря все пак.

— Спрете да приказвате — извика един от похитителите им, мъжът, който беше изстрелял стрелата.

— Защо? — попита Джей. — Какво ти пречим?

— Пре…

— Остави ги на мира — намеси се огромният мъж, който беше останал без дъх от носенето на Калан, но се стараеше да прикрива умората си.

Джей лесно забеляза, че случката не е била планирана.

— Къде ни водите?

— При водача ни. Той ще реши какво да правим с вас.

— Защо трябва да правите нещо с нас? Ние просто минавахме през гората.

— Защо? Това е наша територия. Наша гора. Наша земя. А вие идвате да разузнавате и шпионирате.

— Не сме правили нищо подобно.

— Учен на всичкото отгоре. Какво става? Да не би да е заговор? Да не би учените да искат да настроят Уилдън срещу нас? Такава ли е работата?

— Не — отвърна Джей искрено изненадан. — Дори и да е, никой не ми е споделял подобно нещо. Аз съм само ученик.

— Учениците нямат прислужници.

— Тя всъщност не е моя прислужница — каза бързо Джей. — Принадлежи на моя учител. Не може ли просто да я пуснете да си ходи? Тя не е важна.

— Може да работи. Ще се отнасяме с нея добре. А и може да доведе войниците на господарката тук. Още не сме готови за тях.

Памархон обикаляше външния периметър на лагера, за да провери сигурността, преглеждаше оръжията, броеше наръчите стрели, уверяваше се, че има достатъчно бинтове и илачи за неизбежните наранявания ако решеше да прибегне към дълго планираното и често отлагано нападение. Щом се върна откри, че имат нови пленници, току-що доведени в лагера. Единият беше ранен. Той изслуша гневно обясненията за обстоятелствата, при които се беше случило. Винаги се беше опитвал да предотврати точно такива ситуации. Съществуването и безопасността им зависеха от добрата воля на тези, които срещаха. Репутация на насилие и жестокост рано или късно щеше да доведе до предателство. Не за пръв път същият човек беше демонстрирал липса на самоконтрол, какъвто той се опитваше да внуши у всеки от тях през годините.

— Ти — обърна се той към гневния мъж с бледо лице, който беше пуснал стрелата. — Можеш да напускаш лагера само с придружител и ако не си въоръжен. Как може отново да се случва? Колко пъти трябва да повтарям…? Колко зле е ранен?

— Зле е. Но може и да оживее — отговори грамадният мъж.

— Ще ида да го видя. Ами останалите?

— Младо момче и прислужница. Момчето е от Осенфуд.

— Доведете ми го.

— Е, учителю. Водачът ни иска да те види. Ставай.

Джей седеше на земята и чакаше. Беше сам; когато пристигнаха в лагера, беше оставен в самия му център и му беше поръчано да мирува. Бяха му показали колко много трябва да тича, за да избяга, бяха му показали също колко много хора носят оръжие. Нямаш шанс, гласеше посланието. Той се вслуша в съвета.

Стоя около час, преди да бъде отведен под голяма шатра, квадратна и напълно отворена в четирите посоки, така че светлината да влиза. Подът беше покрит с платнища и възглавници; в единия край имаше импровизирана маса, а в другия — навит на руло матрак. Останалото обзавеждане се свеждаше единствено до дървен шкаф. Беше простичко и не особено удобно.

Ала дъхът му секна, щом зърна високия мъж, седнал на пода. Беше същият, който отведе Розалинд по време на Празненството. Джей разбра много добре, че самият той също е бил разпознат.

— Оставете ни сами — каза той и покани Джей с жест да седне до него. — Напоследък взе да ми се струва, че светът е изненадващо малък.

Лицето на Джей се изкриви в подобие на усмивка.

— Когато ми казаха, че са заловили част от съгледвачите на господарката в гората, изобщо не предположих, че си един от тях, учителю Джей. Името ти е Джей, нали така?

Той кимна.

— Не съм съгледвач. Нито пък Калан. Не биваше да го ранявате. Той е добър човек и е мой приятел.

— Калан казваш? Лесничеят?

— Да.

Той наведе глава.

— Тогава искрено съжалявам. Навремето го познавах и много го харесвах. Добър човек е. Ако бях там, това нямаше да се случи. Ще се помиря с него и, ако се наложи, със семейството му. Ще получи най-добрите грижи, които мога да предоставя. Ако може да бъде спасен, ще бъде сторено.

— Кой си ти?

— Името ми е Памархон, син на Айзенуор, син на Айзенуор.

— Айзенуор?

— Да. Произхождам от род от първо ниво. Не си ли чувал за мен?

— Не. Защо и твоето име не е Айзенуор?

— Брат ми носеше това име, но той умря. Децата ми също ще го носят, така че то ще се продължи.

— Дано желанието ти се изпълни.

Той кимна.

— Благодаря.

— Защо живееш тук? С име като твоето…

— Идваш от Уилдън и не знаеш нищо за Памархон и злите му дела? Изненадан съм, макар вероятно да не бива. Сигурен съм, че името ми е изтрито заради позора.

— Нищо не знам — увери го Джей. — Дори не знам защо искаш мен за затворник. Нито прислужницата ми.

— Каква прислужница?

— Е, може и да не е моя. Тя служи на моя учител, но аз съм отговорен за нея. Той много ще се разстрои, ако нещо ѝ се случи.

— Твоят учител е…?

— Хенари, син на Хенари, учен от първи ранг.

— Онази забележителна млада жена, Розалинд — рязко смени темата Памархон, — коя е тя? Прекарах в компанията ѝ един час и щом се разделихме, знаех съвсем малко повече за нея, отколкото когато се запознахме.

— Не си единствен — отвърна Джей. — Нямам представа коя… или какво е тя. Сам можеш да си изградиш мнение за нейната красота и очарование. Откъде идва, нямам представа.

— А Хенари има ли?

— Възможно е. Ако е така, не е споделил информацията с мен.

— Но несъмнено е споделил с лейди Катрин.

— Не съм наясно с техните разговори. Защо говориш за нея с такъв тон?

— Господар и господарка в едно. С какъв тон говоря?

— Враждебен и изпълнен с неприязън.

— Предполагам, че я намираш за очарователна и великодушна.

— Да.

— Може би аз я познавам по-добре.

Джей го погледна с недоумение.

— Сигурно…

— Нямам желание да обсъждам този въпрос. Искам да знам причината да бъдете в гората. Нас ли търсехте? Шпионирахте?

— Погледни ме — каза Джей. — Отговарям ли на представата ти за шпионин?

— Не ми казваш истината.

— Напротив. Срещнах Калан в деня, в който бях избран. Подготвям защитата си, а тя се отнася до пасаж за връзката между човека и гората. Хенари ми уреди да прекарам няколко дни с него.

— Кой пасаж?

— Ниво 3, горните шейсет.

Памархон присви очи.

— Това са истории за чудовища. Определено необичаен избор.

— Впечатлен съм от знанията ти.

— Дошли сте в гората, за да срещнете чудовища…

— И срещнах вас — довърши студено Джей.

Памархон се изправи.

— Прави каквото ти се казва, не бъди глупав и ще си тръгнете невредими — той тръгна към входа на шатрата. — Съжалявам за Калан — каза той. — Наистина. Можеш да го видиш, ако искаш, и можеш да си получиш прислужницата обратно. Ти ще бъдеш отговорен за благополучието и поведението ѝ, а също така и за нейната сигурност. Ще бъдеш свободен да се разхождаш наоколо, ако дадеш дума, че няма да избягате. В противен случай, боя се, че ще трябва да бъдете оставени на място, от което няма мърдане. Съгласен ли си с това?

Джей беше толкова доволен, че дори не се поколеба.

Разбира се.

Кейт белеше картофи, когато Джей я откри, и предвид обстоятелствата се справяше доста добре. И все пак беше изтощена от грижите за Калан, както и в шок от случилото се. А и не беше много запозната с беленето на картофи все пак. Сега седна със смръщено лице и нож в ръка до огромна камара прясно извадени картофи, изцапани с пръст, достатъчни, за да се хранят всички в лагера дни напред. Хвърли един в тенджерата до себе си, протегна се и разтърка гърба си, за да облекчи болката от седенето в една и съща поза.

— С радост ще разбереш, че си върнах прислужницата — обяви Джей, приближи се и седна до нея. — Работата ти отново е да се грижиш за всяка моя нужда. Също така и за Калан, стига да можеш и искаш. Никой не те подозира.

— Добре — каза тя.

— Тогава остави това и ела с мен.

— Не. Ще довърша.

— Не е нужно.

— Започнала съм, ще довърша. Това си е истинско изкуство, да знаеш. Защо не вземеш един нож да помогнеш? Тогава ще приключа по-бързо и ще можем да поговорим, без да ни прекъсват. Действа ми успокояващо след всичко, което се случи.

Идеята беше чудесна, ако не се брояха картофите, но през следващия час те се трудиха заедно и предизвикаха любопитни погледи у всички, които ги виждаха.

Джей настоя за повече подробности за състоянието на Калан. Не бил добре, каза тя. Раната била лоша. Стига да не развие треска, можело да оживее.

— Е? Какво става? — попита тя.

— Бих могъл да задам същия въпрос — отвърна той. — Името на похитителя ни е Памархон и е човекът от Празненството, за който ти разказах. Говори така, сякаш те познава добре и не те харесва особено. Боя се, че ще имаш проблеми, ако разбере коя си. Защо те мрази?

Кейт довърши картофа и го хвърли в тенджерата.

— Много е просто. Той уби съпруга ми — заяви тя. — Сигурна съм, че би убил и мен, стига да имаше възможност. Знаеше ли за това?

— Знаех, че съпругът ти е починал. Хенари не ми каза нищо повече.

— Необичайна дискретност от негова страна. Памархон е, или по-скоро беше, племенник на съпруга ми. Вторият син на по-голямата му сестра и негов най-близък родственик. Беше смятан за наследник на Уилдън и очакваше да го получи, преди Теналд да се ожени за мен и да се появи перспективата за наследник. Памархон не се забави с действията си. Теналд беше пронизан смъртоносно в гората, а Памархон доказа вината си, като избяга. Уилдън бързо избра мен от страх, че той ще се върне и ще атакува. Бях най-подходящата на разположение.

— Какво прави той тук тогава?

— Какво прави тук? Изпълнен с озлобление, склонност към насилие и изглежда, със стотици въоръжени последователи, едва на няколко дни пеша от Уилдън?

Джей затаи дъх.

— Ти знаеше ли за това?

— Знаех, че има известно движение. Нямах представа кой е или защо, нито че разполага с толкова много хора.

— Значи не си постъпила особено мъдро, като си се изложила на такъв риск.

В изражението ѝ за миг проблесна твърдостта на лейди Катрин, но бързо изчезна.

— Вероятно си прав. Но в момента не съм в опасност и съм по-добре информирана, отколкото бях. При всички положения трябва да се върна в Уилдън и то скоро. Изглежда, ще трябва да подготвя защитата ни.