Аркадия

49.

Щом всички бяха готови да тръгнат за Уилдън, малката група се събра в края на лагера, за да се сбогува. Розалинд и Антрос — които бяха предложили да идат като заложници в замяна за Катрин, — бяха придружени от Памархон, заявил, че иска да се увери в безопасното им пътуване.

— Е — заговори той на Джей, който беше дошъл да им пожелае успех. — Когато се появи, не си представях, че ще изиграеш толкова важна роля в живота ми. Поздравявам те за намесата. Показа едновременно знания и мъдрост.

— Благодаря ти, но сега планът ми се струва пълна лудост. Няма начин да се получи.

— Струва си да опитаме. Аз не печеля нищо, ако Гонтал стане новия владетел. Ето защо ще хвърля зара. Нямам друго за губене освен собствения си живот, който не струва нищо, но ако спечеля, печеля…

— Уилдън.

— Не! Не, млади ученико, хиляди пъти не! Това означава още по-малко за мен. Исках да кажа, че ще си върна доброто име и свободата, но сега искам по-ценна награда.

— Наистина ли искаш да кажеш, че не би сграбчил Уилдън с две ръце, ако ти се удаде възможност?

— Не се сещам за нещо, което да искам по-малко. Прекрасен е, но не означава нищо за мен. Никога не съм бил щастлив там, нито пък пазя хубави спомени. Ако има някой — добър, надежден, искрен, — който би го поел вместо мен, с готовност бих му го предал и бих бил най-щастливият човек на света — той се усмихна. — Не ми вярваш, сигурен съм, затова няма да кажа и дума повече. Вероятно ще се върна утре следобед. Тогава ще трябва да се подготвя за онова, което предстои.

Антрос и още двама вървяха напред като съгледвачи, а Памархон и Розалинд изостанаха и така се заговориха, че почти забравиха къде отиват. Антрос няколко пъти се обръщаше и им правеше жестове да са тихи, тъй като гласовете и смехът им заплашваха да ги издадат. И двамата бяха омагьосани. Досега така и не бяха водили нормален разговор, не така открит и честен. Обичаха се — начинът, по който пърхаха сърцата им, го доказваше, — но не се познаваха. Памархон, който се беше научил да е внимателен и предпазлив, говореше свободно за пръв път, така, както не го правеше дори и пред Антрос. А Розалинд отговаряше, като вече не се боеше, че ще каже нещо погрешно или че няма да я харесат.

— Ще ми се да продължим така завинаги — каза тя. — Просто да се разхождаме из гората.

— Ще видя какво мога да уредя — отвърна с усмивка той.

— Какво правиш тук? Как живееш? Изглежда в тоя лагер има много хора.

— Около шестстотин — каза Памархон. — Ако се броят много младите и много старите. Полезните в битка са около двеста. Що се отнася до живеенето — живеем. Гората ни дава голяма част от това, от което имаме нужда. Наоколо има ферми…

— Крадете храна?

— Не. Така се говори, но не го правим. Купуваме я. Срещу злато, сърни, диви свине или срещу работа. Не крадем. Не го разрешавам.

— Каква работа?

— Ловим вълци или ги защитаваме от натрапници и крадци. Понякога работим на полето, грижим се за стадата, ловуваме.

— И никога не крадете?

— Само от хора, които имат повече, отколкото им е нужно. Има такива, на които им е недостатъчно. Заемаме за известно време.

— Значи следва „Шумът на върбите“35 — промърмори тихичко Розалинд.

— Трябва да разбереш, че всички ние имаме право върху тази земя. Други са я взели от нас и я използват. Вземаме онова, което бихме получавали, ако не бяхме прогонени. Нищо повече. Щом си получим всичко, ще бъдем доволни.

— Точно това исках да попитам. Как възнамерявате да си го върнете обратно?

— Чрез споразумение или със сила. Ще се справим така, както би го направила добра група от целеустремени хора с оръжия, след като не им е останала друга възможност. Уилдън или ще приеме нашите искания, или не.

— Не мисля, че лейди Катрин просто ще каже: добре, така е справедливо, ще си тръгна.

— Ще видим.

— Подозирам също, че ще повика въоръжени мъже.

— Може да повика и цял Антеруолд да ѝ помага. Много повече хора, отколкото имаме ние.

Розалинд подритна купчина листа, докато обмисляше въпроса.

— В такъв случай не възлагам големи надежди на успеха ви. Според мен Уилдън ще успее да се защити, а от уроците си по история съдя, че са ти нужни много повече хора, ако ще организираш нападение.

— Кой е казвал нещо за нападане на Уилдън?

— Ти.

— Не съм. Затова са нужни много хора и ще доведе до много смърт. Мога да спечеля победата си едва с шепа хора. Въпрос на смелост и умения е. Планът вече е разработен, при все че няма да имам нужда от него, ако спечеля процеса.

— Можеш ли?

— Не знам. Категорично не и без адвокат, какъвто все още нямам.

— Откъде можеш да го намериш?

— Това е нещо, което би могла да направиш за мен. Да потърсиш в Уилдън. Да намериш възможно най-добрия, тъй като иначе няма смисъл изобщо да се явявам.

— Ще спрем тук — каза Памархон, щом нощта взе да се спуска и вече не виждаха пътеката. — Вече сме съвсем близо. На сутринта Розалинд и Антрос ще продължат, а аз ще се върна в лагера.

Двамата мъже решиха, че е твърде рисковано да палят огън, който би привлякъл внимание, затова ядоха от храната, която носеха за из път. Храниха се мълчаливо, изядоха всичко, с изключение на това, което Антрос — както винаги грижлив — беше настоял да заделят за сутринта.

— Сега да спим. Най-добре ще е да станем рано и да потеглим бързо. Все пак, ако ми отделиш малко време…

Той погледна към Антрос, за да му подскаже да приготви леглата и да постеле одеялата, тъй като щяха да спят под открито небе.

— Оказвам ти голямо доверие, Розалинд. Прав ли съм, като го правя? Не питам заради себе си, разбери, а заради Антрос, най-стария ми и верен приятел.

— Възнамерявам да намеря учителя на Джей, Хенари. От думите на Джей съдя, че той има достатъчно власт да защити и двама ни. Освен това залогът ми е голям.

— Какъв е?

— Ти, разбира се. Изгубих сърцето си в мига, в който те зърнах. Можеш да ме помолиш за всичко и аз ще ти го дам.

Очите на Памархон потърсиха нейните.

— Наблюдавах те, Памархон. Начина, по който се отнасяш с приятелите си, с пленниците. Слушах те как говориш. Не мога да открия нищо лошо у теб. Ще се закълнеш ли, че си такъв, какъвто изглеждаш?

— Да. Такъв съм. Кълна се.

— Тогава върви и си намери място за спане. Но помни, не знам нищо, без значение как ти се струва отстрани. Всичко, което съм ти казвала, всъщност е лъжа.

Той не продума повече, навдигна се и тя се загледа след него, докато търсеше място да се усамоти. Сърцето на Розалинд биеше лудо. Трудно ѝ беше да повярва какво правеше или за какво мислеше. Но дори и за миг не промени решението си. Имаше чувството, че ще се пръсне от копнеж.

— Моля — каза тя на себе си или на всеки, който би могъл да я чуе и да помогне, макар да говореше съвсем тихо, почти недоловимо за слуха. — Моля те това да е правилната постъпка.

Нищо не я насочи, нямаше глас, който да ѝ поръча да не става глупава или че е срамота да го желае толкова силно. Бумтенето в гърдите ѝ се засили още повече, а съзнанието ѝ се съсредоточаваше все повече и повече върху нуждата, която беше ясна и неясна в същото време.

Краката ѝ трепереха от страх, цялото ѝ тяло се тресеше от нерви и тя се остави на съдбата. Приближи се бавно до мястото, където Памархон лежеше на земята. Той вдигна поглед към нея и протегна ръка.