29.

Лейди Катрин беше отишла да намери Хенари в момента, в който остави Розалинд в банята.

— Какво се случва с теориите ти, Разказвачо? — попита го тя.

— Съкрушен съм — отвърна той. — Възнамерявах да открия железни доказателства, че пророчествата са пълна глупост, а постигнах точно обратното.

— О, горкият ти — подхвърли тя без никакво съчувствие. — Така мразиш да грешиш.

— Не е смешно. Това е тя — настоя той. — Името ѝ или по-скоро имената са там, в ръкописа. Облечена е странно, но описанието напълно съответства. Погълнат съм от случилото се. Все още не мога да го осмисля. Ти какво мислиш?

— Намирам я за изключително сладка.

Хенари направи гримаса. Току-що беше видял момичето да чете ръкописа, на чието дешифриране беше посветил няколко години. Тя беше показала, че той е един от най-важните пасажи в Историята, но много по-стар от самата История. Как беше възможно това? Беше го направила безпогрешно, сякаш не беше нищо особено. Не само се беше справила със смисъла, но небрежно беше посочила няколко грешки и беше предложила поправки.

— Невъзможно е — заяви той на Катрин. — Възрастни, които са учили с години, не могат да направят това. Бих оценил знанията ѝ по-високо от своите например.

— Имаш ли обяснение?

Хенари разпери ръце в знак на отчаяние.

— Тя беше толкова изумена от идеята, че е трудно, колкото и аз от тази, че е лесно.

— Утре ще я разпитаме както трябва. Не е като да няма желание да говори. Всъщност щом започне, не може да спре.

— Ще открием коя е и откъде е. След това ще се върнем в Осенфуд и ще я заведем в Забранената стая, ще ѝ покажем Рафта на Недоумението. Можеш ли да си представиш какво можем да научим, щом може да прочете всичко, което е там? Какво може да ни каже? Пред прага на какви открития се намираме? Само да не беше твоето Празненство. Щеше ли да е важно, ако…

— Да, щеше. Знаеш го много добре. Щом войниците могат да я опазят, значи ще го направят.

— Надявам се да бъде предпазена от нещо много по-сериозно от мечове.

— И какво е то?

— Сърцето ѝ — отговори Хенари. — Ако този ръкопис наистина е вълшебен, твърденията в него са категорични. „И двамата остават задъхани, почти запъхтени, макар да не забелязват топлия ден; всеки от тях е запленен от другия…“ Има и още, но не мога да го разчета и въпреки това е пределно ясно. Ръкописът предсказва, че тя се влюбва в млад мъж, когото среща в гората. Джей няма да остане с празни ръце.

* * *

За Хенари беше непоносимо трудно да се откаже и да повярва на ръкописа, на който беше посветил последните няколко години в опит да покаже, че е пълен само с глупави пророчества. Всичко това го караше да не иска да я изпуска от поглед дори и за миг, докато не разбере какво става. И все пак съзнаваше, че подобен подход е погрешен. Момиче и момче се срещат и се влюбват. Тя не може да се отдели от него. Така се казваше. Тъй като ръкописът беше демонстрирал силата си толкова ясно, той трябваше да му се довери.

В действителност беше ужасяващо. Беше предсказал, че момиче ще се появи на хълма пред погледа на момче на име Джей и момичето се беше явило. Беше предсказано, че тя ще дойде отново след много години и ще бъде пак на същата възраст — само по себе си невъзможно. И това също се беше случило. Че ще говори езика с изумителна лекота и това също беше така. Беше погледнала ръкописа, върху който се беше трудил с години, зърна най-неразбираемите пасажи и ги прочете, без да се замисли. Кое щеше да я изкуши да му помогне? Какво можеше да научи и разбере той?

Много пъти беше на косъм да повдигне темата за ръкописа в Осенфуд, но всеки път си беше прехапвал езика. Знаеше каква ще бъде реакцията — недоверие от страна на тези, отказващи да приемат каквото и да е, за което се твърдеше, че датира отпреди Историята, и ентусиазирана подкрепа от другите, които вярваха в магичното. Щеше да бъде отлъчен от дружеството наред с най-безумните и глупавите.

И тъй, утре щеше да разпита отново момичето и да го накара да прочете ръкописа в неговата цялост. Канеше се да открие коя е и откъде идва. Щеше да изчака, докато имаше такива доказателства, които да убедят и най-заклетите традиционалисти. Решен бе да действа внимателно и грижливо да изгради тезата си.

Каза си, че дотогава ще прекара времето по най-добрия възможен начин. Беше прекрасна вечер, приветстваха го топло, щеше да се забавлява невероятно, а и вече беше постигнал успех, за какъвто повечето мъже можеха единствено да мечтаят. Гонеше го известна нервност, то се знае, но кой не би се чувствал по същия начин?

Момичето се беше появило и той беше пресметнал това благодарение на стария ръкопис. Давайте, мои скептични приятели! Как ще го обясните? — възкликна сам на себе си, докато отпиваше със задоволство от чаша студено бяло вино — подбрана реколта от прочутите лозя на лейди Катрин.

Той насочи вниманието си към възрастен мъж, който го наблюдаваше внимателно, несъмнено се възхищаваше на работата му на учен.

— Добър вечер, сър! — каза му и скоро потъна в разговор, който обичайно би приел за твърде досаден, но точно тази вечер му се стори странно успокоителен.

Внимателните грижи за доброто му настроение продължиха през цялата вечер до момента, в който видя изражението на Джей, когато се появи във вътрешния двор.

* * *

Емоциите, обзели Джей, докато гледаше Розалинд да хваща под ръка високия маскиран непознат, бяха много и непознати. Само да имаше повече опит, щеше да успее да ги разграничи. Първата беше вина; знаеше много добре, че това нямаше да се случи, ако не беше така неспособен да свали очи от Алиена, която според него му се усмихваше доста окуражително. Втората беше изненада; не беше забелязал мъжа, застанал зад тях, а когато го зърна, не предположи, че той ще бъде така груб да повтори покана, която вече беше отхвърлена. Третата беше паника. Имаше инструкции да държи Розалинд близо до себе си, това означаваше да я пази. Тя трябваше да получи храна, забавления и после да бъде върната обратно при лейди Катрин и Хенари, които да се погрижат нататък за нея.

Всичко щеше да бъде наред, казал си бе той. Нямаше нужда да вдига тревога за нищо. Защо да си проси дворцово порицание без причина? Ала го мъчеха подозрения, че е взел грешно решение.

Джей последва надлежно двойката, докато се разхождаше, но наоколо имаше толкова много хора. Смехът беше като обида за него; музиката го дразнеше, искаше му се да прогони звуците на щастие като ято досадни мухи.

И взе, че ги изгуби.

Какво щеше да прави сега? Освен да чака и да се надява — да се надява в разумни граници все пак. Имаше основания да предполага, че след един час Розалинд отново ще се появи, а маскираният мъж ще изчезне и повече няма да го видят или чуят. Щеше да остане само като кошмар.

След като отмина час и половина, дори Джей осъзна, че това не е сън и е време да сподели проблема с по-висшестоящите. Той тръгна неохотно да търси господаря си, а притеснението му нарастваше при минаването от един в друг вътрешен двор, докато не чу да се извисява познат глас. Събра остатъка от куража си и се приближи.

— Направих всичко по силите си, наистина се постарах, но тя изчезна.

Хенари посрещна това с мълчание: а и какво трябваше да каже?

— Един мъж ѝ се поклони. Тя му отвърна с реверанс и тръгнаха заедно. Нямаше как да спра това.

— Предполагам, че не. Не би могъл да причиниш скандал.

— Опитах се да ги последвам от разумна дистанция, просто да се уверя, че всичко е наред, но не бях разтревожен. Тя беше под протекцията на Уилдън все пак.

— Продължавай.

— Не мога да ги открия. Търсих навсякъде. Той трябваше да я доведе до мястото, от което бяха тръгнали, но не го направи. Единият час отмина преди векове.

Значението на провала се стовари върху Джей чрез изражението на лицето на Хенари.

— Преди векове?

— Поне три четвърти час до този момент. Обикалях наоколо. Питах много хора дали са ги виждали. Тя просто се изпари.

— Беше ли разстроена или ядосана, когато те остави? Ти каза ли нещо, с което да я подразниш? Мислиш ли, че може да е решила да се върне при онази светлина, за която говореше?

— Вярвах, че си прекарваме много добре.

— Тя как се държеше с теб? Моля те, отговори внимателно. Това е изключително важно.

— Беше невероятно дружелюбна.

— Дружелюбна? Само дружелюбна?

— Да. Имам предвид, че тя беше… дружелюбна. Аз много я харесах и изглежда и тя ме хареса. Искам да кажа, не мисля, че съм бил груб с нея. Не като онзи.

— Кой онзи?

— Този, когото е срещнала в гората, преди да срещне мен. Все ми говореше колко ужасно се отнесъл с нея. Не го беше харесала и постоянно го повтаряше.

— Нека изясним този въпрос — настоя Хенари. — Тя е срещнала някого в гората преди теб? Преди ти да я видиш?

— Да. Аз бях обграден от войниците и арестуван, а малко по-късно тя се появи на поляната, където ме бяха заловили. Беше срещнала този човек, който побягнал, щом чул да приближаваме.

* * *

Джей разкри първите подробности около изчезването на Розалинд, като представи тъй злочесто и нещастно лице пред света, че то привлече вниманието на спътниците му в лодката от предишната вечер. Зората приближаваше, а фантастичният свят, създаден от лейди Катрин, избледняваше. Свещите догаряха, меланхолията, която винаги съпътства подобен завършек, започваше да завладява онези, които бяха останали. В шатрите и вътрешните дворове селяните празнуваха, поглъщаха храната и питиетата, заделени за тях. Те от своя страна се отплащаха за добрината с шумни песни и танци, шеги и акробатични изпълнения, които прогонваха усещането за изисканост от предната вечер. През портите на неприлични забавления гостите се връщаха към ежедневието, където до един щяха да се отдадат на съня. Само Джей стоеше встрани от тълпата, Рената го забеляза и понечи весело да го поздрави, но бързо я обзе безпокойство.

— Какво има, какво се е случило? Изглеждаш толкова тъжен.

— Виждали ли сте някъде моята компаньонка? Не мога да я открия.

— Ах! — възкликна тя. — Добра причина да си тъжен, ако изобщо може да има такава. Все пак съм сигурна, че ще успееш да я откриеш.

— Ходих навсякъде — обясни Джей. — Нямам представа къде може да се крие. Претърсих всеки павилион, всяко кътче от градините.

— Тя не е в градините — отсече Рената. — Или поне не би могла да бъде там.

— Кое ви кара да мислите така?

— Видях я да тръгва по онази пътечка много отдавна.

Джей сграбчи ръката ѝ.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се. Кой би могъл да сбърка подобна фигура и тези дрехи? Абсолютно сигурна съм, че беше тя.

— Не каза ли къде отива?

— Нищо не каза. Всъщност не обърнах особено внимание. Просто я забелязах.

Джей посочи.

— Натам, по тази пътека?

— Точно така — отвърна тя. — Беше с един мъж, който си тръгна и я остави сама. След няколко минути тя го последва.

От това Джей се почувства още по-зле.

— Благодаря — каза той.

— Недей да се целиш твърде високо, млади ученико — посъветва го мило тя. — Спомни си притчата за Гагари, който копнеел да докосне звездите и паднал на земята като огнена топка.

Джей не чу предупреждението ѝ. Вече следваше посоката, която му беше показала.

Загрузка...