Аркадия

57.

Литън силно се надяваше участниците да говорят колкото може повече. Роузи, онази в къщата, му беше казала, че Антеруолд съществува, но той си беше помислил, че говори глупости. Ето че въпреки това седеше и слушаше хората, които разиграваха собствената му книга. Само дето не беше така. Беше нахвърлил бележки за смъртта на Теналд, но само като средство за обясняване появата на Катрин. Не беше възнамерявал да проучва тази повествователна линия в дълбочина. Беше изградил съвсем бегла връзка между Памархон и въпросната смърт, отново като обяснение за съществуването му в гората; беше го използвал като повод да опише младите и онези, които живеят извън закона. Дори и за миг не си беше помислял да обедини отделните нишки и да ги вплете в убийство. Не пишеше детективски роман, дяволите да го вземат.

И все пак това… нещо… това изобретение, това, каквото и да представляваше изобщо, беше предизвикало невероятна криза в цялата история. Само няколко случайни бележки и възможни развои на събитията бяха прибавили подробности, за каквито никога не се беше замислял. Този процес, например. Законовото право, каменния кръг, престъплението, участниците. Празни разсъждения се бяха преплели помежду си по начин, по който никога не беше предполагал, че е възможно. И ето че бяха там. Гонтал говореше, наставляваше Катрин, а Джей стоеше отстрани с каменна физиономия, очевидно угрижен какво точно да отговори. Катрин и Памархон стояха един срещу друг от двете страни. Хенари очевидно имаше чувството, че е предал всички. Нямаше представа какъв късметлия е всъщност.

Ако беше творба на Шекспир или Сидни, всичко щеше да бъде лесно. В „Както ви харесва“ богинята се появява и оправя нещата. В „Сън в лятна нощ“ действието се контролира и напътства от Оберон. Омир също, щом среща трудност, изпраща богове от Олимп да се намесят. Съвременните автори на романи разчитаха по-скоро на внезапната поява на човек, държащ оръжие в ръце. Но, разбира се, в действителност се случваше точно това. Той беше съвпадението, божието проявление. Беше се явил от нищото и се предполагаше, че има вълшебна пръчица, с която да оправи всичко. Той беше Омировата Атина или дори самият Поаро. Проблемът беше, че не притежаваше вълшебна пръчица и нямаше представа как да оправи положението, а и мозъчните му клетки не бяха в най-добрата си форма тази сутрин. Не му беше останало време дори да допие кафето си.

Изслуша речта на Гонтал, но тя ни най-малко не му помогна.

Гонтал почти не засегна въпроса кой всъщност е убил Теналд. Литън се надяваше на подробности, доказателства, история, нещо, което да го насочи. Не получи нищо подобно. Гонтал защитаваше Памархон, като едва се обръщаше към него. Мъжът започна с мотива, не спираше да повтаря, че Катрин е спечелила най-много от смъртта на съпруга си. Това беше най-добрата причина да я смятат за виновна. Че не е имала друг начин да се добере до Уилдън и никога не би го получила, ако съпругът ѝ и Памархон не бъдат отстранени, за предпочитане и двамата. Че всъщност самата тя е чудовище, несравнимо по своето двуличие.

Твърденията определено не се основаваха на каквито и да е доказателства, но бедата беше в това, че Гонтал дори не се придържаше към линията на аргументите. Вместо това избираше маловажни подробности, след това ги свързваше с определена част от Историята и се впускаше в обширни литературни критики. Идеята очевидно беше да открие най-близка по смисъл история. Колкото повече паралели, толкова по-сигурно доказателство. На практика цялата реч на Гонтал представляваше сложно упражнение, целящо да подмами публиката, че убийството на Теналд най-много напомня история, в която проклетата мащеха краде от съпруга си и хвърля вината върху сина му.

— Каква е целта на убийството, ако не кражба или лъжа? — попита преднамерено мрачно Гонтал, за да подчертае връзката между двете истории.

Той завърши с положителни и обширни цитати, като мелодраматично повишаваше глас с вдигната дясна ръка. Литън знаеше откъде идва това. От изпълнение на Расин40 във Франция, когато беше млад и статичен, непохватен, претенциозно декламиращ, с маниерен и претрупан език. Да, точно така беше и очевидно постигаше невероятен успех, също както се беше случило и в Комеди Франсез41: публиката буквално изпитваше страхопочитание. Гонтал се обърна със самодоволно изражение към Литън и Памархон, а после и към хората, които се взираха в него с безмълвно възхищение към уменията и знанията му. Гонтал се чувстваше сигурен, смяташе, че е победил. Как можеше седемнайсетгодишен ученик да има някакъв шанс пред подобна безмерна ерудираност?

Литън погледна слабото момче и сви пръст, за да го повика.

— Виждаш ми се уплашен, младежо.

Джей кимна.

— Подозирам, че съм те направил малко импулсивен. Съгласен ли си?

Джей нищо не каза.

— Има причина да те направя такъв. Използвай даровете ми. Не се опитвай да бъдеш второразреден Гонтал, а следвай чувствата си. Помни — твоята задача е да убедиш мен, а не някого друг и никак не ме интересуват външни литературни алюзии. Ако трябва да изтърпя още една толкова скучна реч, ще стигна до извода, че съм създал най-отегчителния възможен свят, ще го изтрия докрай и ще започна отначало. Твоя задача е да възродиш това място. Разбираш ли?

— Не, ваша милост.

— Бъди конкретен. Говори за света, за хората и делата. Не се занимавай с книги, прецеденти и цитати. Направи свое проучване, следвай сърцето си, не тръгвай по обратния ред. Бъди естествен, мило момче. Използвай това, което ти е известно.

Джей се поклони и се обърна към множеството. Пое дълбоко въздух и заговори.

— Жители на Уилдън — започна стандартно Джей. — Чухте учения Гонтал да изнася чудесна беседа, точно както е редно да се очаква от него. Той е велик учен, интелигентен и образован. Аз не съм. Не мога да се изкажа с такава мощ като него. Няма да изрека правилните фрази с нужните ударения и безупречна структура. Мога единствено да говоря истината, просто и директно. Мога да се огранича до това, което се е случило, и това, което знам.

— Затова нека ви кажа просто, че той греши като казва, че Памархон е невинен, а Катрин виновна. Убеден съм, забелязали сте, че ученият Гонтал каза малко в защита на Памархон. Накратко ви уведоми, че той е невинен, но основната му грижа беше да настоява, че е така, само защото Катрин е виновна. С това се изчерпваше тезата му. Той опетни репутацията и на двамата.

— Не приемам заключението, нито метода му. Аз ще направя обратното и ще защитя Катрин, като същевременно защитя и Памархон. Моля ви да решите, че и двамата са невинни.

Той се обърна набързо, за да види каква е реакцията до момента. Розалинд му намигна окуражително; духът вдигна палец, като че ли одобрително, даваше му знак да продължи. Джей се опита да мисли за тях, а не за Хенари, за когото беше сигурен, че ще бъде ужасѐн от подхода му.

— Нека започна с няколко думи в полза на мъжа, който би трябвало да обвинявам. Памархон, който живее извън закона, бандитът, убиецът. Прекарах няколко дни с него и го видях сред много хора. Той ръководи бандата си справедливо и с грижа; не тормози хората, които живеят близо до него. Последователите му са с него от обич, а не от страх. Не проявява насилие над никой мъж, нито недостойно отношение към някоя жена. Помислете за дните, преди да бъде засипан с обвинения. Не се ли намесваше, за да охлади страстите на чичо си? Това поведение на насилник и убиец ли е? Съществува ли нещо, деяние или думи, които да ви навеждат на мисълта, че е способен на подобно престъпление? Ако има, кажете.

За щастие никой не го направи. Беше риск да се иска реакцията на публиката и да се разчита, че ще изберат правилната. Ако Гонтал разполагаше с повече време да подготви последователите си, цялата стратегия на Джей можеше да се срине на мига. Все пак късметът не му изневери.

— Виждам, че постигнах известен успех в подронването на собствената си защитна теза. Тъй като затегнах обвиненията срещу Катрин, а делото никак не е безобидно. Обичала ли е съпруга си? Вероятно не, но и никой друг не го е обичал. Действала ли е бързо, за да поеме контрола над Уилдън след смъртта му? Категорично. Притежава ли интелигентността да направи подобно нещо? Съвсем сигурно. Тя е жена с изключителен ресурс, кураж и смелост. Тези, които я познават, го знаят по-добре от мен.

— Жестокостта не може да остане скрита. Тя не е нещо, което се появява веднъж, а после изчезва завинаги без следа. Жена, която е жестока, груба и хитра, притежава тези качества дълбоко в душата си. Те се показват отново и отново в действията, думите и мислите ѝ. Така е, защото „жестокостта завладява душата и променя волята на човека“.

— Къде е тази жестокост? По какъв начин я е показала господарката на Уилдън? В наказанията на прегрешилите? Не мисля; известна е със своята милост. В алчността ѝ за данъци? Известна е с щедростта си. А как се отнася с хората, които работят за нея? Всички я обичат и уважават, не е ли така? Е, къде се крие тогава жестокият звяр? Кажете ми кой е зървал някога острите му нокти или е опитвал дългите зъби?

— Не. Трябва да потърсим другаде, за да разкрием смъртта на Теналд. Чуйте ме, ще ви го кажа право в очите.

— Преди два дни бях повикан край леглото на Калан, син на Перел, горски в Уилдън, известен на мнозина от присъстващите. Той беше на смъртния си одър и ме помоли да запиша историята му. Не ми е позволено да ви кажа какво сподели с мен той, известно е на всички ви. Въпреки това възнамерявам да го направя, тъй като Калан ми поръча да използвам казаното от него в подходящия момент. Не е нещо, което правя с лекота, но вярвам, че обичаите трябва да служат на истината, а не да ѝ пречат. Може да кажете дали съм постъпил правилно, след като приключа.

— Запознах се с Калан, когато бях единайсетгодишен; тогава той беше войник и ме заведе в Осенфуд. Беше малко преди смъртта на Теналд. Щом стигнахме в Осенфуд, той каза че се връща веднага в Уилдън. Не след дълго Теналд умря и интересно, Калан се върна бързо в казармите и се записа за нов период на служба, макар да мразеше войнишкия живот, макар да му липсваше гората. Не се прибра у дома в продължение на още три години.

— Когато записвах историята му, той ми каза, че напуснал Уилдън от страх. Боял се да не бъде обвинен за убийството на господаря.

Последва пауза с подходяща дължина. Джей предостави на публиката време да осмисли чутото. Мнозина познаваха Калан и бяха шокирани от казаното.

— Точно ножът на Калан е причинил раните, неговият нож е прерязал гърлото на Теналд и е накарал сърцето му да спре. Случило се е в същата част от гората, в която живеел. Всички знаели, че Калан мрази Теналд заради безразсъдното изсичане на дървета без никаква грижа или старание, заради жестокостта, с която прилагал законите.

— Имал е шанса да го убие, имал е причина и необходимото оръжие. Той ми каза, че е извадил ножа от трупа, почистил го е и се е върнал в армията, докато не е преценил, че е в безопасност. Никога не е споделял за това пред никого. Ето го. Това е ножът, с който е бил убит Теналд.

Джей извади ножа и го вдигна пред себе си, а после обиколи в кръг. Всички гледаха като хипнотизирани ножа и момчето. Мнозина закимаха многозначително, когато Джей го сложи в основата на олтара.

— Би било лесно да спечеля делото, като кажа, че Калан е убил Теналд и го е признал пред мен на смъртното си легло. Бихте приели думата ми, тъй като съм обвързан с клетва, след като съм записал историята. Никой не би могъл да ми се противопостави. Няма да го кажа; Калан беше добър човек и мой приятел и аз няма да опетня паметта му като го обвинявам в престъпление, което не е извършил. Твърде много хора изстрадаха от това.

— Затова заявявам, че Калан е извадил ножа от сърцето на Теналд, но не той го е забил там. Кой го е направил тогава? Памархон? Не, Калан каза — да ме прости, — че го е видял да се прибира след час в къщата от съвършено различна посока. Няма начин да го е извършил. Дали е била Катрин? Това не било престъпление извършено от жена, каза той. Само силен мъж би могъл да намушка Теналд в гърдите. Тогава кой? Дали не е бил… ученият Гонтал, може би?

Джей посочи към Гонтал. Жестът му сякаш казваше: Ще бъда също толкова безскрупулен като теб, ако трябва.

— Калан каза, че не знаел името на мъжа, но не бил учен. Бил чужденец, не от тези земи, питал за пътя към Уилдън. „Нахраних го, позволих му да спи в колибата ми. На следващата сутрин беше изчезнал заедно с ножа ми. Никога повече не го видях.“

— Как е името му?, попитах. Той не знаеше. Мъжът казал, че няма такова. Нито име, нито фамилия. Затова го попитах, след като е знаел кой е бил, защо е избягал? Отвърна, че било просто. Срамувал се. Допуснал Памархон да поеме вината от страх, че самият той ще бъде обвинен; мислел, че никой няма да повярва на историята за мистериозния непознат, който откраднал ножа му. Все пак никой друг не познавал този човек, не го бил виждал дори. Каза, че се боял да не би хората да си помислят, че си фантазира, че си търси извинение за прикриване на вината. Може ли някой да заяви, че не би постъпил като Калан при същите обстоятелства?

— Той е пазил този нож чак до наближаването на смъртта си и ми го даде вчера, като отплата, че записах историята му и с надежда да мога да поправя грешките, които е допуснал.

— След това моят приятел, добрият лесничей, запази мълчание — вероятно завинаги. Разполагам с историята му; ако ви лъжа сега, съвсем скоро може да разберете. Но помнете: човекът, който е знаел истината за това престъпление, беше готов да даде и последния си дъх, за да ми каже, че и Катрин от Уилдън, и Памархон, син на Айзенуор, са напълно, абсолютно и изцяло невинни за смъртта на Теналд. Помислете за това, преди да сте готови с присъдата, умолявам ви.

Джей толкова се беше отдалечил от традициите, че никой нямаше представа какво да направи, след като той се оттегли встрани, разтреперан от усилието. Джей със сигурност нямаше идея. Отказът му да изгради тезата си според изискванията дотолкова наруши процедурите, че в крайна сметка целият процес се срина. Според обичайния ред той би приключил с речта си; обвинените — в този случай и двамата — щяха да произнесат кратки слова, коментар на цитатите, използвани от другия; представителят на властта щеше да направи някои забележки; събралото се множество щеше да гласува.

Очевидно сега нямаше да се случи така. Никой не знаеше какво да прави или за какво трябва да гласува, а в този случай — след като самият Изгнаник се беше явил сред тях — дали изобщо се очаква да гласуват. Ситуацията даде възможност на Гонтал да се окопити.

— Жалка реч, разбираемо е за някой толкова млад, предполагам. Очаквах нещо по-впечатляващо от най-добрия ученик на Хенари. Какво? Нито едно обръщение към властта? Толкова нищожен случай, че не може да се намери паралел с нищо в цялата Зала на Историята? Разкриване на разказана история, докато разказвачът е още жив? И аз можех да се отклоня от общоприетото, ако бях толкова непокорен и мързелив. Можех да кажа, че Памархон и Катрин са действали заедно в сговор. Със сигурност сянката тегне над двамата. Моля още веднъж този въпрос да бъде отложен. Уилдън спешно се нуждае от владетел, но не може да бъде избран някой, който дори най-бегло е свързан с престъпление. А има и вероятност все пак и двамата да са виновни; речта на ученика Джей не даде никаква яснота. Готов съм да приема, че никой от тях няма да бъде осъден и по тази причина няма да настоявам да им бъде наложено наказание. Но докато истината не бъде разкрита, имате ли смелостта да изберете един от тях за ваш господар?

Литън се замисли за положението. Как функционираше това? Дали нещо се превръщаше в истина веднага щом го е казал? Дали реалността се нагаждаше според мислите му или сега мислите трябваше да се нагодят според реалността? Изключително странен въпрос, дилема, каквато не беше предполагал, че ще трябва да разрешава.

— Роузи? Какво да правя сега?

— Нямам представа. Все пак е по-добре да побързате — каза тихичко тя. — Не ми харесва изражението на Гонтал. Прилича ми на човек, готов да изпита дали сте дух с помощта на стрела.

— Сериозно? Какъв страхливец.

Литън се подготви да използва тона, с който изнасяше лекции, шлифован с течение на годините, така че да бъде ясен и въздействащ. Гордееше се с умението да събуди задрямал дипломант от трийсет крачки, когато беше в настроение.

— Призовавам Антрос, приятел на Памархон — обяви силно той.

Антрос беше шокиран и пристъпи напред крайно неохотно.

— Аз съм под специалната защита на Уилдън — предупреди той отбранително, щом приближи.

Литън се усмихна.

— Много се радвам да го чуя — каза той. — Бих искал да те помоля за услуга, ако може. Подозирам, че хора от веселата ви банда са се разпръснали внимателно наоколо в случай, че нещо се обърка, така ли е?

Антрос не отговори.

— Моля те, иди и ги подготви — заръча тихо той. — Гонтал е в лошо настроение, а съвсем скоро то може още повече да се развали. Можеш ли да ми кажеш кой е най-добрият ви стрелец с лък? Добре ще е да имаме някой, който е хладнокръвен и подготвен, наблизо.

— Аз съм най-добрият — каза Антрос. — По-добър съм дори и от Памархон.

— Значи ти си моят човек. Сега искам да си готов за всякакъв развой на събитията. Настани се удобно в онези храсти — Литън посочи от лявата си страна. — Скрий се, но дръж лъка в готовност.

— За какво?

— Сам знаеш как да го употребиш. Само не се страхувай и се довери на инстинктите си. Върви сега.

Антрос се поклони и бързо се оттегли от кръга. Разговорът беше обезпокоил хората и Литън прецени, че са нетърпеливи, дори подразнени. Беше време да поеме контрол подобаващо.

— Тишина! — нареди внезапно той, а гласът му разтърси поляната като гръм.

Литън се изправи и разпери ръце, а червеното наметало се развълнува от движението.

— Хора от Антеруолд! Хора от Уилдън! Чуйте думите ми!

Възцари се абсолютно мълчание, а той се взираше в хората.

— Така не е добре — каза той. — Нямам намерение да крещя. Вие — той посочи към Катрин, Памархон, Джей и Гонтал, — елате и застанете ето тук. Всички останали, приближете се. Да, да. В кръга. Стъпете върху онези камъни. Те са просто камъни, нищо повече.

Дори и сега бяха колебливи. Но скоро един от хората пристъпи напред, осмели се, след това и останалите го последваха, а после се втурнаха напред, докато всички се скупчиха около паметната плоча и вдигнаха поглед към човека, застанал върху нея.

— Добре. Ще обявя решенията си. Те са окончателни, не са предмет на никакви въпроси. Ще се подчините на думите ми. Те са закон, непоклатим и вечен.

Той говореше величествено и авторитетно, сякаш обявяваше правилата за последния изпит пред зала, пълна със студенти, но въздействието беше много по-силно.

— Първо, престанете да ме гледате като стадо овце. Вярвате, че съм създал Историята на съществуването ви. Така е. Но целта беше да ви помогне, а не да ви пречи. Да отворите съзнанието си, а не да го затваряте. Бих искал да задавате въпроси, вместо да се подчинявате. Да се съмнявате, а не да се доверявате. Това е целта на Историята, но сте пропуснали този урок, ако Гонтал е имал нещо общо с него.

— Искам да знаете, че в нея се съдържа миналото ви, а не бъдещето. Него не съм го написал. Никой не е и отсега нататък вие ще сте единствените, които ще го пишат. Не разчитайте на думи, написани от някой, който отдавна е мъртъв, както направи Гонтал в речта си. Ерудицията не е предпоставка за мъдрост. Вземете доброто и полезното от историята, но не я приемайте като книга с правила. Сменете я, ако искате. Имате история, но имате и интелигентност и човечност. Използвайте всички дарове, които сте получили.

— Сега, Джей, ученико на Хенари, излез напред. Памархон, син на Айзенуор. О… също и Алиена, ученичка на Рамбърт. Нека видим и теб.

Това предизвика ново вълнение; никой не разбираше защо те са извикани, но Джей пристъпи напред, а след миг Алиена също изникна от тълпата и разтревожена застана до него.

— Нека първо се погрижим за злочестите влюбени42, нали? Това е цитат между другото. Розалинд ще ви обясни. И така, Памархон. Какво можем да кажем за теб? Въпреки усилията на учения Гонтал по отношение на защитата ти, не те признавам за виновен, при все че се изкушавам да накажа досадата, на която той ни подложи. Приемам бездействието за значителен твой провал. Беше свидетел на несправедливостите на чичо си, но не се осмели да направиш достатъчно, че да ги спреш. Подозирам, че някак нелепото ти уважение към фамилията все ти се изпречва на пътя. Престани да се съобразяваш с произхода си. Досадно е. Не казвам, че трябваше ти да убиеш Теналд, но аз ти предоставих всичко необходимо, за да му се опълчиш, а ти се поколеба да го използваш. Чак след като ти се наложи да избягаш в гората, преосмисли положението. По-добре късно, отколкото никога, но не е впечатляващо. Надявам се да си научил урока си, тъй като, изглежда, ще трябва да ти предам Розалинд, прекрасна и забележителна жена с потекло от прастари времена. Тя носи име, принадлежало на най-велики хора в историята, гигант сред гигантите. В този смисъл е дъщеря на боговете. Не съм съвсем сигурен, че я заслужаваш, но тя твърди, че те обича, по причини, които ми убягват, така че се постарай да печелиш тази любов във всеки ден от живота си занапред. В противен случай ще си навлечеш сериозни неприятности, младежо. В случай, че си позволиш да се държиш с нея неподобаващо, ще разбереш какво означава в действителност божият гняв.

Памархон се поклони.

— Така. Приключих с теб. Сега, Алиена. Радвам се да видя, че си така хубава, както се надявах, или по-скоро щеше да бъдеш, ако не беше толкова сприхава. Престани да удряш Рамбърт, момиче. Той е проявил добрина към теб. Гордее се с теб и те обича. Ти си най-голямото му постижение и той съзнава, че сериозно ще го надминеш. Приема го, а това не е малко за горд човек. Дължиш му признание, а най-добрият начин да му се отплатиш е като пееш с такава красота, каквато никой не е чувал досега. Той ще го приеме, ако престанеш да използваш уменията си да го нараняваш. Попитай Розалинд за Ела Фицджералд. Пред нея трябва да се прекланяте, не пред мен.

— В твоя случай, Джей, речта ти показа най-добрите и най-лошите ти страни. Прекрасно представяне, драматично и театрално; говори от сърце и пренебрегна стандартите. Браво. Но малко изпусна финала. Привлече вниманието на публиката — а след това позволи думите да увиснат. Нямаше заключение; нямаше драматично сваляне на маските в края. Ако ще произнасяш подобна реч, тя трябва да стигне до подходяща кулминация. Кой го е извършил? А? Доказателството е тук, знаеш го, макар да започвам да си мисля, че е възможно да не си наясно. И все пак, в бъдеще овладявай фактите, моля те, и чак тогава ги въвличай в реторика. Ще откриеш, че се получава добра комбинация. Подробности, момчето ми. Подробности. Сериозните теми винаги трябва да са обвързани с факти.

— По повод обвързването бях намислил за теб изключително приятно момиче от Хук, което щеше да срещнеш по време на следващата си визита. Но сега си мисля, че тя не е подходяща за теб. Трябва ти някой, който да те напътства по-сериозно. Струва ми се, че двамата с Алиена сте сродни души. Предполагам, че може още да не го виждате, може дори да не се харесвате все още. Но ето ни тук. Вече съм го решил. Ще се окуражавате взаимно и всеки ще помага на другия да избягва небрежността. Имате нужда един от друг, а и ще се заобичате. Не бързайте все пак. И двамата сте млади. Няма за къде да бързате.

Хенри светна при вида на изумената двойка пред себе си.

— Започвам много да се забавлявам. Гонтал! Излез напред.

Гонтал, бедничкият, и без това беше преживял ужасен ден, беше видял как всичките му надежди се изцеждат между дебеличките му пръсти. Беше произнесъл речта на живота си, а единственият човек, когото искаше да впечатли, изглеждаше като че ли ще заспи. Беше изслушал глупостите, които изприказва Джей и гледаше как духът кима одобрително. И все пак властната атмосфера, която витаеше в кръга, го накара да пристъпи напред без никакво колебание. Приближи се, направи поклон, без да обръща внимание на пренебрежителното отношение на Розалинд, застанала точно до олтара.

— На теб, Гонтал, се извинявам — заяви Литън. — Трябваше да ти дам повече плът. Не физически, тъй като си дебел за двамина, а по отношение на дух и характер. Направих те надут и самодоволен, но не те дарих с достатъчна задълбоченост. Проявих мързел; боя се, че никога няма да успея да го надмогна. Все пак съм ти дал достатъчно, че да можеш да продължаваш напред. Хенари те харесва, въпреки всичко, а той е човек, на когото може да се има доверие. Направих те забавен, заядлив и интелигентен. Все добри качества. Концентрирай се върху тях и недей да залагаш толкова на амбицията. Не ти отива и те изяжда. Не би бил добър владетел на Уилдън. Разбираш ли?

Гонтал се взираше с каменно изражение в земята.

— Върни се в Осенфуд и по-добре довърши проклетата си книга. От колко време се трудиш над нея?

— От двайсет години, господарю мой, но…

— Повярвай ми, разбирам. Трябва да приключиш, човече. О… също така не бива да пиеш толкова. Онези шишенца в стаята ти, докато никой не те вижда? — той размаха пръст. — Много лошо. Много лошо.

— Следващият! — подвикна весело той. — Катрин от Уилдън, ела тук. Хенари, също. Върви си, ако обичаш, Гонтал.

Настъпи тишина, докато Гонтал не се отдалечи достатъчно, че да не чува.

— Съвпадение — каза накрая той. — Вход отсам, изход оттам. Шекспир ги е разбирал тези неща. Но такъв е и този случай. Позвъняване на входната врата, случайна среща и всичко тръгва другояче. Започвам да си мисля, че подобни случайности са значими. Предполагам, учителю Хенари, че нямаш и най-бегла представа за какво говоря.

— Всъщност е точно така, господарю мой. Мъдростта ви надвишава съзнанието ми.

— Знам, че е така — отвърна той. — В момента надвишава и моето. Тогава нека разгледаме тази история и да се опитаме да извадим поука от нея, искате ли? Всичко е въпрос на баланс между героите. Защо съществуваш ти, Катрин? Защо те създадох? Защо те направих такава забележителна личност?

Катрин не каза нищо, затова той продължи.

— Всъщност не го направих — каза той с извинителен тон. — Боя се, че ти беше само фон. Маловажна фигура, която дава възможност на Хенари да си говори с някого. Това е всичко. И все пак се превърна в основен персонаж. Намирам го за объркващо. Пое живота си в свои ръце благодарение на силата на личността си. Поздравявам те за това, но то означава също, че създаваш известни затруднения. Подобна личност би могла лесно да замисли тъмни планове и кроежи, без дори да разбера.

— Хенари знае всичко за теб, разбира се, и точно затова беше така облекчен, когато го освободих от задължението да защитава Памархон, не е ли така? Какво щеше да направиш, Хенари? Щеше да организираш унищожителен процес срещу Катрин, както беше длъжен? Или щеше да си замълчиш и да предадеш доверието на своя довереник, като не осигуриш на Памархон защитата, която си способен да му предложиш?

Хенари пое дълбоко дъх.

— Сериозна дилема, нали? Катрин беше сама в суровия и безпощаден свят. Знам; аз го направих такъв, макар да не възнамерявах да стане така — той посочи към Хенари. — Ти знаеше, че тя не разчита на нищо. На нищо. Нито на семейство, нито на положение, не беше високопоставена дама от знатно семейство. Всичко, изречено от нея, беше лъжа. Тя беше само това — измамница. Но със забележителен дух. Умна, одухотворена, пълна с потенциал. Всичко, на което ти се възхищаваш. Всичко, което ценя аз. Ти знаеше ли, че Теналд се е канел да я отстрани, преди да бъде убит? В речта си в защита на Памархон беше нужно единствено да представиш фактите.

— Е, не беше ли истински късмет, че Гонтал се опита да спечели преимущество? Че се съгласих с него и ти беше освободен? Честта ти беше пощадена. Кажи ми сега? Как би постъпил? Знаеш ли?

Хенари вдигна поглед към видението.

— Не. Не знам.

— Нека ти кажа. Щеше да си тръгнеш обезчестен от факта, че си се провалил при изпълнението на дълга си като адвокат. Щеше да се откажеш от честта и репутацията си в името на приятел. Както би постъпил всеки добър човек, поставен в невъзможна ситуация. Какво говори за теб това, учителю Хенари? Двете най-важни личности в живота ти, Катрин, една измамница, и Джей, чиято липса на дисциплина подрива Историята, тъй много ценена от теб. Ти се възхищаваш на другите, че правят неща, за които сам нямаш нужната смелост. Време е да се промениш. Итъран ти показа как. Наистина ли вярваш, че тази жена е убила съпруга си?

— Не бих го помислил.

— Много добре. Може само да съм нахвърлил образа ѝ, но съм сигурен, че не съм ѝ дал душа на убийца.

— Тогава кой го е убил?

— Това вече е умен въпрос. Ето как ще изкупиш себе си. Не е моя работа да ти казвам. Ще направя така, че истината да бъде разкрита. Това не означава да ти я поднеса на тепсия, скъпи приятелю. Джей предостави липсващите подробности и ти показа как се изнася добра реч.

— Аз не…

— Ще ти подскажа. Огледай се наоколо. Кого виждаш? Огледай множеството и открий някой, когото познаваш, някой, който не бива да е там, някой, който не е част от моята история. Ще го кажа още веднъж: каква полза от Антеруолд, ако интелигентните хора не използват даровете, които са получили?

Той сключи длани и загледа Хенари над палците си.

— Доведи това докрай, Хенари.

— Имам нужда от време да се подготвя, да помисля.

— Не разполагаш с такова.

Хенари се обърна, а Литън хвърли бърз поглед към Розалинд, която изглеждаше озадачена.

— За какво е всичко това?

— Само това успях да измисля — отговори той. — Теналд е умрял. Но не съм писал, че е убит. Това изобщо не беше част от историята ми.

В това време Хенари беше скръстил ръце и оглеждаше тълпата, първо от едната, а после от другата страна. Най-накрая съзря човека, който отговаряше на описанието на привидението. „Някой, когото познаваш, някой, за когото знаеш, че не бива да е там.“ Някой, който не би имал причина да бъде тук. Възможно ли беше това да е отговорът? Той сложи ръка на устата си, за да се подготви и затвори очи. Това беше ужасен риск, никога не би посмял да поеме такъв, ако привидението не му беше наредило обратното. Това му даде увереност да продължи. Стоя дълго, докато тялото му се успокои, и започна да говори.

— Жители на Уилдън — подхвана Хенари, след като най-сетне се примири, че трябва да се подчини на заповедите на привидението. — Заставам пред вас засрамен и недостоен за името и длъжността си. Бях порицан от самите небеса. Има ли сега някой, който се съмнява, че и Катрин и Памархон са невинни по ужасното обвинение, която им беше отправено? Духът заговори и произнесе присъдата си към тях. Беше заявено пред нас, че са невинни и сме обвързани с това решение. И двамата трябва да бъдат освободени.

— Освен това ми беше заръчано да търся убиеца с помощта на собствените си знания, да кажа кой е убил Теналд и защо, тъй като все още не е отмъстено за смъртта му, а петното трябва да бъде премахнато веднъж завинаги.

— Затова нека го заявя ясно: Аз бях причината за смъртта на Теналд. Нека да обясня.

— От много години работя, без да го оповестявам, върху забранено познание, търся скрити истини за Историята, разследвам пророчества и речите на мистици. Моят учител Итъран разговаряше с хора, чието мнение обикновено се пренебрегва, с пътуващи Разказвачи, с отшелници и фалшиви пророци. Той започна да вижда контурите на история, която съществува извън Историята, но почина, преди да успее да довърши работата си. Проучих книжата му, когато писах историята му след неговата смърт.

— Открих две писма, адресирани до Итъран от човек на име Жаки, един отшелник. Интересното е, че вече се бях срещал веднъж с този човек. В писмата имаше пророчества.

— Изглежда странно да придавам някаква важност на такива неща, особено точно в този момент. Живеем според сериозно пророчество, че един ден ще бъдем съдени, но го пренебрегваме, най-малкото защото никой не знае кога ще настъпи този момент. Отшелникът от Хук мислеше, че знае и определи точната дата. Петият ден от петата година. Това беше написал той. Краят ще настъпи на петия ден от петата година.

— Реших, че е пълна безсмислица, но ето ни тук. Сега думите добиха смисъл. Днес е петият ден от петата година. Петият ден от петата година от изкачването на лейди Катрин на власт в Уилдън. Това е денят, когато отшелникът от Хук твърди, че ще свърши светът, това означава, че е денят, в който ще се завърне Изгнаника. Някой съмнява ли се във верността на пророчеството му?

Хенари направи пауза, за да им позволи да осмислят чутото.

— Когато се срещнахме, казах на Жаки, че Теналд е владетел на Уилдън и е такъв вече от седем години. Дори го уверих, че се радва на добро здраве. Трябва да е осъзнал, че щом е така, то петият ден от петата година, краят на света, за който той толкова е копнеел, няма да настъпи още много време. Трябвало е да промени това; бил е толкова луд, та несъмнено си е помислил, че е богоизбран да поведе нещата в нужната посока. Ето какво мисля, че се е случило.

— Жаки е напуснал Хук и се е отправил към Уилдън, срещнал е лесничея Калан и е зачакал. Скитник, човек без име и родно място, казал за него Калан. Откраднал е ножа, за който се знае, че по-късно е открит забит в гърдите на Теналд.

— След това изглежда се е върнал в Хук и отново е заживял там в очакване на деня, в който е вярвал, че ще докаже правотата си. Само това обяснение изглежда логично.

— Разбира се, Жаки е останал в Хук допреди няколко седмици, но щом чаканият от него ден наближил, той заминал за последен път. Изпратих мой ученик да го открие, но него го нямало. Бил е на път за тук, за да стане свидетел на триумфа си.

— Останалото с ясно. Извършил с най-тежкото престъпление, за да призове боговете, вероятно като отмъщение за живота, който е водил. Осмелил се е да се върне тук, за да оскверни олтара на Изгнаника. Подобна нечестивост не може да бъде толерирана. Чудовищното дело е накарало небесата да възразят. Духът не отговори на питането на Гонтал за някой с по-голям авторитет от него самия. Вместо това отговори на светотатството, на факта, че убиец си позволява да стъпи на свещеното място и очаква божие наказание за злите дела. Присъствието на Жаки е призовало Изгнаника тук, за да поправи престъпленията и грешните обвинения, хвърлени върху нас.

— Казвам неговото присъствие, тъй като отшелникът Жаки сега е сред нас.

Хенари вдигна ръка и посочи човека, когото привидението му беше поръчало да търси.

— Ето го. Това е убиецът на Теналд. Изведете го напред.

С периферното си зрение Литън видя как Антрос падна на коляно и се протегна да вземе стрела и да я постави на мястото ѝ. Около девет метра, прецени той. Лесен изстрел.

При все че не беше нужно. Мъжът, когото посочи Хенари, не понечи да бяга. Не се и опита да протестира. Просто стоеше, а щом двама войници от Уилдън приближиха, той им позволи да го хванат за ръце и да го изведат напред. Върху измъченото му лице, скрито до половина от сплъстената му коса, грейна доволна усмивка.

Поведоха го към олтара и там той се опита да се освободи.

— Пуснете ме — каза. — Никъде няма да ходя.

Те го послушаха, но останаха близо, а мъжът тръгна бавно напред.