Аркадия

62.

— Слава богу, че ви открих! Добре дошъл отново, професоре! — извика Роузи, щом Литън премина с препъване през перголата и поклати глава от облекчение и изненада. — Сега повярвахте ли ми?

Литън не отговори, а се облегна на старата мивка задъхан. Изведнъж изглеждаше ужасно уморен.

Роузи остана изненадана; струваше ѝ се, че тя се беше възстановила сравнително бързо.

— Какво става? Да не би нещо ужасно да се е случило?

Литън посочи към перголата в ъгъла, която все още излъчваше слаба светлина. Роузи се обърна да види защо е толкова угрижен.

— Чън — каза той. — Какво прави?

— Кой?

Той беше твърде слисан, за да отговори. Вместо това стоеше втренчен към Чън и Розалинд, които се появиха, боричкайки се, в пълния си вид в мазето.

Чън сграбчи Розалинд и я стисна силно. В полумрака леко проблесна метал — нож, опрян в гърлото ѝ. Същият нож, който Джей беше представил като оръжието, с което е бил убит Теналд, и който беше оставен на олтара като доказателство, така че всички да могат да го огледат. Розалинд се съпротивляваше, опитваше се да го изрита, настъпи го и се опита да се освободи, но той не обръщаше внимание. Просто я буташе към светлината, влачеше я заднишком и от време на време поглеждаше през рамо. Той беше много по-силен от нея, а светлината беше достатъчно силна, за да се видят ужасът на лицето ѝ и сълзите, стичащи се по бузите ѝ.

Стъпка по стъпка, без да обръща внимание на писъците ѝ и опитите ѝ да го ухапе, той се придвижваше към светлината, а от време на време дори я вдигаше във въздуха. Нямаше кой да помогне; каменният кръг беше безлюден.

Той спря, задъхан от умора, но момичето продължаваше да се съпротивлява. Още едно усилие и щеше да се получи. Вече бяха достатъчно близо, светлината озаряваше телата им — ниското момиче и силният мъж, преплетени в странна прегръдка. Той се наведе леко, събра всичките си сили, обгърнал кръста ѝ с една ръка, притиснал ножа към гърлото ѝ с другата. После се отпусна. Тя изкрещя за последен път и падна от хватката му в тревата, превъртя се далеч от него, опитваше се да се отдалечи от ножа.

Той потрепери, а след това падна на една страна, сякаш някой го беше бутнал, а от рана в крака му бликаше кръв. Розалинд погледна нападателя си, дърпаше стрелата забита в крака му, а по земята течеше кръв. Накрая успя, очевидно изпитващ агонизираща болка, но това отвори кървава рана, разкъсана от върха на стрелата. Той трепереше, твърде нестабилен на краката си, но се съсредоточи към Розалинд, легнала в тревата. Ножът все още беше в ръката му и той с несигурни стъпки приближи към нея.

От близките храсти се чу вик. Антрос бързаше към тях, тъй като се боеше, че ако стреля отново, може да улучи Розалинд, но беше твърде далеч, за да стигне навреме. Ако Розалинд успееше да стане и да побегне, несъмнено ножът щеше да полети към гърба ѝ.

Затова тя направи обратното. Събра цялата си воля, наведе се напред и се блъсна в Чън, когато я доближи.

Беше достатъчно, но тя плати за това. Изгубилият сили Чън падна назад към светлината, но не преди да забие ножа си в тялото на Розалинд. Тя изкрещя от болка и в този миг чифт ръце я сграбчиха и ѝ попречиха да падне след него.

С мощно движение Антрос я изтласка на една страна и тя падна тежко на земята. Той отстъпи назад, извади нова стрела от колчана си, с метален връх като предишната, опря я в тетивата и опъна. С плавно движение се прицели в сянката от другата страна и я пусна.

— Внимавайте! — викна Роузи и избута Литън вляво, докато той се опитваше да я избута вдясно.

Резултатът беше, че никой не помръдна. И двамата се снижиха ужасени и погледнаха към перголата. Стрелата навлезе в светлината, чуха се силен удар и свистене и мазето на Литън потъна в пълен мрак. Очевидно не само машината се беше изключила, но беше станало късо съединение в цялата къща. Чън крещеше в агония в тъмнината, което накара Литън да предприеме нещо. Извади кутия кибрит от джоба си и внимателно си проправи път до таблото с бушоните при стълбите.

— Ела да задържиш това, можеш ли? — каза на Роузи. Ръцете ѝ трепереха. — Спокойно — каза ѝ той с изненадващо спокоен тон. — Не обръщай внимание на господин Чън. Не можем да му помогнем, докато не виждаме какво точно правим. Концентрирай се и дръж здраво клечката.

Тя се справи и клечката — по-скоро няколко една след друга — осигуриха достатъчно светлина, че Литън да извади бушона, да намери жичка и да го поправи. След това свали надолу главния шалтер и слабата крушка, висяща по средата на тавана, отново светна.

— Слава богу — каза той. — Сега върви горе и се обади за линейка. Бедният човек трябва да иде в болница. Върви!

Той почти я избута нагоре по стълбите, а след това се захвана с Чън. Раната изглеждаше доста зле, но Литън — който имаше по-опитно око, отколкото му се искаше, — разбра, че не е смъртоносна, стига кървенето скоро да бъдеше спряно. Изтича горе и взе чисти кърпи, коленичи край ранения човек, притисна силно и взе кротко да го успокоява, докато чакаха.

Роузи свърши добра работа. Линейката пристигна бързо и Чън беше поет в техни ръце, след като му беше оказана първа помощ, докато лежеше на мръсния под в мазето. Почти беше изгубил съзнание от болката и шока, но това поне го беше накарало да мълчи.

— Как се случи? — попита шофьорът. — Защо е облечен в маскараден костюм?

Добри въпроси.

— От полицията ще ви обяснят — отговори отсечено Литън. — Боя се, че аз не мога да го направя. Или по-скоро няма. Просто си вършете работата.

След това се обърна към Роузи.

— Трябва да обсъдим доста неща, но не точно сега. Трябва да свърша нещо, а според господин Чън е неотложно. Можеш да се прибереш у дома или да останеш тук. Или ако имаш желание, можеш да придружиш Чън и да видиш дали е добре. Изборът е изцяло твой.

Предвид факта, че Чън току-що се беше опитал да я намушка, Роузи нямаше желание да бъде близо до него.

— Искам да дойда с вас — каза Роузи уплашено.

— Не може. Кое време е?

Тя му каза, че е пладне, нямало го само два часа. Било ѝ трудно да включи отново машината и затова ѝ трябвало малко повече време, отколкото предполагала.

— Само толкова?

— Вие колко време мислехте, че ви е нямало?

— Поне шест часа. Дори повече.

— Какво ще правите сега?

— Преди всичко ще се отърва от този халат. Изглеждам нелепо. След това ще ида в полицията и ще поговоря с детектив сержант Малтби за господин Чън. Освен това трябва да поговоря и с Анджела.

— Какво се случи там? В Антеруолд?

— Всъщност — каза той, след като изчака момент, за да събере мислите си в нещо, което да звучи смислено. — Изиграх ролята на завърнало се божество.

— Майчице.

— Наложи се да ръководя процес, който да изясни кой е убил Теналд.

— Кой решихте, че го е извършил?

— Не го реших аз. Нямах и най-бегла представа. Хенари разреши случая. Бил е Чън. Той е някакъв сътрудник на Анджела. Поне така твърди. О, а Анджела идва от бъдещето.

— Това го знам — каза тя, макар да не беше чак толкова интересно. — Как съм аз? Имам предвид другото ми аз?

— Преди Чън да се намеси, буквално цъфтеше, мила моя. Здрава, самоуверена и доста властна. Изглеждаше силно решена да се омъжиш за Памархон, а и той ми се видя запленен от теб, така че съм сигурен, че ще живеете щастливо до края на дните си.

— О! Това е хубаво!

— Памархон е пълно копие на един от бившите ми студенти. Ако има и неговия характер, бихте си паснали много добре.

— Значи не искам да се върна?

— Не. Боя се, че двамата с теб се разделихме при доста лоши обстоятелства заради това. Точно по тази причина искам да поговоря с Анджела.

— Хенари прилича на вас, знаете това.

— Да. Малко се засрамих от това. Джей прилича забележително на друг мой ученик. Гонтал е пълно олицетворение на неприятен учител по химия, който даде име на котката ми. Антрос беше ефрейтор в армията по време на войната. На практика изглежда всички са извлечени от паметта ми. Беше много странно. Слава богу, че поне не срещнах Хитлер. Все пак си мисля, че наистина трябва да си идеш у дома.

— След всичко това? Не забравяте ли шпионите, арестите и кръвта по пода на мазето? Да не мислите, че мога просто да си ида у дома и да започна да уча предлози?

Имаше право.

— Много добре. Можеш да останеш на улицата срещу полицейския участък и да чакаш, щом толкова искаш.

В полицейския участък за Литън не беше трудно да се види с Анджела. След дълъг разговор с Малтби и един-два телефонни разговора с Лондон всички основания бяха отхвърлени. Накрая Литън обеща да напише хвалебствено писмо, в което се възхищава от разузнавателните способности и старанието на Малтби, самият Малтби обеща да не бъдат задавани твърде много въпроси за Чън и накрая Анджела беше освободена. Изглеждаше малко уморена.

— Хенри! Каква радост — каза тя разсеяно, щом вратата на килията се отвори.

— Убеден съм. Може ли да минем право на въпроса, моля?

— Въпроса за Волков?

— Не. Този с мазето.

— Ах. Това.

— Току-що прекарах почти шест часа в онова твое изобретение.

— О, боже. Роузи не биваше да го прави. Наистина грубо от нейна страна. Къде е тя, между другото?

— Едната е от другата страна на улицата, а другата още е в Антеруолд. Направих всичко по силите си да я подмамя тук, а Чън използва доста по-силови методи. Все пак остана. Разбирам, че това може да създаде проблеми.

— Потенциално, но не съм изненадана. Ами Чън?

— В болница е. Един от по-драматичните ми герои го уцели със стрела, когато нападна Роузи.

— И това е логично. Преживява труден период, бедният човек. Не е създаден за активен живот.

— И аз вече не съм.

— Той трябваше да разбере откъде е произлязъл Антеруолд. Успял ли е?

— Да — отвърна Хенри. — Стигнал е до заключение, че Антеруолд е нашето бъдеще или ще бъде такова, в случай че настъпи ядрена война. Човечеството трябва почти да бъде изтрито от лицето на земята, за да се създадат условия за този мой рай. Мрачна епоха в продължение на векове и малцина оцелели, които се грижат да запазят малкото знания, като са ги претворили в истории, разказвани от уста на уста, а после записани като История.

— Разбирам — каза тя. — Боях се от нещо подобно — тя вдигна поглед към него. — Така ли го беше замислил?

— Нищо не съм замислял. Бяха просто бележки в тетрадка, преди ти да се намесиш — взираха се един в друг в продължение на няколко секунди. — Е? — каза той. — Какво възнамеряваш да правиш сега? Така ли ще си седиш?

— Разбира се, че не — отговори тя, а лицето ѝ внезапно се проясни. — Ще се опитам да спася вселената или поне да проверя дали има шанс за спасяването ѝ. Ако ти се струва твърде амбициозно, тогава ще кажа, че ще посетя леля ти. О, Сам Уинд беше тук, между другото. Смята, че си съветски агент. Надявам се това да не е проблем.

Отне им известно време да убедят Роузи да ги остави; беше много разстроена и искаше да бъде около единствените хора, които бяха наясно с причината. Но Анджела беше непреклонна. Момичето не можеше да направи нищо. Щом искаше да бъде полезна, можеше да се върне в къщата на Литън и да стои там. Да се погрижи никой да не влиза и при абсолютно никакви обстоятелства да не допуска никой да припарва до мазето. Да стреля, ако е нужно. Ако все пак искаше да изчисти кръвта, това щеше да е доста по-полезно.

Роузи категорично нямаше желание за това, но се съгласи да си почине, така че си тръгна, макар и не особено доволна. После Анджела заведе Хенри до колата си и поеха към „Тъдмор Корт“ близо до Дивайзис, Уилтшър.

— Как ме измъкна?

— Изненадващо лесно. Мога да бъда изключително убедителен, когато получавам подкрепа от МИ6 по телефона.

— Внушително.

Не говориха много; Анджела работеше и шофираше едновременно, а Хенри беше потънал в мисли. Само след час Анджела приключи с изчисленията си и каза:

— Как ти се стори Антеруолд?

— О, беше… изумително. Функционира доста добре. Но не знам как ще се държи, щом хоризонтите му се разширят. Знам, че си го представях като разновидност на Англия, но предполагам, че по света има и други хора. Те на същото технологично ниво ли са? Не съм го обмислял. Как работи всъщност?

— Тези елементи ще бъдат създадени чрез логичните изводи от основната информация в тетрадките ти. Спомням си например едно твое изказване, че никой не е създавал притеснения на това място от доста дълго време, а инцидентните нападения на крайбрежието са грижа на милицията. Това предполага малко население и съответстващо технологично ниво навсякъде другаде. Не внушава усещането, че внезапно от юг могат да се появят бронирани танкове.

— Ще ми се повече неща да са оцелели. От нас.

— Ще останеш изненадан какво могат да открият, ако потърсят. Помисли си колко много е оцеляло от средновековието. Вероятно е там, просто трябва да потърсят на подходящото място. Бог знае какво могат да открият в онази твоя История, ако я прочетат внимателно. А и, разбира се, Роузи е там да им помага. Съвсем скоро ще им разкаже за Шекспир и „Юлий Цезар“.

— Направил съм Катрин така, че да прилича на теб.

— Наистина ли?

— Да. Тя ме изненада. Просто бях нахвърлил образа ѝ, а тя прие вида на основна фигура в истинския ми живот.

— Поласкана съм. Доколко прилича на мен?

— Не сте еднакви; далеч не, но се забелязват общи черти. Всичко, което се случи там, беше заради нея, а аз не бях измислил нищо от него. Беше странно.

Анджела взе един завой с тревожна скорост, а после каза:

— Интересно. Да знаеш, че според мен не бива да се връщаш в Антеруолд.

— Нямам и желание. Освен това, мислех, че искаш да го изключиш.

— Не знам дали мога. Единственото, което съм в състояние да сторя, е да променя условията, за да предотвратя използването на оригиналната машина. Ако се справя, тогава предшестващите събития ще се променят. С малко късмет след това няма да създавам Антеруолд или Роузи няма да влиза в него. Ако това се случи, ние така и няма да разберем, естествено, защото нищо от това няма да се е случило. Настоящото пътуване има за цел да открия дали е възможно.

— Как?

— Искам да видя, дали ще е възможно да унищожа „Почерка на Дявола“. Ако не успея, ще трябва да помисля отново.

— Знаеш ли кое е наистина странно? — каза Хенри, след като реши, че не може да подмине забележката просто така.

— В сравнение с…?

— Четох ръкопис на свой колега, Пърсимън. Той описва представата си за идеалното технократско общество. Адът на земята.

— И?

— Той е доста глупав, но е предрекъл бъдещето забележително добре. Кошмарът, който е измислил, необичайно много напомня този, който описвате вие с Чън.

Анджела дълго не продума.

— Така значи — каза накрая тя. — Опитваш се да ми докараш главоболие.