Аркадия

25.

След изпращането на Чън и Мур Ханслип се разходи бавно по частната си платформа за наблюдения, която му даваше ясна панорама към владенията му, и обмисли възможностите си. Да не прави нищо, а само да се надява на най-доброто, не беше една от тях. Рано или късно причината за токовия удар щеше да бъде проследена. Също така беше сигурно, че рано или късно някой ще започне да търси Лушън Грейндж.

Територията на института от близо сто шейсет и два хиляди хектара се простираше чак до водата; жилищните кули, които обитаваха подчинените му, бяха напълно защитени от външния свят; антените върху голите безполезни планини следяха всяко приближаване или възможна атака; ракетните площадки бяха предвидени, в случай че някой се приближи без позволение. Всичко това принадлежеше на него. Не беше нищо чак толкова грандиозно, мислеше си той. Не като някои от местата, които беше посещавал.

Остров Мъл беше изолиран и съвсем обикновен, но това да стоиш встрани, си имаше своите предимства. Той беше низш член на елита на научните изследователи, а сега си имаше собствена крепост. Беше посветил последните петнайсет години на построяването на това място, а последните пет — на прикриване какво върши от външния свят. Никога нямаше да е Нютон или Айнщайн. Въпреки това можеше да бъде лицето, под чието благоволение подобна личност процъфтяваше. Все пак не Айнщайн беше направил бомбата.

Четири години беше кроил схеми и маневри: вземането на Анджела, след като Олдмантър беше решил, че експериментът за засилване на способностите ѝ я е направил безполезна; осигури ѝ безопасна среда за работа, откри парите и хората. Беше толкова близо, почти беше достигнал момента, в който да разполага с толкова мощна технология, че да може да командва каквито ресурси си пожелае.

С това щеше да дойде и властта; позиция в Световния съвет, върховното дружество на технократите и учените, които властваха над цялото земно кълбо. Щеше да бъде негово право, ако предоставеше тази възможност на общество, което се нуждаеше толкова отчаяно от нея. Можеше дори да предизвика самия Олдмантър; времето на стареца беше изтекло и властта му трябваше да премине у някой с нови идеи.

После щеше да започне програма за колонизация, преместване на излишното население във вселени, изчистени от обитатели. Тогава нямаше да има ограничения за разширяване или ресурси. Той все още не беше наясно как ще постигне това; първоначално беше замислил да открие светове, достатъчно отдалечени, за да бъдат необитаеми, но това се беше оказало трудно; до този момент бяха успели да достигнат само до един свят и той се надяваше Анджела да се появи с обяснение и решение. Междувременно той беше решил да достигне до свят, толкова далеч в миналото, че човечеството още да не се е развило там, но връщането с две хиляди години назад водеше до свои проблеми заради количеството енергия, което беше необходимо.

Точно затова се беше свързал с Емили Странг. Той не разбираше нищо от история и я беше убедил да го обучава. Беше го запазил в тайна, тъй като нямаше желание да го свързват публично с ренегатите, но беше оценил срещите като полезни.

Говореха по час или два всеки месец, а тя беше умишлено провокативна, задаваше му въпроси, целящи да го накарат да спори, вместо да се спира на прости заключения:

— Защо е нужно светът да бъде добре организиран като първостепенен приоритет?

— Ако правителството на един свят е толкова доброжелателно, защо са нужни такива огромни армии, които да държат масите под контрол?

— Какво разбирате изобщо под щастлив живот? Малко повече стоки и услуги?

— Защо мислите, че това общество ще просъществува завинаги? Мога да ви разкажа за много, които са се унищожили благодарение на собствената си жестокост. Например…

Тя имаше дори писмен материал по темата за него. Тоталното измиране би изисквало притежаване на средствата за унищожение и воля да бъдат използвани. Най-добрите примери бяха различни кризи, възникнали по време на Студената война, когато Съединените щати и Съветският съюз са се предизвиквали взаимно с ядрени оръжия. Във всеки етап някакъв инцидент или неправилно интерпретирано доказателство биха предизвикали верижна реакция от последствия.

Ханслип беше достатъчно заинтригуван, за да направи свои собствени проверки. Беше наредил компютърна симулация, за да провери дали това, което твърди Емили е истина, или не. Светът всъщност беше стигнал близо до катастрофа, но симулацията показваше, че преминаването на границата не би било толкова лесно. Променяте събитията и много бързо историята се връща в нормалния път. Би била нужна изключително голяма промяна, за да се промени драстично курсът на историята.

Колкото повече мислеше за това, толкова по-отблъскваща му се виждаше идеята. Дори да не беше насочена към реални хора, включваше степен на насилие, която той не беше готов да приеме. Беше убеден, че съществува по-добър начин за поемане по този курс, такъв, който не предвиждаше масово унищожение. Той отхвърли концепцията като едновременно безсмислена и непрактична, както доклада ѝ и своите мисли.

Беше очарователен период на развиване на теории, но вече беше приключил. Анджела го беше съсипала. Ханслип отчаяно се беше опитвал да я държи концентрирана, но без резултат. Беше опитал да отхвърли притесненията ѝ, но я познаваше прекалено добре, че да го направи без известна резервираност. После Джак Мур беше споменал, че Чън не е бил разтревожен, сякаш е бил сигурен, че машината работи. Това го смути. Трябваше да провери всички възможности.

Отне му повече от ден, преди да открие това, от което се боеше. Всеки лист хартия в стаята на Анджела, всяка частица информация останала в компютрите — макар да не беше много, добре се беше постарала с изтриването — беше донесена в кабинета му и Ханслип се зае да прочете и последната сричка. Благодарение на усърдието си той забеляза частицата информация, тъй като тя се състоеше само от четири имена с отметка пред едно от тях. Гънтър. Това беше всичко.

Не означаваше нищо, докато не провери списъка на служителите. Първо учените, след това администраторите, после екипа по поддръжката и най-накрая приходящите. Единственият открит с името Гънтър беше чистач, напуснал работа преди шест месеца. Интересно, в досието пишеше, че е изчезнал, докато е бил на острова; системата за сигурност блокирала и последното му пътуване от остров Мъл до сушата останало нерегистрирано. Това беше предизвикало — спомни си сега Ханслип — проверка на системите за сигурност, която не беше открила грешки или неизправности.

А ето че в стаята на Анджела имаше лист хартия с неговото име отгоре. Бяха нужни шест часа, за да стигне до дъното на тази история и накрая Ханслип беше изтощен, притеснен и дълбоко разгневен.

Третият техник, привикан в кабинета му, след като беше изправен пред най-сурови заплахи, беше казал всичко, което Ханслип трябваше да знае. Анджела, разказа той с треперещ глас, като почти се задавяше от страх, провеждала експерименти сама, без те да бъдат регистрирани, одобрени и определено без да уведоми някого. Не допускала намеса или критики и отказвала да чуе каквито и да е възражения. Беше избрала човек от помощния персонал, който нямаше близки и нямаше да липсва на никого. Беше го упоила и го беше изпратила с машината, за да види какво ще се случи.

Ставаше все по-лошо и по-лошо.

— Този човек знаеше ли какво се случва с него?

— Не мисля така.

— Тя какво си мислеше, че прави?

— Искаше да докаже, че теориите ѝ са правилни. Идеята беше да го изпрати една седмица назад и няколко метра встрани и да види дали ще се появи в нашата вселена или ще се изпари. Всъщност се оказа, че всички настройки са били объркани. Беше инцидент. Той така и не се появи повече, но тя накара Чън да провери данните и той откри възможно съвпадение през 1890 година. Отне известно време, но Чън смяташе, че той вероятно е станал свещеник нейде в Пиренеите. Анджела го изпрати да провери — без официално разрешение или проверки — преди шест месеца. Чън откри гроба на човека и тества костите. Имаше пълно съвпадение. Костите бяха действително стари. Искате ли да видите доклада?

— Той е написал и доклад? И никой не си е помислил да ми го даде?

Човекът кимна нервно и подаде няколко листа хартия. Ханслип го заплаши с жестоки последствия, в случай че дръзне да каже и думичка пред някой друг, изчака вратата да се затвори, пое дълбоко дъх и започна да чете.

Докато приключи с четенето, стратегията му за справяне с кошмара, който му беше причинила Анджела, беше станала на пух и прах, а също и мечтите му за бъдещето. Прекара часове в проучване на доказателствата и не успя да открие пробив в тях. Заключението беше неизбежно: костите, както каза мъжът, не лъжеха. Чистачът наистина беше попаднал в деветнайсети век, беше умрял там и беше погребан там. Анджела е била права. Съвсем сама беше преобърнала всички закони на физиката и беше демонстрирала, че теорията за безбройните вселени, приета от почти двеста години, е била погрешна Пътуването във времето — истинско пътуване във времето, а не преминаване към аналог — беше възможно. Ханслип внимателно го обмисли, след това събра всички документи, свързани с изчезналия чистач, и ги изгори. Последното, от което имаше нужда, бяха още доказателства за незаконна дейност, ако някога бъде направена проверка.

Защо не беше споменала нищо за това? Вероятно защото е мислила, че експериментът с чистача може да бъде използван срещу нея. Което щеше да се случи, стига самият Ханслип да не се беше отървал от най-доверения помощник на Олдмантър по същия начин. Макар че може би тя щеше да му каже; беше си уговорила среща, беше казала, че е жизнено важно и спешно, в деня, преди да изчезне. Всъщност точно преди да се натъкне на Грейндж.

Това го накара да спре и да помисли. Сигурно това беше отговорът тогава, „Почерка на Дявола“? Не някой странен и неразбираем акт на измама; вместо това, трябва да е бил Грейндж. Още един час работа върху останалото от компютърните данни също го потвърди. Грейндж не беше дошъл да подпише договор за сътрудничество, а да го открадне. Беше влязъл без разрешение в компютърната система и си беше услужил. След това беше отишъл при Ханслип, за да му предложи условия, които знаеше, че той не може да приеме.

Машината беше твърде опасна за използване, а информацията за оперирането с нея и за построяването на друга такава съществуваше някъде. Можеше да бъде открита от всеки, ако Мур не успееше да изпълни заповедите си докрай. Ако Ханслип бе знаел колко много зависи от успеха на Мур, никога нямаше да го изпрати сам. Клаузите за лоялност в договора му бяха изключително строги, но нищо не беше непоклатимо.