Аркадия

48.

— Сигурно са ме проследили до Архива — каза Джак. — Вероятно вече са наясно защо съм бил там и защо Емили е била с мен. Има ли къде да отидем?

Той разговаряше със Силвия в общата столова, която ежедневно се грижеше за изхранването на десетки хиляди работници. Лесно беше да се вмъкнеш незабелязано в огромното задимено помещение, а шумът правеше подслушването невъзможно. Като цяло хората идваха, хапваха за десетина минути и си тръгваха. На Джак и Емили им се беше наложило да чакат близо час, преди Силвия да се появи в отговор на спешното им съобщение.

— Има много такива места — отговори спокойно тя, — но вие така и не споменахте, че вършите нещо нелегално. Знаете колко нестабилно е положението ни. Не можем да си позволим и най-беглата…

— Не е нелегално — прекъсна я той. — Този документ е ценен. Бих казал дори безценен. Опитвам се да го върна на собственика му. Други искат да го вземат за себе си.

— Кои други?

— Зофани Олдмантър, подозирам.

— Дали има връзка с внезапното подновяване на кампанията срещу нас? Обвиненията в тероризъм?

Тя не изглеждаше нито изненадана, нито смутена от твърденията му.

— Възможно е — каза той след миг колебание. — Ако е така, притежанието на този документ може да помогне за намаляване на атаките към вас. Ако го върна на Ханслип, ще има предимство в пазарлъка.

— Може да помогне на него. Каква ще е ползата за нас?

— Ще застане зад всякакво уверение за сигурност, което ви предложа аз. Достатъчно е почтен, поне в това съм се уверил. Стига да означава нещо за вас, имате думата ми.

— Боя се, че не означава много. Ще ви помогнем, но само в случай че задържим документа, който Емили откри за вас като гаранция.

— Щях да кажа, че тя ще трябва и без друго да дойде. Свързването ѝ с мен, с документа и майка ѝ — това е повече от достатъчно, за да бъде арестувана.

— Не. Направихме премного за вас.

— Но трябва да разберете…

— Е, това е проблемът — прекъсна го Силвия. — Не разбираме, защото отказвате да обясните. Идвате в нашето Отстъпление, получавате помощ от нас и се оказва, че сме привлекли вниманието на Зофани Олдмантър. При това все още не знаем защо или за какво е всичко това.

Тя говореше тихо и Джак трябваше да се надвеси над масата, за да чуе какво казва. Той се огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги слуша, но седналите наблизо хора бяха напълно погълнати от храната си, спираха единствено, за да отпият нещо.

— Анджела Миърсън — започна той, — майката на Емили, изглежда е открила начин за преминаване в паралелни вселени, макар да има известни спорове какво точно означава това. Тя изчезна, като преди това унищожи цялата информация. Подобно откритие очевидно е изключително важно. Човекът, който го контролира, може да постигне невероятна власт, а светът — да получи достъп до неизчерпаеми ресурси. Това е в най-общи линии.

— Значи истинският собственик на тази информация е Анджела Миърсън? Не е ли редно да бъде предадена на нея?

— Нямам представа. Ако успея да я открия, мога да я попитам, но я издирват от известно време и до момента няма следа. Вие знаете по-добре от всички, че избягването на засичане дори за малко повече от час е трудно. В мига, в който излезеш на улицата, купуваш нещо, докосваш нещо и оставящ следа. Тя буквално се е изпарила. Междувременно Олдмантър много иска документите. Няма време да се тревожим за подробности около правното им притежание. Ако той ги получи, всичко ще изгуби смисъл, а хората, за които работя, ще бъдат арестувани, както най-вероятно и вие.

— Разбирам. Тази книжка, която сте намерили днес. Това ли са данните?

— Вероятно. Ако е така, значи вие и Ханслип имате всички основания да назовете цена.

— Това откриване на Анджела Миърсън практическо ли е, или чисто теоретично?

— Тя построи машина, за да я тества, но все още е в много ранен етап на развитие.

— Споровете. Защо я предизвикаха да изчезне?

— Тя смята, че откритието ѝ позволява пътуване във времето, а не до паралелни светове. Документът ще позволи изобретението ѝ да бъде използвано, а ако е стар — имам предвид наистина стар — може също така да отговори на въпроса дали тя е права. Доколкото разбирам, ако е права, може да е твърде опасно да се използва.

Силвия хвърли поглед към Емили, но тя само си взе парченце хляб и се загледа замечтано в другия край на залата, сякаш случващото се нямаше нищо общо с нея.

— В такъв случай — каза Силвия — мисля, че ще е по-добре да разберем. Емили? Би ли завела господин Мур в Уелс, за да се види с Кендред?

Джак и Емили изчакаха отвън на улицата, докато се появи антично возило, ръждясало и шумно, а после потеглиха с агонизиращо бавна скорост. През първия половин час Емили се взираше в останалите превозни средства минаващи наоколо, докато Джак периодично смъкваше прозорците и се вглеждаше в небето над тях.

— Мисля, че е чисто — каза след малко той. — Ако имаше някой, щяха да ни спипат в мига, в който излязохме през вратата.

— Сигурен ли си?

— Да.

Кракът ѝ от време на време се отъркваше в неговия. Беше трудно да се концентрира върху нещо друго.

— Не си член на елита, нали? — попита тя. — Знаеш твърде много за наблюдението, нямаш нищо против да спиш на някоя пейка, не се шокира при първото си посещение в Отстъплението. Освен това изглежда не знаеш нищо за науката. Е, кой си ти?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Без тайни. Те са лошо нещо между приятели.

— Преди работех в полицията. Под прикритие. Покварих се и вместо да премина през процес на пречистване, задължителен за връщането ми на длъжност, аз напуснах.

— Минало?

— Пето ниво на осведоменост. Поставен съм толкова ниско, тъй като в рода ми има следа от неподчинение. Един от прародителите ми е бил екзекутиран за неподчинение и трябва да минат още две поколения, преди да се приеме, че проблемът е изчистен.

— Какво искаш да кажеш с това, че си се покварил?

— Трудно ми беше да изпращам хора в света на масите. Започваш да харесваш тези, които трябва да наблюдаваш; започваш да ги разбираш, да им симпатизираш, да им намираш извинения. В моя случай бях зачислен към екип за наблюдение на групи от ренегати и оценяване на степента на заплаха, която те представляват. Реших, че изобщо не представляват заплаха, но не беше отговор, който някой искаше да чуе. Казаха ми, че съм променил възгледите си, аз възразих и — ето ни тук сега. Край на историята. Накрая се озовах на остров Мъл, за да следя за хора, които крадат служебните химикалки. И все пак заплащането е добро.

— Как си могъл да направиш нещо подобно?

— Как можеш да поддържаш ред в безреден свят? Ти познаваш историята, знаеш колко хора са били убити през вековете, колко безсмислици и погубване е имало. Не мислиш ли, че си струва да опиташ да овладееш естествената склонност към насилие на хората?

— Ами естествената склонност към насилие на този Олдмантър?

— Той действа според закона.

— Лесно е, ако ти си този, който пише закона.

Беше се отместила, така че вече да не се допира до него.

Пристигнаха късно през нощта, след като бяха вървели през запустели земи, чукари, а след това хълмове и още по-високи хълмове. Емили се движеше с лекота и устременост, макар че носеше тежък багаж. Джак с усилие поддържаше темпото. Беше в добра физическа форма, но не му се беше налагало да върви толкова дълго досега. Освен това Емили беше изцедила енергията му. Беше изключително любезна, но хладна. Това му се струваше странно обезпокоително. Искаше му се тя да го харесва.

Ето защо се зарадва, но беше и леко обезпокоен, когато на следващата сутрин тя дойде в студената стая, в която беше спал.

— Стори ми се, че те чух. Добре ли си?

Той кимна.

— Изглеждаш изтощен. Не поддържаш достатъчно физическата си форма.

— Знам.

— Съжалявам — каза изненадващо тя. — Вчера бях груба. Харесвам онова, което виждам у теб. Просто не си падам особено по нещата, които знам за теб. Това е всичко.

— Предполагам, че е разбираемо.

— Ето — каза тя. — Изпий това. Ще ти помогне.

Бавно и болезнено се надигна в седнало положение. Всяко мускулче го болеше. Това го тревожеше, особено предвид факта, че тя изглежда беше съвсем добре.

— Стар цяр — обясни тя. — Ще ти се стори силничко в началото, но е добре за нервите. Ще се върна след половин час да видя как си.

Щом се разсъни добре и се облече, той я откри да стои навън в студената сутрин с чаша с нещо горещо в ръка. Беше ясно и слънчево, макар че по земята се виждаше скреж, а тя бе опряла гръб на варосаната стена със затворени очи и глава, наклонена настрани. Изглеждаше много спокойна, дори щастлива. Щом го чу, отвори очи и се усмихна.

— Вече малко повече приличаш на човек — каза му тя. — Ела да се запознаеш с Кендред.

Тя го поведе по коридора към трапезарията, в която нямаше друг освен стар набит мускулест мъж с дебел врат и гола глава, нелепо навлякъл раирана престилка за готвене.

— Това е Кендред — представи го Емили, а той протегна ръка за поздрав. — Моралистът и готвачът тук. А също и химик в предишен живот.

Джак вдигна вежди.

— Позволяваше ми се единствено да следвам заповеди — каза той. — Исках да изследвам какви ли не неща, но така и не получих разрешение. Точно по тази причина научното развитие почти е спряло според мен. Ръководи се от хора, които се интересуват единствено от свършването на своята работа. Тук съм незначителен човек, живеещ извън закона, но поне мога да правя каквото пожелая.

— Готвенето ми — продължи той, — е единственото посредствено, както ще се увериш. Но мога да беля зеленчуци и в същото време да мисля, а това ме прави особено продуктивен.

— За какво мислиш?

— Емили не ти ли каза? Издадена е заповед за арестуването ти. Въоръжен и опасен, терористична дейност, обичайните истории. На мен ми се виждаш доста безобиден, но бихме получили солидна награда, ако те предадем, и възможност да си купим имунитет за Отстъплението. Вероятно усещаш колко е изкушаващо, особено в този момент. Нови две хиляди души са били изпратени в изправителен лагер вчера.

— И какво е решението ти?

— За щастие, задачата ми е да задавам въпроси, а не да отговарям на тях.

— Ако предположим, че не ме предадеш, за да ме арестуват, как можеш да ми помогнеш?

— Запознат съм с тестовете за оценка на възрастта на предметите. Включително на хартията. Мога да те ориентирам до известна степен колко е стар този твой документ. Мисля, че няма да имаме много време, така че ако ми го дадеш, мога да започна да работя по него. Уверявам те, че по никакъв начин няма да го повредя.

Джак се поколеба, а след това бръкна в чантата си и извади тънък пакет. Гледаше как възрастният човек го оглеждаше, душеше го внимателно и наведе ухо към него, сякаш го слушаше, преди да го разтвори.

— О, мили боже — ахна доволно той. — Само погледни! Колко интересно! Ще е нужна малко работа. Никога досега не съм виждал подобно нещо — той вдигна поглед към Джак. — ЦЗОУ?

Джак кимна.

— Изписан на ръка, виждаш ли? Не мога да си представя защо някой би направил подобно нещо. Трябва да е отнело години.

— Можеш ли да го дешифрираш?

— Аз не. Трябва ти строго специализиран математик за тази работа.

Той излезе от стаята и Джак забеляза, че движенията му са малко по-енергични.

— Осмисли деня му — каза с усмивка Емили. — Опитва се да се впише, но безкрайно обича да се занимава с тестовите си епруветки.

Тя го отведе отзад, където той въздъхна одобрително.

— Покварен, а?

— Боя се, че да — отвърна той. — Опитвам се да прекарвам колкото мога повече време навън и затова ме смятат за странен.

— Тогава нека походим, докато чакаме.

Разходиха се из терен, засаден със зеленчуци с предпазно покритие заради сланата. Отстъплението се помещаваше в група разнебитени сгради, но все пак далеч по-привлекателни от тази, в която живееше Емили. По свой собствен начин — с растенията навсякъде наоколо, напуканите стари прозорци, отворени за проветрение, и ронещите се камъни, събрани и поставени по определен начин, за да оформят стените — беше странно успокоително.

— Е, с какво се занимаваш? — попита той. — Стоиш в Отстъплението, четеш стари книги, чакаш да ти се размине. Ти си в първо ниво. Всичко най-добро на този свят е било на твое разположение.

— Не ме устройваше. Не го исках. Исках нещо, което не можех да имам въпреки всичките привилегии.

— Какво беше то?

— Свободата да не правя нищо, ако пожелая. Да казвам каквото пожелая без последствия. Да мисля, както ми е приятно. След като майка ми вероятно прилича на мен в много отношения, не знам как е оцеляла, без да полудее.

— Възможно е да е станало точно така. Но какъв е смисълът от свободата? Мислиш ли, че можеш да промениш нещо?

— Разбира се, че не. Ние чакаме.

— Какво?

— Светът да се промени от само себе си. Това е една от истините на историята. Всичко приключва. Цивилизации, империи, без значение колко са мощни и силни. Рано или късно достигат до своя край. Щом това се случи, ние ще бъдем там с всичките стари идеи и мисли, запазени и готови да разцъфтят. Не сме настроени разрушително. За някой като Олдмантър дори само мисълта, че обществото ще рухне, вече е престъпление.

— Ще трябва дълго да чакате.

— Да. Много поколения. Докато някой не открие прекия път — тя замълча за миг, преди да продължи. — Рано или късно машините ще спрат, идеите ви ще се провалят и хората ще трябва да започнат отначало. Междувременно ние се задоволяваме да чакаме и да помним.

— Да помните какво?

— Всичко. Всички помним по нещо. Всеки си има задача да запомни важни, жизнено необходими познания в дадена сфера. Да ги пази живи и сигурни. Всяко поколение ги предава на следващото. Идеи за музиката и поезията, за свободата и щастието. История, философия, дори приказки. Всичко, което е било записано и обмислено. Един ден отново ще има шанс. Пазим ги, защото сме убедени, че един ден архивите и библиотеките ще бъдат разрушени. С много вече се случи. Ще остане само това, което е в съзнанието на хората и се предава от уста на уста.

— Как се вписва в тази картина интересът ти към историята?

— Всичко, което е забранено, е важно, а изучаването на историята е забранено от векове, ако не притежаваш необходимия лиценз. Не искат някой да си въобразява, че може да има алтернатива за положението.

— Точно така. Защо да изучаваш грешките от миналото?

— Учат те да разпознаваш слабостите. Едно наистина уверено и силно общество би ли се притеснявало от това? Би ли преследвало хора, които така очевидно са сбъркали? Всички тези институции и правителства, които злоупотребяват с властта си, рано или късно ще започнат битка за превъзходство. Винаги се е случвало така и скоро отново ще се случи. Прекомерното демонстриране на власт не може никого да заблуди. В крайна сметка ще доведе до самоунищожение. На това ни учи историята. Благодарение на майка ми миналото може отново да стане важно.

Тя седна в сянката на високата стена, смесица от ронлив камък и тухли като мозайка, и му направи жест да се присъедини към нея. Той не знаеше как да отговори, затова не каза нищо. Тя беше заблудена, разбира се, но той намираше твърдата ѝ убеденост за впечатляваща. Толкова странно беше някой търпеливо да чака за нещо, което дори някога да се случи, ще е дълго след като той не е сред живите.

— Ами ако грешите?

— Тогава поне ще сме опитали.

— Знаеш ли, че може този път да са решили напълно да ви ликвидират?

— Разбира се. Ако не този път, следващия. От много години сме наясно, че този момент приближава. Кампанията им няма да успее, както не успяха и предишните. Подготвени сме, както виждаш. Ще изчезнем от погледите, ще се скрием и ще чакаме. Когато изгубят интерес, отново ще се появим. Наистина ли са толкова крехки, че няколко стотици хиляди като мен да поставят света им на колене? Ще ми се да можехме.

— Точно затова ви преследват.

— Хайде. Да се залавяме за работа.

— Какво ще правим?

Тя се усмихна.

— Ще вадим моркови, разбира се. Да не мислиш, че предлагаме гостоприемство без отплата?

След няколко часа Емили спря да си почине и остави зачервилия лице Джак подпрян на лопатата си да си върне дъха, а след малко се появи с доволно изражение на лицето.

— Успяхме да установим контакт с доктор Ханслип от твое име. Решихме, че може да е от полза.

Джак я последва до главната сграда и любезно свали ботушите, които беше заел, за да не остави кални следи по излъскания каменен под на преддверието. После си позволи да поспре пред голямата камина, за да стопли ръцете си.

Емили посочи към него обвинително и се засмя.

— Слаб и негоден човек! — каза тя, но в тона ѝ се долавяше нежност.

Щом беше готов, тя го поведе по тъмен коридор към друга стая.

— Без съмнение ще се изсмееш самодоволно, ако ти кажа, че това е нашият комуникационен център — каза тя, отвори вратата и го покани с жест.

— Вероятно — отвърна той.

Нямаше друго освен стол, бюро и две антични машини, които изглеждаха, сякаш са изровени от някое сметище.

— Е, ето го и него — каза тя. — Присмивай ни се.

— Какво е това? — попита той и посочи нещото върху бюрото.

— Телефон. Преди доста време открихме, че територията на цяла Британия — вероятно и на целия свят — е покрита с медни кабели, преди технологията да ги направи излишни. Било е твърде скъпо да ги откопаят и да ги вадят, затова са си останали забравени под земята. Търпеливо маркирахме местоположението им и проверихме кои са годни за употреба и как да ги ползваме. Не се проследяват, тъй като отдавна не са от значение. За щастие в момента можем да използваме по-конвенционални средства. Телефонът вдъхва романтична нотка, но в действителност не работи много добре.

Тя се разсмя, щом видя облекчението на лицето му, после извади съвсем обикновен комуникатор и му го подаде.

— Ето.

— Ало? — заговори несигурно той.

— Да. Мур? — чу се пращене и отдалечения глас на Ханслип от другата страна. — Къде сте?

— Вероятно е по-добре да не уточнявам — отговори Джак. — Мисля, че Олдмантър е по петите ми.

— Наясно съм с това. Тук сме обкръжени и е издадена заповед за ареста ми.

— По какви обвинения?

— Има ли значение? По-нетърпелив е, отколкото предполагах. Няма да удържим дълго, ако реши да атакува.

— Имаше ли вече схватка?

— Още не. Само заплахи, но няма да продължат дълго. Имам нужда от информацията, господин Мур. Това е единственото отбранително средство, което може да ми предложи някаква защита.

— В такъв случай имам добри новини. Открих каквото търсех.

От другата страна се чу въздишка на облекчение.

— В момента проучват документа. Беше скрит изключително добре. Ако успея да открия как е направено, вероятно ще мога да разбера и кой е помогнал за това…

— Не си правете труда.

— Защо не?

— Ще откриете, че документът наистина е толкова стар, колкото изглежда. Не ми се иска да ви го казвам, но се боя, че Анджела е била права. Феноменът, на който се натъкнахме, наистина е пътуване във времето, а не транзитиране.

— В такъв случай, какво искате да правя с документа сега?

— Ако животът и свободата ми не зависеха от него, бих ви казал да го хвърлите в огъня.

— Искате ли да ви го донеса?

— Няма да успееш да преминеш през силите на Олдмантър. Пазете го на тайно място. Аз ще дойда при вас. Просто се постарайте в никакъв случай да не попада в ръцете на Олдмантър. Това е най-важното. Ако го използва…

— Защо би го направил, ако е толкова опасно, колкото казвате?

— Според ортодоксалното мислене е невъзможно.

— Имаме доказателство.

— Така ли? Колкото повече доказателства открием, толкова по-сигурен ще е, че са измама. Не мога да го виня. И аз реагирах по същия начин.

После заглъхна.

— Така, така. След всичко това?

— Какво? — попита Емили; тя беше застанала дискретно встрани по време на разговора.

— Едва ли не ми каза да изгоря всичко.

— И какво се очаква да правим сега?

— Да скрием документа на сигурно място — той се протегна и погледна през прозореца. — Има места, на които мога да ида, без никой да ме намери, а вие няма да бъдете свързана с престъпленията, които Олдмантър твърди, че съм извършил.

Тя кимна.

— Малко е късно да заминаваш сега. Остани тази нощ и ще тръгнеш сутринта. Можем да ти спестим част от пътя, ако искаш.