Аркадия

47.

Доста след зазоряване на следващата сутрин прислужницата Кейт тръгна през гората към потока, за да отмие съня от очите си. Беше попитала къде да отиде и се беше постарала да се разбере, че намеренията ѝ са напълно невинни; не искаше да получи стрела в гърба заради недоразумение. Седна на един речен камък, започна да мие почернелите си мръсни стъпала и гледаше как пръстта се отлепва в ледената вода и отплава по течението, потапяше ръцете си сред вълничките.

— Добро утро — каза някой зад нея.

Беше Памархон; беше се промъкнал така тихо, че не го беше чула, докато не заговори.

— Ясно е, че живееш в къща — подхвърли той. — Бях шумен като търчащо прасе.

— Е, тогава бих искала да те видя тих някой ден.

— Може и да ме видиш. Не е кой знае какво умение, но се гордея, че го владея.

Той седна недалеч от нея.

— Боя се, че не ти благодарих за службата снощи. Беше грубо от моя страна. Е — благодаря ти, Кейт.

Кейт се намръщи учудено.

— Няма защо — отвърна тя. — Правя каквото ми е наредено. Какво друго бих могла да сторя?

Той се засмя весело.

— Можеше да кажеш не. Тук нямаме прислуга. Признавам, че пропуснах да ти кажа.

— В такъв случай тази вечер отново ме помоли и категорично ще ти откажа, щом желаеш.

— Не бих го направил. По-скоро бих искал да те поканя да бъдеш мой гост. След няколко дни е празникът на рода ми.

— Празнуваш го? След това, което си извършил?

— И какво е то, моля?

— Знаеш не по-зле от мен. Чувала съм историите.

— Знам какво се говори, че съм направил. Живея само заради надеждата един ден да бъда признат за добър и честен син на баща си, какъвто сам знам, че съм. Ето защо празнувам. Имам право на това, макар семейството ми да е показало единствено жестокост към мен. Ще има празненство в чест на това, което те трябва да бъдат, и си поканена като мой гост. Ще дойдеш ли?

— Редно е семейните празници да се празнуват в семейния дом. В Уилдън.

— Точно така — съгласи се той. — Така и възнамерявам.

Тя го погледна безизразно.

— Може би трябва да уведомя лейди Катрин за това?

— Как?

— Мога просто да изчезна в гората. Бих могла да го сторя, ако не се боях, че ще се изгубя.

— Би загинала. Лагерът е строго охраняван и никой не влиза или излиза, без да бъде забелязан. Дори да успееш да се промъкнеш край някой заспал пазач — и това се случва, — би имала твърде малък шанс в гората. Опасна е за хора, които не я познават.

— Добри причини — отбеляза Кейт.

— Освен това — продължи той, — твоят господар даде дума, че няма да се опитвате да бягате в замяна на това, че няма да бъдете държани като пленници. Защо иначе мислиш, че се разхождаш така свободно. Той не ти ли каза?

— Не — процеди през зъби тя. — Не ми каза.

— Е, направи го. Думата му е по-обвързваща от всяко въже или пазач. Затова, прислужнице Кейт, забрави намусеното изражение и мислите за дома засега. Прекрасна сутрин е. Недей да я разваляш с мрачни погледи и тъмни мисли.

Розалинд беше събудена от звук, както и от липсата на звук. Джей беше приятен другар, но хъркаше ужасяващо. Само защото беше много изморена успя да заспи, но когато силното грухтене, насечено от свирукане, утихна, тя се разбуди. Както и от слънчевата светлина, нахлуваща през тънкото платнище, шума от миене на тенджери и тигани, пеенето и разговорите на висок глас. Птиците вдигаха голяма врява. Всичко това накрая я принуди да се обърне и да отвори очи.

Не; не продължаваше да сънува. Изръмжа и отново се извъртя. До нея нямаше никого, а на мястото на Джей имаше глинен съд, очевидно предназначен за нея. Докосна го; беше топъл и тя бавно се надигна. Листа. Във вряла вода. Чай! Помисли си тя. Не отново. Мента. Отвратително. Би предпочела чаша горещ шоколад „Кедбъри“34. С лъжичка захар и много мляко. С хрупкави оризови бисквитки, седнала на масата в кухнята, с майка си наблизо, брат ѝ закъсняващ за работа, а баща ѝ — скрит зад брой на „Дейли експрес“, с риза и тиранти, от който се носи мирис на брилянтин.

Защо тази картина ѝ се беше струвала така неприятна, защо беше искала нещо различно? У нея ли беше вината? Беше ли си изградила някаква нереална мечта, описана в книгите? Онези, в които пожелаваш нещо неморално и започваш да остаряваш все повече и повече. Или пък голямо богатство и накрая умираш от глад, защото всичко, което докосваш се превръща в злато. Да не би да не е обмислила внимателно свое желание или не е прочела дребния шрифт? Беше пожелала единствено живот, който да бъде мъничко по-интересен. Но това беше прекалено; на път към колибата предишната нощ Катрин ѝ беше разказала всичко, което се беше случило — за битките, пленниците и церемониите. Не знаеше как да реагира, беше твърде слисана и уморена. Вместо това ѝ беше казала да я остави на мира до сутринта и беше отпуснала глава на земята с надежда всичко това да изчезне. Е, не беше изчезнало.

Тя остави настрана ментовия чай — оценяваше жеста, но не и вкуса — и неохотно се надигна на длани и колене, за да се измъкне навън. Джей и Кейт седяха на земята на няколко метра от нея.

— Знаеш ли какво е направил този глупак? — процеди Кейт, щом тя тръгна към тях.

— Добро утро и на вас — отвърна тя. — Разбира се, че не знам. Джей! Какво има? Изглеждаш, сякаш си готов да заплачеш.

Джей наистина се бореше със сълзите.

— Какво си му казала? — Розалинд се извъртя настоятелно към Кейт.

— Дал е дума, че няма да се опитваме да избягаме.

— И?

— Той няма право да дава дума от мое име.

— Няма ли да е по-добре, ако снишиш гласа си? — попита Розалинд. — Нямам представа за какво говорите. Не е имал предвид това.

— Разбира се, че това е имал предвид. Ако аз избягам, залогът ще е неговият живот.

— Значи ще го направите двамата.

— И да живеем с позора, че не сме удържали на думата си?

— Ами… да. Искам да кажа, че сигурно има и по-лоши неща.

— Глупаво момиче.

— Не съм — възрази категорично Розалинд. — Не смей да ми говориш по този начин. Не смей.

Двете жени се втренчиха гневно една в друга.

— Тя е права — измърмори Джей.

— О, замълчи, Джей — каза Розалинд. — Вече и без друго причини достатъчно беди.

Джей послушно потъна в мълчание, а те двете отново се счепкаха.

— Кое е толкова ужасно? И не ми излизай с глупавите теории за господарката на Уилдън. Тук може и да си ужасно важна, но не и там, откъдето аз идвам. Както виждам, в момента важи и за тук. Изобщо не ме е грижа. Дотегна ми от всички вас.

— Всичко е подчинено на честта. Не разбираш ли?

Розалинд поклати глава.

— Съпругът ти е бил убит, разбирам. Или ти, или Памархон сте отговорни за това. Всеки от вас с радост би убил другия, но се тревожите за едно обещание? Да не сте напълно побъркани?

— Нека обясня — намеси се Джей. — Разбери, всичко опира до първо ниво от Историята…

— Не ме е грижа за Историята — прекъсна го Розалинд. — Не ме е грижа. Толкова много, че почти боли. Мили боже, хора! Не спирате да завъртате всичко около някакви остарели приказки. Нищо чудно, че живеете в колиби, пътищата ви са кални, нямате централно парно. Искам гореща вана и препечени филийки. Имате ли История за това? Не. Затова не мога да си ги получа. Искам бял нарязан хляб с масло и сладко и чаша хубав чай, а вместо това ми говорят кое се прави и кое не, какво се казва или не се казва в Историята. Не можете ли да пораснете?

Тя замълча, а Джей я зяпна с отворена уста; Кейт изглежда беше изпаднала в шок и също не продумваше.

— Вижте — заговори по-отстъпчиво Розалинд. — Разбирам, че е важно за вас, но не означава нищо за мен. Виждам единствено, че се намирате в безизходица, вероятно дори сте в опасност и не правите нищо по въпроса. Аз също съм в безизходица и искам да се прибера у дома. А не мога. А вие се тревожите единствено дали било правилно. По-зле сте и от майка ми.

Розалинд положи всички усилия, за да потисне собствените си сълзи и се отдалечи с отсечена крачка.

Стига да беше малко по-наясно със себе си, щеше да осъзнае, че първото, за което се беше замислила, когато се събуди, беше Памархон. Започна мислен спор и си каза, че Памархон би я разбрал. Щом изпита отчаяние, не ѝ хрумна да потърси помощ от Джей или Кейт, а от човек, който живееше извън закона и беше признал пред нея любовта си предната вечер. Памархон. Висок и красив, с мил поглед и елегантна грациозна походка. Нежният му смях и ужасните танци бяха така приятни, че не се съмняваше в искреността му. Спомни си как докосна бузата ѝ в гората, сякаш за пръв път в живота си беше жива; вълнението, с което я държеше, докато танцуваха, притеснението му, когато я беше изоставил и си тръгна. Спомни си замайването, когато той призна колко е влюбен в лейди Розалинд…

Тя се запрепъва през гората, тъй като не искаше да допусне някой да види сълзите ѝ, беше достатъчно разумна, че да се отдалечи достатъчно, преди да се срине край ствола на едно дърво и да излее очите си с разтърсено от хлипането тяло.

Ами сега? В съзнанието ѝ се появяваше някой — за предпочитане Памархон, — за да я попита какъв е проблемът. Съчувствие, разбиране. Така се случваше във всички книги, които беше чела. Спря да подсмърча и се огледа наоколо. Нямаше никого. Ако наистина основата беше историята на професор Литън, искаше ѝ се да се върне и да поработи още по сцените с влюбването.

Можеше да седи тук и да се самосъжалява, а кората на дървото да се впива в гърба ѝ; или да стане, да избърше очите си и да направи нещо. Розалинд се загледа в бръмбар, който се мъчеше да завлече някъде едно клонче. Какъв беше смисълът? Но той не се отказваше, стараеше се с всички сили и тя се почувства засрамена. Бръмбарът нямаше кой знае колко мозък в главата си, но знаеше какво иска.

Тя се изправи, изтупа праха от себе си и пое устремено към лагера.

Памархон беше потънал в задълбочен разговор с приятеля си Антрос, когато гостът му от предната вечер влезе. Той се усмихна, щом го зърна.

— Имаш ли нещо против да изчакаш… момче? Изобщо няма да се забавим.

— Имам против да изчакам. Всъщност, няма да го правя. Имам да ти казвам нещо и то не може да чака. Моля те, помоли своя приятел да си върви.

Двамата мъже вдигнаха погледи, изумени.

— Сега?

Памархон отвори уста да заговори, но после размисли.

— Антрос, вероятно можем да продължим по-късно.

Щом младият лейтенант си тръгна, Памархон погледна размъкнатия, немит, но целеустремен младеж пред себе си.

— Получи каквото искаше. Моля, кажи как спа? Надявам се да си сънувал хубави неща и…

— О, я спри с тези глупости. Спах чудесно. Дали сънищата ми са били хубави или не, не мога да кажа. Тук съм да поговорим за тази, която наричаш лейди Розалинд. Снощи истината ли каза, или беше просто поредното безумие в цялата ваша многословност?

— Безумие? Многословност?

— Обичаш ли я?

— Като живота си. Нямам и капка съмнение. Никога не съм обичал нищо и никого…

— Достатъчно. Радвам се да го чуя. Имам предложение.

— И то е?

— Може да бъде твоя.

Памархон се ококори.

— Най-сетне остана без думи. Радвам се. Под твоя имам предвид да се ожениш за нея. Да я обичаш и почиташ в болест и здраве, в богатство и бедност, до края на дните ви. Да я боготвориш с тялото си, ако разбираш какво имам предвид. Проявяваш ли интерес?

— Аз… разбира се. Това надхвърля мечтите ми…

— Зарежи мечтите. Ще я обичаш ли и почиташ, ще ѝ бъдеш ли верен и така нататък? Без съмнения и колебания или отстъпление. Без забежки, когато не си пред погледа ѝ. Без да се заседаваш в кръчмата и да се прибираш пиян и сърдит.

— Всъщност нямам представа за какво говориш, но ще я направя най-щастливата жена на света.

— Дори да се окаже, че тя няма и пукната пара?

— Особено тогава. В такъв случай ще се отнася и за двама ни.

— Добър отговор.

Тя се усмихна, в началото колебливо, а после по-широко.

— Да знаеш, че бях наясно коя си — призна той.

— И аз така си помислих.

После той падна на колене и хвана ръката ѝ в своите.

— О, това е много мило — каза Розалинд, — но моля те, изправи се. Отново ще започна да се изчервявам.

Той се подчини и в първия момент и двамата се оглеждаха нервно, докато Розалинд не си спомни защо е дошла.

— Това ще трябва да почака — каза тя с подновена целенасоченост. — Моля те, повикай Джей и неговата прислужница. Искам свидетели.

— За какво?

— Направи каквото ти казах. О, извикай и онзи приятел, Антрос. И той може да чуе. Колкото повече, толкова по-весело. Може ли парченце хляб? Умирам от глад.

След около половин час пред колибата на Памархон четирима души седяха на земята, а един стоеше прав пред тях. Седналите бяха напрегнати, а правият като че ли размишляваше дали не е прибързал.

— Добре — обърна се Розалинд към останалите. — Ето какъв е проблемът. Памархон иска да се ожени за мен. Струва ми се добра идея предвид факта, че съм заклещена тук, а не искам цял живот да се спотайвам из горите. Аз няма да се омъжа за убиец, а той не може да се ожени нормално, докато е обвинен в убийство. Изглежда, че или той, или Катрин от Уилдън са убили Теналд. Всеки вярва във вината на другия. Правилно ли обобщих ситуацията?

Памархон кимна предпазливо. Останалите не помръднаха.

— Изглежда тук ужасно много държите на клетвите и честната дума. Точно затова поисках тази среща. Памархон. Отговори на няколко въпроса. Обичаш ли ме?

— Знаеш, че е така. Обичам те като…

— Да или не е достатъчно. Ако поискам услуга, ще я изпълниш ли?

— Всичко.

— Ако те помоля да защитиш някого с живота си, ще го направиш ли?

— Ще помогна с радост на всеки твой приятел.

— Ще се грижиш така, както би се грижил за мен?

— Да — отвърна поизгубил търпение той.

— В такъв случай, бих искала да се закълнеш пред всички присъстващи, че ще се грижиш за прислужницата Кейт. Няма да я тормозиш, да я нараниш, нито ще накараш или позволиш друг да я нарани. Ще се отнасяш с нея като с почетен гост и ще я защитаваш с живота си.

— Много добре — каза той озадачен.

— Заклеваш ли се?

— Да, заклевам се в предците си и дори в самата История.

— Тази клетва си я бива, нали така?

Той се усмихна.

— Няма по-сериозна от нея.

— Отлично. Сега ще видим колко е сериозна — тя пое дълбоко дъх. — Изправете се, лейди Катрин. Нужно ли е по-подробно представяне?

Памархон беше едновременно унизен и объркан от онова, което му предстоеше. Джей се ужасяваше от възможните последствия. Катрин се почувства предадена.

Единственото общо помежду им беше гневът, който изпитваха към Розалинд.

— Спрете! — кресна тя. Всички тези обвинения, че е „предател“ бяха пълни глупости. Нямаше да ги търпи. — Спрете — повтори тя. — Памархон. Това е тя. Какво ще направиш. Не забравяй какво ще загубиш.

Той се взираше в лейди Катрин с неподправено отвращение, но най-накрая успя да процеди:

— Защитавам ви с цената на живота си и ви предлагам гостоприемството на дома си.

— Браво! — зарадва се Розалинд. — Не беше чак толкова трудно. Нещата твърде много се усложниха, така че е време да ги опростим. Приемам, че и двамата настоявате, че сте невинни?

— Аз съм — отвърнаха в един глас те.

— Откъде знаете, че не го е убил някой друг?

— Кой например? — попита надменно Катрин.

— Как бих могла да знам? Трябва ви добро разследване и процес. Прегледайте всички доказателства, съберете показания, проучете местопрестъплението. Такива неща.

— Вече имаше процес — заяви тя.

— Нужно е преразглеждане, което да се увери, че е проведен правилно.

— Не.

— Трябва да има начин да се реши. Очевидно и двамата не сте виновни, но не може и двамата да бъдете владетели на Уилдън.

— В момента нито един от нас не е такъв — каза Катрин.

Розалинд бързо се извърна към нея.

— Защо не?

— Ти не разбираш нищо, нали? В момента е периода на Унижението. Слязох от властта за три дни, след които отново да я поема. Но вчера те изтекоха. Сега мястото не е заето от никого, а следващият по ред е Гонтал, в случай че не се върна бързо. Онова, което двамата с Хенари съумяхме да предотвратим, когато този мъж уби чичо си, отново ни застигна.

— Не съм го убил — настоя Памархон, но никой не му обърна внимание.

— Какво сте успели да предотвратите?

— Антеруолд се крепи на крехък баланс между градовете, владенията, учените, търговиите и фермерите. Никой не е достатъчно силен, че да завладее останалите. Но Гонтал е престолонаследник на Уилдън и ръководи съвета на колежите. Ще се възползва от двете заедно и ще превземе цялата страна. Хората отдавна живеят в страх от подобно бедствие. Точно затова трябваше да избягам. Това беше причина да действаме толкова бързо след смъртта на Теналд.

— Ето! — възкликна Роузи. — Основен заподозрян, ако питате мен. Гонтал очевидно има облага от смъртта на съпруга ти и от отстраняването на Памархон.

— Никой никога не е заподозрял Гонтал. Той е учен с най-висока репутация.

— Още една причина. Винаги е този, когото най-малко подозират. Доверете ми се. С колко време разполагаш?

— Вакантността на поста трябва да е била обявена снощи. Предполагам че ще минат няколко дни, преди Гонтал да чуе вестта. При все че ще бърза. Няма време за глупости като процес. Трябва да тръгна веднага.

— Гостоприемството все пак има граници — обади се Памархон. — Не мога просто така да ти позволя да си върнеш властта, дори пред риска Гонтал да я спечели. В момента сме равни. Ако си върнеш позицията, всяко преразглеждане ще се ръководи от теб.

— Все трябва да има някакъв начин да решим проблема честно — каза Розалинд.

— Няма, докато един от нас не си признае, а аз няма да го направя — заяви Памархон.

— Нито пък аз — отвърна Катрин.

— Е — каза Розалинд, — значи ще се цупите един на друг, докато светът избухва в пламъци. Какво?

Джей нервно размахваше ръка като ученик в клас.

— Не сега, Джей — отсече Катрин.

Но на Джей очевидно му беше дошло до гуша да го игнорират.

— Искам да кажа нещо. Всички вие говорите, но без да стигате доникъде. Никой от вас не знае какво да направи.

— А ти знаеш ли?

— Да. Тези караници са губене на време. Розалинд е права за това, но не знае нищо за нас. Тя омаловажава всичко и казва, че е глупаво. Не е. Историята ни дава всичко, което ни трябва, ако я тълкуваме добре.

— Е, как ни помага в този случай? — попита леко обидена Розалинд.

— Изгнаника — отвърна Джей. — Олтарът му е в горите близо до Уилдън.

— Виждала съм го. И?

— Изучавал съм го в стари части на Историята, които малцина познават добре. Има една история за двама мъже, които се карат за кон. Не могат да се споразумеят, затова молят за мъдростта на Изгнаника. Отиват край олтара и докато разговарят с хората, които да разрешат проблема им, един див кон се появява в оградения с камъни кръг. Те го приемат като дар от боговете; и двамата имат по един кон, затова няма за какво да спорят и разправията им е потушена.

— Не виждам с какво ни помага това.

— Създава прецедент. Има го в Историята. Всеки, който не успява да намери удовлетворение по някакъв друг начин, може да го помоли за решение. Не знам дали някога е правено.

— Не и по моето време — каза Катрин. — Но не виждам причина да не опитаме, ако и двете страни са съгласни.

— А после какво? — попита Розалинд. — Ще чакате за вест отгоре?

— Всеки ще разкаже своята версия — отговори Джей. — След това мъдростта на Изгнаника дава решение. Така се казва в Историята.

— Сигурен ли си в това? — попита Розалинд.

— Трябва да се направи под формата на дискусия — намеси се Катрин. — Мъдростта ще се предаде чрез волята на присъстващите.

— Искаш да кажеш, че ще гласуват? Всички?

— Всички присъстващи. Гениална идея. Бедата е, че ще спечеля предимството, от което толкова се страхува Памархон. Там ще бъдат моите хора. Памархон никога няма да се съгласи.

— Разбира се, че не би го направил — обади се Антрос. — Само глупак би се съгласил.

— Значи съм глупак — заяви Памархон. — Ако чакам Гонтал да поеме управлението на Уилдън, всичките ми надежди ще се изпарят завинаги. Той ще ме преследва до смърт или аз него. Винаги съм бил готов да се бия, ако се наложи, но няма да го направя, ако има дори нищожна алтернатива. Освен това — той се усмихна на Катрин, — в момента те не са твои хора. Вероятно мъдростта на Изгнаника вече е призована.

И така, решението беше взето. Час по-късно поеха към Уилдън.