Аркадия

2.

Роузи Уилсън вдиша въздуха с наслада; беше достатъчно възрастна, на петнайсет (и малко отгоре, мислеше си с удоволствие тя), че да разпознае първите признаци на зимата. Не че ѝ беше нужно доказателство за приближаването ѝ. Отдавна се беше върнала в училище, а това все пак беше най-значимият индикатор.

Беше събота и тя беше свободна до понеделник. Разбира се, имаше задачи за вършене и те щяха да отнемат от времето, което би посветила на себе си. Да разходи кучето на съседа. Да иде на пазар. Да обели зеленчуци и да измие съдовете след хранене. Брат ѝ нямаше скучни задължения. Той беше на работа днес, а в неделя щеше да излезе с приятелите си да играе футбол. Това беше нормално. Това правеха момчетата, а тя правеше това, което правят момичетата.

— И аз искам да играя с приятелите си — възрази веднъж тя.

Сбърка с подбора на думите.

— Ти нямаш такива — рязко отвърна брат ѝ. Той беше две години по-голям от нея, вече си имаше приятелка и печелеше добри пари в железарията. — Умните момичета нямат приятели.

Тя подозираше, че твърдението на брат ѝ е истина; точно затова я беше заболяло, а той точно затова го беше казал. Нейна си беше грешката, че си вземаше всичките изпити и ходеше на училище, където я учеха на разни неща. Родителите ѝ бяха готови да откажат, но тя се наложи.

Затова пазаруваше, макар че направи без да бърза разходката с кучето край канала в края на пътя, а после повървяха през парка, като кучето тичаше напред. Кучето беше добро, послушно и мило. Тя го връзваше пред магазините и то търпеливо я чакаше.

Само че сега беше изчезнало. Тя викаше, оглеждаше се и накрая го чу да лае долу при брега на реката.

— Ела тук! Лошо куче! — повика го не твърде строго и тръгна да провери защо то се маеше там. — Върни се тук! Престани! — скара му се, щом го видя да размахва опашка ентусиазирано и да рови с муцуна в купчина стари дрехи.

Тогава огледа по-отблизо. В дрехите имаше някой. На земята лежеше човек.

Роузи се приближи предпазливо; беше чела по вестниците за трупове на убити, на които са се натъкнали разхождащи се хора. Ала щом се приближи, камарата дрехи помръдна и се чу пъшкане. Мъж с бледо и измъчено лице се беше втренчил в нея. Той примигна и разтърка кървясалите си очи. Истинско облекчение, помисли си тя.

— Добре ли сте? — подвикна, не смееше да пристъпи твърде близо и прикриваше своята плахост със силен глас.

Той се претърколи и присви очи, за да фокусира погледа си върху силуета на момиче, облечено в яркочервено палто, стиснало голям пакет в едната ръка и кучешка каишка в другата.

— Тук! — нареди тя на животното. — Лошо куче. Непослушно!

— Храна — изхриптя той.

Устните му мърдаха и се опита да каже още нещо, но не се получаваше.

— Храна? — повтори тя. — Дали това е добра идея? Изглеждате болен. Да повикам ли линейка? Лекар?

— Само храна. Дай.

Тя се поколеба, не беше сигурна какво да прави. После отвори пакета си и надникна вътре.

— Ето — каза тя. — Вземете малко сладкиш. Никой няма да възрази, сигурна съм. Боя се, че не е особено хранителен. Всъщност е по-скоро като дунапрен.

Тя протегна ръка, но той не понечи да го вземе, затова тя внимателно го остави на земята до него и дръпна голямото куче встрани.

— Да не си посмял! Сладкишът е много приятен — добави тя, щом забеляза как го гледа той.

Мъжът се съсредоточи с усилие.

— Благодаря.

— Няма защо. Трябва да вървя. Прощавайте за Фреди. Той само искаше да си поиграе. Сигурен ли сте, че нямате нужда от помощ?

Той не ѝ отговори и тя се извърна, направи няколко крачки, а после се върна. Погледна още веднъж в торбата си и протегна ръка, стиснала монета между два от пръстите си.

— Купете си нещо прилично за хапване, ако сте гладен. Не са много, но…

— Махай се.

Тя задържа погледа си върху него още секунда-две, намръщи се неодобрително и бързо се отдалечи. Толкова се беше забавила, че бързо забрави за мислите, в които бе потънала, докато разхождаше кучето. И все пак изпитваше известна гордост, задето беше дала малко пари на онзи човек. Така беше редно, уверяваше сама себе си. Беше благородна постъпка. Добрина. Така правят милите и дружелюбни хора. Не че получи някаква благодарност за жеста си. Вероятно беше някой пияница, който се беше катурнал там, след като беше пропил седмичната си заплата в петък вечер в първата кръчма. Ами ако наистина беше болен? Дали не трябваше да се върне и да провери?

Помисли отново, но реши да не го прави. Беше сторила всичко по силите си, а той ѝ каза да се маха. Ако наистина искаш да ти помогнат, поне се държиш прилично. Казваш: „Помогнете ми.“ Нещо от този род. И все пак…

Тази мисъл развали усещането ѝ за проявена добродетелност и сега освен закъсняла, беше и ядосана. Магазините затваряха в дванайсет и половина и нямаше да ги отворят до понеделник. Ако изпуснеше месаря, останалата част от деня ѝ щеше да бъде напълно съсипана. Какво щяха да ядат? Познайте кой щеше да бъде виновен? Татко ѝ си имаше навици. Днес беше събота, така че беше ден за свински пържоли. А утре за печено. Понякога Роузи се чудеше дали не могат да ядат свински пържоли в сряда, но това щеше да обърка нещата. Когато порасне и се омъжи и има свои деца и дом, щеше да яде свински пържоли в който ден пожелае. Ако, разбира се, изобщо някой я вземеше.

Тя забърза по пътя, опита се да съсредоточи мислите си върху списъка в джоба си. Бакалията, после месарницата и накрая в магазина за зарзават.

А може и в обратния ред. После ще остави кучето и продуктите, а следобед ще отиде да нахрани котката на професор Литън — трите пенита щяха да ѝ дойдат добре, тъй като склонността ѝ към благотворителност беше изчерпала ресурсите ѝ.

Роузи харесваше професор Литън, макар да знаеше, че не бива да го нарича така.

— Не ме наричай професор, мила — казваше нежно той. — Аз съм просто човек, който се труди в нисшите слоеве на съсловието на учените.

Но той изглеждаше и говореше точно като такъв. Само да можеше преподавателите ѝ в училище да приличат повече на него, беше сигурна, че ученето щеше да ѝ носи много по-голямо удоволствие. Вместо това беше изправена пред перспективата да се поти над тестовете по правопис в неделя сутрин, докато родителите ѝ мърморят зад гърба ѝ: „Нямаме представа защо се тормозиш с това.“ А също и с граматиката. Мразеше граматиката.

— Никога не казвай „мога ли да бъда извинена“ — беше я смъмрила учителката едва онзи ден. Трябваше да търпи агонията да стои на един крак по време на импровизирания урок. — Очевидно можеш, Уилсън. Ясно е само като те погледне човек. Но бихме ли те извинили? Зависи. Искаш разрешение, а не оценка на своите способности.

— Но, госпожице… — беше я прекъснала отчаяно тя.

— Никога не започвай изречение с „но“. Това е съюз, а в тази позиция не съюзява нищо. Подобна грешка е типична за неграмотните.

Щом жената приключи, Роузи беше изтичала толкова бързо в тоалетната, че можеше да спечели медал на Олимпийските игри, докато останалите от класа злорадстваха.

Храненето на котката на професор Литън не беше истинска работа, макар че само тя беше способна да прояви нещо подобно на обич или интерес към това животно, чието злонравие бе смекчавано единствено от мързела му. Правеше го най-вече защото понякога професорът беше там и си говореше с нея. Той знаеше всичко.

— Много добър човек е — беше казала Роузи веднъж на майка си. — Разговаря с мен напълно сериозно, нали разбираш. Но понякога млъква по средата на изречението и ме отпраща да си вървя.

Роузи не се засягаше от странното му поведение, а според майка ѝ всички професори си били такива. Определено никога не се беше държал по начин, който да я притесни. Точно обратното — отнасяше се с нея уважително и внимателно. Тя му разказваше за книгите, които е чела, или за песни, които е слушала, а той никога не ѝ се присмиваше и не изразяваше презрение към юношеските ѝ вкусове. Нито пък приемаше факта, че е момиче за сериозен недостатък.

— Боя се, че не познавам музиката на господин Акър Билк — случваше се да отбележи той. — Голям пропуск от моя страна вероятно. Ще си пусна радиото в събота, за да разширя хоризонтите си. Значи казваш, че свири на кларинет? Изпълнява популярен джаз, доколкото схващам от описанието ти. Определено е най-експресивният инструмент, когато е в правилните ръце. Както и саксофонът, разбира се…

И така, Роузи се прибираше у дома, стиснала в ръце плочи на Ела Фицджералд или на Дюк Елингтън — Литън беше голям техен почитател, — убедена, че така ще добие изискан вкус за музика и ще се обогати с повече познания за джаза и кларинета, отколкото преди посещението си.

Литън ѝ беше разказал някои истории за Антеруолд, за да види реакцията ѝ. Тя беше единственият човек, който знаеше за въображаемия му свят, освен колегите му в кръчмата и старата му приятелка Анджела Миърсън. Велика идея, пълна с интересни персонажи, макар според критичното мнение на Роузи все още да нямаше кой знае какъв сюжет.

— Те сякаш не правят нищо — беше отбелязала тя един ден. — Не се ли карат, не предприемат ли някакви приключения? Не може ли някой да се влюби или нещо подобно? Трябва да има любов, за да е интересна историята.

Литън се прокашля, а след това се намръщи.

— Сега организирам обстановката, нали разбираш, тази, в която ще се случва историята.

— О!

— Когато е готова, хората ще знаят как да се влюбват и за какво да се карат — той направи пауза и се загледа в изражението ѝ. — Боя се, че не си много убедена.

— Звучи прекрасно — успокои го тя, защото той доби унил вид.

— Професоре — продължи предпазливо тя, — духовете истински ли са?

— Колко странно, че заговори за това — изненада се той. — Аз самият се чудех за същото. Великите умове мислят еднакво, а? Защо питаш?

— О… заради една книга. На Агата Кристи — засрами се, че само това можа да измисли, тъй като беше сигурна, че той няма понятие от книги с меки корици и цветни картинки отпред. За нейна изненада очите на Литън светнаха.

— Агата Кристи! Много я харесвам, макар да се боя, че до известна степен мами, като все представя съществените доказателства чак на финала. Кого предпочиташ, Поаро или госпожица Марпъл4?

Роузи се замисли.

— Госпожица Марпъл е по-приятна, но Поаро ходи на по-интересни места. Обичам да чета за непознати места.

— Много разумен отговор — заяви той. — Мечтаеш ли да пътуваш, Роузи?

— О! Да! — отвърна тя. — Още от съвсем малка. Искам да видя всичко. Градове, планини, странни места. Места, които никой не е зървал досега.

— Значи ще станеш изследовател?

— Мама казва, че трябва да стана медицинска сестра.

Литън я погледна със съчувствие.

— Не е моя работа да те насърчавам да пренебрегнеш съвета на майка си — рече. — Това означава, че по мое мнение сериозно трябва да си помислиш и да не я слушаш. Какво казва госпожица Кристи за духовете?

— Има една сцена, в която героят се появява от мъглата като дух.

— Разбирам. Истинският дух е безплътен. „Идея, пробудена у нас“, както се изразява Хътчесън5. Съществува единствено в съзнанието на човека, който го е видял, и той го определя като Красота или Добродетел. Или техните противоположности, разбира се. Това са свръхестествени неща — духове, феи или ангели — или са оптична илюзия като миража, а може да са и резултат от психично разстройство. Струва ми се, че всички възможности се изчерпват с тези три варианта. Искаш ли парче кейк към чая?

Роузи прие информацията, но не и кейка. Майка ѝ беше строга по отношение на яденето между храненията. „Едно дебело момиче никога няма да си намери добър мъж, Роузи“, беше нейното убеждение, насадено от пралеля Джеси, жена, която си падаше по клишетата.

— Феите също не съществуват.

Литън се намръщи.

— Учените твърдят, че не съществуват. Но какво знаят те, а? Често си мисля, че вярата в нещо може да го направи действително. Ако ти вярваш в тях, никога няма да можеш да убедиш някой, който не вярва. Ако не вярваш, никога няма да промениш възгледите на този, който вярва. Ако някога срещнеш фея, вероятно ще е разумно да внимаваш с кого споделяш за това.

— Може и да сте прав — отвърна Роузи.

Въпросът беше възникнал няколко дни по-рано, когато Роузи се беше отбила да нахрани Професор Дженкинс.

Дженкинс беше стар, агресивен и ужасно дебел, а целият му живот беше посветен на стремежа да просне туловището си върху най-удобната мебел в къщата. Малкото будни моменти прекарваше в ядене; неотдавна беше открил, че може да храносмила и спи едновременно. Никоя мишка или птичка не би се изплашила от присъствието му. Игрите не му бяха познати дори като малко коте, макар да беше трудно да си го представиш като млад.

Всъщност оттам произлизаше и името му — чудовището беше кръстено на човек, който беше преподавал химия на Литън в младежките му години, също толкова тлъст, проклет и неприятен. Понякога Литън се чудеше дали старият му тормозител не се беше преродил в домашния му любимец. Имаше нещо в студения злобен поглед, което му напомняше за уроците в мразовитата класна стая.

Какъвто и да беше произходът на безсмъртната му душа, Дженкинс рядко допускаше някой да приближи до него. Но търпеше Литън и изглежда почти харесваше Роузи; единствено на нея позволяваше да го гъделичка по корема.

Обикновено щом пристигнеше, Роузи се качваше горе, където Дженкинс лежеше по гръб, а тлъстичките му лапи стърчаха във въздуха — истинско въплъщение на наслада. Сред многото си други недостатъци той беше и малко глух и не му беше особено драго да слезе долу и да открие, че храната вече го очаква. Затова Роузи не само го хранеше, но ѝ се налагаше и да го събуди, макар да се беше стигнало дотам, че на практика го носеше до кухнята.

Този ден Дженкинс не беше на обичайното си място, затова Роузи беше оставила чантата си в антрето и влизаше от стая в стая, като го викаше по име. Нямаше го никъде и тя беше готова да си тръгне, но в този момент забеляза, че вратата към мазето е открехната. Литън никога не използваше тази част от къщата; тя наистина беше твърде голяма за сам човек, макар той да се беше постарал да запълни всяка стая с книги.

Дори според стандартите на останалата част от къщата — а Литън не беше от най-подредените хора — мазето беше неприятно. Беше покрито с прах и миришеше на влага и мухъл. Освен това беше и тъмно. Докато се промъкваше по тесните стълби, Роузи успяваше да различи само купчини хартия, стари чаши и вехти мебели от помещението, което някога е било кухня за прислужниците. Единствената светлина се процеждаше през мръсното стъкло на врата, която водеше към обраслата задна градина.

— Ехо? — извика тя. — Дженкинс? — обзе я лек страх, докато оглеждаше мизерията наоколо, макар обикновено да не се боеше от нищо. Най-малкото не беше сигурна дали изобщо е редно да бъде тук. — Дженкинс? — извика отново тя, а след това, по-уверена, че мястото е празно, извика малко по-силно. — Дженкинс, дебеланко!

Може би глухият звяр се беше скрил под нещо? Без да спира да подвиква, тя взе да наднича в шкафовете, под масата. Нищо. Тогава зърна ръждясала метална арка като онези, които хората ползват за отглеждане на рози, подпряна сред камара градинарски принадлежности. Беше виждала такава в една провинциална къща, която бяха посетили с класа ѝ по време на екскурзия предишното лято. Все пак беше странна, покрита с консервни кутии, хартия и парчета тънко фолио, с плътна завеса, преметната отгоре, също толкова тежка и тъмна като черния плат за затъмняване при бомбардировки, какъвто все още се пазеше в много къщи. Роузи се съмняваше, че ще помогне особено за защита от атомни бомби, но хората ги пазеха за всеки случай.

Тя приближи към вонящата на плесен завеса и я отметна, за да се увери, че Дженкинс не се е сгушил зад нея. Изпищя уплашено и инстинктивно вдигна ръце към очите си, извърна се от ослепителната светлина, която нахлу в мръсната стаичка.

Постепенно разтвори пръстите си, за да надникне между тях и остави очите си да свикнат с блясъка. Беше невероятно. Перголата — в невзрачна мрачна къща, на невзрачна мрачна улица, в невзрачен мрачен ден — отваряше поглед не към влажната, осеяна с петна стена зад нея, а към открит провинциален пейзаж, окъпан в ярка светлина. Пред очите ѝ се спускаха хълмове, огрени от слънцето. Беше виждала подобни картини преди в книгите, които беше заемала от библиотеката. Приличаха ѝ на средиземноморски. Тъмни дървета, които според нея вероятно бяха маслинови, и склонове, покрити със зеленина. В далечината имаше широка, необичайно синя река, която отразяваше слънцето почти хипнотично.

Не беше снимка — със сигурност нямаше начин да съществува толкова жива снимка, — защото долавяше движение. Слънцето върху водата. Птичките в небето. А в полето имаше хора. Тя стоеше със зяпнала уста. Гледката беше прелестна, неустоима.

Пристъпи напред и докосна желязото; беше студено.

Дори не си помисли да си тръгне; искаше само да се приближи още повече. Странен трепет, някакъв импулс премина през тялото ѝ, щом приближи рамката, сякаш някой я гъделичкаше отвътре.

Когато премина изцяло, я блъсна горещ въздух, контрастът със студената влага в мазето беше шокиращ.

Беше прекрасно; искаше ѝ се да смъкне палтото си — грозното червено палто, което беше получила за рождения си ден — и да почувства топлината по кожата си. Искаше ѝ се да изтича надолу към реката и да измие лицето си в нея. Сигурна беше, че усещането ще е прекрасно.

Спря, почувства нервност за пръв път. Изглежда се намираше на входа на малка пещера или нещо подобно; стените бяха покрити с растителност и тънки дръвчета с разпрострени клони, които някак бяха успели да изникнат от процепите. Изведнъж тя осъзна, че там има някой.

Беше момче, изглеждаше по-малко от нея и беше облечено с груба туника, а краката му бяха кафяви и боси. Косата му беше руса и рошава, а изражението му — приятно и открито. Или вероятно щеше да бъде, ако не изглеждаше така ужасено. Тя се огледа, за да види кое го плаши толкова и в този момент осъзна, че може да е самата тя.

Не можеше да продума; не знаеше какво да каже. Надяваше се той да не я нападне, да не вземе да хвърля по нея камъни или нещо подобно.

Той направи няколко крачки, поколеба се и спря. Поклони ѝ се. Тя внимателно отговори с кимване, за да покаже, че е приятелски настроена.

Той заговори, но тя не успя да го разбере. Топлината на летния ден ги обгръщаше, птичките пееха съвсем естествено в далечината, силният пек ги притискаше. Никой от тях не обръщаше внимание.

— Как бих могъл да ви служа? — попита бавно момчето, този път със силен акцент, но на разбираем английски.

Роузи се усмихна облекчено, но така се изненада, че отстъпи крачка назад и се препъна в камък. Опита да запази равновесие и се наложи да направи още една стъпка, а това я изхвърли от светлината. Внезапно се озова обратно в миризливото старо мазе; горещината, звуците, единственото, което все още виждаше, беше момчето и то изглеждаше уплашено и объркано. Беше паднало на колене и докосваше земята с чело.

Магията беше развалена; чудото беше отминало, а Роузи искаше единствено да избяга. Дръпна завесата на мястото ѝ и изтича нагоре по стълбите в сивата английска сутрин. Дженкинс щеше да остане без храна днес и толкоз.