Аркадия

42.

Когато Чън премина през желязната конструкция в мазето в света от другата страна, не може да се каже, че времето спря; беше наясно, че е преминал, просто не знаеше какво означава. Вече не знаеше каквото и да било относно себе си или обкръжението си; беше гладен, но нямаше идея как да се нахрани; беше жаден, но му отне дни, докато му хрумне, че трябва да пие. Пълзеше в делириум без лични характеристики, спомени или усещане за собственото си същество. Препъваше се, падаше, често се озоваваше в някоя локва или гъсталак, затова кожата му беше издраскана и разкървавена, а дрехите му — раздрани и мръсни.

Чу гласове да мърморят, но не разбираше какво казват. Усети как го вдигат и го стоварват в каруца. Взираше се нагоре в синьото небе, докато каруцата се клатушкаше, без да знае къде отива, нито защо. Редно беше да се страхува, но не можеше да почувства дори и това.

Отведоха го някъде, поставиха го да легне. Някой махна дрехите му и го изкъпа. Нахраниха го с някакъв бульон; погрижиха се за него. Той спа дни наред. Докато спеше, спомените му отново се върнаха, но само частично. Сега имаше само объркани безсмислени фрагменти.

След много време Чън осъзна колко тежко е увреждането. Ефектът, даде си сметка той, се беше натрупал, объркване след объркването. Единственото, което можеше да направи — а и то му струваше огромни усилия, — беше да изключи висшите функции на мозъка си, онези, захранвани от различни импланти, и да действа повече според природните дадености — отгатване, памет и интуиция. Беше отчайващо трудно.

Това беше Антеруолд, беше създаден от Анджела и щом започна да се осъзнава и да го наблюдава, трябваше да признае, че постижението ѝ беше наистина впечатляващо. Не за пръв път беше поразен от способностите ѝ. Всяко листо, клонче и насекомо бяха съвършени. Климатът и растителността си съответстваха, растителността на дивия живот, дивият живот на обществото, което беше възникнало в него. Не му харесваше това примитивно и мръсно място с първобитните удоволствия, липсата на движение и безразличието към всичко, но не можеше да отрече, че функционираше.

Нямаше друг избор, освен да остане с хората, които го бяха открили. Дадоха му име — Жаки; нарекоха го така, защото очевидно им напомняше на героя от някаква история. Те, не той, решиха, че е отшелник. От него се очакваше да говори безсмислици, а те бяха готови да интерпретират обърканото му бърборене като мъдрост. Хората започнаха да му задават въпроси и да кимат разбиращо на безсмислените му отговори. От време на време виждаше някоя очевидна глупост и не можеше да се въздържи. Набързо установяваше връзка със спомените си, за да постави диагноза за някое заболяване и да провери как се лекува. Плащаше си за това със силни главоболия, но и тази негова слабост се възприемаше едва ли не като нещо свято. Други го питаха за съвет: трябва ли да се оженят? Ще бъдат ли здрави децата им? Той винаги им отвръщаше с въпрос: какво искаш ти? Това му спечели репутация на мъдрец, каквато не заслужаваше, и мило отношение, към каквото не се стремеше. Искаше да го оставят на мира, затова се премести в изоставена овчарска колиба извън селото, където да живее необезпокояван. И все пак те продължиха да идват и да му задават въпроси, а в отплата го хранеха и се грижеха за него. Той осъзна бавно какъв късметлия е. Беше му позволено да се държи странно; очакваха го от него. Нямаше да умре от глад, нито да попадне в затвора.

Но трябваше да избяга; минаха седмици, преди да успее да възстанови последния си разговор с Анджела и да осъзнае, че шансът му за завръщане отдавна е отминал. Тя му беше дала шест дни. Беше ги пропуснал. Не знаеше къде беше пристигнал, така че не можеше дори да се върне там с надежда, че светлината ще се появи.

Единственият му шанс беше аварийно завръщане. Петият ден от петата година в Уилдън. Какво означаваше това, за бога? Местните бяха чували за Уилдън, но не и какво означават инструкциите ѝ. Щом този момент отминеше, Анджела щеше да се опита да изключи цялата система. На теория не можеше да се получи, ако онова момиче все още е там, но я познаваше достатъчно добре, за да не я подценява. Може би щеше да открие начин. Той не искаше да бъде тук, ако това се случи.

Чън се натъкна на учения Итъран, след като беше прекарал три месеца там. Беше си тръгнал от селото Хук, което го беше осиновило като техен талисман и беше тръгнал да се скита, за да се опита да разбере какво представлява Антеруолд. Беше срещнал Итъран, когато спря в една крайпътна странноприемница и помоли да го приютят през нощта. Ученият видя как собственикът поклати глава в отрицание.

— Няма стая — беше казал той. — Съжалявам.

— Може ли да помоля да размислите? — беше се намесил ученият. — Изглежда има нужда от почивка.

Любезността го стопли и той отговори на последвалите въпроси. Откъде си? Защо си отшелник? Не приличаше на никого от тия, които Чън беше срещал до този момент на това статично и непроменящо се място. У него проблясваше независимост, която знаеше, че трябва да проучи. Скоро той беше този, който задаваше въпросите, настояваше, за да провери дали защитата на Анджела ще устои. Можеше ли Итъран да започне да се променя, да мисли, да му хрумват нови идеи?

Потърси отговори и откри, че човекът е тревожно отзивчив. Беше слаб като върлина, имаше дълги ръце и пръсти и методично потъркваше брадичката си, докато слушаше. Но в очите му проблясваше интерес; смееше се радостно, щом не можеше да отговори на нещо. Изглежда познанството му беше приятно.

Итъран дори го потърси, щом той се върна в Хук. Чън умишлено опита да го провокира, за да провери колко далеч ще стигне. Но дори и когато срещаше безразличието му, дори когато Чън успяваше да го прави на глупак, Итъран му отвръщаше със свои въпроси и даваше несигурни и объркани отговори.

Беше изключително странно преживяване; Итъран беше образован и интелигентен, но имаше много неща, които просто не можеше да разбере, както далтонист не би разбрал обясненията за синьото на небето. Какво се беше случило, че да бъдат изпратени всички хора в изгнание, което за хората в Антеруолд беше началото на времето? Първата реакция беше озадачение, а след това осъзнаване, че този въпрос никога не им беше хрумвал.

Итъран беше погълнат от идеята, че съществува и друга полезна информация освен Великата история на Осенфуд. Че камъните и керемидите на сградите могат да разкажат нещо, което тя не може. Изражението на лицето му щеше да бъде комично, ако Чън не долавяше усилието, което му струваше, и не се досещаше за опасността, ако се опиташе да отхвърли оковите на неподвижността.

Засега той остави нещата така, но през следващите няколко седмици и месеци Чън поговори още с него, а после му писа писма, ласкаеше го и го окуражаваше, огорчен и подразнен от обратите, умишлено се опитваше да го докара до повратната точка.

С течение на времето Итъран започна да излага свои собствени идеи.

— Възможно ли е — предположи той, — да се направи сбор на управленията на различните господари и да се използват за датиране на събития? Третата година или двайсетата година от нечие управление?

Щом идеята се роди у него, започна да се разраства. Ами да, биха могли да се използват и архивите за раждания, сключване на брак и други събития. Само като си помислеше човек какво може да научи по този начин… Това беше последното му посещение. Два дни по-късно Итъран замина, а главата му преливаше от нови идеи. Но усилието му дойде твърде много. Тъкмо когато започна да разбира, внезапно умря, съвсем сам, и всичките му идеи бяха изгубени.

Защитата на Анджела беше удържала. Чън научи това от друг учен. Този човек, Хенари, беше доведен от хората на Хук да го види и да провери дали е опасен. Интересна среща; ученият беше изпълнил дълга си, беше задал въпроси, но очевидно не беше заинтригуван. Не искаше да причинява на отшелника никакви трудности, а Чън нямаше желание да експериментира и с него; Итъран му беше предоставил всичката информация, която му беше нужна. Ето защо той го държеше на една ръка разстояние, най-малкото защото не проявяваше голямото любопитство на Итъран. Хенари беше по-мрачен, не толкова лесен за разгадаване персонаж като цяло.

Срещата им премина без особена значимост, докато Хенари не му каза за смъртта на Итъран. Чън почувства тъга и облекчение едновременно. Почти се беше привързал към слабия, ненаситен за знания човек, възхищаваше се на невероятните усилия, които полагаше, за да направи пробив в свят с нови разбирания. Но това не можеше да бъде постигнато. Сърцето на Итъран беше отказало, вместо да му позволи да направи следващата крачка. Това беше хубаво, но Чън почувства как го пронизва вина, сякаш Итъран беше истинска личност.

Чак накрая Хенари му даде повод за размисъл. Бил на път за Уилдън, каза му той. Седмото Празненство на Теналд…

След няколко дни Чън замина, за да направи разследване. Извади късмет; само след ден минаваща каруца го качи за по-голямата част от пътя, в замяна на пътуването предложи компания. Човекът се казваше Калан и се връщаше към дома.

— Разкажи ми за Уилдън.

Уилдън, увери го Калан, бил най-доброто място, най-красивото и плодородно в света. Дърветата били най-зелени, горите най-здрави, птиците най-тлъсти от всякъде другаде. Чак когато се заговори за господаря на владението, лицето му помръкна.

— Е — каза той, — Теналд е горд човек. Предполагам, че има с какво да се гордее.

— Вероятно ще умре от старост?

— Не и той. Млад и здрав е, има телосложение на бик.

— Дарен ли е с деца?

— Дано го споходи подобна благословия, но е женен вече от година, а още няма знак. Прекрасна жена и по-умна от него според мен.

Чън размишлява върху това, докато спа на пода в колибата на войника същата вечер. Какво да прави? Възможността да се върне щеше да настъпи на петия ден от петата година на управлението на владетеля на Уилдън, така беше казала Анджела, а настоящият владетел беше такъв вече седем години и щеше да остане такъв чак до смъртта си. Значи щеше да му се наложи да чака дотогава, а после и още пет години? Ами ако Теналд живее още двайсет години?

Обмисли въпроса допълнително, щом зърна Теналд от разстояние и осъзна колко силен и здрав е. Седна и претегли възможностите си — беше отвратен от едната и отчаян от другата.