Аркадия

11.

— Какви са онези неща долу, професоре? — попита Роузи, която след няколкодневно отсъствие, без обяснима причина, се беше отбила за чай и да си поприказват.

— А? О, всичко това принадлежи на госпожа Миърсън — отговори той. — Защо питаш?

— Просто се чудех. Слизах долу да търся Дженкинс. Коя е тя? Ваша приятелка?

— Анджела? Много стара приятелка, да. Живее предимно във Франция и е складирала тук тези неща, докато си ги прибере там, при все че не ми се вярва да го направи. Наследих ги от Толкин. След като се пенсионира, му трябваше пространство за библиотеката му.

— Кой е той?

— Друг приятел. Тя ги държеше в неговия гараж и не знаеше какво да ги прави, след като той се премести, затова ѝ предложих да ги сложи в мазето. И без това никога не го използвам.

Литън изгледа Роузи с любопитство, но не продължи.

— Е, а какво ще правим с Професор Дженкинс? Признавам, че съм доста разтревожен за него.

Мистериозната афера с изчезналата котка си беше тревожна. Подобно поведение беше повече от необичайно. Не беше ясно дори как е излязъл от къщата.

— Загадката на заключената стая — изрече Литън. — Някой е проникнал, откраднал е котката, внимателно е заключил вратата, щом си е тръгнал, но в такъв случай защо няма писмо за откуп? Или пък котката се е научила да лети и сама е хвръкнала през комина. Или — в този момент се взирам настойчиво в теб и изтръгвам признание — ти си била, Розалинд Уилсън, ти си откраднала котката и си измислила правдоподобна история, с която да ме разсееш. Средства, възможност.

— Но не и мотив — отвърна момичето. — Сериозно говоря, професоре? Кой изобщо би пожелал котката ви?

— Самата истина. Никой, който притежава здрав разум, не би пожелал господин Дженкинс. Ето какво излиза, когато говорим със сюжети от книги. Животът, уви, все предлага нови и различни неща и доста по-сложни. Вероятно търсим някой побъркан. Или пък глупавото животно просто е решило да се разходи, изгубило се е и сега стои безпомощно под някоя мебел и не може да се измъкне, тъй като е твърде дебело или го мързи да измяука — като Мечо Пух в заешката дупка. Несъмнено ще почака да заспя и ще започне да вие, докато го спася. Котките са нощни животни.

— Моля?

— Шекспир, мила моя. „Похищението на Лукреция“11.

Роузи се изчерви.

— Чудесна поема, макар и не най-добрата. Основана е на римска легенда. Знаеш ли историята? Често се използва като назидателен разказ за последствията, когато хора с власт биват главозамаяни от положението си…

Това даде на Литън възможност да се отклони от темата — докато направи на момичето чай, заговори за Овидий, а после превключи на Шекспир и Хогарт и накрая спомена опера, която гледал наскоро и никак не харесал.

— Ние сме своето минало, мила моя, и ако искаш да узнаеш бъдещето, трябва първо да разбереш онова, което вече се е случило. Миналото е навсякъде у нас. Дори в дребните неща като имената. Вземи своето за пример.

— Какво за него?

Роузи не харесваше името си. Беше от имената, каквито носят бабите. Тя предпочиташе нещо по-модерно. Като Сандра.

— Ти си кръстена — дали случайно или нарочно, не мога да кажа — на най-съвършената героиня в английската литература.

— Наистина ли?

— Така е. Розалинд от „Както ви харесва“ е най-доброто, сътворено от Шекспир. Тя е дръзка, духовита, интелигентна, мила, красива и никак не е безинтересна. В повечето случаи жените са или глупави, или нетърпими. Розалинд е великолепна във всяко отношение до такава степен, че, убеден съм, трябва да е била жена, която е познавал и на която изключително много се е възхищавал. Затова, скъпа моя, ти някога си била възлюбена на Шекспир. Малко млади момичета могат да се похвалят с нещо подобно.

— Склонна съм да се съглася — отговори тя, видимо силно впечатлена.

Когато получи съобщение няколко дни по-късно, в което се казваше, че на Литън неочаквано му се е наложило да замине и я моли да наглежда Дженкинс в негово отсъствие, тя се зарадва. Беше разтревожена за котката, но и развълнувана, защото това означаваше, че спокойно ще може да се разходи из мазето му. Сериозно се беше уплашила в къщата на Литън. Не ѝ харесваше да бъде уплашена; това се случваше доста рядко и сега тя беше обзета от изгарящо любопитство. Беше лежала будна през нощта и си мислеше. Взираше се в тавана, а пред очите ѝ танцуваха спомените от мазето — усойно, мрачно, мизерно, миризливо и прашно. А после — птиците, лекият ветрец, красотата…

Колкото повече мислеше, толкова повече се съмняваше в здравия си разум. Психическо разстройство, така го беше нарекъл професорът. Но как би могло да се случи все пак? Тя беше разумно момиче и се беше опитала да открие разумно обяснение, макар да бе затруднена от нежеланието си да сподели с някого какво е видяла.

Единственото логично нещо, което ѝ идваше на ум, беше, че Литън имаше в мазето си — или тази госпожа Миърсън имаше — нов и изключително умен киноапарат или някакъв нов модел телевизор. Въпреки това беше сигурна, че нито едно от двете не беше овладяло изкуството да те накара да почувстваш вятъра или да вдъхнеш уханието на боровите иглички в горещината, да не говорим за момче, което предлага услугите си.

Не. Това беше или илюзия, или реалност. Първото вероятно означаваше, че се е побъркала, а това би разстроило родителите ѝ, затова тя се почувства длъжна да открие истината. Както самият Поаро обичаше да казва: бяха необходими повече доказателства, за да бъде разрешена мистерията.

Първата възможност се появи два дни след пристигането на бележката от Литън. Тя каза на майка си, че планира да остане на допълнителна репетиция на хора, което звучеше напълно достоверно. Роузи пееше добре, а тази година щяха да изпълняват „Свещеникът Задок“12 (във вариант, който учителите смятаха за модернистичен) и няколко закачливи композиции от „Кралят и аз“13 за финал. Роузи, чийто развиващ се вкус се отдалечаваше все повече от бродуейските мюзикъли, но все още ценеше добрата мелодия, с радост пееше всичко. Обикновено репетициите се провеждаха в четвъртък, но извънредни не бяха предвидени. Това ѝ осигури два допълнителни свободни часа, в които да разреши проблема с мазето веднъж завинаги.

Времето, което беше посветила на четене на детективски романи, се отплащаше. Не беше нужно да влиза с взлом, тъй като вече разполагаше с ключ, но трябваше да се увери, че мазето е празно и да организира предупредителна система, в случай че мистериозната госпожа Миърсън се появи. В кухнята на професор Литън тя опъна канап с празни консервни кутии пред вратата на височината на глезена, невидим в тъмното. Никой не можеше да влезе, без да се спъне и да вдигне шум. Роузи щеше да разполага с две минути предизвестие, ако някой се появеше в къщата.

Щом приключи с приготовленията, тя отвори вратата към зимника и тръгна на пръсти по стълбите. Увери се, че мястото с празно и се насочи към ръждясалата метална конструкция в ъгъла. Категорично си беше там; това не си беше въобразила. Не знаеше какво искаше да се случи при това положение. Може би щеше да е по-безопасно, ако всичко се беше оказало илюзия. Поне щеше да има обяснение. Всичко щеше да се изчерпа с две стари лопати и метална кофа. Щеше да се посмее, да се почувства глупава, а след това да се прибере у дома доволна, че не го е споменала пред никого.

Но на нея всъщност не ѝ се искаше да греши. Не искаше да губи време в чудене дали наистина вижда реалност всеки път, щом забележи нещо необичайно или неочаквано.

Пристъпи към завесата, затвори очи за разочарованието и я отметна.

Внезапно през затворените ѝ клепачи проникна светлина и това беше достатъчно да се увери, че не е изгубила разсъдъка си. Предишния път беше видяла величествена гледка към долина, окъпана в слънчева светлина, а сега пейзажът беше горски; предимно дървета на групички и клони, нямаше нито река, нито долина. Все пак изглеждаше слънчево; виждаше малки бели облачета на иначе безукорно синьото небе. Имаше съвсем лек полъх, съдейки по начина, по който се мърдаха клоните и листата.

Тя пое дълбоко дъх и пристъпи напред.

Приличаше ѝ на пролетен следобед, но много по-топъл и сух, отколкото беше свикнала. Листата по дърветата бяха малки и още не се бяха разгърнали добре. На стотина метра разстояние имаше туфа диви зюмбюли и тя знаеше, че това е символ на пролетта, макар да не разбираше много от растения.

А сега какво? Беше установила, че е реално. Сега, ако беше разумна, щеше веднага да се върне през желязното нещо — което от тази страна изглеждаше като бледо светло петно, сякаш го гледаше през изпотено стъкло. През него се виждаше доста добре, но образът беше някак размазан. Щеше да постъпи точно както предния път, щеше да огледа, а после да се върне за по-сигурно. Тя беше предпазливо и разумно момиче, каза сама на себе си.

Миризмата на усойната кухня, хладната есен навън и перспективата за овчарски пай за вечеря, последван от домашно по английски и поредица от неправилни френски глаголи, не я примамваха особено. Кой би предпочел да учи наизуст монолог от „Юлий Цезар“14, след като можеше да разгледа слънчева гора? Кой не би искал да узнае кое е това място и какво е? Не изглеждаше опасно, никак дори.

„Ето какво ще направя — каза на себе си тя. — Просто ще огледам наоколо.“

И тъй като беше практично момиче, свали палтото си и го метна върху един храст, за да може да намери обратния път по-лесно. Бръкна в джоба си и извади шепа бонбони. Като Тезей в лабиринта15, помисли си. Пускаше бонбони, за да маркира пътя си. Не беше особено надеждно или предпазливо.

„И така — продължи тя разговора със себе си. — Къде се намирам? Очевидно в гора. Но не е обикновена гора. На първо място е топло. Освен това се намира в мазето на професор Литън. Може би е вълшебно?“

Това беше сложен въпрос. Ако трябваше да отговори на него преди година или две, Роузи със сигурност щеше да каже да; щеше да бъде първото обяснение, което ѝ хрумне. Ако я попитаха догодина, презрително би отказала дори да обмисли подобна глупава идея. Но тя се намираше на тази благословена граница между категорични твърдения, затова остави въпроса без отговор.

От дясната ѝ страна имаше пролука, която макар да не беше точно пътека, поне ѝ даваше възможност да се промуши край храстите без да одере краката си на къпините. Тя вървеше и поглеждаше назад, докато не стигна редица дървета, от които едва виждаше палтото си. Седеше си там, закачено на клоните и изглеждаше малко странно в заобикалящата го обстановка. Беше чела за горите като малка. И Червената шапчица имаше червена наметка и ето какво едва не я сполетя. Роузи вървеше възможно най-тихо, проклинайки нежеланието си да се присъедини към момичетата скаути. Беше сигурна, че откриването на следи и приближаването до определени неща незабелязано е част от обучението им. Но тази униформа! И всички онези противни песни! Никога.

Пътеката правеше остър завой наляво, а след това се откриваше друга поляна, много по-голяма от първата.

Роузи се закова предпазливо на място и притихна разтревожена.

В средата на поляната се издигаше ниска каменна стена, която ограждаше обширен овален участък, покрит с трева. В другия край имаше каменна конструкция, приличаше на един от по-големите паметници в гробището, където ходеше веднъж годишно, когато майка ѝ оставяше цветя на гроба на дядо ѝ. Но не това беше причината за предпазливостта на Роузи. Тя спря с разтуптяно сърце, тъй като млад мъж се беше навел към въпросното нещо и проследяваше с пръст буквите, изписани отстрани. С един крак беше стъпил върху голям камък, а в другата си ръка държеше дълъг прът. Облеклото му беше най-странното у него; носеше светлосиньо наметало, което изглеждаше доста старо и протрито, а отдолу се виждаха къси панталони, туника и сандали, каквито Роузи никога не беше виждала до този момент, с равна подметка и ремъци, преметнати върху стъпалото и после кръстосани и вързани на глезените, за да ги закрепят.

Не изглеждаше опасен, но беше толкова странен все пак… Роузи се премести съвсем леко, за да вижда по-добре и ето че глупостта да откаже да се присъедини към момичетата скаути се доказа за пореден път. Беше стъпила върху клонка, която се прекърши на две със силно пукане.

Младият мъж се обърна по посока на звука и я забеляза.