Аркадия

16.

Ден след изчезването на Анджела различните групи за намаляване на щетите представиха откритията си пред Ханслип. Беше постигнат известен прогрес в заличаването на всички предположения, че унищожителният електрически срив е причинен от тях. Никакъв, от друга страна, не беше постигнат с анализите на машината на Анджела и установяването дали е използвана.

— Защо не, по дяволите? — процеди Ханслип.

Напрежението от последния ден започваше да взема връх. Беше такава рядкост за него да показва каквито и да е емоции, че случайната жертва на раздразнението му млъкна.

— Това беше моментът на срива — обади се колебливо друг.

Електричеството беше протекло през системите им, беше изгорило защитите и не само, че беше изтрило всички данни, но беше заличило и всички следи, които показваха дали машината е използвана. Преди да е повредило самата машина, беше насочено към външния свят, където беше предизвикало опустошение.

— Има и още нещо — каза вторият мъж. — Прекарах половин ден в проверяване на записите в компютърния отдел. Изглежда всички данни са копирани предния ден по обед. Затова предполагам, че копието все пак съществува някъде.

— Защо би направила нещо подобно? Информацията беше вече в главата ѝ.

Не последва отговор. Ханслип се отвърна отвратен от тях.

— Значи знаем с какво си имаме работа. Това е тероризъм от най-висок мащаб. Може би някой е способен да каже нещо, което да е от помощ? Господин Мур? Вие открихте ли я?

— Ограничен съм от факта, че вие не искате никой да знае, че я търсим — отговори Джак. — Ако не промените заповедите си, не мога да вдигна обща тревога, нито мога да проверявам регистрите, за да разбера дали се е настанила някъде, или е купила нещо. Не мога да проуча материалите от наблюдението. Ако можех да го направя…

— Не. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

— Тогава ще трябва да действам по заобиколния начин. Възнамерявам да замина на юг, за да мога да се свържа със стари приятели от охраната и да отправя неофициално запитване. Планирам да тръгна възможно най-скоро.

Ханслип кимна. Поне някой мислеше инициативно.

— Нещо друго?

— Да — отвърна Джак и подаде лист хартия, който помощник на Анджела беше пъхнал в ръката му на път към срещата. — Бях помолен от господин Чън да ви предам това. Той не беше в състояние да си уговори среща, тъй като е недостатъчно квалифициран да разговаря директно с вас.

Ханслип го изгледа с любопитство и го разгъна.

На него пишеше „1960“.

Ханслип извика Чън в мига, в който срещата свърши; той трябваше да изчака отвън, докато всички си тръгнат и остане единствено Джак Мур. Директорът размаха листа хартия пред него:

— Е? Какво означава това?

— Има следа в историческите данни за 1960 година, които съответстват на Анджела Миърсън. Затова реших, че е важно да ви кажа.

Говореше с тона на човек, който може би допускаше огромна грешка. В действителност, беше стреснат от факта, че се намира в същата стая с човек, когото беше виждал единствено от разстояние.

— Някой поиска ли от теб да направиш проучването?

Чън леко се изчерви.

— Господин Мур ме помоли да проверя дали ще мога да открия нещо. Анализът на данни е моята специалност, разбирате ли, а техниките се прилагат към исторически досиета също толкова лесно, както към всичко друго. Затова си помислих…

— Разбирам. Как стигнахте до това заключение?

— Може би заключение е твърде силна дума — отвърна той. — Просто експериментирах. Познавам теориите — нейните теории, ако разбирате какво имам предвид, — и просто исках да проверя дали наистина е отишла в паралелна вселена. Ако се беше появила някъде, бих могъл да я открия, но очевидно не беше.

— И?

— И така, започнах с предположението, че не е променила името си; трябваше да започна от някъде. Затова направих проучване на всички данни за хора с това име в периода след 1700 година.

— Защо точно него.

— Тогава данните стават достатъчно достоверни. Бяха идентифицирани 1639 индивида. След 2034 година, когато глобалната биологична идентификация е станала задължителна, беше доста лесно да се установи, че никои от данните не са нейни. Елиминирах и всички, които са починали, преди да навършат двайсет и пет, както и жените, които имат деца, тъй като тази възможност ѝ беше отнета преди осемнайсет години, и накрая премахнах онези, починали от заразни болести, които не би могла да прихване. Останаха двайсет и един души.

— Един от тях се открои. През 1960 година има бележка към статия, в която гласи само: „Както обикновено благодарим на Анджела Миърсън за помощта с преводите.“ Това е всичко, но езиците, които се споменаваха, бяха сърбохърватски, финландски и синхалски, което е много необичайна комбинация. Анджела е взела пълен набор от езици със себе си, включително тези три.

— Забележителното по мое мнение е, че няма други следи за този индивид. Няма акт за раждане или смърт. Няма родители, нито братя или сестри. Никога не се е разболявала. Никога не е ходила на училище, не е плащала данъци. Може да е сменила името си, за да не бъде проследена, но няма данни да се е женила — по онова време жените са приемали името на съпруга си.

— Защо?

— Нямам представа. Въпросът е там, че би трябвало да има голям брой следи. И така, изглежда, че някои лични документи за хората, които я споменават, все още съществуват, така че предлагам да проучим тях. Нямах достатъчно време да се уверя напълно.

— И аз нямам време — прекъсна го Ханслип. — Това са безсмислици. Занимаваш се с тези глупости за пътуване във времето, от които беше обсебена. Знаеш много добре, че Анджела не бива да бъде слушана, щом изпадне в някое от нейните състояния. Тя ли ти поръча да ме заблудиш, да ме разколебаеш? Това ли се случва тук?

— Разбира се, че не.

Ханслип го изгледа кръвнишки, а после се успокои.

— Ще обмисля думите ти — заяви той по-спокойно. — Ела в офиса ми след час.

Мур чакаше в коридора, когато още по-изплашеният Чън се появи, както му беше наредено. Не беше доволен. За него беше очевидно, че усилията за прикриването на краха след изчезването на Анджела стават изключително незаконни и рисковани. Не обичаше да бъде въвличан в чужди катастрофи.

— Второразреден служител в охраната и младши изследовател с петно в досието — отбеляза Чън. — Положението трябва да е наистина лошо.

— Ако нещо се обърка, ще му е много удобно да обвини хора като нас. Как ти звучи световна популярност като терорист, лидер на престъпна група?

— Става ми по-добре.

— Изумително е как еретичността на индивидуализма излиза наяве пред перспективата за затвора.

— Не се притеснявайте, господа — проехтя зад тях гласът на Ханслип и той приближи към тях по коридора. — И двамата сте твърде полезни, за да бъдете захвърлени с лека ръка. Може в крайна сметка да изпълните тази роля, но все още не.

Поведе ги към кабинета си и ги покани да седнат.

— Благодаря и на двама ви за усилията. Боя се, че не ви познавам много добре, господин Чън — продължи той, сякаш изследователят имаше някаква вина за това. — Тук сте от около година, така ли е?

— Да. Аз бях…

— Просто отговаряйте на въпросите. По времето ви като ренегат, за дълго време сте били лишен от електронна подкрепа?

— Да. Беше много странно в началото.

— Не сте изпитали неприятни последствия? Не сте страдали от загуба на разсъдъка или делириум? Никаква умствена нестабилност?

— Определено бях дезориентиран. Усещането е много странно, да не чуваш нищо в главата си, да спиш, без в съня ти постоянно да се появяват съобщения. След като свикнеш, може да бъде доста приятно.

— Ами вие, господин Мур?

— Веднъж. Получих нараняване. Усещането не ми се понрави.

— Разбирам. И така, господин Чън. Вие базирате заключението си на един-единствен ред от текст, така ли е?

Алекс кимна.

— В статия писана от човек на име Хенри Литън, живял в Оксфорд. Роден е през 1910 година, починал през 1979 година. Вече разполагам с копие от документа, ако желаете да го видите. Тук се казва, че е публикуван през 1960 година.

— И няма други доказателства?

— Не бива да забравяте, че голяма част от документите от онзи период са изгубени. Открих този по невероятно добро стечение на обстоятелствата.

— Изглежда е така — отговори сухо Ханслип. — Какво пише в статията?

— Още не съм я чел. Казва се „Розалинд като универсален идеал: «Както ви харесва» по широкия свят“.

Ханслип го изгледа безизразно.

— И аз нямам представа — каза Чън. — При всички положения Шекспир е бил много популярен.

Ханслип бързо го прекъсна.

— Тогава трябва да проучим следата ви, не е ли така? Нямаме кой знае какви други варианти.

— Разбира се. Мислех си, че ако отидем в Хранилището…

— Господин Мур може да направи това. И все пак, само визуално потвърждение може да реши проблема окончателно.

Последва дълго мълчание, тъй като и двамата мъже се опитваха да разберат какво всъщност казва той.

— Солидни доказателства — обясни Ханслип. — Някой трябва да иде и да провери.

— Какво? Кой?

— Вие, разбира се. Кой друг?

— Аз? — възкликна Чън малко по-силно, а в тона му се долавяше паника. — Как?

— По същия метод, който вярвате, че е използвала тя. Чрез машината. Или бихте искали да се отметнете от откритията си?

— Ами, не. Имам предвид, че връзката съществува.

— Добре. Харесвам мъже, които стоят зад позицията си, без значение от последствията.

— Изказването на предположения е едно…

— Освен това не ви питам. Сметнах, че имам властта да ви наредя да направите това, което приемам за редно. Работили сте с нея, така че вероятно ще ви се довери. Ако все пак тази следа води до нея, значи точно вие сте човекът, който да я открие и да се свърже с нея.

Чън не показа почти никаква реакция; Джак го изучаваше внимателно, а Ханслип продължи да говори. Не беше уплашен, макар да имаше повод. Изглеждаше по-скоро притеснен от нуждата да говори с Ханслип, отколкото от перспективата да бъде използван по този начин. Той не каза нищо, затова Ханслип реши, че проблемът е разрешен и премина към следващия въпрос.

— Името ви е в графика за поставяне на импланти след час. Ще се постараем да бъдете добре подсигурен. Не се тревожете за това.

След срещата Джак продължи разследването на изчезването на Анджела и прекара следобеда в малкия си офис в преглеждане на файлове и записи. Беше скучна и неплодотворна работа; вечерта си взе почивка и отиде отново да се види с Алекс Чън. Откри го в манипулационната за импланти, седеше край една маса и изглеждаше развълнуван.

— Добре ли си? — попита го.

Чън се усмихваше заради упойката, която използваха при пробиването на малка дупчица в черепа му.

— Assez bien, mais j’ai pas dormi16 — заговори той, а после спря.

— Моля? — отвърна Джак, а на лицето на мъжа се изписа тревога. Той отвори уста, а после пак я затвори.

— Нови допълнения — прошепна техник, застанал зад него. — Още не са добре абсорбирани.

— О, разбирам. Усещаш ли бръмчене в главата? Спомням си го от ъпдейтването на правния кодекс.

— Ja, es ist sehr argerlich.17

— Това вероятно са инструктажите — продължи техникът. — Заредихме всичко, с което разполагаме. Малко прибързана работа. Може да те боли глава от време на време, докато всичко си дойде на място — каза той силно в ухото на Чън. — Приложихме пълен пакет европейски езици, но ще трябва да се научиш да ги контролираш. Опитай се да говориш на английски. Иначе ще превключваш случайно от един на друг език.

— Това ли е проблемът?

— Дали сме ти репортажи от новините, карти, пътеводители, различни технически ръководства. Селекцията не е подробна, боя се, но би трябвало да ти помогне достатъчно. Всичко е в паметта ти, така че можеш да си го спомниш, щом ти потрябва. Просто си намисли въпрос и отговорът ще се появи. Така мисля. Нямахме време да го изпробваме както трябва.

Чън поклати глава.

— Объркан съм — каза той. — Много странно усещане. Какво беше? Беше нещо важно.

— Е?

— Дайте ми час. Може съзнанието ми да се проясни дотогава. Трябваше да говоря с… как е името му? На началника.

— Ханслип?

— Точно той — Чън стисна решително устни. — Точно така. Трябва да се видя с него. Открих още нещо. Важно е. Имам предвид, че цялата тази идея…

— Има и друго — добави техникът. — Щом те изпратим, има вероятност да си дезориентиран. Поне мухите месарки, с които експериментирахме, напълно се побъркаха за известно време, а симулацията по всяка вероятност ще доведе до загуба на паметта, объркване и дори временна лудост. Затова сме свързали някои от най-съществените ти спомени с друга част от мозъка, за да сме сигурни, че ще си спомниш кой си и защо си там. Ти трябва само да ги откриеш. Спомените се асоциират с храна. Ето защо веднага щом пристигнеш, ще изпиташ нужда да хапнеш нещо. Разбра ли?

Два часа по-късно Чън се срещна с Ханслип за трети път в рамките на двайсет и четири часа и веднага подхвана финалния разговор.

— Въпросът е — заговори той с леко отчаяние в гласа, — че събрах всички публикации на този човек Литън, които можах да открия, за да видя дали и другаде се споменава Анджела Миърсън. Мислех, че ако успея да открия нещо, ще се уверите, че не целя да ви подведа.

— И откри ли? — попита Ханслип.

— О, не. Нямаше нищо.

— Каква изненада.

— Всъщност имаше статия озаглавена „Почерка на Дявола“, публикувана през 1959 година. Става въпрос за древен ръкопис, вероятно средновековен, макар авторът, този Литън, да е смятал, че е фалшификат. Историята гласи, че мъж на име Лудовико Сполетано призовал дявола и го помолил да отговори писмено на въпрос. Писалката била вдигната „от невидима сила, която я понесла във въздуха“.

Ханслип му хвърли бърз поглед, затова Чън се забърза, преди търпението му да се е изчерпало.

— Този текст бил невъзможен за разчитане, оттам идва и названието му. Имало хора, които предполагали, че е старо иберийско писмо.

— Господин Чън? — напомни му Ханслип. — Започвате да ме уморявате.

— Въпросът е в това, че има илюстрация.

Чън потърси в папката, която стискаше силно в ръка, извади няколко листа и ги подаде нервно на Ханслип, който първоначално им хвърли един поглед, а после наведе глава и се зае да ги изучава подробно.

— Колко впечатляващо — каза тихо Ханслип, щом приключи.

— Може ли? — намеси се Джак.

Ханслип му подаде листовете.

— Текстът — обясни той, — може да не ви е познат, но представлява три реда математика в системата символи ЦЗОУ.

— Какво е това?

— Метод за компресиране на информация, който не се различава много от начина, по който китайските знаци успяват да съберат многосрични думи в две чертички. Всеки символ е съставен от много различни елементи, които могат да се разделят така, че да образуват по-традиционна система от символи.

— Това е интересно.

— Убеден съм, че господин Чън се опитва да ни подскаже, че системата ЦЗОУ е измислена едва преди шейсет години. Статията, към която е публикувана тази илюстрация, датира отпреди повече от двеста — Ханслип се втренчи в Чън. — Така ли е?

— Да. Споменаването на Анджела е от 1960 година; статията, в която са включени ЦЗОУ символи, е публикувана през 1959 година.

— Предполага се — вметна Ханслип.

— И какво означава това? — попита Джак.

— Е, това е много добър въпрос. Какво наистина? Или е нещо наистина старо, или е умишлена заблуда, предназначена да ни накара да мислим така. Поредният опит да ни пратят по грешна следа, така да се каже.

— Сега, струва ми се — продължи целеустремено Чън, — със сигурност е по-добре да се съсредоточим върху това, вместо да преследваме Анджела Миърсън.

Ханслип го погледна въпросително.

— Продължавайте.

— В текста се казва, че целият ръкопис е притежание на автора. Това е Хенри Литън. Открих, че документите му би трябвало да се намират в Националния архив. Най-логично би било първо да отида и да проверя. Истински или фалшив, ако този документ е там, ще можете да възстановите цялата информация, която сте загубили и откриването на Анджела Миърсън няма да е толкова важно.

— О, разбирам! Опитвате се да не се подчините на заповедите ми — изрече с театрален патос Ханслип. — Боя се, че няма шанс за това. У мен не съществува и капка съмнение, че ако ви пусна, ще се върнете обратно при ренегатите и никога няма да видя нито вас, нито информацията, дори и тя да съществува. Съжалявам, господин Чън. Вие сте изключително ненадежден за подобна задача. Господин Мур може да проследи така полезната ви следа. Заповедта към вас остава. Моля, не си мислете, че не съм признателен.

— Но какво се очаква от мен?

— Ще се опитате да откриете Анджела, а после да я накарате да се върне обратно тук.

— Но как ще го направи? Тя няма машина…

Ханслип го прониза с поглед.

— Ако я познавахте толкова отдавна, колкото аз — каза той, — щяхте да знаете, че не бива никога да я подценявате. Тя също така ще бъде единственият ви път за връщане, така че го приемете като стимул и направете каквото ви е казано. Освен това съм ви дал и съобщение, което да ѝ предадете.

— Какво е то?

— Ще си спомните, щом я срещнете.

С изключение на лабораторните техници Джак беше единственият човек, който видя да вкарват Чън — макар и пребледнял и тревожен, но хладнокръвен заради седативите, които му бяха дали, за да не създава проблеми, — в електрическата сфера. Беше пожелал на странния, а сега и донякъде жалък човек късмет. Със сигурност щеше да му е нужен.

— Все още не знам как се очаква да направя това — каза той, докато седеше облечен в костюм от съответното време в съседната чакалня.

— Открий Анджела Миърсън, ако изобщо може да се намери — каза Джак. — Накарай я да се върне, ако това е възможно. Или ни уведоми по някакъв начин.

Чън изглеждаше неуверен.

— Предполагам, че бих могъл да пусна обява във вестник, която да оцелее. Но само ако предположим, че тя е там, където отивам аз. Постарай се да провериш.

— Защо Ханслип така се разстрои от идеята ти? Мислех, че ще се зарадва при възможността да бъде открита.

— Той си мисли, че го подвеждам. Ако стандартната теория е правилна, ще попадна в паралелна вселена и комуникацията помежду ни ще бъде невъзможна освен чрез тази машина. В случай, че Анджела е права, машината може просто да ни премести в различно време в същата вселена. Пътуване във времето, на практика. Точно затова се караха. Той копнее да се окаже, че Анджела греши. Ако я открия и успея да ви съобщя, значи тя е права.

— Знам, че вие учените си фантазирате за такива неща, но…

— Не е нещо абстрактно — прекъсна го Чън. — Ханслип се има за някой конкистадор, който ще открие нови светове и ще ги колонизира. Но ако Анджела е права, машината може да се окаже прекалено опасна, за да се използва, тъй като ще е невъзможно да се предвидят резултатите. Това означава, че Ханслип ще трябва да се прости с лелеяните мощ и слава или поне ще му струва значително по-скъпо. По-важното е, че никой не би инвестирал в това. Такива бяха аргументите на Анджела, а Ханслип очевидно мислеше, че вземам нейната страна.

— Така ли беше?

— Не. Не съм достатъчно добър, че да имам мнение.

— Изглежда приемаш това изключително спокойно, ако мога да кажа.

Чън се усмихна набързо, защото видя техника да приближава.

— Готови сме за вас, сър — каза той.

— Това е първият случай, в който някой ме нарича сър — отговори Чън със слаб глас. — Това е наистина притеснително.

Джак докладва лично на Ханслип, че където и да се намираше Чън сега, не беше в сферата.

Ханслип не му обърна внимание, докато не довърши доклада, който четеше.

— Благодаря ви, господин Мур.

— Мога ли да попитам, какви според вас са шансовете му за успех?

Ханслип се намръщи озадачено.

— Никакви — заяви.

— Защо го изпратихте тогава?

— Вас какво ви интересува?

— Ще е от полза да разбера какво точно правя и защо. В момента съм много объркан.

— О, много добре. Заключенията на господин Чън несъмнено са също толкова фалшиви, колкото и изчезването на Анджела. Поведението му беше доказателство за това.

— Как така?

— Първо, той извърши изключително сложно търсене сред огромен брой записи, без да има нужния опит за това и получи резултат само след няколко часа, което е толкова необичайно, че буди подозрения. Второ, твърдеше, че е открил следа от Анджела, след като всъщност почти след два века научна работа е установено, че това е невъзможно. Трето, щом заявих, че планирам да го изпратя в машината, той на мига извади ново доказателство, изфабрикувано с цел да покаже, че е безсмислено. Анджела може и да е скрила информацията сред стари исторически документи. Вие ще проверите, но съм сигурен, че ще бъде намерена да се крие сред ренегатите. Точно затова ваша основна задача е да откриете нейната дъщеря.

— Нейната какво? — попита Джак с искрено изумление.

— В резултат от процедурата за засилване на способностите ѝ се появи дете. По-точно дъщеря, която сега се подвизава под името Емили Странг. Тя също е крайно интелигентна, но доказа, че е негодна за членство в елита. Получи подходящо за потенциала си ниво на образование, но напусна на петнайсетгодишна възраст след дълъг период на разрушителност и липса на сътрудничество. Дори и големи дози упойващи вещества не влияеха на поведението ѝ и накрая системата си изми ръцете от нея. Тя стана ренегат и сега живее в района на Отстъплението на юг.

— Имала ли е отношения с Анджела?

— Доколкото ми е известно, не. Анджела знае за съществуването ѝ, но процедурата отклони всичките ѝ способности към нейната работа. Тя не изпитва нищо към момичето. Или не изпитваше. Възможно е трудностите напоследък да са нарушили равновесието ѝ. Ако е така, съществува вероятност да е създала връзка между работата и дъщеря си. Поне това ми обясниха психиатрите; консултирах се с местните специалисти. Те мислят, че има голям шанс да я откриете, ако проследите детето.

— Ами ЦЗОУ символите, които донесе Чън?

— Това е много малка извадка от работата ѝ — отвърна Ханслип.

— Тогава вероятно откриването на останалото трябва да е основният ни приоритет?

— Подозирам, че ако откриете едното, ще стигнете и до другото. Още веднъж, дъщерята е ключът. Тя е така наречен историк. Тези ренегати се занимават с окултното, със сигурност сте наясно с това; всички са обсебени от нещо безсмислено, на което придават мистичен смисъл. Емили Странг изучава миналото. Не намирате ли за забележително съвпадение факта, че този документ е скрит точно в Националния архив, след като тя е един от малкото хора, които могат да го открият? Аз не вярвам на съвпадения, господин Мур — Ханслип махна с ръка, за да го отпрати. — Разберете. Ако дъщерята знае нещо, арестувайте я и я доведете тук.

Джак стана да си върви.

— Ето — добави Ханслип. — Новите ви документи. Докато приключите, вие сте първокласен учен. Тази самоличност ви дава всички привилегии. Можете да ходите навсякъде, да говорите с всеки без да срещате пречки. Имате достъп до централната ни финансова система. Не е нужно да отговаряте пред никого, освен пред по-висшестоящите, а те не са много.

Джак внимателно огледа документите, които му даде Ханслип, дипломите, образователния профил, резултатите от психометричния тест, всичко сочеше, че е впечатляващ.

— Изглеждат истински.

— Защото са. Като повечето организации, и ние пазим няколко призрака за всеки случай.

Джак се изправи.

— Още нещо — каза той. — Чън ме разтревожи точно преди да бъде прехвърлен.

— Е?

— Не беше притеснен. Предстоеше му да попадне в неизпробвана машина и пред вероятността да се изпари, а не беше притеснен.

— Предполагам е бил дрогиран.

— Не чак толкова. Мисля, че беше наясно как функционира. Използвана ли е и преди?

— Не с хора.

— Сигурен ли сте?

Ханслип се замисли над тази забележка известно време.

— Ще проуча това, докато ви няма. Но има и още нещо, което трябва да знаете. Прекратих преговорите с Олдмантър, тъй като не беше възможно да стигнем до подходящо споразумение за момента. Много е възможно да опита да се добере до технологията чрез други средства.

— Той знае ли какво се е случило тук?

— Не. Нямам и желание да разбира. Нещата лесно биха могли да се извъртят така, че да не изглеждат добре.

— Да, вярно е.

— Никой не бива да узнае какво правите, щом си тръгнете. Ако ситуацията стане неприятна, притежанието на тази технология ще бъде основната ни защита. Внимавайте с кого и какво говорите и не се проваляйте. Разбрано ли е?