Аркадия

54.

Не бях влизала в затвор от една злочеста вечер в края на 1938 година, когато се замесих в разправия в един бар в Марсилия. Интерпретирах зле приятелското отношение на някакви непознати, нещата се навързаха и прекарах нощта в затвора. Накрая всички станахме добри приятели.

Полицаите, като служители на британската полиция, разбира се, се справиха много добре с ареста ми, но нямаха никаква представа какво да правят след това. Щял да се проведе разпит, казаха. От кого? За какво? Тримата стояха скупчени в ъгъла и си мърмореха нещо, от време на време хвърляха поглед към мен, а аз им се усмихвах лъчезарно и галех старата пазарска чанта, която бях донесла със себе си. С изправена стойка и събрани колене, бях истинско въплъщение на невинността, което си беше самата истина; нямах и най-бегла представа защо съм тук, но бях убедена, че не съм виновна. Най-сетне един от офицерите приближи.

— Боя се, госпожо Миърсън…

— Госпожица, госпожица — поправих го аз. — Искаха ми веднъж ръката, но така и не съм се омъжвала. Аз съм просто една стара мома, нищо повече.

— Далеч не, сигурен съм, госпожице. Боя се, че ще трябва да ви помоля да останете тук още няколко часа, докато господин Уинд се върне да ви разпита.

— Колко вълнуващо. Ще ме заключите ли в килия? Ще има какво да разказвам на момичетата на следващия официален обяд.

Прелестно. Приятна тиха килия и няколко часа необезпокоявана почивка. Накарах ги да ми донесат малко вода, взех още половин таблетка и се подготвих за сериозна работа.

Редно е да обясня как функционира това. На практика разопаковаш суровия материал и го прехвърляш в стимулираната зона на мозъка. Резултатът напомня донякъде на спомен от сън; символи и асоциации. Важното е да се отделят значимите образи, за да се разкрият детайлните изчисления, кодирани в тях. В този смисъл донякъде прилича на ЦЗОУ символите, но далеч по-малко очевидно.

Събрах информацията, с която разполагах, вложих проблемите си — пристигането на Чън, всичките данни от преминаването му, Роузи, трудностите с изключването на машината, Лушън Грейндж, Емили — и си легнах.

Резултатът, който получих, беше най-сложната работа, с която се бях сблъсквала до момента. Железопътни релси със стрелки и влак, който чака. Аз, Роузи и Хенри бяхме пътниците. Хенри крещеше нещо за Шекспир, но Уинд го удряше, приличаше малко на шоуто на Пънч и Джуди38. На земята възрастен мъж четеше книга, дадена му от младо момиче, облечено като селянка. Той бутна един лост и влакът потегли. Минаваше през стрелките, а момичето се смееше, тичаше към влака и скачаше. Роузи се опита да слезе, но не можеше да отвори вратата на купето. Възрастният човек остана, а влакът се изгуби в далечината по пътя си.

Какво означаваше това? Виковете на Хенри за Шекспир бяха най-лесната част. Веднъж в Южна Франция ми изнесе разпалена беседа в защита на сюжетите на Шекспир, твърдеше, че скандалните съвпадения са по-естествени от внимателно планираните разумни действия.

Роузи също не представляваше трудност; не можеше да се върне. Бях настроила машината така, че да предотвратя преминаването на който и да е от Антеруолд в този свят. Роузи се беше върнала и сега машината приемаше, че копието принадлежи на Антеруолд. Подобна промяна би означавала построяването на цялата машина наново, а нямаше да има достатъчно време. Ако преминеше през нея, щеше просто да изчезне и от този свят, и от Антеруолд.

После се появи образът на влака. Възрастният човек сякаш триумфираше, докато местеше стрелките, а влакът тръгна отново напред по различни релси. Момичето скачаше във влака. В съзнанието ми приличаше малко на Роузи, но не беше тя.

Беше нужна сериозна работа, за да го разбера, а резултатът беше съкрушителен. Всички причини са балансирани от последствията, а всяка от тях е малко по-различна от другата. Взаимозаменяеми са като енергията и материята. Онова, което бях постигнала при създаването на Антеруолд, не беше просто причина за променяне на историята; беше също и резултат.

Няма разлика между причина и следствие. Това е илюзия, създадена от вярата във времето. Ако изпусна чаша, чашата се чупи. Изпускането е причина, чупенето е следствие, тъй като едното се случва след другото. Ако се премахне понятието време, нещата вече не стоят така. Всяко е необходимо условие за наличието на другото. Щом чашата се чупи, от мен се иска да я изпусна. Отново може да се даде пример с везните, където условията в едната купа определят състоянието в другата.

Обикновено подобни изчисления са относително лесни, тъй като има само една линия на съществуване. Все пак моят експеримент беше създал и друга и те се пресичаха. Не можех да изключа Антеруолд, защото Роузи беше там. Ако се върнеше, бих могла отново да установя контрол. Но тя се раздвои заради пръстените, които носеше на пръстите на краката си.

Същото се отнасяше и за „Почерка на Дявола“. Той съществуваше заради действия, които бях предприела в своето бъдеще. Но тези действия също така зависеха от неговото съществуване.

Точно това беше. Във видението ми нищо не беше направено от героите във влака. Те просто гледаха през прозореца. Основното действие беше външно, извършено от мъжа, който местеше лоста.

Очевидно това беше Олдмантър; никога не го бях срещала, нито бях виждала негова снимка, но подсъзнателно винаги бях проявявала слабост към игрите на думи. Момичето, което му казваше какво да прави, можеше да бъде само един човек. Точно затова бях разтревожена. Не водех битка с Ханслип, нито дори с Олдмантър; тях лесно можех да надхитря. Не бях убедена, че мога да надхитря дъщеря си. Бях виждала досието ѝ. Вероятно беше по-умна от мен.

От тази гледна точка беше сравнително лесно да скицирам потенциалната верижна реакция на събитията. Чън ми каза, че Ханслип знае за „Почерка на Дявола“. Ханслип щеше да предположи, че има причина този документ да е скрит на място, на което само историк може да го намери. Затова праща Мур да се види с Емили. Разбира се, че прави точно това.

Мур заминава на юг. Олдмантър със сигурност го проследява; стана ясно от Грейндж, че той иска моя проект. Емили ще бъде привлечена от Мур — на мен ми се струваше доста симпатичен, а бихме имали еднакъв вкус в това отношение. А и нямаше как тя да не се заинтригува от връзката с мен.

Но как информацията стига до Олдмантър и защо той не предприема строги мерки, за да се увери, че е на сигурно място? Тук трябваше да се осланям на предположения, но единствената променлива, която ми остана, беше Емили.

Не си представях да се съгласи да помага за търсенето на информацията, ако не знае какво представлява всъщност; щеше да открие, че е не само ценна, но и опасна. Разбира се, че щеше да стане така; нямаше да се включи само заради спечелването на пари от някой институт. За да получи помощта ѝ, някой като Мур трябваше да ѝ каже, че откриването е важно за спасяване на планетата. Би разбрала на мига, че ѝ се предлага шанс да постигне нещо, за което се беше подготвила да чака с векове. Като ренегат тя вярваше, че светът на науката ще постигне собственото си разрушение; това щеше да е зрелищната демонстрация.

Вместо да се постарае информацията никога да не бъде използвана, щеше да хвърли усилията си в обратното. Но с цената на собствения си живот, както и на тези, които разсъждаваха като нея! Не и ако беше като мен. И как все пак би успяла? Този отговор ми убягваше. Не разполагах с достатъчно информация. Какво щеше да предприеме Олдмантър, за да промени стрелките на влаковите релси? Каква форма би приела интервенцията му?

Приближавах се, усещах, че е така, но се налагаше внимателно да проверя заключенията. Имах само най-общото, вместо да имам алтернативи; не беше достатъчно, че да се опра на него.

После този глупав човек Уинд се появи и ме прекъсна отново. По-лошото беше, че се намирах под дълбоко въздействие и не оставих особено добро впечатление.

— Имам нужда от някои отговори — каза той, когато влезе в килията на Анджела и седна. — Добре ли си?

Анджела седеше на пейка, сдвоена като легло. Очите ѝ бяха широко отворени, зениците разширени и потреперваше почти неконтролируемо, докато той ѝ говореше. Виждаше му се като изпаднала в паник атака. Вина или просто страх, чудеше се той.

— Идеално — отвърна тя. — Великолепно. И аз самата си задавам някои въпроси, така че не можеш да ме безпокоиш точно сега.

— Боя се, че се налага да съм настоятелен.

— О, в такъв случай нека да бъде твоето.

— Болна ли си? Изглеждаш много странно.

— О, не. Това е вид… — тя махна неопределено по посока на главата си. — Случва ми се от време на време. Нищо сериозно. Спомена, че искаш нещо?

— Трябва да те разпитам за мъжа, който изчезна.

Анджела разочаровано сбърчи нос.

— А? О, той. Външен фактор, в действителност не оказва влияние върху крайния резултат.

— Знаеш ли кой беше той?

— Не го бях виждала преди — тя се изкикоти. — Това е самата истина, тъй като „преди“ е толкова полезна дума. Струва ми се, че е от германски произход.

— Какви ги говориш?

— Съжалявам. Днес съзнанието ми е разпиляно.

— Прегледах досието ти.

— Нямах представа, че имам такова.

— Няма никакви данни за теб отпреди 1937 година. Не успяхме да открием кои са родителите ти, стари адреси, нищо.

— Значи не е особено пълно досие.

— Установихме, че информацията, която си дала, когато стана преводач през 1940 година, не е вярна. Училища, адреси и така нататък: нищо не се потвърди.

— Не говори много за разузнавателната ви система.

— Всъщност формулярът е попълнен от Хенри Литън, който е бил също и твой гарант, препоръчал те е.

— Заради езиците ми, както сигурно се досещаш. Беше военно време. Всички бяха запретнали ръкави.

— Освен това забелязахме, че между 1945 и 1952 година си идвала в Англия за кратки периоди, а после отново си заминавала — за Виена, Берлин, а веднъж за Стокхолм и Женева. Защо?

— Хенри искаше да доставя ръкописи от негово име. Нямаше доверие на пощенските служби, а искаше да възроди академичната общност. Помогнах му и се възползвах да си почина, докато съм там.

— Разбирам. Нека те попитам за вчера. Този загадъчен непознат. Поканването му в къщата е било твоя идея, така твърди полицаят. Каза ли защо е наблюдавал къщата на Хенри?

— Не съм го питала. Не беше моя работа.

— Как избяга той?

— Вие пазехте мястото. Е, имаш ли още въпроси? За това ли дойде?

Анджела се приближи към него. Очите ѝ се избистриха, тя го хвана за брадичката и го огледа, а после избухна във висок пронизителен кикот.

— О, разбирам какво целиш — пусна го, побутна го назад, а след това се облегна на стената. — Разбира се. Така може и да се получи. Толкова си глупав, Сам Уинд. Някой казвал ли ти го е досега?