Аркадия

33.

През следващите два дни Чън се опита да събере куража, нужен му за да се приближи отново до Хенри Литън. Няколко пъти минаваше по улицата и гледаше къщата. Веднъж дори натисна звънеца с разтуптяно сърце. Никой не отвори. В друг случай му се стори, че вижда как завесата помръдва, но ако прозорците бяха тъй зле уплътнени, както в квартирата му, вероятно не означаваше нищо.

През това време той свикваше с новата ситуация и дори го изпълваше оптимизъм. Може би се дължеше на факта, че започна да спи нормално, необезпокояван от кошмари или тревоги, причинени от цялата странност на положението. Щом станеше сутрин, настаняваше се на малката масичка до мивката и чакаше водата в чайника на котлона да заври. След това слагаше лъжичка нескафе в чаша, заливаше с водата и слушаше звуците на живота през прозореца, опитваше се да отдели всеки от тях и да го идентифицира.

Беше рано, не повече от седем часа, но от стаята на долния етаж, където пъпчивият млад мъж, служител в галантерията, ставаше от сън, се носеше шум. Той чу топуркане на крака, като отиваше към банята в края на коридора, загърнат в халата си. Чаткането на конски копита от каруцата на млекаря на улицата; звънецът на велосипедите на първите, които се бяха отправили за работа в града.

Тогава регистрира необичаен шум. Входен звънец; отварянето и затръшването на външната врата; стъпки — тежки стъпки, които приближаваха по стълбите; пауза пред вратата; силно продължително тропане, такова, което не можеше да се отмине просто така.

Той облече халата си и тръгна към вратата. Не очакваше нищо, тъй като не знаеше какво би могъл да очаква: нямаше приятели, нито познати; никой не знаеше къде живее, нито пък някой го беше грижа; никой нямаше повод да го посещава, още по-малко в седем часа сутринта.

— Да?

— Бихте ли ни придружили?

Двама мъже влязоха в стаята. Единият беше едър и мускулест, доста по-едър от Чън; другият беше по-слаб. Изглежда, той беше началникът.

— Кои сте вие? — попита той мълчаливия.

— Детектив сержант Малтби. Специален отряд.

— Означава ли това, че сте полицаи?

— Не. Аз съм чистач на прозорци.

— Чудесно. Прозорците са ужасно мръсни. Едва се вижда през…

— Много смешно. Сега елате с нас.

— Но след като сте чистачи на прозорци, тогава…

Малтби го хвана за ръката.

— Просто престанете, моля ви. Не ми усложнявайте живота допълнително. Не бихме искали да вдигаме шум около нещо, което може да се окаже обикновено недоразумение.

Чън порови в паметта си, но там нямаше нищо, което да му подскаже какво може да става. Знаеше, разбира се, за случаи с почуквания по вратата, но му бяха казали, че са свързани с по-ранен период или с други държави. Наясно беше за служителите на полицията, но мислеше, че носят униформи.

— За какво става въпрос?

— Ще ви обясним по-късно.

Не изглеждаха заплашителни. Въпросът беше, че не се държаха като хора, които се канят да го убият, нападнат или нещо подобно, но Чън разполагаше с твърде оскъдна информация, че да стигне до логично заключение. Просто все още не беше подготвен за толкова сложни взаимоотношения. У него се прокрадваше тревога и знаеше, че полицаите са я забелязали.

Затова направи усилие.

— Супер! — отвърна възможно най-ведро. — Ще ми предложите ли закуска?

— Просто се облечете, сър — стояха и го наблюдаваха, докато се подчини, а след това тръгнаха по стълбите, като единият слизаше пред, а другият зад него.

— Името ви?

— Александър Чън.

— Дата и място на раждане?

— А… двайсет и осми юни, 1930 година, Уганда.

— Къде сте учили?

Той отново се поколеба; беше подготвен за обикновен разговор, но не и за подробен разпит. Този Малтби щеше да го разходи из целия му живот — предполагаемия му живот — и нямаше да му бъде трудно да открие огромни пропуски. По време на краткото пътуване до полицейския участък паметта му бързо се беше фокусирала върху биографичните спомени, но резултатът не беше окуражителен.

— Мисионерско училище, ръководено от баща ми.

— Къде?

— Местех се на различни места с него.

— Къде?

— Не си спомням.

— Не си спомняте къде сте живели като четиринайсетгодишен? Или петнайсетгодишен?

— Не.

— Посещавали ли сте университет?

— Не.

— Кога пристигнахте в Англия?

— Пристигнах преди около седмица.

Това при всички положения беше самата истина.

— Как?

Пауза.

— С кораб.

— С кой?

— Не помня.

— На кое пристанище слязохте?

— А… Ливърпул.

— От кое пристанище тръгнахте?

— От главното. Разбирате…

— Главното пристанище в Уганда?

— Да.

— Намирам го за изненадващо.

— Защо?

— Уганда няма брегова ивица.

— Защо ми задавате всички тези въпроси?

Седяха в малка сива стая в полицейското управление. Чън беше съпроводен надолу по стълбите и натикан в кола. При нормални обстоятелства би се развълнувал: никога не се беше возил в кола и беше въодушевен от преживяването.

— Роувър, нали? — заговори той. Не получи отговор. — Четирицилиндров двигател с вътрешно горене. Дизайнът е на Гордън Башфорд. Табло от африкански орех. Не особено успешно според мен. Харчи галон бензин за трийсет и шест километра, ускорява до сто километра в час за двайсет и две секунди. Произведени са по-малко от шест хиляди бройки, преди моделът да бъде спрян.

— Тъкмо го представиха.

Той отвърна с мълчание. Дотук с неангажиращия разговор. Не давай сведения, не поемай инициатива. Главата му беше пълна с информация, която можеше да извика, щом пожелае. Ако се беше наложило, можеше да даде пълна спецификация на колата, да я сравни с други модели, да цитира статии от вестници, отразяващи представянето.

Всички тези данни му бяха известни. Това, което не знаеше, беше собствената му биография. За това не беше останало време. Напълно съзнаваше, че казаното от него е изтъкано от противоречия и граничи с абсурдното. Дори седемгодишно дете би изпитало подозрение към човек, който не може да каже къде е роден, къде е учил, не говори открито за работата си и не може да назове макар и един приятел, познат или роднина, който да се застъпи за него. Как е влязъл в страната без паспорт? Добър… не, отличен въпрос. Защо беше стоял пред дома на Литън предишната вечер? Още един добър въпрос.

Двамата полицаи отидоха да му донесат чаша чай, което беше мило от тяхна страна, помисли си. През краткото им отсъствие той сканира данните за разговори.

— Да лъжа — изрече на глас с надеждата никой да не го чуе. — Трябва да лъжа. Научи ме бързо.

Не бих го направил на твое място, беше отговорът, който се появи. За начало, подобна концепция е доста несигурна тук. Намираш се в култура, в която неяснотата е издигната до много високо ниво. Нека дам пример: в зависимост от изговора, обстоятелствата, израженията, движенията на тялото, интонацията и контекста твърдението „Обичам те“ може да означава обичам те; не те обичам; мразя те; искам да правя секс с теб; всъщност обичам сестра ти; вече не те обичам; остави ме на мира, уморен съм или съжалявам, че забравих рождения ти ден. Човекът срещу теб веднага разпознава смисъла, но може да реши да му придаде съвсем различно значение. Лъгането е социален акт и естеството и значението на лъжата зависят от ефекта на неизреченото съгласие между двете страни. Моля да обърнеш внимание на факта, че това описание не дава дори бегла представа относно концепцията за задълбочените лъжи, при които говорещият едновременно казва нещо, което съзнава, че не е истина, и искрено вярва в противното: политиците са особено добри в това.

Опитвам се да обясня, че лъгането е необичайно трудно лингвистично упражнение. В твоето положение е по-добре да кажеш истината, макар да е възможно отново да се стигне до нежелани последствия.

Това е положението, гласеше финалът на наставленията. Помогна ли?

Не, помисли си той.

Докато Чън се опитваше да открие нещо полезно в пороя от информация, Малтби се върна с чая, подаде му го и се настани на отсрещния стол. Прекъсна ги мъж, който донесе голям хартиен плик.

— Това е всичко — каза и си тръгна.

Детективът извади съдържанието и Чън видя, че са листове хартия от стаята му, предимно опити да пише, което още му беше трудно. Беше прекарал часове, стиснал химикалката в ръка и драскайки; опитваше се да овладее лек, умел и четлив почерк, което повечето околни сякаш постигаха напълно естествено. Беше опитвал с английски, след това на кирилица и арабски. Откри, че кирилицата му е най-лесна и започна да прави записки, за да тренира все още непостоянната си памет. Реши, че е подходящо упражнение.

— Тук има няколко думи на руски — каза мъжът. — Каква е причината?

— Просто бележки — отвърна той.

— Говорите ли руски?

— О, да.

— Наистина? И как синът на мисионер в Африка се е научил да говори руски?

— Научих се сам.

— Защо наблюдавахте къщата на Хенри Литън?

Чън започна да се поти.

— Не съм.

— Тогава как бихте обяснили това, сър?

Малтби вдигна лист хартия, взет от мъничкото бюро на Чън. На него бяха изписани три имена. Хенри Литън. Анджела Миърсън. Розалинд.

— Литън. Наблюдавали сте дома му. Миърсън? Коя е тя? Ами Розалинд? Младо момиче на име Розалинд е изчезнало преди два дни. Родителите ѝ са убедени, че е била прелъстена от по-възрастен мъж. Тя е едва на петнайсет. Би могло да се окаже сериозно престъпление.

В съзнанието на Чън настана паника.

— И така — продължи Малтби. — Приключихме с вас.

— Наистина? Слава богу.

Малтби се усмихна студено. Час по-късно Чън беше качен в кола и закаран до къщата на Хенри Литън.