Аркадия

19.

Папката с документи, която Уинд беше дал на Литън, стоя неотворена в едно чекмедже до понеделник вечерта. В миналото Литън беше и адаптивен, и гъвкав, но не си беше поставял за цел да бъде добродетелен, затова сега следваше стриктно подреден режим. Това включваше никога да не работи в неделя. В десет и половина сутринта отиде на църква, не защото беше религиозен, а защото го намираше за успокояващо и още повече, точно това би трябвало да прави човек в неделя сутрин. Харесваше музиката, архитектурата и ритъма на церемонията. След това се прибра у дома и обядва. Студено месо, студени варени картофи, малко хляб и сирене. От време на време приемаше покана за неделен обяд. В останалите случаи прекарваше следобеда в четене и писане, макар и никога свързани с академичните му задължения, още по-малко с поръченията на Самюъл Уинд.

Беше познавал Уинд през по-голямата част от живота си; като повечето мъжки приятелства в Англия и това се основаваше на леко презрение, примесено с дългогодишно познанство. Не харесваше този човек от толкова дълго време, че вече нямаше нищо против факта, че той говори основно за себе си, омаловажава грижите на всички за сметка на своите и демонстрира презрителното си отношение към почти всеки и всичко. Животът ги беше срещал твърде често; за кратко бяха посещавали едно и също училище, след това един и същ университет. Когато Портмур привлече Литън към тайните служби, Уинд някак намери начин да се присъедини към тях. Беше способен, беше амбициозен, но… какво? Литън така и не си направи труда да намери отговора. Просто бе твърде самодоволен и винаги беше на линия.

Накрая той се предаде; направи си сандвич, стъкна огъня, дръпна завесите и накрая взе малкото снопче с документи.

Не му отне много време да ги прочете. Имаше няколко германски документа от срещи, които не предизвикваха особен интерес. Останалото бяха безсмислена купчина листове, събрани от нечие бюро, които не означаваха нищо. Един-единствен лист беше важен и на него имаше само едно изречение, не особено логично.

„Ще видя Разказвача в Рая.“

Отдолу имаше дата и час. Започва се, помисли си той.

Беше разсеян през останалата част от вечерта, опитваше се да нахвърля бележки за историята си, но често се взираше в нищото, а на лицето му заиграваше лека усмивка, щом се замислеше за Разказвача. Идеята беше така вплетена в целия му живот, че се беше загнездила и в съзнанието му. Затова ли му беше хрумнала, когато търсеше централен момент, който да обедини всичко в Антеруолд? Не искаше да пише за свещеници или крале, да не говорим за лъвове или магьосници, но всяко общество имаше нужда от авторитет. Ето защо беше създал Разказвачите, те можеха да бъдат по-спокойни от генералите и по-доброжелателни от политиците. Сами изникнаха във въображението му, така си беше помислил, но сега осъзнаваше, че са си били там през цялото време и са го чакали.

Разбира се, той беше Разказвача; това беше прякор, който беше получил през 1946 година. Докато следваше армиите, нахлуващи първо във Франция, а след това през Рейн и в Германия, неговата задача не беше да се бие, а да разпитва германските пленници, изоставени от собствените си армии. След това живя година и половина сред руините на Берлин, заобиколен от потиснатото и ужасено население. Официално беше свързочен офицер, предаваше съобщения, разговаряше на френски с французите и на немски с германците. Познаваше много от хората на съответна позиция от другата страна и сред тях беше известен като Разказвача. Може би се дължеше на факта, че веднъж на импровизирана вечеря в една от малкото неразрушени сгради в Берлин шестима души бяха започнали да си разказват истории. Идеята беше негова; беше споменал „Кентърбърийски разкази“ и как пилигримите на Чосър се развличали по време на дългото си пътуване с разправяне на анекдоти, а героите на Бокачо запълвали така времето, докато се криели от чумата. Беше предложил да направят същото. Разкажете история. Истинска или измислена; всеки може сам да избере.

Той беше импресарио на тези странни вечери, на приятелството между хора, които знаят, че съвсем скоро ще бъдат врагове. След като руснакът беше разказал как е научил немски, французинът за живота в затворнически лагер, а американецът — как родителите му се добрали от Европа до САЩ и за своя път обратно към нея, Литън разправи своята история за крале и битки, като включваше достатъчно от фантастичните британски приказки и митовете на Средиземноморието, така че всеки от мъжете кимаше с меланхолично разпознаване над питието си и макар да бяха доста пияни, когато започна, бяха още по-пияни, щом приключи с разказа си.

Ако не това беше причината да го запомнят като Разказвача, може би имаше други, не така достойни за възхищение. Защото тихата война между Изтока и Запада вече започваше и Литън беше там, за да посее несигурност и недоверие. Беше свършил добра работа, преди да се откаже, отвратен от задачата и от себе си.

Сега беше повикан отново в този свят. Щеше да се срещне с въпросния човек в Рая. Точно в този момент нямаше какво толкова да прави, а и беше любопитен как ще се развият нещата. После можеше да измие ръцете си от всичко това.

Щеше да помоли Роузи да се отбива, за да проверява дали Професор Дженкинс се е върнал — ако изобщо това се случеше, животното щеше да е в лошо настроение, капризно и гладно. После щеше да вземе сутрешния влак до Лондон, да се консултира с главнокомандващите и да се заеме с нелицеприятната задача.

Когато пътуваше до Лондон, Литън избягваше влака в девет и трийсет, тъй като беше пълен с хора, които познаваше, и понякога не успяваше да избегне разговор с човек, чието име не успяваше да си спомни. Предпочиташе стандартния подход: кимвате си, усмихвате се, разменяте няколко думи, а след това се игнорирате до края на пътуването. И все пак понякога се намираше пътник, който не разбираше, че пътуването в сутрешния влак е време за съзерцание, а не за празни приказки. За всеки случай Литън се качваше на влака в десет часа. Този път му се налагаше да го направи два пъти за два дни и беше разтревожен от загубата на време.

Първият ден беше отишъл да се види с Портмур. В тези моменти се чувстваше като ненаситен ученик, който очаква награда. Старецът искаше да чуе всичко до последната подробност, а Литън беше преценил, че е най-добре да разнищи малката операция докрай с него. Ето защо той изслуша внимателно разказите на Портмур, който с годините беше станал още по-словоохотлив за проведените от него мисии, малки и големи, скорошни и отдавнашни, преди възрастният човек да го подкани да продължи.

— Утре заминавам за Париж — каза Литън.

— Какво означава това мистериозно послание?

— Подозирам, че е от човек, когото познавам от едно време.

— Какво мислиш, че иска?

— Нямам представа. Да си поприказваме за миналото? Да ми предложи работа?

Портмур лекичко се усмихна.

— За какво са им на руснаците повече наемници тук? Вече си имат достатъчно. Какво показват твоите разследвания?

— Прегледах досиетата на седем от осемте души, които подозираш в предателство. Всички могат да бъдат оневинени.

— Значи остава Сам, нали? Оставил си го за последно?

Литън се поколеба, после кимна.

— Стига наистина да има предател, както смяташ ти. Сигурен ли си, че е така?

— Всеки път, щом се доберем до дезертьор, той бива арестуван и застрелян на мига. Всеки път щом провеждаме операция, нашите хора са залавяни или следени. Контактите ни в Унгария са в затвора. Американците няма да ни кажат нищо повече. Сигурен съм, както вероятно и ти.

Портмур се облегна в стола и се протегна.

— Постоянно ми казват, че трябва да се оттегля, да предам поста на някой друг. Прави са. Но не желая да оставям Службата в това състояние. Посветих целия си живот на работата тук и няма да поема риска да предам ведомството в ръцете на предател. Има такъв, Хенри, и ми е нужно да продължаваш да търсиш, докато го откриеш. Не можем да работим, ако ни нямат доверие.

— Ами ако не успея?

— Тогава ще трябва да отстраним всички заподозрени за всеки случай. Ще потърсим някой друг. Сещам се за някой, който ще свърши работа. Не е идеален, но не мога да рискувам.

Литън кимна. Това беше неприятна работа и той мразеше всеки един момент от нея. Но кой друг би могъл да се справи? Само той знаеше достатъчно много, а и само той беше извън подозрение, тъй като беше напуснал преди толкова много години.

— Много добре.

— Дръж ме в течение, ако обичаш. Аз ще бъда тук и ще чакам. Замини за Париж и си прекарай добре. Едва ли е нужно да ти напомням колко важно може да е това.

Литън много мисли за тази среща, докато се клатушкаше във влака в обратна посока, докато закусваше на другата сутрин и докато заключваше къщата и отново поемаше на път. Беше толкова умислен, че дори не забеляза мъжа, който стоеше на тротоара и го наблюдаваше как обръща велосипеда си и го бута по улицата.

Литън спря колебливо, щом зърна странния мъж, застанал по средата на пътя, втренчен в него. Изглеждаше уплашен до смърт.

— Мога ли да ви помогна? — попита той.

Никакъв отговор. Само леко налудничав поглед, който внезапно помръкна, щом очите се фокусираха в него.

— Не! — почти изкрещя той. — Разбира се, че не! Защо ви е да го правите?

— Добре тогава… бихте ли се отместили от пътя ми в такъв случай?

— О, съжалявам. Ужасно съжалявам — той отскочи встрани. Беше почервенял и нервен. След това отвори и затвори уста няколко пъти и накрая избърбори: — Вие ли сте Хенри Литън?

— Да — отвърна Литън. — Мога ли да ви помогна?

— Ха! — възкликна той, завъртя се на пети и побягна по пътя толкова бързо, колкото го държаха краката.

Литън пропъди случката от съзнанието си. Все пак Оксфорд беше пълен със странни типове, които не се отличаваха с особен усет към нормите за приличие. Човекът не беше по-странен, груб или побъркан от мнозина негови колеги, които се извъртаха засрамени, щом срещнат някого. Пърсимън например.

Във ферибота до Париж, тъй като беше сигурен, че ще го приспи, той чете последната му публикация. Какъв по-добър начин да отложи неприятните грижи? Всъщност, всичко би било по-добро, но беше обещал. Глава 12 от безкрайната тирада на Пърсимън величаеше добродетелите на Модерния научен мениджмънт. Или по-скоро от неговата научнофантастична творба, в която изглежда имаше твърде малко наука и никаква фантастика. Пърсимън, чийто ентусиазъм по отношение на плановата икономика го превръщаше в истинска напаст на масата за вечеря, а настойчивият кривоглед взор го правеше неприятна част от съботните разговори в кръчмата, пишеше толкова скучни истории, че всеки, който би се захванал да ги чете, щеше да поиска да се самоубие. Ако беше прав, че в бъдеще човечеството ще трябва да се съобразява със строго организиран научен ред, вероятно да се самоубиеш сега беше добра идея.

Пърсимън беше младолик мъж, слаб, неугледен и грубоват и вършеше всичко с притеснителна умереност. Никога не ядеше или пиеше твърде много. Никога не се смееше, а в редките случаи, в които се усмихваше, това сякаш му причиняваше болка. Тънките му устни едва се отваряха, за да процеди по някоя дума или да хапне нещо. През повечето време седеше мълчаливо, шареше с поглед между колегите си и дори и да заговореше, го правеше толкова тихо, че само мрачната прецизност на изговора правеше думите му разбираеми. Колегите му го търпяха, но никой не смяташе, че мястото му е там, а някои дори се чудеха защо изобщо го бяха избрали. И откога изобщо политиката бе тема за разговор? Новото поколение от сериозни хора изглежда имаше комплекс за малоценност за това, че никога не са били на война, по тази причина залитаха към радикалната политика и отказваха да приемат идеята, че родителите им са направили света по-добро място. А може би не; може би просто Литън се чувстваше стар и изчерпан.

Беше грешка да му позволят да се присъедини към съботната група. Преди беше група от хора със сходни идеи, които общуваха лесно, пиеха бирата и пушеха лулите си, удовлетворени от преживяването и настройката си. Пърсимън промени всичко. Той искаше да наложи правила, да въведе предварително създаден дневен ред, да се увери, че всеки ще получи еднакъв шанс да се изкаже. Искаше председател да води това, което преди беше обикновен разговор и да го превърне в събрание. Без съмнение скоро щеше да настоява за секретар и водене на протокол. Пърсимън беше започнал да пристига в събота с все по-голям куп страници, прясно излезли от пишещата машина. Литън нямаше представа защо; така или иначе човекът не търпеше критика. Той беше там, за да ги учи, не да научи нещо от реакцията им. Беше страхливо от тяхна страна — страхливо, престорено и любезно, — че не му казваха да си върви и да ги остави на мира.

От време на време неизменната любезност на Литън предизвикваше такова вътрешно напрежение у него, че не можеше да се въздържи и планираше отмъщение. Щом го обземеше дяволито настроение, бе неустоимо лесно да се заяде с Пърсимън.

— Как е научната фантастика? — питаше невинно той.

— Не я наричаме така. Наричаме я спекулативна фантастика.

Разпалваше се и потапяше Литън в море от жестоки критики, изнасяше му лекции за фантастиката в служба на образованието и проучването на човешкия потенциал. Припомняше му за сателитите, за пръв път фантазирани в разказ.

— Защо тогава пишеш роман?

— Това е начин за образоване на масите — отвръщаше Пърсимън. — Представяне на велика идея по достъпен начин, така че да могат да я разберат. Фантастиката не ме интересува. Но като дидактично средство има своите ползи.

— Не се ли боиш, че читателите ти могат да прозрат какво правиш и да предпочетат нещо, което не цели да им даде урок?

— Не. В крайна сметка ще се превърне в задължително четиво в училище.

— Не е ли факт, че винаги ще има бунтовници, бегълци от закона, поети и мечтатели?

— Възнамерявам да представя тези хора така, че контрастът между антисоциалната разрушителност и конструктивното поведение да е ясен. Нещата ще загрубеят. Опитомили сме външния свят чрез наука. Защо да не можем да опитомим и вътрешния?

— Ами красотата и лудостта? И тях ли ще елиминираш?

— Категорично. Лудостта ще бъде елиминирана от живота ни чрез лекарства.

— Предполагам, че Платон би се съгласил с теб. Винаги съм смятал, че неговият свят е твърде страховит. Остава ми само да се надявам, че ще се взривим, преди да достигнем до твоето ниво на съвършенство.

Пърсимън си позволи да се усмихне.

— Точно затова контролът над технологиите трябва да е в ръцете на онези, които разбират от тях.

— Значи не в тези на политиците?

— Те ще бъдат отстранени и заменени от меритокрация, избрана заради способностите си, посветена на постигане на най-доброто за обществото.

Той поспа малко на ферибота, унесен от прозаичната творба на Пърсимън. В известен смисъл беше ласкателна, макар и малко тревожна. Пърсимън беше изслушал внимателно изложението на Литън за създаването на Антеруолд и беше решил да направи същото. Но поради необичайната логика на въображението си беше взел най-лошото от комунизма и най-лошото от капитализма и ги беше смесил в едно чудовищно цяло. Литън усърдно беше търсил, беше се надявал да открие поне бегла следа от шеговитост, от хумор, но такава нямаше. Беше му жал за учениците на този човек.

Тези мисли го занимаваха, докато леглото в спалното купе беше приготвено, после той легна в ленените чаршафи и заспа. На сутринта взе метрото до центъра на града, билетът му беше продупчен от същата жена, която беше там и при предишното му идване в Париж. После се качи на античния дървен влак, изпълнен с миризми на чесън, пот и „Житан“24.

Предвид обстоятелствата беше странно, че не мислеше нито за причината, нито за обстановката наоколо. Париж беше мръсно място; сградите бяха изронени и почернели от липса на грижа, улиците бяха мърляви. Можеше да се види скелетът на някога изискана сграда, намек за прекрасна гледка, но като цяло беше тъжен и неглижиран, донякъде като Лондон, в който също се виждаха съсипани от мръсотията стени.

Срещата беше в мизерна стая в хотел „Дьо Паради“ в друга западнала част на града близо до площад Де Вож; предишното великолепие сега беше помръкнало и заменено от разруха. Литън приближи предпазливо, възвръщаше старите си навици колебливо и неохотно. Не му беше приятно да си припомня как да се промъква незабелязано, как да проверява пътя напред и след себе си. Не се гордееше с уменията си, както човек не се гордееше със способността си да ходи или да диша. Беше просто начин на живот и начин за оцеляване.

Защо беше включил привидението в историята си и защо това продължаваше да го тревожи? Вероятно остаряваше и ставаше мързелив. Тази мисъл остана в съзнанието му, дори като се движеше тихо и се ослушваше за необичаен звук, докато изкачваше двете рамена на студените влажни стълби към стаята. Не се чуваха стъпки от другите стаи, нямаше нищо нередно или странно. Портиерът изглеждаше съвсем обикновен.

Разбира се, Литън знаеше с кого ще се срещне; с мъжа, който беше разказвал истории за вълци и гори и беше слушал напрегнато, докато той разплиташе нишката на свой ред. Защо? Защото мечтателният му поглед го правеше добър избор, само затова. Останалите бяха твърде праволинейни, твърде земни. Само мъжът, познат като Волков, щеше да приеме покана за среща от Разказвача. Веднъж Литън беше разговарял с него за Париж, за великолепието и упадъка му, за прекрасни хотели като „Риц“ и долнопробни и мизерни като „Паради“. Намираше името за очарователно. Беше се изкикотил одобрително на идеята Раят25 да бъде пълен с проститутки. Де да беше така, беше казал през смях. Де да беше така.

Волков отвори вратата без колебание, нормално и спокойно. Неразумно; би трябвало да е по-предпазлив. Ами ако не беше Литън? Ами ако вместо книга държеше в ръка нещо по-опасно?

Стоеше там с боязлива усмивка на лицето, много различен от човека, когото Литън си спомняше, с късо подстриганата коса, масивното телосложение и тъжния поглед, който отправяше настоятелно, а после отместваше встрани. Лицето му беше гладко и свежо, сякаш беше водил напълно безгрижен живот. Литън си спомни и дяволитата усмивка на другия Волков, весела и темпераментна, същинска карикатура на руснак. Той покани с жест Литън да влезе, като отвори широко вратата, за да се увери посетителят му, че вътре няма никой.

Само важен руснак може да отиде сам в западен град; единствените други хора наоколо — освен пропадналите жени, които прогонваха самотата край арките на занемарения площад, — бяха онези сенки, които Литън беше почувствал, докато вървеше от своя хотел; беше ги почувствал, но не ги беше видял или чул. Нямаше руски охранители, но…

Той покани Литън да седне на паянтов стол.

— Да започваме ли?

— Непременно.

— Тогава — заговори той, присви очи и сякаш изрецитира думи, които повтаряше често — бих искал да дойда да живея в страната ви, да имам работа и сигурност. Моля за вашата помощ.

Направи пауза, после се усмихна широко на Литън.

— Как беше това за начало?

— Много добре — отговори Литън.

Волков не поиска гаранции, нито постави условия. Щяха да се уговорят както трябва, щом се върнеха в Англия. Дотогава беше по-добре да не казват нищо. Разумна предпазливост; разговорът беше подбран внимателно, в случай че някой беше поставил микрофони в стаята. Малко вероятно, но възможно.

По тази причина не обсъждаха защо иска да избяга, да изостави страната, семейството и високия си пост на полковник в съветските тайни служби.

— Да кажем, че просто искам да видя катедралата в Солсбъри — каза той.

Беше неоснователно обяснение, придружено от лека усмивка, но беше достатъчно. Правителството на Нейно Величество щеше да получи най-новото си завоевание в сферата на разузнаването благодарение на мощта на английския език. Волков знаеше, че Англия не е онзи Уесекс, описван от Томас Харди26, но беше привлечен от страна, в която се създаваха подобни творби. Беше привлечен от илюзия, един беглец от реалността, не много различен от самия Литън.

По принцип отвеждането му в Англия не беше трудно. Само дето Хенри беше забелязал още една сянка на стената, когато погледна през прозореца, и си спомни звука от съвсем тихи стъпки, които беше чул на път към хотела. После се замисли за странния човек, който го зяпаше пред собствената му къща предния ден.

— Мисля, че е възможно да са ни забелязали — каза той и отново огледа улицата долу.

— Аз не видях никого — отвърна Волков.

— Може и да не е така.

— Не съм споменавал пред никого — добави той.

— Хммм!

Литън лекичко дръпна завесата още веднъж. Отново мерна едва доловимо помръдване под арките; едно от момичетата погледна встрани и се премести. Това беше достатъчно; повече не му беше нужно.

— Нека все пак сме внимателни. За всеки случай.

Предполагаемата лесна задача се беше усложнила, но той се беше справял и с повече и по-трудни неща в миналото. Не беше проблем да се измъкне от преследвачите си. Щом стана единайсет часа, двамата с Волков се измъкнаха от задния вход на хотела, прекосиха вътрешния двор и взеха метрото до гара „Сен Лазар“, пътуваха по заобиколни пътища, чакаха на платформите, оглеждаха минувачите, качваха се във влаковете, а след това слизаха в последния момент. Никой не видя нищо, което да буди притеснения. Тогава се качиха на малък крайградски влак, който водеше до предградията и откриха хотел за търговски пътници точно зад гарата. На следващата сутрин Литън го качи на автобус за Рен, а след това на друг за Гранвил. Мъничко пристанище, пълно само с рибарски лодки. Литън откри една, която отплаваше същата вечер; щеше да достави поща и храна в Джързи късно през нощта, а на сутринта щеше да се отправи в откритите води на Западния Ламанш. С помощта на подходяща мотивация капитанът се съгласи да ги качи. Пристанищните власти в Джързи рядко си правеха труда да проверяват паспортите на рибарите, пристигащи от Франция, а тези в Англия рядко проверяваха плавателните съдове от Джързи.

В четвъртък — Литън съзнаваше, че е отсъствал по-дълго, отколкото беше възнамерявал — пристигнаха в Уеймът, а след това взеха влак, спиращ на всички гари до Солсбъри. Там се отбиха да пренощуват при негов стар приятел от училище, свещеник, който никога не беше имал каквито и да е контакти с разузнавателните служби. Добър приятел, който живееше в имота на катедралата Клоуз в студена и занемарена къща с много на брой свободни стаи. Волков можеше да остане тук, докато Литън реши какво да прави с него.

Литън беше удовлетворен от искреността му, но дали щеше да убеди Сам Уинд? Дали щеше да бъде преценен като измамник, подхвърлен шпионин или истинско съкровище? Това не зависеше от него. Преподобният Хорас Уилямс (с магистърска степен от Оксфорд) се съгласи да му бъде домакин и след като измъкна от него категорично обещание да стои в къщата и да се държи прилично, Литън остави Волков и взе влака за дома. Не по правилата, може би дори грубо, но ситуацията беше необичайна. Не можеше да каже на никого за своята награда от страх, че ще развали нещата. А сега, помисли си, докато вървеше сам към гарата, най-сетне малко спокойствие.