Водосрез

Глава 9

Лагерни огньове блестяха в мрака отвъд прозорците на колата на Анхела — първите издайнически следи на Финикс. Тъмната зона на града гъмжеше от бежанци и рециклиращи „предприятия“. Самият град се самопоглъщаше, хранейки се с тлъстините от по-доброто време.

Пред него: стоповете на сгъстяващия се трафик, евтини електрически скутери, които хвърчат около черните силуети на пикапите на „Флекс фюъл“ и джипове „Тесла Мачете“. От облаците прах по междущатската магистрала изникваха сенки.

Призрачни образи: шибана от вятъра жена, яхнала задницата на скутер, обгърнала с ръце кръста на мъжа си, очите и устата ѝ — здраво стиснати срещу прахоляка. Друг скутер, влачещ петгалонова туба с вода, вързана с ластици за бънджи, шофьорът — присвит над дръжките на кормилото с лице, скрито изцяло зад яркосиня филтърна маска „Спаркъл пони“.

Движението става все по-натоварено. Животът приижда. Глави и лица, скрити под шалове и маски за защита от прахоляка. Светят фарове — ярки тунели в мъглата. Човешки силуети покрай пътя изриват останките на отминалата буря от колите. Невидими мравчици, които трескаво се трудят.

Асфалтът стана неравен. Анхела намали скорост, за да прекара ниската кола над неравностите. Пластове прахоляк, наложени един върху друг, върху трети. В теслата студеният климатик помпеше с равномерно съскане през хепа филтрите. Анхела беше скрит от външния свят в какавида. Сини и червени отблясъци от таблото. Тихо дърдорене от радиото:

— KFYI62 слуша.

— Знаеш ли на какво мяза това всъщност? На Помпей. Когато приключи, ще сме покрити с петдесет фута дебел прахоляк.

— Дааа, бе. Следващото обаждане…

Фаровете на Анхела осветиха силует, застанал между мантинелите на магистралата, с глава, окована в очила и филтърна маска, и с очи, блеснали като на насекомо под светлината на фаровете. Нямо чудовище, необяснимо и изчезнало в мрака.

— Викам да пратим войниците си до Колорадо. Така, де, те прибират нашата вода. Би трябвало да идем дотам и да отворим язовирните стени и да си докараме проклетата вода тук, долу…

Тъмната зона свърши. В един момент Финикс беше мъртъв и черен, в следващия градът оживя и засия с неон и се напълни с народ. Все едно някой беше обиколил града по краищата да изгори и почерни зоната с огнехвъргачки и да остави само неоновата жарава в сърцевината — жив град, разцъфнал от пепелта на предградията.

— Ако не хабяхме толкова вода за земеделие, щяхме да сме си добре. Отрежете и останалите ферми. Не ми пука колко старши права имат. Те са онези, дето хабят…

— По повод казаното от последния идиот. Ако отрежем фермите, получаваме прашни бури. Проста работа. Откъде, по дяволите, си мисли, че идва прахолякът…

Зонърите се сочеха един друг с пръст, но никой не забелязваше гредата в собственото си око. Кейс казваше, че така можеш да разпознаеш дали човекът е от Аризона. Местните никога не признаваха проблемите за собствено дело. Това много ѝ харесваше. Улесняваше изкормването им.

— Хохокам63 са точно под нас. Стъпваме по гробовете им. Те също са свършили водата. И ги виж сега. Изчезнали. Знаете ли какво означава „хохокам“? „Всичко е използвано“. След сто години хората дори няма да ни помнят. Няма да помнят какво е представлявал Финикс.

Още фарове. Задръствания. Барове и оръжейни магазини. Купонджийки за продан по уличните ъгли, тексаски бежанци в търсене на работни места. Почистващи машини по улиците — всмукваха прахоляка и го отнасяха един господ знае къде. Частни охранители в черно защитно облекло — стояха пред някакъв клуб. Агенции за коли втора ръка и търговски центрове. Спонсорирани от града джони-камиони, които мъкнат пикня и лайна към последните водопречиствателни инсталации и се опитват да намалят процента на заболеваемостта при липсващата канализация.

А над всичко това грееше билборд с най-новата кампания на Бюрото за развитие на Финикс: снимка на огнена птица, разперила криле зад колаж на смеещи се деца, соларни ниви и аркологията „Тайян“.

Под билборда отряд охранители ескортираше към черен микробус с ниско окачване мъже със сака и вратовръзки и жени с рокли с презрамки. Телохранителите носеха балистични жилетки „Калвин Клайн“, прахови маски „Лили Леи“ и M-16-ки. Мода по финиксийски.

Следващият билборд се плъзна покрай Анхел с наръфано лице: „К$Ш ЗА ВКЪЩИ!“. Купчини червени стотарки юани се трупаха по ръба на рекламата. В недалечното минало е имало и осветление, но изглежда, крадците бяха отмъкнали неоновите тръби, които е трябвало да осветяват кеша.

Следваше го още един билборд.

Навътре в града. Повече живот. Бежанци, приклекнали на кръстовищата и загледани в подминаващите коли. Картони с надраскани съобщения с молби за работа или пари, прием на монети от калифорнийци, които са се прехвърлили през границата, за да играят на каквито там игрички си играят богаташите, когато един град рухва пред очите им.

— Това е само естествен цикъл. Пак ще стане влажно. Преди десет хиляди години тук е имало джунгла.

— Свежа новина за предишния задник. Никога не е било влажно. Дори когато имахме плувни басейни, пак нямаше вода.

Теслата на Анхела се промъкваше през тълпите, премина и по Златната миля — пореден опит на Бюрото за развитие на Финикс да привлече туризма: тъжен и оръфан мини-Вегас, мъничък в сравнение с оригинала.

Пред колата сияеха сложните чупки на аркологията „Тайян“ — опит за повторение на магията, която Кейс беше изпълнила на север със своите проекти „Сайпръс“. Чуждестранна собственост, построена с пари от китайските слънчеви инвестиции и вероятно с по-добри шансове за оцеляване от всичко, което местните създаваха.

Градът изглеждаше по-зле, отколкото при последното идване на Анхела насам. Повече съсипани, покрити с прахоляк магазини. Повече натрошени стъкла. Повече изоставени търговски центрове и хипермаркети: „Петсмарт“, „Партис-ту-Гоу“, „Уолмарт“, клон на „Форд“ — всичките празни, със строшени витрини и изкормени. Жени по ъглите. Момчета в тесни панталонки махат на колите по кръстовищата, навеждат се и правят каквото е нужно, за да изкарат малко пари, да си купят малко вода, да продължат нататък още един ден.

Анхела предположи, че стига да му се иска, всеки от видените ще се качи при него за единия обяд, баня и може би шанс да си изпере дрехите в банята в хотела.

Десет долара? Двайсет с бакшиша?

Пред него сияеше червеното лого на „Хилтън 6“ — високо като фар, грейнал смътно през мъглата; зов, идещ от камара кули и офиси, които все още функционираха насред имплозията. Спасително хълмче в случай на апокалипсис. Място за бягство, когато катастрофата започне да ти се плиска на прага.

Анхела влезе в локалното на хотела. Теслата се пъхна през завесата от изстрелван от дюзи въздух, предназначен да пази от прах посетителите. Той връчи на пиколото ключа си и мина през вратата.

Блъсна го полъх климатизиран въздух — ледена стена, толкова чиста и студена, че за малко да остане без дъх. Наложи си да продължи да върви, да каталогизира лицата на мъжете и жените около себе си. Работници от хуманитарните агенции, сондьори, позамогнали се гранични контрактори — все усмихнати мъже и жени, които просперираха в сърцето на катастрофата.

Вътрешността на „Хилтън 6“ тънеше в почти благоговейна тишина. Приглушено потракване на високи токчета. Италиански кожени обувки. Ниското пулсиране на музика, разнасящо се от бара от отсрещната страна на атриума.

Но дори тук апокалипсисът взимаше дан. След последното посещение на Анхела бяха изключили централния фонтан. Някой беше тикнал в сухото му басейнче плюшена камила.

На врата ѝ висеше табелка:

След като показа фалшивите си лична и кредитна карта, Анхела се озова в стаята си — барикадирана от външния свят с овлажнители и хепа филтри и изпълнена с аргон изолационна дограма.

Огледа града катастрофа, докато местните новини дърдореха по телевизора. По-голямата част от градския център още стоеше непокътната — „ФИНИКС СЕ ВЪЗРАЖДА“ в опит да се самоизлъже. Но след последното му посещение в града от другата страна на улицата беше угаснала цяла офис кула. Някоя компания за недвижими имоти просто се беше отказала да се мъчи да осигури нужното количество обитатели, беше ѝ писнало да плаща за отопление, охлаждане и полицейска защита, които щяха да я спасят от изкормване.

В тъмната кула Анхела съзря потайното сияние на няколко алпинистки фенерчета — хора, които се трудеха във вътрешността на сградата в търсене на подходящи за смъкване суровини. Плъховете на апокалипсиса, гризящи червата на гордостта на строителството.

Анхела отключи телефона си и прокара пръст по екрана за втори път и отвори интерфейса на използваната от ВСЮН скрита и шифрована операционна система WatDev. Прати съобщение за пристигането си.

Зад него телевизорът превключи на националните новини. Няколко луди колорадски фермери се качили на стената „Блу Меса“ с огнестрелно оръжие и заплашвали да сторят каквото там колорадските фермери правят, когато късметът им обърне гръб.

Анхела смени канала.

— „Рио де сангре“ твърди, че труповете може да са над сто…

Новинарските „кукички“ изглеждаха притеснително и обещаващо. Снимки на куп тела, намерени в пустинята.

— Сега чух, че били над двеста…

В кадър — щатско ченге с каубойска шапка и значка на колана:

— В момента знаем само, че са били екип от съпруг и съпруга. Не знаем на колко хора са обещали да ги прекарат през границата… — той сви безпомощно рамене. — Все още копаем.

Някой почука.

Анхела си извади зига и пристъпи зад вратата. Отключи и отвори. Не влезе никой.

Той отстъпи назад в очакване. Най-сетне в стаята се пъхна мъж с леко шкембе, но кльощави крака и ръце. Изглеждаше остарял, откакто Анхела го беше виждал за последно: Хулио, също с оръжие в ръка.

— Бум — прошепна Анхела.

Хулио се стресна, после се усмихна широко. Свали оръжието и раменете му провиснаха от облекчение. Възкликна:

— Дявол го взел, ese64, радвам се да те видя! Дявол го взел! — пъхна пистолета обратно в сакото си и затвори вратата. Сграбчи Анхела в меча прегръдка. — Дявол го взел, само колко се радвам да те видя.

— Чух, че било кофти — каза Анхела, когато се разделиха.

Хулио изпъшка:

— Това място… — той поклати глава. — Знаеш, че беше лесно, като работехме заедно, нали? — махна към госта си. — Така, де, виж се само. Наръгаха те във врата, но поне знаеше кой точно фермер сме вбесили. А тук, долу? Нищо подобно. Тук, долу, ти прерязват гърлото, щото някой смята, че на токата на колана ти е „Самотната звезда“65. Напълно случайна работа, казвам ти.

— Като чух, че са те пратили тук, долу, реших, че я караш леко и полека!

— Нещата не се изчерпват с тексаски курви и твърда валута. Така, де, ясно е, че Финикс е направо цвете, ако си имаш апартаментче в „Тайян“. Сещаш се — приятно бълбукащо фонтанче, до което да си пиеш еспресото, куп китайски секретарки да обикалят наоколо по късите си полички… — домакинът поклати глава. — Но навън в тъмната зона? В предградията? Че този град е шибана каша! Всеки път, когато изляза да проверя някое от нашите скривалища, си мисля, че ще ми вкарат едно plomo66 отзад в тила!

— Финикс не се възражда, както разправят, а?

Хулио го стрелна с мрачен поглед. Отиде до минибара и се зае да рови в него.

— Финикс по-скоро пропада в канала. Този град се върти около проклетия сифон. Ако всичко това не беше такава шибана издънка, всъщност бих благодарил на Вос, че дава на Кейс причина да ме изтегли оттатък реката.

— Вос?

— Восович. Александър Восович. Един зонър, когото ползвах. Копелето разрита целия кошер с все пчелите.

— А ти какво го караше да прави?

Хулио се върна от минибара с една „Корона“.

— Обичайните неща — той притисна бутилката към шията си, наслаждавайки се на хладината. — Беше идеален, понеже го раздаваше инженер-хидролог в „Салт Ривър Проджект“. Така че го накарах да завързва приятелства. Да раздава пари, когато хората имат нужда от помощ със сметките си от игрите в Златната миля, такива работи. Понякога ме свързваше с по някой нов приятел, който си е хванал. Имахме хора в ЦАП, във „Финикс Уотър“. В Бюрото по мелиорациите. Но ти казвам, нищо от тази мрежа не си струваше да умреш… — Хулио спря да ползва бутилката вместо торбичка с лед. Взе да я размахва. — Така, де, вярно, че Вос изрови за стратегията на „Салт Ривър“ да изкупи някои от фермерите им. Или че следеше колко плаща Аризона, за да осмуче водните права на някои от индианските племена. Такива работи. Но след това се натъкна на нещо друго… — той коленичи и отново взе да рови в хладилника. Наизважда бутилки „Файв стар“, „Янджин“ и „Корона“. — Едно типче във „Финикс Уотър“ почна да го лови на въдицата си. Казваше, че има нещо, което Вос може да поиска да купи. Нещо ценно.

— И кой е бил това?

Хулио се надигна иззад туловището на хладилника с гримаса:

— Вос беше потаен. Казваше, че бил адвокат от „Уотър“. Не искаше да ми сподели повече подробности.

— И ти го остави да се измъкне с това оправдание?

— Просто прецених, че този pendejo иска да ме изцеди. Да добави брокерска комисиона, нещо такова. Зонърите винаги търсят да докопат предимство. Такава им е шибаната култура тук, долу. Корумпирани до мозъка на костите си.

— И какво се продаваше?

— Може и нищо да не е било. Мен ли питаш? Започвам да си мисля, че просто аризонското контраразузнаване е искало да ни изпързаля. Цялата работа ми изглежда като капан… — Хулио измъкна кутийка „Текате“67. Отвори я. Отпи със затворени очи. Изпъшка. — Дявол да го вземе, хубаво нещо. Прекараш ли достатъчно време в тъмната зона, почваш да си мислиш, че студеното питие е шибан мираж! — погледна през рамо към Анхела. — Искаш ли и ти една?

— Не, добре съм си.

— Сигурен ли си? — Хулио врътна глава към хладилника. — Има още една вътре. И след това остават само „Корона“ и китайските боклуци.

— Смяташ ли, че твоята дружка Восович те е предал?

Хулио изгледа Анхела изпод вежди:

— Е, откакто гледах видеото му от моргата, съм почти сигурен, че все нещо е предал.

— И смяташ, че си уязвим?

— Ако беше някой друг, нямаше да се притеснявам — Хулио сви рамене. — Повечето хора, които ползвам, държа на една ръка разстояние. Анонимни пратки. Шифровани скрити имейли. Такива разни хубавини. Но Вос? Мамка му… — той поклати глава. — Работехме заедно има-няма десетина годинки.

— Значи си компрометиран.

— Със сигурност са разпитвали Вос. Шибанякът изглеждаше като някой от онези зонъри, дето вашите „Пустинни псета“ подреждат по реката като предупреждение. Шибан хамбургер. Разприказвал се е и ако са му задавали правилните въпроси, не само аз съм на мушката. Помагаше ми да набирам хора, разбираш ли?

— За колко души говорим?

— Колко са уязвими ли? Поне двайсет. Плюс всеки, който той може да е ползвал, но да не съм плащал аз за него. Жал ми става за онзи, който наследи тоя лайновалеж. Копелето ще се къпе в отходната яма с години.

— И сега какво, просто се махаш?

Хулио изгледа Анхела изпод вежди:

— Ченгетата идентифицираха човека ми по пломбите. Иначе изобщо нямаше и да науча за смъртта му. Името му излезе на душачките, които сме инсталирали на сървърите на полицията във Финикс. Няколкото зъба са горе-долу всичко, останало от Вос… — той отпи отново от кутийката с бира. — Това място изкарва наяве най-лошото от хората.

— Някакъв шанс твоят тип Восович да е бил забъркан в още нещо? — поинтересува се Анхела. — Наркотици? Картелните щати настъпват. Може да няма общо с твоята работа.

— Знам само, че не залагам на простотии, които не знам — Хулио многозначително махна към госта си с бирата. — И това, приятелю, е причината още да съм жив в тая игра.

— Някой друг да е идвал насам? Нещо да се е размърдало? Някакви признаци кой го е освиткал?

— Нъц, човече — Хулио отпи отново. — Тихо е като шибана миша дупка. Не се чува нищо. Моят човек беше на първа страница на кървавите вестничоци, работата имаше вид на каца с лайна, а всичко тъне в шибана тишина. Направо ми изкарва ангелите… — домакинът прекъсна, втренчил поглед в телевизора. — Виждаш ли тия лайна?

Той отиде и включи звука.

Телевизорът продължаваше да показва кадри за двойката трафиканти, арестувани в къщата си в предградията — странен замък, обграден от огради с бодлива тел, със собствени генератори и цистерни. Интериорно видео на луксозния живот, който си живееше семейната двойка, която примамвала отчаяни тексасци и зонъри да избягат на север.

— Това са шибилион трупове — заяви Хулио — дори за тази адска дупка. Яко са дръпнали късата клечка в lotería68. Мислех си, че аз залагам на едро, когато слагам триста юана срещу сто и петдесет трупа на седмица. Сега ми се ще да бях дигнал още.

— Виждал ли си го вече? — притисна го Анхела.

— Кого, Вос?

— Така, де, Восович — кимна Веласкес изнервен. — Твоят човек хамбургер.

— Имаш предвид да го видя като да го навестя? В плът и кръв?

— Аха.

Хулио отклони очи от телевизора:

— Видях го в полицейския сървър. По-отблизо не ща и да ми пада.

— Страх ли те е?

— Мамка му, да, страх ме е. Защо според теб съм се изнесъл от чудното си апартаментче в „Тайян“ посред нощ? Ако някой е изцедил до такава степен Вос, един господ знае мен как ще ме изцедят… — той млъкна, защото видя изражението на лицето на Анхела. — Оф, мамка му… — и взе да клати глава. — Сериозно ли искаш да го видиш?

— Трябва да сме внимателни.

Хулио направи гримаса.

— Умните хора си прекарват времето по-далеч от моргата, просто те предупреждавам.

— Гадно ли е там, долу, а?

— Много лоша работа е — изсумтя Хулио. — Така, де, Финикс е варварска дупка, но такова нещо не съм виждал.

— Измъкна се от Хуарес.

Хулио гаврътна остатъка от бирата си и смачка кутийката.

— Точно това ми вади ангелите, брато. Вече съм се спасявал от един апокалипсис. Не ми трябва втори.