Водосрез

Глава 23

Анхела нямаше никакви причини да се загрижва за чукалката и имаше всички основания да си обира крушите оттам.

Каквото и да беше станало в апартамента, то включваше всичките му аларми. Не заради телата и не заради кръвта — беше виждал предостатъчно и от двете. Проблемът беше, че където и да идеше, убийците бяха минали преди него и пречукваха хората, които можеха да му дадат отговори.

„Във Финикс никога не вали освен когато валят трупове.“

А труповете наистина валяха. Тексаски проститутки и висшият ешелон на „Ибис“, и ласвегаски шпиони, и водни адвокати от Финикс, и упорити журналистки. Напомняше му ситуацията долу в Мексико, преди Картелните щати да вземат пълния контрол. Хората мряха право пред ресторантите и магазините за коли, люшкаха се по надлезите и много от тях — също като журната — изчезваха и не се връщаха повече.

„Трябваше да я следя по-отблизо.“

Колкото повече умуваше по въпроса Анхела, толкова повече цялата игра му се струваше нагласена. Каквито и права да беше продавал Джеймс Сандерсън, те летяха като есенни листа по вятъра и нямаше начин да се добере до тях без друга следа.

Анхела излезе от коридора на жилищния квартал и влезе в галерията, гледаща отгоре към един от многото атриуми на „Тайян“.

Аркологията беше построена до голяма степен като посестримите си „Сайпръс“ — лично постижение на Кейтрин Кейс — с дълбоки тунели надолу в студената земя за обмен на въздух и многобройни атриуми за освежаване и преработка на вода, които позволяваха също така на естествената светлина да проникне в жилищните комплекси.

Анхела стигна до пътеката на горния парк, която лениво се виеше надолу по нивата. Зеленина и влага, аромат на цитрус… усещането беше толкова познато, че заподозря дали „Тайян“ не са сключили договор със същите биотектни фирми, които използваше и Вегас.

Беше почти объркващо да знае, че се намира във Финикс, а усеща същите прохлада и комфорт, на които се радваше в собствения си апартамент в „Сайпръс“, и междувременно отвъд поляризираното стъкло пустинята Сонора грее със 120 градуса84.

Анхела беше толкова разсеян, че за малко да изпусне калитата.

Просто по стар параноичен навик преся околностите с разсеян поглед и така подбра двойката спретнати господа в костюми, които се мотаеха около дълбоко езеро десет етажа по-надолу.

Можеха да бъдат сбъркани с бизнесмени, дошли тук да изкарват пари от партньорство с шанхайски инвеститори — с изключение на това, че единият беше същият тип, който Анхела свали в моргата.

Същият проклет тип!

Анхела се изтегли назад от перилото и огледа атриума и пътеките за джогъри, които се спускаха надолу през градинските етажи и криволичеха между ресторантите и кафенетата по откритите тераси. Провери балконите на резиденциите над и под себе си.

„Ето там.“

Още двама кали бяха настанени при тераска, която извеждаше от жилищната кула и се насочваше към търговския и бизнес квартал на „Тайян“. Стараеха се да не изглеждат като охрана, но очевидно бяха излезли на лов — и двамата носеха дигитални очила и проучваха подминаващите ги хора. Анхела се почуди дали сред издирваните от тях не е и неговият лицев скан.

Набеляза си още едно кали, облечено в спандекс за тичане и загряващо на пейка в парка.

„Като проклети хлебарки са.“

Ето и още един. Този пък сърбаше лате в едно кафене. Анхела нямаше да го забележи изобщо, ако не бяха телевизионните екрани до кафенето, на които показваха разрушението на язовирна стена в Колорадо, а калито не гледаше натам. Всички посетители бяха като приковани за телевизорите, но той седеше с гръб, така че да може да наблюдава градините.

Анхела полека отстъпи по пътя, от който беше дошъл, като се чудеше колко ли изхода са под наблюдение и дали току-що не се е напъхал в капан.

Каква дяволска каша.

Обърна се и тръгна обратно по коридора в търсене на знаци за авариен изход, като се чудеше дали е обграден.

Пред него проститутката тъкмо излизаше от апартамента на калито.

— Я задръж тази врата! — той се пъхна покрай нея и я дръпна със себе си.

— Какво, по…

— Насам идват едни много лоши типове и ти ще ми помогнеш да мина покрай тях.

Той се озърна из апартамента, докато събличаше балистичното си яке. Прекалено изпъкваше с него. Трябваше му нещо бизнес. Нещо, което се сливаше със…

— А ако не искам? — попита момичето.

— Тогава ще свършиш бая по-зле от мъртвата си дружка. Тези типове не си играят на шикалки.

Момичето се ококори от страх, а на Анхела му стана гадно заради тази постъпка. Виждаше себе си от нейната перспектива. Нашарен с белези бияч с пистолет, който я юрка наоколо и я заплашва с мъчения и смърт, ако не му се подчини. Направо се почувства като непълноценен мъж. Противоположността на Тау Окс, който си играе на герой.

„Това е причината да не си ти героят, pendejo. Ти си Дяволът.“

А сега Дяволът имаше нужда от спасение.

Той влезе в гардероба на Майкъл Ратан и грабна едно сако. Малко му беше широко. Ратан беше по-шкембест. Лекият живот на страдащ калифорнийски изгнаник се отплащаше. Анхела приглади сакото. Щеше да свърши работа.

— Кой идва? — попита момичето.

— Калита. И искам да ми кажеш, ако ги познаеш.

— Ще ги видя ли? — гласът ѝ пресекна от ужас.

Шапки. Ратан определено наистина си е падал по уестърн облеклото. Анхела грабна една каубойска шапка и я нахлупи. Горе-долу му хареса как изглежда. Грабна и колан с тока от сребро и тюркоази, толкова голям, че направо си крещеше цената. Оха, да. Това щеше да свърши работа.

— Готова ли си? — попита Анхела и грабна чантата на Луси от плота. Натъпка балистичното си яке в нея и си пожела вместо това да го носеше. Не обичаше да го стрелят без броня.

„Ако се стигне до престрелка, и без това ще съм мъртъв.“

Китайците щяха да заключат портите и да му се нахвърлят с всичката охрана, която успеят да мобилизират.

Момичето притискаше към себе си малка чантичка и…

Анхела се засмя:

— Книга ли си взимаш?

— Мога да чета, ясно?

Той я измъкна от вкопчените ѝ пръсти. „Кадилачена пустиня“.

— Проклет да съм!

— Той ми я подари — каза момичето в своя защита.

— Да, бе, точно така.

— Наистина!

— Не ми пука! — Анхела пусна книгата в чантата на Луси и я подаде на момичето. — Ще носиш тази. Не мога да я държа.

Имаше чувството, че времето им изтича. Калитата щяха да почукат на вратата всеки момент. Нямаше друго обяснение. Шест калита на мисия в „Тайян“ беше прекалено голямо съвпадение. Несъмнено идваха насам. Момичето свърши с пъхането на вещите си в огромната чанта на Луси.

— Добре, готова съм — каза тя.

Анхела я огледа щателно. Добре пасваше на обстановката с тази прилепнала черна купонджийска рокля. И с нея като нищо щеше да успее да се измъкне. Богат нарк с каубойските си цвъчки и малка тексаска катеричка. Можеше и да стане. Кофти работа, че имаше синина на лицето обаче. От друга страна, това я правеше да изглежда по-реална, кисело си каза Анхела.

— Обаче живееш в много гнусен свят, малката.

— Какво?

— Нищо. Ела.

Тя изглеждаше болезнено нестабилна — или от удара по главата, или от ужаса покрай всичките трупове наоколо. Той ѝ подаде ръка.

— Облегни се на мен.

Тя дори не му се съпротивляваше, когато я залепи за себе си и я поведе през вратата. Притискаше се към него, все едно беше белият ѝ рицар. Момичето определено беше яко загазило, дума да няма.

Пред тях калитата тъкмо завиха иззад ъгъла.

Анхела придърпа мацката още по-плътно. Промърмори:

— Престори се, че ме харесваш. Че си умираш за приятеля си!

Тя се залепи за него. Той сведе глава да надникне в очите ѝ и остави каубойската периферия да го заслони от погледите на калитата.

— Може да идем по клубовете тая нощ, а, muchacha? — рече той и я притисна собственически, докато се разминаваха с калитата. — Ще ми потанцуваш пак, нали?

И въпреки че я усещаше как притреперва от ужас, малката му се усмихна и дори отговори, задъхано и сластно:

— Ами да, Папи! Нали искаш да ме гледаш как танцувам, Папи? Ще ти хареса ли, Папи?

Литургия от изпълнени с кокетство окуражителни слова, излети толкова гладко, че като нищо би могла да е най-щастливото момиче във Финикс. Късметлийска тексаска чукалка, която си е лепнала свой собствен скъпар.

Под всичкия този страх момичето беше яката работа.

Стъпките на калитата заглъхнаха зад гърба им. Анхела насочи Мария към атриума, като си отваряше очите за още негодници. Качиха се на един асансьор, но докато слизаха, той мерна поне двама калита да пазят главния изход. По-агресивни от останалите. Бавеха хората с баджове, надничаха поотделно във всяко лице при преминаването им… Анхела плесна по един от бутоните и успя да спре асансьора на пети етаж.

— Какво става?

— Малък проблем, това е всичко… — той изведе Мария от кабината и започна да говори, за да я разсее. — Имаш ли къде да се прибереш след всичко това?

Тя все още изглеждаше уплашена, но кимна.

— Аха. Имам. Един… тип.

— Готин ли е? — Анхела търсеше други изходи. Калитата бяха завардили всичко.

— Грижи се за мен — каза момичето.

Той ѝ махна да поседнат на пейка в парка. Намираха се точно до малък басейн с декоративни шаранчета, част от пречиствателната система на „Тайян“. Езерцето преливаше през един отточен улук и се спускаше четири етажа по-надолу в обрасло с лилии езерце. Отгоре Анхела виждаше, че водата изтича в изкуствена пещера.

Убеден беше почти напълно, че Кейтрин Кейс е използвала същата биотектска фирма и за своите „Сайпръс“. Водата, до която седяха, щеше да достигне до вътрешностите на „Тайян“, където да я филтрират и да се превърне в питейна.

Анхела се взираше в езерцето и бълбукащия му водопад с все лилиите му и биолуминесцентните риби и изпита завист. Водата щеше да напусне този парк и градинския терен, но той не можеше. Не и с тези калита, затворили всички изходи със своите лъскави значки.

Напразно се оглеждаше за спасително убежище, но нищо не му се наби в очи. Над главите им телевизионните екрани продължаваха да врещят новините за разрушената стена в Колорадо.

— Гледай телевизия — настоя Анхела.

— Защо?

— Защото всички други го правят, а ние трябва да се сливаме с тълпата.

Разрушенията бяха огромни. Бяха паднали насипите „Блу Меса“, също и „Мороу Пойнт“ и „Крайстъл“. Всичко по Гънисън. Същата река, където Елис беше пратен да изкупува права.

Кейс щеше да побеснее.

Момичето се взираше в срутения язовир.

— Кой го е направил?

Същият въпрос, който най-вероятно задаваше Кейтрин Кейс, но с многозначителното допълнение от „защо не съм знаела, че предстои такова нещо“.

Анхела не завиждаше на Елис, ако той изобщо изникнеше отново. Кейс щеше да му набучи главата на кол, задето е пропуснал това чудо.

— Сигурно Калифорния. Ще отричат, но водата е тяхна. Колорадо не я пращаше надолу, както се полага.

— Защо така?

— Фермите съхнат, кравите умират. Стандартни неща.

— Затова Калифорния е взривила стената?

— Така изглежда.

Анхела огледа хората наоколо в опит да измисли начин за измъкване от капана, но не видя помощ в множеството китайски технически таланти и зонърни финансисти, които зяпаха как лайната хвърчат до тавана в Колорадо.

Забеляза калито джогър да продължава с разгрявката. Май никой не гледаше конкретно към Анхела. Или пък със спътничката си бяха достатъчно добре костюмирани, та да не им обръщат внимание. Двамата кали, които беше подминал преди това, отново слизаха надолу — виждаше ги на вратата на стъкления асансьор.

— Направи ми една услуга — помоли Анхела Мария. — Погледни бавно и полечка към спускащия се асансьор. Да познаваш някого от тези двамата вътре? Те ли са убили приятелката ти?

Тя погледна за миг, после обърна отново взор към телевизора.

— Аз… всъщност не ги видях. Само обувките им.

— И тези носят други?

— Да — тя свъси вежди. — Единият тип беше с каубойски ботуши. И джинси. Не с делови костюм.

— Но са били двама души и са отвели жената? — уточни Анхела. — Сигурна ли си? Поне единият носеше ли костюм?

— Не знам. Не мисля. Но повечето време само ги чувах.

— Тя е била жива обаче, когато са я извели?

— Така мисля. Искаха да ѝ задават въпроси.

Анхела отново огледа калитата.

— Сигурна ли си за каубойските ботуши?

— Аха — прозвуча му уверено.

Той разочаровано се облегна на пейката. Никой от шестимата калита, които беше забелязал досега, не носеше обикновени дрехи. За миг се беше надявал, че може да намери улика какво се е случило на Луси. Ако не беше вече мъртва, скоро щеше да бъде. Професионалистите не оставят свидетели.

— Приятел с дамата ли си бил? — попита Мария.

Въпросът хвана Анхела неподготвен.

— Не. Защо?

— Не знам. Рекох си, че може да е твоето момиче или нещо подобно. Струва ми се, че ужасно се притесняваш за нея.

Той поумува по въпроса.

— Тя беше… Бая твърдост има в себе си. Истинска корава дама. Май това ми допадаше у нея — сви рамене. — Разбир’са, беше си журна с наистина високи принципи. И такива простотии обикновено те утрепват накрая.

— Глупаво — съгласи се момичето.

— Аха — въздъхна Анхела. — Ще се изненадаш колко много хора си бъркат приоритетите.

Калитата се събираха на група — цяла купчина — и внезапно до един се заобръщаха в посока на Анхела и взеха да посягат към слушалките си и да говорят с приятелите си.

— Струва ми се, че ни забелязаха — каза водосрезът.

Изправи се бавно, протегна се и разбира се, калитата тръгнаха напред. Спокойно, също като него. Но все пак се размърдаха.

Анхела огледа атриума за последен път, като обърна внимание на преливния басейн там, където водата течеше през ръба и се спускаше надолу. Водопад до ленивото езеро, филтрация, ферми…

Приближи се до наблюдателната ограда. Четири етажа по-надолу имаше лилии и езерца.

Калитата се събираха около ръба. Имаха си значки. Истински полицейски значки, които можеха да издържат проучването на охраната на „Тайян“.

Анхела погледна към Мария:

— Можеш ли да плуваш?