Водосрез

Глава 2

Луси се събуди от потропването на дъжда. Нежно почукваща благословия. За първи път от над година тя напълно се отпусна.

Освобождаването на напрежението беше толкова внезапно, че за момент се почувства, все едно са я напълнили с хелий. Безтегловна. Тъгата и ужасът до капка се оттекоха от тялото ѝ — като кожата на змия, твърде сковаваща, овехтяла и суха, за да я задържа повече — и тя се възвиси.

Беше нова и чиста, по-лека от въздуха и хлипаше от изпълнилото я облекчение.

А след това се събуди напълно и прозорците на дома ѝ галеше не дъжд, а прах и тежестта на живота отново се стовари отгоре ѝ.

Луси полежа неподвижна в леглото, разтреперана от загубата на съня. Бършеше сълзите си.

По прозореца с равномерно скърцане ръмеше прахоляк.

Сънят ѝ се беше сторил толкова истински — дъждът се лее, въздухът е омекнал, ухаят цъфтящи цветя… Затворените ѝ пори и напуканата почва на пустинята се отварят широко, приветстват този дар — земята и тялото ѝ попиват чудото на водата, която пада от небето. Боговодие, както я бяха наричали едно време американските заселници, докато полека нахлували през прериите на Средния запад и след това навлезли в сухите земи отвъд Скалистите планини.

Боговодие.

Вода, която се сипе по свое собствено желание право от небето.

В съня на Луси дъждът беше нежен като целувка. Благословия и леещо се от небесата изкупление. А сега го нямаше. Устните ѝ бяха напукани и нацепени.

Луси изрита потните чаршафи и отиде да надзърне навън. Няколкото все още неразстреляни от бандите улични лампи сияеха като мъждиви луни, които се борят с червеникавата мъгла. Бурята се усилваше право пред очите ѝ — лампите изчезнаха в тъмното, оставиха на местата си светлите точки на въображаемо сияние върху ретината. Светлината в света гаснеше. Луси си помисли, че е прочела този израз някъде — звучеше ѝ като вехти християнски слова. Може да беше от смъртта на Исус. Светлината гаснеше — завинаги.

„Исус си обира крушите и на негово място нахлува Ла Санта Муерте.“

Луси се върна в леглото и се изтегна на матрака, заслушана в шибащите нощта ветрове. Някъде навън куче виеше надеждата си за убежище. Може би някое улично псе. На сутринта щеше да е мъртво — поредната жертва на Сушавото татище.

Скимтене изпод леглото ѝ повтори молбите отвън: Съни, свит и разтреперан заради промените в атмосферното налягане.

Луси изпълзя отново от леглото и отиде да напълни паничка с вода от бидона си. Подсъзнателно провери нивото — още преди да види числата, знаеше, че разполага с почти двадесет галона, но все пак погледна по силата на навика малкото червено светодиодно екранче, което потвърждаваше водените в главата ѝ сметки.

Приклекна до леглото. Побутна паничката към кучето.

Нещастният Съни я изгледа от тъмното отдолу. Не искаше да излезе да пие.

Ако Луси беше суеверна, щеше да заподозре, че рошавата австралийска овчарка знае нещо, което не ѝ е известно. Че е доловила да витае някакво зло, да речем — крилете на дявола да пляскат в небесата.

Китайците вярваха, че животните са способни да предчувстват земетресения. Използвали са ги да предсказват катастрофи. Комунистите в стария Китай навремето евакуирали деветдесет хиляди души от Хайчен преди голямо земетресение — усетили го часове по-рано29. Спасили много животи, понеже вярвали, че животните знаят неща, неизвестни за хората.

Един от биотектите в „Тайян30 Интернешънъл“ беше споделил този факт с Луси. Използва го като илюстрация за способността на Китай да вижда ясно света и да планира предварително. Та нали благодарение на нея Китай беше на гребена на вълната в сравнение с Америка с пречупения гръбнак, където беше пратен той.

Когато едно животно говори, от теб се очаква да се вслушаш в него.

Съни се гушеше под леглото с настръхнала козина и трепкаща кожа и скимтеше протяжно, тихичко и нещастно.

— Излизай, момче!

Той отказа да помръдне.

— Хайде. Бурята е навън. Не е тук.

Никакъв резултат.

Люси седна с кръстосани крака на плочките, с лице към Съни. Плочките поне бяха прохладни.

Защо просто не се преместеше да спи на пода? Защо изобщо се мъчеше да се занимава с леглото или чаршафи през лятото? Че и през пролетта и есента, ако става въпрос.

Люси се просна по корем на пръстените плочки и силно притисна към тях голата си кожа. Пресегна се под леглото към Съни. Зарови пръсти в козината му и замърмори:

— Всичко е наред. Шшт. Шшт! Наред е. Добре сме.

Постара се и тя да се отпусне, но собственото ѝ нервно потреперване отказваше да спре да шава под кожата ѝ. Неприятно гъделичкане.

Нищо чудно, че Съни се криеше под леглото.

Без значение колко пъти Луси се опитваше да се самоубеди, че кучето е лудо, собственият ѝ гущерски мозък вярваше, че то ѝ отправя предупреждение.

Навън имаше нещо — то беше тъмно и гладно и тя не можеше да се отърси от чувството, че тази твар съсредоточава вниманието си върху нея: върху тях двамата със Съни и техния малък остров на безопасността, претъпканото тухлено убежище, което тя наричаше дом.

Луси се изправи и провери резетата на вратата в „прашната“ стая.

„Параноясваш.“

Съни пак взе да скимти.

— Млъкни, момчето ми.

Тревожеше я дори собственият ѝ глас.

Обиколи още веднъж къщата, като проверяваше по ред прозорците, за да се увери, че са запечатани. Стресна се от собственото си отражение в кухненското прозорче.

„Не го ли затворих?“

Дръпна гватемалската черга от стъклото, като почти очакваше в мрака отвъд да изникне нечие лице. Беше суеверно и абсурдно да смята, че наистина е възможно някой да е излязъл насред бурята да я следи, но въпреки това отиде и си обу джинси, защото облечена се чувстваше по-добре. Поне психологически се смяташе за защитена, макар да се отказваше от съня за тази нощ. Нямаше начин да успее да заспи повторно. Не и с тази предизвикана от бурята тревожност, която прокарваше пръсти между плешките ѝ.

„Най-добре да поработя.“

Луси отвори компютъра си и сканира отпечатъците на пръстите си върху тракпада. Вкара паролата си, докато вятърът продължаваше да се нахвърля върху къщата. Домашните батерии бяха паднали повече, отколкото ѝ се нравеше. Имаха двадесетгодишна гаранция, но Шарлийн все ѝ разправяше, че тя е за замазване на очите. Луси се надяваше бурята да отмине до сутринта, за да може да разтвори соларните панели и да вдигне отново заряда.

Съни пак заскимтя.

Луси не му обърна внимание и се логна в постоянните си тракери.

Беше публикувала нова статия с оригиналните снимки на Тимо, същински произведения на изкуството. Ако трябваше да бъде честна, всъщност снимките продаваха статията — пикап, пълен с багаж и потънал до каплите в прахоляк, опитващ да се измъкне от Финикс и провалящ се по всички параграфи. Най-новата вълна в колапсната фотография. Статията подскачаше насам-натам в нета, обрастваше със споделяния и събираше разглеждания и отзиви, но Луси се изненада, че не е привлякла вниманието, на което се надяваше.

Проучи фийда в търсене на причините нейният дял разглеждания да ѝ се изплъзне. Нещо се случваше при река Колорадо — пожар или бомбен взрив…

#CarverCity, #CoRiver, #BlackHelicopters…

Големите новинарски организации вече бяха захапали кокала. Луси си дръпна видео и получи воден мениджър, бълващ закани към Лас Вегас. Би го сметнала за откачалка, само че зад него имаше руини и гореше пожар, придаващ достоверност на идеята, че Лас Вегас наистина е влязъл с водосрезовете си напред и набързо е клъцнал туй-онуй.

Оплешивяващият тип дърдореше как бил отвлечен от невадската гвардия и след това захвърлен в пустинята да се мъкне пеша към руините на собствената си пречиствателна станция.

— Кейтрин Кейс го направи! Тя напълно пренебрегна факта, че обжалваме! Имаме си права!

— Ще я съдите ли?

— Дяволски сте прав, че ще я съдим! Този път стигна твърде далеч.

И други сайтове почваха да осветяват историята. Местните станции и важните клечки в Аризона биеха тъпана на регионалния гняв и докато разпалваха местна омраза, генерираха хитове и рекламни кликове от снимките на бойното поле. Щяха да се посипят и още кликове, щом коментарите се раздуят и читателите пуснат историята в социалните си мрежи.

Луси маркира случката за собствените си тракери, но предвид бурята и разстоянието вече беше пропуснала възможността да набере точки или да стори друго, освен да краде хитове от останалите журнота.

Пъхна случката в своите фийдове просто за да увери читателите си, че е наясно с евисцерацията на Карвър Сити, и превключи към основните си източници — на лов за клюки в бурното море на социалните медии — за истории, които би могла да докопа първа и да обяви за свои.

Дузина нови коментари с хаштаг #PhoenixDowntheTubes:

Как да разбереш, че си свършен: пиеш собствената си пикня и си викаш, че е изворна вода. #PhoenixDowntheTubes #ClearsacLove

Луси от години се занимаваше със следене на жителите на Финикс, хаштаговете им и коментарите. Карта на имплозията на града в реално време. Виртуални отзвуци на физическата катастрофа.

В главата си виждаше Финикс като сифон, който всмуква всичко в себе си — сгради, животи, улици, история — всичко това се килва и се излива в зейналата паст на катастрофата — пясък, накривени кактуси, предградия… всичко отива в канала.

И ето я Луси, обикаля по ръба на дупката и документира.

Критиците ѝ твърдяха, че е поредният колапсен порнограф, и в лошите си дни тя беше съгласна с това твърдение: поредното журно, излязло на лов за сочни снимчици досущ като лешоядите, които връхлетяха върху Хюстън след онази категория 632 или сензационните кадри от рухналия Детройт в пастта на природата. Но в други дни Луси имаше чувството, че не толкова еротизира смъртта на един град, колкото разравя зейналата под човечеството яма на бъдещето. Сякаш казва на всички: Това сме ние. Така ще свършим накрая. Има само една врата за бягство и всички я използваме.

Когато за първи път бе пристигнала в града като зелена репортерка, не го приемаше толкова лично. По онова време си правеше шегички за зонърите и се наслаждаваше на лесните статии и депозитите в микросметката. Трупаше бързи пари от воайорски примамки за кликове.

Жителите на Финикс и предградията му бяха новите тексасци, горките пери-веселячести33 глупаци и Луси и колегите ѝ от CNN и „Синхуа“, „Киндъл пост“, агенция „Франс-прес“, и „Гугъл/Ню Йорк Таймс“ бяха повече от доволни да похапват от трупа. Страната беше проследила как се разпада Тексас, така че всички знаеха какъв е механизмът. Финикс беше Остин, но по-голям, по-страшен и по-цялостен.

Колапс 2,0: Отричане, Сгромолясване, Осъзнаване, Бежанци Луси просто присъстваше на мястото, за да стане отблизо и лично свидетел как зонърите се блъскат в стената. Аутопсия на трупа с микроскоп с голямо увеличение и студена „Дос еквис“34 в ръка.

#BetterThemThanUs.

След това обаче се срещна с някои от зонърите. Пусна корени в града. Помогна на приятеля си Тимо да изкорми дома си, да изтръгне от стените тръби и жици, все едно вади костите от труп.

Бяха изкъртили прозорците, като че ли изгребваха очни ябълки, накрая оставиха къщата да се взира сляпо през улицата към също тъй безоки домове и Луси беше описала преживяването — семеен дом на три поколения, изгубил стойността си, понеже водата в предградията беше пресъхнала, и Финикс не можеше да си позволи да ги върже отново.

#CollapsePorn със сигурност, само дето сега Луси беше от актьорите наравно с Тимо и сестра му Ампаро и тригодишната му дъщеря, която плачеше до скъсване, докато възрастните разрушаваха единствения ѝ познат дом.

Съни отново заскимтя под леглото.

— Ще отмине — каза му отсъстващо Луси, а след това се зачуди дали казва истината.

Специалистите по климата разправяха, че скоро може да установят рекорд за прашни бури. Шейсет и пет записани досега и идваха още.

А какво щеше да стане, ако няма горна граница за бурите?

Метеоролозите до един приказваха така, сякаш е възможно да съществуват рекорди — и техните подобрители — и като че ли съществува някаква връзка, която са способни да извлекат. Климатичните сайтове използваха термина суша, но той намекваше, че сушата може да свърши; че е временно събитие, а не постоянното положение на нещата.

Но може би предстоеше една продължителна буря — постоянен вихър от прахоляк, дим от горски пожари и суша, а единственият подобрен рекорд щеше да бъде за продължителността по дни, в които човек изобщо може да види слънцето…

Включи се новинарска тревога, която засия на екрана на Люси. Скенерът ѝ също оживя с припукващи полицейски честоти. Нещо в тях ѝ се стори странно. Имаше го и на социалните ѝ фийдове.

Появяваха се и нови подробности.

Не ставаше дума за някоя проститутка или работничка от фотоволтаичния завод, изнасилена и захвърлена в пресъхнал плувен басейн. Беше важна клечка. Някой, когото дори полицията на Финикс не можеше да загърби.

Значим човек.

С въздишка Луси прати последен, изпълнен със завист поглед към Съни, все още заровен под леглото, и изключи компютъра си. Може и да не беше в състояние да стигне до Карвър Сити, но този случай беше твърде близо, за да му обърне гръб — въпреки бурята.

В „прашната“ стая си закопча антипраховата филтърна маска и пясъчните очила — модел „Дезърт Адвенчър Про II“, специален подарък от сестра ѝ Анна миналата година. Пое си за последно чист въздух, след което се измъкна навън в бурята с фотоапарата, грижливо увит в найлон.

Докато тичаше на сляпо към паркирания си пикап, пясъкът ѝ одра кожата до кръв. Помъчи се с бравата на вратата, присвила очи зад лупите на очилата, но накрая успя да я отвори. Тресна я зад гърба си и поседя свита, вслушана в туптенето на сърцето си, докато вятърът клатеше кабината.

Пясъкът стържеше по стъкло и метал.

Когато даде на контакт, в колата се завихри пясъчна омара — червен воал пред сиянието на лампичките на контролното табло. Луси запали двигателя, като се опитваше да си спомни кога за последно е сменяла филтрите на въздуховодите, и с надеждата, че няма да се задръсти и да загасне. Включи фаровете за буря и подкара, намирайки маршрута по пълните с дупки улици по-скоро по памет, отколкото благодарение на ниската видимост.

Беше почти невъзможно да се кара дори при условие, че големите фарове за бурно време грееха пред пикапа. Улицата отпред чезнеше в стена от кълбящ се прах. Луси подмина няколко други коли, спрени в очакване на края на бурята. Имаше и по-умни от нея хора.

Тя караше бавно, избираше по възможност второстепенните улици и се чудеше защо ли си дава труда, при условие че нямаше да направи хубави снимки в буря като тази — но все пак се чувстваше длъжна да продължава, въпреки че вятърът заплашваше да изтика форда ѝ от пътя. Тътреше се по шестлентовите булеварди на Финикс, по празни оптимистични кръстовища на автомобилната култура, сега толкова прашасала, че колите се движеха в колона по една между дюните, залепени за стоповете си, докато навигираха през останките на град, погълнат от пустинята.

Най-накрая зърна мътното примигване на предупредителните лампи на покрива на „Хилтън 6“ и още по-силните светлини на прожекторите на строящата се аркология „Тайян“ — полуживото чудовище, което се извисяваше над всичко друго в града.

В мъглата от вихрещ се прахоляк подпорите на „Тайян“ сияеха като призрачни кости на звяр.

Луси паркира пикапа до онова, което сметна за бордюр, и остави фаровете светнати, а аварийките — мигащи. Грабна челника си от жабката, след това се облегна на вратата и я отвори мъчително срещу напора на вятъра.

Докато напредваше в светлината на фаровете на колата, откри на пътя предупредително осветление. Последва линията примигващи магнезиеви лампи. Пред нея от мрака изникнаха човешки силуети. Мъже и жени в униформи размахваха усилено фенерчета с ярки лъчи. Полицейските коли примигваха с лампи в червено и синьо.

Луси се приближи, всяко вдишване и издишване отекваше силно в ушите ѝ, а маската върху лицето ѝ лепнеше от влагата в дробовете ѝ. Проправи си път покрай ченгета, които напразно се опитваха да овладеят местопрестъпление, което вятърът отнасяше.

По булеварда се смесваха кървави реки и прахоляк — минипустиня на убийство, засипвана от бурята, която я превръщаше в кал и я съсирваше.

Челният фенер на Луси освети чифт трупове. „Просто още няколко тела“, каза си тя, но след това лъчът докачи едно от лицата — почерняло от покрити с кръв натъртвания и почти засипано с пясък.

Тя зяпна.

Около нея гъмжеше от ченгета и техници, но и бездруго бурята им идваше в повече заради мъката да гледат и дишат през правителствения си модел маски и филтри. Луси се приближи още повече в опит да си докаже, че кошмарите ѝ не са истински, не са озъбени и верни. Но нямаше как да сбърка жертвата, нищо че очите бяха избодени.

— О, Джейми! — прошепна. — Как попадна тук? Нечия ръка я стисна за рамото.

— Как попадна тук? — извика ченгето с глас, приглушен от летящия пясък и маската на филтъра.

Задърпа журналистката назад, без да чака отговор.

В първия момент Луси оказа съпротива, а след това се остави да я замъкнат зад предупредителната полицейска лента, която пляскаше и се ветрееше, докато ченгетата я размотаваха:

Предупреждение, каквото тя се беше опитвала да отправи на Джейми само преди няколко седмици точно тук, в бара на „Хилтън 6“, където де що има народ сега се тъпчеше с лепнати на стъклата лица, за да разгледат по-добре смъртта му навън, на обсипваната с пясък улица.

Той беше така дяволски уверен, че знае какво прави!

Бяха се видели да пийнат в бара на „Хилтън 6“: Луси, клеясала след седмица без душ, и Джейми — така лъснат, че направо светеше на бледата светлина. С поддържани нокти. Чиста руса коса, не мазна на кичури като нейната и без прахоляка от пустинята, дето се носи по тротоарите право зад издигащите се зад гърба им прозорци, които обхващаха цялата стена.

Джейми можеше да си позволи душ всеки път, когато му се прииска. Обичаше да се фука с това.

Барманът разтръскваше нещо студено и зелено в чаша за мартини, сребърният цвят на миксера — в рязък сблъсък с черепите по златните пръстени на кафявите му пръсти…

Черепите се набиваха в очите на Луси, понеже тя бе отклонила поглед от тях, за да пресрещне тъмнокафявия взор на бармана, наясно, че ако не беше лъскавото присъствие на Джейми, този тип щеше да я е изгонил отдавна. Дори хуманитарните работници се сещаха да се поизтъркат, преди да слязат в бара да удавят преживелиците от изминалия ден. Луси досущ приличаше на тексаските бежанци отвън.

Джейми не спираше да говори:

— Така де, още през 1850-а Джон Уесли Пауъл35 е видял, че се задава. Не е да не сме били предупредени. Ако онзи мръсник е могъл да седи на бреговете на Колорадо преди сто и петдесет години и да знае, че водата няма да стигне за всички нужди, би трябвало и ние да сме се сетили.

— Тогава не е имало толкова хора.

Джейми я погледна, а сините му очи бяха ледени.

— Сега пак ще намалеят доста.

Зад тях ниското мърморене на разговори на хуманитарните работници и умиротворителите от ООН се смесваше със сюрреалистичните отгласи на финландската погребална музика. ААМР36. Армията на спасението. Специалисти по засухата от Червения полумесец. Доктори без граници. Червен кръст. Имаше и всякакви други типове: китайски инвестиционни банкери от „Тайян“, излезли от аркологията си да навестят бедняците. Мениджъри от „Халибъртън“ и „Ибис“, които проучваха водните резерви и се кълняха, че могат чрез фракинг да превърнат водните хоризонти в рогове на изобилието, стига само Финикс да кихне достатъчно кинти. Частни охранители на служба и в свободното им време. Наркодилъри от висшия ешелон. Няколко пери-веселяци с по-тлъсти портфейли, които беседват тихичко с койотите, дето ще ги прекарат през последните граници и ще ги отведат на север. Странна смес от пречупени души, кървящи сърца и хищници, които са се настанили в процепите в строшения свят. Човешки хоросан, запълващ пукнатините от катастрофата.

Джейми все едно прочете мислите на Луси.

— Всичките са лешояди. До един.

Тя отпи от бирата си. Притисна халбата до оцапаната си с прахоляк буза, наслаждаваше се на хладината.

— Преди няколко години щеше да твърдиш същото и за мен.

— Не — Джейми все още съзерцаваше лешоядите. — Твоето място беше тук. Ти си една от нас. Точно като всички други глупаци, които отказват да видят накъде се насочват нещата… — той вдигна за наздраве чашата си с водка.

— О, аз знам накъде вървят нещата.

— Тогава защо остана?

— Тук има повече живот.

При тези ѝ думи Джейми се разсмя — пълното му с циничен хумор излайване разпука приглушения сумрак в бара и стресна посетителите, които само се преструваха, че разпускат.

— Хората живеят истински само когато са напът да умрат — каза той. — Преди това всичко е пепел по вятъра. Човек не оценява колко му е готино, докато наистина не нагази в лайната.

Помълчаха известно време, после той се обади:

— Знаехме, че светът се е запътил по дяволите, но просто стояхме и гледахме как се случва всичко това. За глупост с подобни размери сигурно се връчва някаква награда.

— Може да сме знаели, но не сме имали понятие как да повярваме — предположи Луси.

— Вяра — той изсумтя. — Мога да целуна хиляда кръста. Проклета вяра… — И след малко добави горчиво: — Вярата е за Бога. Касае любовта. И доверието. Вярвам, че мога да ти се доверя. Вярвам, че ме обичаш… — той вдигна вежда. — Вярвам, че господ ни гледа отгоре и се къса от смях… — Отпи от водката си, стиснал столчето на чашата между пръстите си и я завъртя на бара, загледан как се кълбичкат маслинките вътре. — В случая никога не е ставало дума за вяра. Да не смяташ, че хора като Кейтрин Кейс там, горе, във Вегас, вярват в разни неща? За тях важното е да гледаш и да виждаш. Чисти данни. Човек не вярва в данните, подлага ги на тестове… — той направи гримаса. — Ако можех да определя точния момент на същинското ни прецакване, то това ще да е решението, че данните са нещо, което може да се ползва заедно с думи от рода на „вярвам“ и „не вярвам“.

Джейми махна към прашната улица зад прозорците — тексаски момичета чукалки страстно ръкомахаха на бавно отминаващите коли, калифорнийски купонджии копторджии и скъпари от аркологията подбираха най-отчаяните.

— Би трябвало да се занимаваме с тестване и потвърждения, а сме го обърнали на въпрос на вяра. Шибаните пери-веселяци се молят за дъжд… — той изсумтя. — Нищо чудно, че китайците ни ритат цялата страна като спукана топка… — Джейми помълча малко, после добави: — Писна ми да се преструвам, че имаме изход. Писна ми да съдя тлъсти водни кърлежи, задето помпят нашите подземни води, и ми писна да защитавам проклетите глупаци.

— По-добра идея ли имаш?

Приятелят ѝ изгледа Луси с блеснали сини очи.

— Определено.

Тя се засмя:

— Глупости. Затънал си в лайната като всички нас.

— Зонър до живот? Така ли смяташ?

— Ако аз съм такава, то ти със сигурност си същият.

Джейми погледна през рамо към другите маси и се приведе към Луси. Забележимо снижи глас:

— Наистина ли смяташ, че ще остана тук? Просто ще си бачкам за „Финикс Уотър“ или „Салт Ривър Проджект“ с надеждата, че те ще успеят да се погрижат за мен?

— Да не са ти предложили по-добра работа? ВСЮН или Сан Диего са ти направили оферта, а?

Джейми я погледна разочаровано.

— Работа ли? Да не смяташ, че просто си търся друга работа? Мислиш, че ще приема някаква пачка примерно от Калифорнийския департамент по природните изкопаеми? Смяташ, че ще ида да работя за правния отдел на някоя друга водна служба? Нямам намерение цял живот да местя хартии от пусто в празно.

— Нямаш кой знае какъв избор. Не са много хората, които предлагат самолетни билети за извън Аризона.

— Знаеш ли, Луси, понякога си мисля, че си най-умният човек, когото познавам, а после изтърсваш нещо подобно и осъзнавам колко си тъпа всъщност. Мислиш на дребно.

— Да съм ти казвала някога, че много те бива да приказваш с хора? — попита Луси.

— Не.

— Хубаво, защото съм щяла да те излъжа.

Но тя не успя да отклони мисълта на Джейми. На лицето му грееше влудяващата усмивка на пророк, уверен в прозрението си за механизма на небесата, и това притесняваше Луси, макар че продължиха да пият и да си разменят дружелюбни обиди.

По същия начин като Джейми се усмихваха отчетата от пери-веселяшките църковни шатри и на въпроса „защо“ отговаряха, че Господ ще им прати дъжд, макар че всички климатолози предсказваха по-малко, не повече валежи.

„Иде дъжд — казваха уверено отчетата. — Дъждът иде.“

Знаеха как работи вселената. Бяха отключили всички Божии тайни. А сега Джейми се хилеше по същия начин.

— С какво разполагаш? — попита предпазливо Луси.

— Как ще приемеш, ако ти кажа, че съм намерил начин да съсипя Съглашението за река Колорадо?

— Ще отвърна, че това е балон с горещ въздух.

— Колко би платила да се озовеш на печелившата страна? — притисна я Джейми.

Луси се поколеба, поднесла бирата към устата си.

— Сериозно ли говориш?

— Абсолютно сериозно. Какво ще речеш да ти дам старшите права, които са годни да ги представиш и пред Върховния съд? Права, които може да разчиташ, че властите ще подкрепят. Не се ебавам. Няма празни приказки и лъжи, нито дрязги дали Вегас е изпомпил еди-колко си вода, нито дали някой си фермер е отклонил незнаен брой кубици за нивата си. Без такива щуротии. Тези права са толкова яки, че с тях караш шибаните военни да накацат по всичките язовири на Колорадо и да внимават водата да се излива само към теб. Такива права ще ти дадат възможност да вършиш същото, което Калифорния причинява на градовете през цялото време… — Джейми я гледаше изпитателно. — Какво ще кажеш за това? Колко би платила?

— Ще кажа, че си се надрусал, и не бих ти платила и един китайски юан. Съжалявам, Джейми, познавам те. Ти си същият мръсник, който прави секс с мен, понеже искаше да провери дали жените стават за нещо.

Джейми се ухили, нетрепващ пред гнева на Луси:

— А какво ще правиш, ако ти казвам истината?

— Че си хетеро или за водните права?

— Онова беше просто експеримент.

— Такъв задник си!

Джейми обаче не искаше да смени темата:

— Питала ли си се някога как град като Лас Вегас — град, който би трябвало да е пресъхнал и да е отвят от вятъра още преди милион години — се справя така добре, а ние сме тези, дето пърхат наоколо като пиле с отрязана глава?

— Те са адски дисциплинирани за разлика от нас.

— О, да. Тези шибаняци знаят как да залагат, нали? Поглеждат си картите — шибаните им триста хиляди акър-фута от Колорадо — и знаят, че са преебани. Не се самозалъгват като нас. Не се опитват да блъфират, все едно имат нещо, което нямат.

— Какво общо има това с правата?

— Казвам просто, че всички играем една и съща игра… — Джейми започна да вади маслинките с клечката си и да ги яде. — Цял ден се занимавам с бумаги. Виждам играта. Копая залегналите в нея права. Записвам случващото се. Всички го правим. Без значение дали си Калифорния или Уайоминг. Невада или Колорадо. Всички виждаме с какво можем да се измъкнем — без властите да забележат и да ни обявят война. И ако имаш човек като Кейтрин Кейс да играе от твое име, справяш се добре. По-добре, отколкото политическите изроди, с които разполагаме тук, във всеки случай… — той спря да гризе маслинките и озари Луси с преценяващ поглед. — Но какво ще си помислиш, ако ти кажа, че всички играят грешната игра?

— Ще кажа, че ми писна от увъртанията ти — отвърна Луси изнервена.

— Намерих коз — усмихна се Джейми и се облегна на стола с вид на доволна котка.

— Да знаеш, че звучиш като човек, който се опитва да продава имоти в Ню Орлиънс.

— Може би. Или пък ти си била затъкната в прахоляка толкова време, че не виждаш голямата картинка.

— А ти я виждаш.

Той отново озари събеседничката си с влудяваща усмивка:

— Вече да.

Само дето сега Джейми лежеше мъртъв в прахоляка с извадени от гнездата им очи и голямата картина, която си беше мислил, че вижда, я нямаше. Луси потърси друг начин да се върне до трупа му, но ченгетата наистина гаднееха в опитите си да държат настрани зяпачите, а и сега вече започваше да осъзнава точно в какво положение е изпаднала — здравият ѝ разум се връщаше твърде късно.

Трупът на Джейми нямаше значение. Единствено важни бяха живите — ченгетата, бавната колона от шофьори, които караха покрай ограничителните буйове. Приклекналите, ококорени зад маските си парамедици в очакване да им кажат, че могат да откарат труповете. Лицата от бара на „Хилтън 6“, притиснати към стъклото в наблюдение на случката.

Някъде сред тях вероятно имаше човек, който не гледаше убития, а Луси.

Тя започна полека да отстъпва. Наясно беше с този вид убийства. Беше ги виждала и преди. Важното беше затворената крива, която се разгръщаше в нещо по-голямо и по-ужасяващо.

Зачуди се дали вече са я забелязали, дали не е твърде късно да се спаси. Избяга от местопрестъплението, като се чудеше дали градът няма най-накрая да я повали и да я глътне точно както беше сдъвкал и приятеля ѝ.

„Кой ти стори това, Джейми?“ — запита се, докато бягаше. А след това си зададе по-важния въпрос: „И какво си им казал за мен?“.