Водосрез

Глава 30

Луси се срещна с Тимо на клубна престрелка. Мигаха сини и червени лампи, наоколо гъмжеше от ченгета и ето ти го Тимо насред хаоса, щрака по асфалта кръв, вече взела да се съсирва — влагата се изпаряваше в горещия сух въздух.

Труповете бяха пръснати в шарена мозайка. Иззад полицейските ленти зяпаха жени с изящни рокли и момчетата им, на вид наркопаричковци и кали екскурзианти, всичките — заинтригувани и приказливи. Ченгетата се опитваха да им взимат показания.

— Лоша работа — заяви Тимо. — Китайците не обичат, когато при престрелка свалят някой от техните… — и кимна към тълпата ченгета. — Градът се опитва да им покаже, че удържат положението. Не мисля, че градският съвет има желание да превърне „ФИНИКС СЕ ВЪЗРАЖДА“ в кампания за броя на труповете.

Луси огледа накамарените тела и най-накрая видя китаеца. Несъмнено богат, проснат в локва кръв, със строшени на лицето дигитални очила „Рей-бан НЮ“. Близо до него лежеше руса жена с много лъскави дрънкулки, диаманти по пръстите и златна огърлица, оплетена на врата. Луси не виждаше къде е улучена. Изглеждаше съвършена, но беше неподвижна, а кръвта ѝ и тази на приятеля ѝ се смесваха в съсирваща се локва.

Журната осъзна, че се държат за ръце. Бяха умрели, хванати за ръце! Каква каша.

Тимо привърши със снимките на мъртвия китаец.

— Прекалено е спретнатичко за кървавката преса, но „Синхуа“ обожава истории за престъпността в Америка. С китайската нишка би трябвало да изкарам някоя пара.

Луси преброи труповете. Осем, не, десет… Исусе, единадесет. Странна смес от купонджийски дрехи и опърпани бежанци.

— Какво е било това, по дяволите? Някакъв наркоудар?

— Тексасци, ако щеш вярвай. Всичките pendejos са се наострили заради оная работа с масовия гроб на койотите. В тъмната зона постоянно се приказва за отвръщане на удара. Създават се тексаски опълчения. Договори за взаимна защита. Такива дивотии. Това е четвъртата престрелка, на която ходя тази нощ. Трупо-лотарията ще бъде направо чудесия през деня. Че и цяла седмица. Тексасците направо са побеснели да отвърнат на удара.

— На кой удар?

— Дявол ме взел, ако зная. Флин казва, че тази стрелба почнала, понеже някой на опашката в клуба говорел с неподходящ акцент. И извадил оръжие. Няколко тексасци се присъединили. За солидарност. И след това — опа, бум и труповете падат.

— Бая трупове.

— Аха, а най-забавното е, че човекът, който е почнал всичко, е още жив. Копелето дори не е от Тексас. От Атланта, Джорджия е, представяш ли си?

Луси се втренчи в телата. Цяла купчина грешна информация. Градът сякаш беше на ръба да имплодира.

— Искаш ли нещо? — попита Тимо.

— Какво? — тя откъсна поглед от телата. — О, да. Питах се дали се сещаш за някого, който може да ми кракне един диск.

— Скандални картинки ли търсиш?

Тя поклати глава:

— Частно е. Просто ми трябва да се кракне.

— Лично, а? Е, мога да накарам някой да го погледне — той ѝ махна да го последва в бара и тя се повлече след него. Ченгетата ги пропуснаха и двамата, Тимо непринудено се шегуваше с тях. Бяха дружки с полицаите от „Убийства“ и препускаха от кървава баня на кървава баня. Заедно се наслаждаваха на компанията си, докато се събираха около разкривените тела. Луси се сети за Торес от времето, преди да свърши в един от фоторепортажите на Тимо.

— Не позна китаеца, нали? — попита фотографът.

Луси погледна през рамо към трупа.

— Не. Защо?

— Не знам. Струва ми се, че събираме повече ченгета, отколкото се очаква. Дори като за демонстрация на старание… — той кимна към няколко цивилни полицаи от „Убийства“, които разпитваха свидетели. — Нормално детективите не пристигат на местопрестъплението толкова бързо. Макар че може и по политически причини да е.

— А ако е?

— Ще продам по-скъпо снимките. „Синхуа“ може да иска да плати повече, отколкото казват в началото, ако знам каква е връзката.

— Ще проверя.

— Благодаря! — Тимо взе лаптопа от Луси и махна да разкара приближилия се барман. Той го изгледа недоволно, но се махна. Фотографът прерови снимките, които вече имаше на камерата си, като си кимаше. Над тях няколко телевизора показваха най-новите новини. Стената в Колорадо беше изчезнала напълно, а и тези под нея също.

Тимо прихвана посоката на погледа на Луси.

— Христе, голяма каша, нали?

Журната кимна, потресена. Толкова неща се случваха в собствения ѝ живот, че беше забравила, че около нея светът продължава да изтича в сифона. Голяма порция от града на име Делта явно беше напълно отмита. Водата хвърчеше и се разливаше след минаването през поредния каньон. Показваха разрухата от въздуха.

— Трябваше да съм в Калифорния — промърмори Тимо, докато бъзикаше компютъра. — Това е правителствен модел… — промърмори. Вдигна очи, загрижен. — Не е ченгеджийски, нали?

— Не.

— Е, не е по-лош от техните. Липсва му ключът.

— Нали затова те търся.

Той се намръщи:

— Не мога да проникна. По идея се захранва през криптовръзка. Вероятно с някаква корпоративна карта — може би телефонна. Може да е и някаква джаджа — нещо такова, което предава информация насам-натам. Криптото минава от едната страна, излиза от другата. Ако разполагаш с ключа — работи, ако го нямаш, не се включва.

— А има ли начин да заобиколим този ключ?

Тимо сви рамене. Пак се беше загледал в телевизора.

— Някога имала ли си чувството, че всичко се разпада?

Луси не можа да сдържи смеха си.

Това не го отклони от темата.

— Сериозно говоря! — Той вирна глава към съсипаните язовирни стени. На екрана показваха празни езера с циментовите им пръстени отстрани. Няколко кални локви на дъното на каньона бяха всичко, останало от лазурните язовири, плискали се на същото място предишния ден.

Телевизорът премина на кадри от хеликоптер, показваше как машината се върти над масивен жълт камион за боклук — смачкан и огънат, изплют на речния бряг на петдесет мили надолу по течението спрямо разбитата стена. Беше смазан, подхвърлян и влачен от могъщото наводнение и сега от него беше останала само кръгла метална палачинка.

— Обзалагам се, че иде ред на „Глен Каньон“ — каза Тимо.

— Не. Калифорния вече контролира язовира „Пауъл“ — възрази Луси. — Ще пропуснат водата надолу.

— Въпреки това не бих искал да притежавам земя под язовирна стена.

— Както и на плажа.

— Ти ли ми го казваш, сестро? — Тимо се захвана отново да бъзика компютъра. — Виж, имам един приятел, който може да успее да изфабрикува ключ. Ще отнеме време обаче. Може ли да го взема за малко?

Луси се поколеба.

Фотографът забели очи.

— Какво, да не мислиш, че ще те ограбя или нещо такова?

Тя се опита да изтласка притесненията си от идеята компютърът да изчезне от прекия ѝ контрол.

— Ценен е.

— Довери ми се — каза Тимо. — Дамата, за която говоря, се занимава с обезпечаване на микроблогъри. Помага на хора като нас да се предпазят да не ги убият наркобосовете. Добра е и е на наша страна.

Луси се опита да пребори усещането за лошо предчувствие и се насили за усмивка.

— Благодарна съм ти.

— Нищо работа — отвърна Тимо. — И непременно звънни за оня китаец. Ако е голяма риба, може би с хубави кървави снимки мога да вдигна тарифите на „Синхуа“ тройно.

Той грабна лаптопа и фотоапарата си и тръгна към вратата.

Луси проследи как компютърът я изоставя.