Водосрез

Глава 10

Луси си проправи път през шарената тълпа около моргата. Крещящи парамедици и полицаи, агенти на ФБР и щатски рейнджъри. Истеричните семейства на жертвите, персонал от моргата и съдебни лекари.

Изглежда, общината във Финикс беше извикала всичките си служители извънредно, за да може да обработи труповете, с които бяха пълни коридорите. Тела имаше натрупани на колички и изсипани направо пред моргата. Където и да надникнеше Луси, все на трупове се натъкваше. По коридорите бляскаха светкавици — журнотата се трудеха за кървавите таблоиди и ловяха на лента хаоса.

Изля се нов товар с трупове, докараха ги на носилки и избутаха Луси встрани. Тя протегна ръка към стената над изсъхнал труп, едва покрит с чаршаф. Смрадта на гниещо месо кипеше и се смесваше с потта и вонята на парамедиците. Журната се пребори с надигащото се гадене.

— Луси!

Викът отекна над общата глъчка.

Тимо — кльощав и ухилен — ѝ махна, както си проправяше път през тълпите, стиснал фотоапарата си. Познато лице. Приятелска физиономия.

Тимо беше един от местните, които я взеха под крилото си след пристигането ѝ във Финикс. Рей Торес ги запозна, когато Луси попита как си въртят бизнеса кървавите таблоиди, и двамата с Тимо сключиха предпазливо трудово сътрудничество, което с времето прерасна в нещо повече.

Сега, щом Луси имаше задача за статия и се нуждаеше от изумително изпълнени снимки, привличаше Тимо към проекта. Той пък я викаше, когато имаше изключителни творения на изкуството с нужда от думи и достъп до списанията с големите имена и новинарските потоци.

Симбиоза.

Приятелство.

Късче стабилна скала в плаващите пясъци на множеството катастрофи във Финикс.

Тимо се вряза между хлипащите семейства на жертвите и стисна Луси за ръката, завличайки я по-навътре в хаоса.

— Не знаех, че ще отразяваш това! Последния път, като говорихме, каза, че си приключила с гоненето на трупове!

— Какво, по дяволите, става? — извика тя.

— Не знаеш ли? Намерили са половината Тексас заровен насред пустинята. Телата просто продължават да прииждат.

Фотографът ѝ показа апарата си, избутваше настрани амулета на Ла Санта Муерте, който закриваше екранчето, и ровеше през кадрите, докато народът се блъскаше около тях.

— Само погледни тези бебчета!

Снимки на изравянето на телата — труп след труп, след труп…

— Койотите са взимали парите на хората и просто са ги погребвали насред пустинята — обясни Тимо. — Никой не знае колко души ще намерят.

Луси погледна шокирана към заобикалящия ги хаос.

— Нямах представа, че е толкова голямо.

— Така си е, нали? А го помислих за добро още когато ме светнаха за него! Това чудо става вирално — изкефи се Тимо. — Половината свят праща журнота да го отразяват и аз държа всичките най-хубави снимки. Платих за ексклузивните права при ваденето. Ченгетата не пускат никой друг освен мен. Ла Санта Муерте ми се отплаща здравата тази година… — и целуна амулета си. — Кльощавата дама се грижи за своите хора! — той сръчка Луси. — Е? Искаш ли дял? Имам снимки.

— Така ми се струва и на мен.

— Сериозно говоря, скъпа. Телефонът ми не спира да звъни, сега съм супер секси за всички от големите, но ти давам първото право. Нямам намерение да натикам всичките тези на някой влажен задник, дето току-що е скокнал от самолета. Първа подборна — само за местните!

— Благодаря. Ще ти кажа, ако реша.

— Какво има? Нещо друго ли ти трябва тук?

— Не бери грижа. Лично е.

— Добре — Тимо я погледна със съмнение. — Но ми се обади за снимките. Имаме неща, които никой друг няма да докопа със седмици! — Той повиши глас, понеже ги разделиха прииждащите нови парамедици, които разгонваха тълпата и тикаха колички с пресни трупове: — Можем да гръмнем тази новина!

— Не бери грижа. Ще ти се обадя.

— Не се бави!

Луси махна в потвърждение и се натисна в тълпата, като следваше парамедиците. Намери си полицай.

— Знаете ли къде е Кристин Ма?

— По каква работа я търсите?

— Трябва да идентифицирам един човек — излъга журната. — Кристина ми се обади.

Ченгето се огледа притеснено:

— По-добре се върнете. Това чудо е същинска катастрофа!

— Не се тревожете — тя си проправи път покрай него. — Ще я намеря.

Ченгето дори не я чу. Вече криволичеше през тълпата с вик:

— Господине! Господине! Не може да пипате уликите! — Някакъв стар тексасец виеше и прегръщаше труп с кора от прахоляк.

Луси си проправи път по-навътре по коридора и в студената зона на моргата. Тук имаше още трупове. Заемаха всеки сантиметър. Откри съдебната патоложка и ѝ махна.

Кристин Ма ръкомахаше сурово на някакъв парамедик:

— Нямам място за тях — казваше. — Не знам кой идиот е разрешил да бъдат преместени всичките тези трупове! Трябвало е да ги оставят на място в изкопа!

— Е, не можем да ги върнем — отвръщаше парамедикът, — не и ако някой не ни плати за обратния път.

— Ама аз не съм разрешила докарването!

— Както казах, ще ги върнем, ако си платите.

— Дявол да го вземе, кой командва тук?

Никой — осъзна Луси. — Никой не отговаря за операцията.

Втренчена в труповете и полуделия персонал от Спешното, тя имаше чувството, че целият свят се срутва около нея. В началото се случваше бавно, но сега падаше бързо. Твърде бързо, за да се освободи човек от руините. На Луси ѝ беше трудно да нареди в главата си количеството жертви, които виждаше. Беше писала достатъчно статии за населението по време на криза и знаеше, че бежанците са стотици хиляди, но все пак как може само една двойка хищни трафиканти на хора да успее да докопа толкова много в ръчичките си?

Въпреки статистиките за хора, прогонени от многото торнада, ураганите и залетите брегови линии, тези купчини трупове, опитали да си купят път на север към земи с вода, работни места и надежда, удряха Луси още по-жестоко. Всеки път, когато си кажеше, че е тотално закоравяла към човешкото страдание, нещо подобно ѝ подкосяваше краката и се оказваше по-голямо и по-страховито от предишния път.

Обгърната от хаоса, тя притисна ръце към гърдите си и потисна полазилата я тръпка.

Продължава да се влошава все повече.

Кристин все още крещеше на парамедиците да връщат телата, но те вече се отдалечаваха.

Все едно цунами се беше изляло в моргата и бе оставило трупове вместо клонак, струпани на купчини по всички маси и складирани по подовете.

Христе, тя на практика можеше да напише статия на момента. Тимо беше прав — това беше голяма история. Може би щеше да успее да продаде извънредните права на „Фокс“ и CNN. И „Гугъл/ Ню Йорк Таймс“. Като допълни с хитовете от личния си фийд и #PhoenixDowntheTubes плюс директна и-пуб в „Киндъл Поуст“…

Ако си изиграеше добре картите, може би дори щеше да сключи сделка за книга. Не се сдържа и пресметна всички потенциални опции за приходи. Можеше да продаде историята по шест различни начина и пак да ѝ останат няколко в резерва…

Тимо щракаше побеснялата Кристин — още прясно месо за кървавките вестничоци. Мерна Луси и ѝ показа вдигнатия си палец.

— Казват, че ще бъде рекорд!

Разбира се, че беше рекорд. Нищо по-малко нямаше да доведе всичко, що е журналист, обратно във Финикс. Хората знаеха, че градът умира, но бавната смърт не привлича внимание. От друга страна, рекордно масово убийство, от което на всички шефове на американски пресбюра им течаха лигите и новинарските екипи търсеха трескаво места в следващия самолет…

Това събитие можеше месеци наред да поддържа пълна паничката на двама им с Тимо.

Фотографът щракаше усърдно. Луси гледаше, впечатлена колко гладко се намърдва той в най-ужасните и интимни мигове на човешкия живот. Ето го приклекнал заедно с потънали в мъката си родители, пратили дъщеря си на север към по-добър живот, а след миг се е пъхнал в средата на борбата между поредните парамедици, които стоварваха трупове, и Кристин, която се сражаваше да овладее поне донякъде ситуацията.

Никой не обръщаше внимание на Тимо. Той идваше така познат, че практически беше станал част от семейството. Щракаше безкрай. Беше като живак. Но тази нощ направените от него снимки щяха да се въртят из целия интернет и беше ред на Анна да се обади и отново да умолява Луси да се прибере на север. Да я умолява да премисли нуждата да си играе на воайор в усилващото се все повече течение на този водовъртеж.

Притеснявам се — беше казала Анна. — Това е всичко. Просто се притеснявам.

Е, това щеше да я накара да се притеснява още повече. Не беше нещо, което Луси можеше да отпише просто като склонност на медиите към сензации. Беше твърде голямо. Труповете бяха прекалено много. Толкова ужасно беше, че дори Анна, на сигурно и спокойно място в пищния зелен Ванкувър, не можеше да не го усети.

Истински апокалипсис. Светът, след като всички правила са спрели да съществуват.

И не беше ли това причината Джейми да реши, че трябва да рискува всичко? Да се докопа до дела си от хубавини, преди светът да отиде по дяволите? Живееше в кошмар и искаше да избяга от него. Всички го искаха.

Тимо се намърда до Луси и отби влакчето на мисълта ѝ.

— Сериозно, какво търсиш? — попита той. — Може да успея да ти помогна.

— Просто чаках Кристин.

Тимо изсумтя.

— Върни се догодина! — вдигна фотоапарата си. — Виж само това… — той ѝ показа снимка с гниещи трупове. — Цели семейства са прибрали. Така, де, тези хора са платили цяло състояние да идат в Калифорния и са свършили по този начин. Все трябва да успееш да го използваш, нали? Човешката нишка? Някаква разплакваща статия? — той превъртя още снимки. — Имам и кадри отблизо. Виж само — още си личи къде е била сватбената халка.

Вкараха поредния труп.

— Хей, момчета, чакайте за секунда!

Тимо накара парамедиците да спрат за момент, докато дръпне ципа на торбата с жертвата и щракне със светкавицата. Поредната снимка с изгнил труп. Дълга коса, но Луси не беше сигурна мъж или жена е.

— Супер. Благодаря! — той дръпна обратно ципа и сръчка партньорката си, понеже тя се обръщаше встрани.

— Ще ми се обадиш, нали?

— Естествено, Тимо. Ти си първи в списъка, ако ще правя статия!

— Не чакай много дълго! Хората не обичат катастрофата им да е на повече от седмица! Трябва да изцедим това до капка, докато прегледите на страниците са се покачили!

Тя го тупна по рамото и успя да привлече вниманието на Кристин, която се връщаше от битката си с парамедиците.

— Луси! — възкликна тя. — И ти ли си дошла заради тази работа?

— Не… — Луси се поколеба, но се гмурна в дълбокото. — Исках да видя Джейми. Джеймс Сандерсън.

— Онзи от водното управление? Адвокатът?

— Аха.

— Да не пишеш статия за него? — Кристин я погледна загрижено.

— Не. Просто проучвам случая — Луси се насили да се засмее. — Не съм луда.

Кристин прехапа устни и се загледа в натрупаните тела. Очите ѝ бяха обградени с тъмни като синини кръгове и хлътнали от изтощение.

— Нямам представа къде е закаран… — тя извади таблета си и порови в него. Намръщи се. Вдигна очи. — Сигурна ли си, че искаш да видиш това?

Луси почти се изсмя на притеснението ѝ. Те бяха заобиколени от разлагащи се трупове, ежеминутно пристигаха още, а съдебната патоложка се притесняваше да ѝ покаже още един мъртвец.

— Всичко е наред.

Кристин сви рамене и поведе Луси към друга стая.

— Извадил е късмет. Постъпи, преди да ни свършат леглата… — тя отиде до една количка. — Готови сме да го изпроводим обаче. Нямаме пространство да държим всичките тук. Прекалено са много.

Това беше статията, осъзна Луси.

Това беше ъгълът, под който да сервира случката на купувачите от големите медии: не че има хиляди сълзливи истории, които Тимо може да документира, а че Кристин Ма може да бъде пречупена.

Когато Луси първоначално пристигна във Финикс, беше толкова поразена от раздробения град, че няколко нощи поред ѝ се струваше, че полудява. Но когато срещна Кристин, осъзна, че може да понесе всичко. На Кристин ужасиите никога не ѝ идваха в повече. Тя управляваше моргата си, както бе управлявала бойния си медицински отряд в Арктика. Никога не ѝ идваше нанагорно. Никога не се притесняваше. Никога не се пречупваше.

Сега обаче напрежението я беше превърнало в същински скелет.

— Мисля, че това е той… — патоложката се поколеба, подръпвайки с пръсти петносания чаршаф. Предупреди: — Бил е измъчван.

Луси я погледна раздразнено.

— Мога да се справя.

Грешеше.

Екзекуторите на Джейми бяха гравирали цял разказ в съсипаната му плът и в студа на моргата, без приглушаващия воал на бясната буря и надраната ѝ филтърна маска, преживяното от него изпъкваше, интимно и отвратително. Безкрайно по-страховито, отколкото Луси си спомняше.

Тя преглътна с усилие, бореше се да задържи изражението си неутрално.

Кристин ѝ посочи с облечената си в ръкавица ръка:

— Електрически изгаряния по гениталиите. В тялото е инжектиран адреналин. Признаци от травма на ануса. Изнасилване със затъпен предмет. Вероятно някаква пръчка.

— Полицейска палка? — предположи Луси.

Кристин схвана същността на мисълта ѝ още при задаването на въпроса — ококорване на очите и бързо наложена безизразност. Потайно погледна към ченгетата, които се въртяха от другата страна на стаята с нов порой от трупове, и изгледа строго Луси, задето е казала на глас онова, което всички си шепнеха — че ченгетата на Финикс са биячи под наем. Промърмори:

— Може да е било и някаква билярдна щека… — и продължи нататък: — Вероятно е бил убиван няколко пъти, а после възкресяван. Адреналинът в кръвоносната система подсказва ревивификация. Очите са премахнати преди настъпването на смъртта. От другите телесни части само дланите и стъпалата са отрязани тогава. Отстраняването на краката и останалите щети са нанесени след смъртта му. Има следи от правени опити за турникет на крайниците и допълнително удължаване на живота.

Луси се насили да диша бавно и да поема информацията заедно с подаването ѝ. Имаше чувството, че стаята се люлее под краката ѝ. Стисна количката, за да запази равновесие. Кристин беше напълно безстрастна, докато описваше етапите на обезобразяването на Джейми. Но за него самия преживяването не е било безстрастно. Навярно е плакал и се е давил, и е пищял, и се е молил със стичащи се по лицето сополи. Сълзи и лиги. Гласът му сигурно е прегракнал от крясъците…

Луси се наведе по-близо, втренчена в обезобразеното му лице.

Беше си отхапал езика.

По зъбите му още имаше кръв.

Тя се изправи, борейки се с напъните за повръщане. Известно време мъчителите трябва да са полагали дяволски усилия, но накрая негодниците са изгубили способността да влияят на Джейми. И това сигурно ги е ядосало, понеже го бяха върнали от местенцето му в рая или ада, за да си пробват още веднъж силите срещу него.

И после още няколко пъти.

Кристин можеше да изброи етапите от разчленяването на Джейми, но с това дори не начеваше да описва ужаса, който е преживял, докато похитителите му са го разрязвали на части. Боже, какъв глупак беше Джейми! Толкова самодоволен и с такива грандиозни кроежи. И всичките му идеи как да се самонаправи богат и да се измъкне с парите…

— Вещите му тук ли са? — попита Луси.

Медичката я изгледа продължително.

— Да. Не е бил обран.

— Може ли да ги видя?

Кристин се поколеба.

— Познаваше го, нали?

Луси кимна:

— Да.

— Личи си — патоложката въздъхна. — Сложи си ръкавици.

Журната я послуша и Кристин я остави да прерови торбата с вещите на Джейми. Окървавените му дрехи. Портфейлът му. Тя го отвори и го разгърна. Намери кредитни карти, няколко юана. Касови бележки и квитанции. Разгледа ги. Имаше няколко от будки за закуски, от онзи тип квитанции, писани на ръка, каквито раздаваха пери-веселяшките продавачи на churro69. Джейми винаги се грижеше работните му разходи да се възстановяват, но това беше прекалено. Няколко визитки. „Салт Ривър Проджект“. Бюро по индианските въпроси. Бюро по мелиорациите. Въплъщението на труда му.

Докато разглеждаше кредитните му карти, Луси се натъкна на нащракана на парче анон-карта. Златна, ламинирана, с надраскано като с кръв лого: Апокалипсис сега!

Луси обърна картичката. Беше от онзи тип, при който се съхраняват пари. Пускаш парите в нея посредством „Биткойн“ или друга криптовалута, след това ги използваш без страх, че ще те проследят. Хубав метод, ако не искаш да оставяш финансова следа. Освен това — готин и ако някой друг нарива пари в картата. Лесен и анонимен начин да ти плащат.

Замислено чукна ръба на златното чудо в дланта си. Тази карта я притесняваше. Не подхождаше на Джейми. Той беше по-изискан потребител.

— Кофти начин за умиране — каза някой зад гърба ѝ.

При тази реплика Луси подскочи и напъха бележките и картата обратно в портфейла на Джейми. Зад гърба ѝ стояха двама детективи в цивилно облекло. Латиноамериканци със затъкнати в коланите палци и свалени ципове на якетата, така че да се виждат оръжията и значките им.

Единият беше нисък, с наченки на шкембе, подрязана брадичка и многозначителна усмивчица. Другият беше висок. Сериозен, ъгловат и суров. И двамата гледаха Джейми.

— Дявол го взел — обади се този с брадичката, — изглежда, все едно някой от доста време е точил зъби копелето да страда здравата!

— Мога ли да съм полезна с нещо? — попита остро Кристин.

— Отдел „Криминални разследвания“ — по-високият ѝ показа значката си и се присъедини към партньора си в огледа, като се наведе да проучи отблизо лицето на Джейми. — Бая е страдал. Явно си е отхапал езика… — Окъпа Луси с леден поглед. — Това неговите вещи ли са?

Преди дори да му отговори, той измъкна портфейла на Джейми от ръката ѝ.

— Наоколо е пълно с труповете на койотите убийци — многозначително се обади Кристин.

Сериозното ченге се изправи и каза:

— Не търся стари тела от изкопа. Трябват ми готини, преснички. Като това… — той се вгледа в трупа на Джейми. — Той има ли си име?

— Джеймс Сандерсън — каза Кристин.

— Хъм — ченгето сви рамене. — Не е този, който ми трябва. Търсим някой си на име Восович… — доби замислен вид. — Този тук обаче е направо черешката на тортата.

На Луси не ѝ харесваше начинът, по който се държаха ченгетата, нито как стрелкаха погледи между трупа на Джейми, Кристин и нея.

По-ниското ченге с брадичката имаше следи от нещо като татуировка на змия, която се спускаше по опакото на дланта му. Високият беше с белег на лицето и шията си — блед, неравен хребет от плът, все едно някой го е наръгал с бутилка в гърлото и после я е теглил надолу до гърдите му. Ниският ровеше в портфейла на Джейми, а Кристин ги поведе към друго тяло и дръпна чаршафа от него.

— Този ли е вашият човек? — попита тя.

Луси ги последва с любопитство. Ченгето с усмивчицата и брадичката още държеше нещата на Джейми. Ужасно ѝ се искаше да прегледа отново квитанциите и клубната карта — но забрави за всичко това веднага щом видя другия труп. Двата бяха свързани. Двата трупа бяха като огледални отражения един на друг въпреки различията в понесените мъчения.

— Я виж това — възкликна нисичкият. — Восбургер. Чиуауански апокалипсис, версия 3,0. Ха сега ми кажи, че не сме насред ада!

По-високият изсумтя:

— Определено го е настъпил Съдният ден… — той врътна глава към трупа на Джейми. — И си има близначе.

— Сигурно е просто съвпадение — пошегува се този с брадичката.

— Чувал съм, че имало и такова чудо.

И двамата се усмихнаха, вече втренчили погледи в Луси.

— Познаваш ли този? — попита ченгето с белега. Сочеше към новия труп — онзи, когото бяха нарекли Восович.

Съсипаното тяло на мъртвеца дотолкова напомняше това на Джейми, че връзката не би могла да бъде пропусната и от най-тъпото ченге.

Луси поклати глава:

— Никога не съм го виждала.

Ченгето с белега посочи Джейми:

— А този? Приятел ли ти беше? — Взе портфейла от ръката на партньора си и извади шофьорската книжка отвътре. — Кой е бил Джеймс Сандерсън?

— Излиза, че е бил дребна писарушка във „Финикс Уотър“ — обади се нисичкият. — Или поне така се казва във визитката му.

— Вярно ли е? — обърна се високият към Луси. — С това ли се е занимавал Сандерсън? Вода? Законови вратички?

На Луси не ѝ харесваше как я гледа ченгето. Привидно се държеше безразлично, но въпросът му беше многозначителен. А тъмните му очи я приковаваха.

— Дявол ме взел, ако знам! — тя се престори, че не проявява интерес. — За мен е просто плувец… — и махна с палец към Тимо, който щракаше усърдно снимки. — Работим за „Рио де сангре“. Реших, че трупът може да е достатъчно готин, та да стане за корица.

— Ха. Пък не ми заприлича на лешояд! — белязаното ченге кимна към Джейми и новото тяло. — Виждала ли си напоследък други такива жертви? След мъчения като техните? Плувци може би? Или окачени по надлезите, нещо такова?

Луси сви рамене.

— Нарковците правят такива работи понякога… — тя остави разговора да продължи, като се престори на отегчена, и използва всички способи, които Рей Торес ѝ беше показал за отклоняване на вниманието на ченгетата. — Тимо ей там има цял каталог със снимки, ако искате да погледнете. Сигурно разполага с нещо подобно.

— Обзалагам се, че разполага — ченгето се обърна и подвикна на Кристин, която беше отишла да надзирава продължаващия хаос. — Хей! Този тип тук има ли някакви лични вещи?

— Може и да има — подвикна в отговор Кристин. — Ако ги намерите, ваши са си.

— Ако ги намерите… — изсумтя нисичкият, оглеждайки хаоса. Замъкна се обратно до трупа на Джейми.

Луси се опитваше да види връзката между двете ченгета и дали има начин да измъкне нещо от тях. „Восович“ — беше казало ченгето. Много ѝ се щеше да го накара да ѝ покаже как се пише името, така че да започне да копае. Беше сигурна, че ще ѝ разкаже подробности за смъртта на Джейми. Поне този път убийството нямаше да си остане загадка.

Неканен, в мислите ѝ изплува образът на Рей Торес, размахващ предупредително пръст. „Не пиши за труповете.“

— Имате ли улики? — попита тя ченгетата.

Двамата се спогледаха.

— Лоши типове са го сторили — каза онзи с брадичката. — Наистина лоши типове.

— Мога ли да ви цитирам? — веднага го притисна Луси.

— Разбира се. Непременно! — белязаният я гледаше по начин, от който внезапно я завладя безпокойство. Очите ѝ бяха привлечени към белега, минаващ по врата и челюстта му и изчезващ под ризата — назъбена резка в твърдия махагон на кожата му. Вълниста накъсана плът. Грозно насилие.

— Разкажи ми пак за този човек — каза той, почуквайки количката, на която лежеше Джейми. — Какъв каза, че ти е интересът към него?

— Аз… — Луси се стегна. — Както казах. Просто търся нещо по-кърваво. За вестничоците.

— Аха — кимна той. — За таблоидите.

Луси внезапно изпита неловкото усещане, че го е срещала и преди.

От очите му идва — каза си. Заради наситената бдителност. Тъмни и корави. Очи, които са видели твърде много ужасии и не хранят илюзии. Виждаше нещата по същия начин като нея.

Устата ѝ пресъхна.

Тито понякога споменаваше за хора, които ти ходят по гроба. Ако внимаваш, кълнеше се той, може да усетиш крилата на смъртта да пляскат над главата ти и в този момент трябва да хукнеш към най-близкия олтар на Санта Муерте и да ѝ поднесеш шибано голям дар. Ако си бърз, Кльощавата дама може да ти даде защитата си — стига да те харесва. И ако даровете ти са били подходящи.

Луси се беше изсмяла на това зонърско суеверие. Но сега внезапно повярва в него.

Този човек беше самата смърт.

— Не чух как се казваш — рече той.

Луси преглътна. Не искаше да му казва името си. Копнееше да се слее със стените. Умираше си да избяга.

— Сигурен съм, че си имаш име — притисна я той с усмивка.

Беше наклонил глава и я изучаваше. Като гарван, оглеждащ леш. Очите му я разкостваха на място. Кълвяха кожата и плътта, мускулите и сухожилията. Разпъваха я. Глупава идея беше да дойде да види Джейми, осъзна тя. Глупаво беше дори да си помисли да отразява смъртта на приятеля си.

— Ти не си ченге.

Истината ѝ избоде очите веднага щом я произнесе на глас. Той носеше значка, но не беше ченге.

Тънката му усмивчица потвърди предположението ѝ още докато той казваше:

— Не съм ли? Така ли мислиш?

Тя се зачуди дали това е мъжът, който е измъчвал Джейми. Дали ги е оставил в моргата заедно с другия труп, за да я привлече. Бандитите cholobis понякога използваха такъв номер. Убиваха някого и после чакаха приятелите на жертвата да се съберат, за да утрепят и тях. Хитър номер. Любим на мнозина. Начин да изцедиш още смърт от мишената си, все едно последните капки сок от сух лайм.

Луси отстъпи крачка назад, но ченгето я хвана за ръката. Заби пръсти в кожата ѝ. Придърпа я плътно и сведе ниско глава. Устните му докоснаха ухото ѝ.

— Не мисля, че изобщо ми се представи!

Журната преглътна и се огледа за помощ в моргата. Кристин не се виждаше никъде. Тимо също. Тя откопча пръстите на нападателя си и се насили да го изгледа гневно:

— Надскачаш си задълженията!

— Така ли мислиш?

— Назад, иначе ще ти докарам всичките истински ченгета на главата!

Предположи, че има петдесет на петдесет шанс да убеди присъстващите, че той е измамник. Ако в стаята присъстваше Кристин, щеше да е различно.

Луси отново огледа помещението в търсене на съдебната патоложка — къде се беше запиляла?

Типът с брадичката и татуировката на ръката се домъкна насам.

— Намери ли нещо? — той посегна към колана си и откачи белезниците. — Има ли улики за нас?

Белязаният хвърли поглед на спътника си, после се обърна към Луси.

За нейна изненада взе, че я пусна.

— Не — отвърна. — Нищо и никакво. Просто мацка от окървавената преса, която нищо не знае… — погледна я с блеснало в тъмните очи предупреждение. — Журнотата от кървавата преса все нищо не знаят, нали така?

На Луси ѝ потрябва секунда да се вземе в ръце.

— Ми да — прошепна.

— Хайде, изчезвай — той врътна глава към вратата. — Махай се. Ходи да търсиш леш някъде другаде.

Луси не зачака белязаният да се повтори. Избяга.