Водосрез

Глава 24

Най-ужасяващото нещо у похитителите ѝ беше деловото им държание.

Ефикасни като роботи, я преведоха жабешката през горещината, пъхнаха я на закрито и я вързаха за стол, без да ѝ дадат възможност да избяга или да се съпротивлява.

Най-накрая смъкнаха торбата от главата ѝ и тя откри, че единият подрежда на кухненски плот лъскави инструменти за мъчения.

Другият беше яхнал наопаки един стол и я гледаше с лека усмивка.

— Е, здрасти, Луси Монро.

Мъжът си беше свалил балистичното яке и го беше окачил на съседния стол. Носеше безръкавна тениска, под която се показваха татусите по ръцете му — дракон, увит по едната, а на другата — икона на Ла Санта Муерте, Лейди Смърт, изобразена с бляскави детайли.

— Харесват ли ти татусите ми? — попита, като видя в каква посока гледа пленничката му.

Луси изпробва въжетата си — добра работа бяха свършили с нея. Глезените ѝ бяха вързани за краката на стола, ръцете — издърпани зад гърба и омотани и на лактите, и на китките. Въжетата се врязваха в кожата ѝ и се затегнаха, когато ги задърпа. Пръстите ѝ изтръпваха от прекъснатото кръвообращение.

Похитителят ѝ наблюдаваше с лека усмивчица, сякаш беше наясно точно какво се опитва да постигне тя.

Татуси. Козя брадичка…

— Познавам те — светна се Люси. — Ти си онзи от моргата. Едното фалшиво ченге… — преглътна. — Работиш за Вегас.

Тя погледна към другия тип, който нареждаше ножовете и клещите. Не беше другият водосрез. Имаше вид по-скоро на прибран от улиците cholobi. Целият в татуси — по лицето и тялото. Плешив, с пронизващи гладни очи.

— Къде ти е приятелчето? — попита тя.

Онзи с брадичката се разсмя:

— Той малко бавничко открива как работи Финикс. Ще купонясваме без него.

Намираха се в кухнята на някаква къща в предградията. С отворен архитектурен план. Плочки салтильо85. Зад този тип имаше стъклени плъзгащи се врати, през които се виждаше нажежената като фурна аризонска пустиня, пресечена от линия високи телени огради, увенчани с намотки бодлива тел. Зад оградите пустинните хълмове се издигаха все по-високо, окичени с креозотови храсти и изсъхнали сагуаро, осеяни с лъснали на слънцето чисторби.

— Как се казваш? — поинтересува се Луси.

— Има ли значение?

Нямаше. Всъщност не. Просто репортерският ѝ мозък все още някак си се опитваше да скрои статия, макар че тук свършваше цялата ѝ история.

Другият cholobi постави на плота трион до руло гумени медицински тръбички.

— Имаш ли си татуировки? — попита похитителят ѝ.

Телената ограда зад плъзгащите се врати изглеждаше странно позната. Луси съзря нишка сребро отвъд оградата. Река? Не…

ЦАП.

Гледаше към канала на Централноаризонския проект. Изкуствената река беше на няма и сто фута от тях и влачеше лениво синевата си — което поставяше Луси или на север, или на запад от града, в края на мегаполиса на Финикс.

Което въобще не ѝ помагаше.

Оградата и бодливата тел целяха да попречат на хората да стигнат до откритите води, които течаха по облицования с бетон канал. Когато за първи път беше дошла във Финикс, Луси написа няколко статии за бежанци, режещи телената ограда, само за да бъдат застреляни от опълченията на Финикс. Сега по протежение на оградите имаше табелки, предупреждаващи за високо напрежение, и над тях патрулираха дронове, а хората избягваха тази ничия земя.

Луси се зачуди дали има някакъв начин да използва охраната на ЦАП в своя полза. Дали няма как да накара защитния персонал на Бюрото по мелиорациите да се загрижи за нея. Да привлече вниманието на някой дрон в небето…

— Не? Нито една татуировчица?

Похитителят ѝ изглеждаше искрено заинтересуван.

— Защо? — попита Луси с натежал глас. Прочисти си гърлото. — Някаква причина ли има да питаш?

— Никаква — той отпусна брадичка на облегалката на стола си, присвил тъмните си очи. — Просто си мислех, че сигурно ще трябва да ти отрежа татусите, ако не искам да те идентифицират.

Спътникът му се приближи и му подаде кухненски нож. Брадатият изпробва острието и кимна. Стана от мястото си. Избута настрани стола.

Луси се хвана, че започва да хипервентилира. Искаше да бъде силна и да не се пречупи, но усещаше само как сърцето ѝ ускорява, докато похитителят се приближаваше с ножа. Задърпа въжетата си в опит да се освободи.

Ножът се приближи и тя изпищя. Чист рефлекс. Но щом паниката я заля, вече нямаше спиране. Луси пищеше и се мяташе срещу въжетата, които я държаха неподвижна, и се мъчеше да избяга от приближаващото острие. Пищеше отчаяно, опитвайки се да достигне до някого отвъд стените на къщата, да накара някого — когото и да е — да я чуе и да му пука.

Мъжът поднесе острието към окото ѝ.

Луси се отхвърли назад. Катурна се и се удари в пода, както си беше вързана.

Похитителите ѝ се разсмяха. Наведоха се и я вдигнаха заедно със стола. Поставиха я стабилно на четирите крака.

— Това сигурно болеше — каза брадатият.

Асистентът му я заобиколи и я хвана за раменете. Пръстите му се забиха дълбоко и я задържаха неподвижна. Чуваше дишането му — накъсано и възбудено.

Мъжът с ножа придърпа стола си по-близо до Луси.

— Бих ти запушил устата, но проблемът е, че ми трябват отговори. Така че, ако ще пищиш още, сега е моментът. Тъй, де, ние сме в последното празно предградие на празен път в гъза на шибаната география, но ако ти се пищи, нямам против… — той се наведе към нея. — Всичко е част от бизнеса, нали така?

Тя беше приключила с пищенето. Вече ѝ беше ясно как ще се развият нещата. Опита се да се вземе в ръце за предстоящото, като ѝ се прииска да достигне до бърз изход, но знаеше, че тези мъже няма да ѝ го осигурят. Зачуди се дали може да се хвърли върху острието на мъжа. Може би да се убие по-бързо, отколкото той възнамеряваше…

Никога повече няма да видя Анна.

— И на двама ни предстои работа — тъкмо казваше мъжът с брадичката. — Аз трябва да те понараня, ти — да попищиш. Също както пищя приятелчето ти Джейми… — той се ухили. — Виж, това момче — големи дробове имаше то. Но може и да не тръгваш в тая посока, да знаеш. Може да не умираш с метла в задника. Дори няма нужда да пострадаш много… — той изпробва острието на ножа си. — Стига само да говориш, вместо да пискаш, за всички ни ще мине много лесно.

На Луси ѝ се прииска да може да прати съобщение на Анна и децата ѝ. Да ѝ каже… нещо. Да не се притеснява за нея? Че ги обича? Що за съобщение се предполага да пуснеш, когато знаеш, че ти предстои да те измъчват и убият?

Абсурдно, Луси се сети за Анна и ръчно изработените ѝ картички.

„Никога повече няма да усетя дъжд.“

Проумяваше го все по-ясно и по-ясно. Щеше да свърши на снимка в някой от кървавките вестничета на Тимо. Точно като всички останали, приключили в празните плувни басейни. Просто поредният труп. Просто поредният образ за разцъкване в някой воайорски новинарски сайт.

#Swimmer

#PhoenixDowntheTubes

#BodyLotty

#ReportersWithoutBorders, ако някой успееше да я разпознае…

— Какво точно искаш? — попита Луси. — Ще ти кажа всичко, което пожелаеш. Само не ме наранявай, моля те!

— Добро момиче! — усмихна се мъжът. — Нека започнем с приятелчето ти Джеймс Сандерсън. Той имаше за продан едни водни права.

Луси кимна:

— Да.

— Както стигна до мен слухът, тези права били по-старши и от тези на господ. Като нищо са най-старшите, съществували някога. Стари, ама като от Вехтия завет. Нали и ти така си научила?

— Да.

— Чудесно. Благодаря… — той се усмихна. — Сега да видим… съществуват ли наистина?

— Джейми каза, че ги има.

Похитителят я погледна разочарован:

— Не си ли ги виждала?

Луси поклати глава:

— Не беше толкова откровен.

— Аха. Копеленцето много добре ме изигра и мен. Така, де, ето ме, значи, мисля си, че се кани да ни продаде едни сладки водни права, а накрая оставам с празни ръце, понеже гадинката вече ги е продал на Калифорния… — брадаткото се засмя. — Копелето хубавичко ме поразигра.

— Казах му, че се държи глупаво.

— Знаела си за сделката? — той се усмихна. — Докато му вадех очите, не пропуснах да го уверя, че двойните игри не се отплащат… — мъчителят се спря за момент. — Искаш ли да пийнеш вода? Жадна ли си?

Луси преглътна. Поклати глава. Похитителят ѝ вдигна очи към плешивия cholobi зад нея. — Приятелчето ми зад гърба ти наистина иска да те види как страдаш. Но му казах, че ще се въздържа поне докато ми казваш истината.

— Истината ти казвам.

— Което е хубаво — брадаткото се наведе напред и се вгледа в лицето на пленничката си. — Това е добре.

Ножът висеше свободно между пръстите му и сякаш съвсем случайно се отпусна между краката ѝ, опрян във вътрешната страна на бедрото.

— Та нека ти споделя проблема си — продължи похитителят. — Докато вадех очите на приятелчето ти, той ми каза, че е продал тези права на калитата… — ножът се раздвижи с лениви, ласкави движения. — Хубаво, не го приех особено лично — така, де, знаем, че тези копелета имат пари. Но има нещо странно. Калитата явно също не успяха да намерят правата. Имаха си хора да търчат нагоре-надолу като бесни да търсят същото, което и аз. Приятелчето ти Джейми се закле, че ги е продал на Калифорния, но никой не ги притежава… — брадаткото се усмихна, като продължи да гали бедрото на Луси с ножа. — И ето ти едно съвпадение, което ме накара да се замисля. Виж сега… постоянно се натъквам на теб. Ходиш навсякъде, където и калитата. И си навсякъде, където е бил и бедният Джейми. А това ме кара да си мисля, че си по-навътре в нещата, отколкото казваш.

— Не съм! Нищо не знам. Джейми и на мен ми спомена, че е продал правата. Че просто се ебава с Вегас. Искаше да си го върне на Кейтрин Кейс. Само това знам!

— Момчето беше амбициозно. Трябва да му го призная… — ножът се плъзна нагоре по бедрото на Луси. Притисна се към слабините ѝ. Задържа се там. Обещаваше насилие. Острието потегли нагоре по стомаха ѝ и се пъхна под ризата ѝ. Връхчето я боцна.

— Кажи ми само какво искаш да знаеш! Ще ти го кажа! Няма нужда да ме нараняваш! Ще ти помогна!

— Не се притеснявай. И до това ще стигнем.

С едно движение брадаткото с дракона резна с ножа нагоре, разцепвайки тениската ѝ, и разголи Луси.

— Хубави цици — каза. Обърна се към асистента си. — Дай ми електрическия кабел. Не искам да ме опръска целия с кръв.

— Но аз нищо не знам! — възрази Луси.

— Не се безпокой за това. Всичко е само бизнес.

По времето, когато бяха свършили с бичуването, тялото на Луси беше нашарено цялото с огнени линии и тя трепереше от неконтролируеми спазми на ужас. Гласът ѝ беше пресипнал от пищене.

Мъчителят ѝ обърса чело с усмивка.

— Дявол го взел! Запотих се!

Отиде в кухнята и наля чаша вода от урната. Пи. Върна се с чашата.

— Жадна ли си? Искаш ли една глътка, преди да се хванем пак за работа?

Луси призова цялата си омраза и му се изплю в лицето. Мъчителят ѝ отскочи назад изненадан. Тя затаи дъх в очакване на насилие, но вместо това той се усмихна, което някак си беше по-лошо. Обърса плюнката от лицето си. Огледа мокрите си пръсти, после размаза лигата по собствената ѝ буза. Луси се опита да го ухапе, но той беше твърде бърз и за това, сякаш знаеше точно какво ще опита да направи.

— Няма нищо — каза. — Знам, че трябва да си го изкараш на някого. Ако мине добре и ми кажеш каквото знаеш, може да забравя, че си го направила. Но честно да ти кажа — ако не ти е допаднало бичуването, определено няма да ти хареса какво ще се случи, когато продължа да те обработвам, понеже това беше само загрявката.

— Ама аз нищо не знам — възрази Луси. — Наистина не знам.

Той отпи още една глътка вода и остави чашата на плота до клещите, ножовете и иглите.

— Знаеш ли, бих ти повярвал, само дето, след като ръгнах метла в задника на приятелчето ти Джейми, той ми каза доста повече, отколкото първоначално споделяше. Хората имат навика да скриват разни неща, знаеш ли? На добродушко Джейми му отне известно време да издаде всички подробности. Така че се наложи да поръчкам вътре в него. Доста разочароващо, понеже Калифорния прави нещата, както трябва. Има си всички онези поставени агенти и мрежи, та да не знаеш точно кой прави плащането и кой събира парите, което затруднява и онова, което се каниш да попиташ. Но ако продължиш да ръчкаш, накрая ще научиш всичко… — той кимна на спътника си. — Ако ми губиш още времето, може да оставя Кроп да поръчка в теб само за малко, да видим какво ще изскочи.

— Знам само, че Джейми се опитваше да продава правата на Калифорния. И че планираше да разиграва Вегас. Ходеше на двойни срещи и беше адски доволен от себе си.

— Откъде познаваш Ратан?

— Не го познавам. Просто ми попадна при търсенето. Опитвах се да изчисля кой е убил Джейми.

— И ето ме тук, помагам ти в тази задача — мъчителят на Луси се ухили. — Ще ми докараш ли „Пулицър“ за оригинален репортаж?

Тя не каза нито дума.

— А какво ще речеш да ми помогнеш? — попита той. — Каква е истинската връзка между вас двамата с Ратан?

— Нали ти обясних вече — нямаме такава.

— Знаеш ли, ако Ратан беше тук, жив и тъй нататък — похитителят погледна многозначително към Кроп, — можеше и да ти повярвам. Проблемът е, че взе, та си пъхна физиономията пред един куршум. И това ме прави подозрителен, защото си познавала човека, дето е продавал водните права. И си познавала Ратан, дето ги е купил. И това ме кара да си мисля, че си замесена все някак. Може да се окаже, че всъщност се намират в теб…

— Не са! Нямам ги! В Джейми са! Не са в мен!

— Знаеш ли, последните три дни търча нагоре-надолу и се опитвам да открия къде, по дяволите, са се озовали тези водни права. Така, де, пречуках твоя приятел Джейми и моя човек Восович и за какво? Нищо. Нищичко не получих от тях, понеже другарчето ти вече е продало правата и просто се е лигавел, все едно сме втората му най-добра майка, за която изобщо не се кани да се жени. Което ме поставя в неудобно положение. Първоначално си мислех просто да взема кинтите, дето момчето ти Джейми е измъкнало от Калифорния, само дето, когато изкопах очите на копелето, изгубих най-добрия си шанс за сканиране на ретините на влизане в банковите му сметки. Така, де, как, по дяволите, се очакваше да знам, че ще ми трябват очите му? Така че си нямах нищо и трябваше да си прикрия следите и просто да преглътна факта, че съм преебал голямата си печалба… — брадаткото се ухили. — Обаче знаеш ли какво стана после? Добрият стар Майкъл Ратан изскочи на сцената, като каза, че може пък да има нещо специално за продан и иска да поговорим. Хммм. Чудно, какво ли би могло да е това? Какво ли ще извади от шапката хубав костюмиран кали като Ратан, че и ще иска да го продаде на Вегас? Да не би да е нещо, което не му се дава на шефовете му, понеже е прекалено, мамицата му, ценно? — той се засмя и тръсна глава. — Копелето въртеше същия номер, който бих изиграл аз, ако се бях докопал до тези права. Даже има красота в номера, честно. Така, де, ето ме, значи, тръскам си цялата мрежа и се опитвам да разбера дали някой не знае къде са изчезнали правата, а старият Ратан дотърчава право при мен, като ми разправя, че имал нещо голямо и искал да го продаде, ако Вегас му гарантира безопасно преминаване и една камара дигитални стотинки… — той отново се ухили. — Само дето Ратан е по-зле от идиот, когато се стигне до разработка на такива гадории. Така че… — сви рамене — сама знаеш. Намърдвам му се раничко… — той се наведе напред. — И след това копелето взима, че се утрепва и аз оставам прецакан с лаптопа му и без никакви пароли.

— И сега това ли искаш? — Луси се разсмя безпомощно. — С никакви пароли не разполагам. Дори не познавах Ратан! — Не можеше да спре да се смее. — Ако това искаш от мен, значи си напълно прецакан, понеже не мога да ти помогна… — смехът ѝ обърна на ридания. Мразеше се за тях, но нямаше как да ги спре. — Нищо не знам! — Хлипаше. — Не мога да ти помогна. Съжалявам, съжалявам, не мога да ти помогна.

— Проклятие! — похитителят ѝ се намръщи. — Нънам що ми се струва, че казваш истината… — въздъхна. — Но все пак трябва да се уверя! — и стисна разплаканото ѝ лице между шепите си. — Не се притеснявай. Ще те ликвидирам бързо, щом приключа! — изправи се и отиде до плота. Взе ножа.

О Боже. Не. Не не. Моля те не!

Луси започна да пищи още преди брадатият да преполови пътя до нея.

И не спря много дълго време.