Водосрез

Глава 22

Мария се събуди в ада и видя някакъв мъж да гори в пламъци.

От него бликаше сатанински дим, а наоколо бълваше адски огън точно какъвто бе горял на картините, които майка ѝ рисуваше едно време, когато още се занимаваше с изкуство.

Горящият човек дявол беше коленичил над нея гладен, сякаш се канеше да ѝ изреже сърцето и да го изяде.

„Мъртва съм — осъзна тя. — Умрях. Отидох в ада, задето изоставих Сара.“

А след това дяволът заговори.

— Хей, пийни малко вода!

Видението избледня, заменено от брутален на вид мъж, белязан и облечен с балистично яке. Зад него слънцето прежуряше, обвивайки го в нимб от алена светлина, пламтеше над Финикс и се оцветяваше в кехлибарено там, където грееше през автофилтрите на прозорците на апартамента, които стигаха от пода до тавана.

Мария повърна.

— Полека, момиче — посъветва я мъжът. — Сериозен удар си понесла.

Тя опипа челото си. Над дясното ѝ око растеше огромно, чувствително гъше яйце. Белязаният мъж се наведе по-ниско. Когато Мария се сви, той се дръпна, вдигнал длани.

— Няма да те нараня, ясно? — и повтори на испански. — ¿Me entiendes? ¿Hablas español? ¿Inglés?83 Разбираш ли ме? ¿Comprendes?

— И на английски бива.

— Добре. Хубаво. Дай да ти видя очите.

Мария колебливо се остави да я огледа. Оказа се много нежен за такъв страховит тип. Дланите му, груби и големи, обгърнаха брадичката ѝ. Пръстите му се плъзнаха над синината ѝ, след това по паешки пропълзяха през косата ѝ, натискайки нежно черепа. Надникна в очите ѝ.

Тя не можеше да откъсне очи от белега на мъжа. Минаваше от челюстта му надолу по врата и изчезваше под балистичното яке, гневен, тъмен и неравен ръбец на фона на мургавата му кожа.

Той пусна внимателно главата ѝ и се отдръпна.

— Получила си сътресение. Карай полека. Не търчи многомного. Може да ти се ще да поспиш… — тя вече се унасяше, но той я сръчка. — Недей сега. Сега не можеш да заспиваш. Не още. Трябва да се уверим, че ще се събудиш. Много силно се удари при падането.

— Тоест когато ти ме сграбчи — обвини го Мария.

Белязаният тип се усмихна, но без съжаление:

— Не можех да те оставя да ме наръгаш, нали? Нищо че имам меко сърце за дамите, пак не обичам да ме кълцат… — засмя се лекичко и докосна белязания си врат. — Да знаеш, че не е хич приятно.

Мария сериозно го изгледа.

— Определено щях да те наръгам.

— Заради това, дето е станало с приятелите ти? Да не смяташе, че ще ти се случи същото нещо?

Тя погледна към Майк, проснат до нея с разпилян по килима череп и локва кръв около него. Преглътна. Кимна.

— Тук ли беше, когато го убиха?

— Криех се под леглото.

Белязаният се смълча, видимо стреснат. Мария добави:

— Но оставих да я гръмнат, а аз се скрих. Оставих да я гръмнат!

Мъжът кимна и обмисли новината.

— Извадила си късмет.

— Така ли е станало? — тя още чувстваше как ръката на Сара се изплъзва от хватката ѝ. — Късмет ли е, когато убият твоята… твоята… най-добра приятелка, но не се сетят да търсят допълнително момиче?

— Да — отвърна той с мрачно изражение. — Късмет е, и то адски. Когато Кльощавата дама почука на вратата, винаги е късмет, ако те пропусне.

Каза го с тон на искрен вярващ. Като пери-веселяците в съживителските шатри, дето са наясно с истината и Господа по начин, който хората отвън никога не биха разбрали.

За миг лицето на белязания доби особена мекота, но след това той попита:

— Видя ли кой го стори? — и топлотата изчезна, а той се превърна в поредното ужасяващо чудовище като всички останали, приклекнал на пода с разплискана наоколо кръв.

Мария отклони очи.

— Видях само краката им. Криех се под леглото.

— Имаше ли тук и друга жена? С къса кестенява коса? Англа? На средна възраст, да речем? Да е влязла и да е говорила с тези типове? Или е дошла да говори с твоя човек?

— Не беше мой човек.

— Не те съдя.

Мария поклати глава:

— Те я отнесоха.

— Значи е имало все пак жена?

— Аха — тя поклати глава. — Удариха я. Търсеха нещо на компютъра на Майк.

— Намериха ли това, което търсеха?

Мария се замисли за момент.

— Съмнявам се. Трябваше им парола.

Мъжът направи кисела гримаса, докато отново оглеждаше апартамента. Стана и изтърси една женска чанта. Дръпна нещо с връхчетата на пръстите си и го прибра в джоба си. Хвана Мария да го зяпа.

— Следях жената — обясни. — Сложих ѝ бръмбари в чантата и в колата… — въздъхна. — Не мислех, че ще си влезе преспокойно право в капана.

Той се приближи и отново погледна Майк, проснат с полуразтворен халат.

— „Ибис“ — каза, вдигна визитка и прочете името. — Мъртвец от „Ибис“… — погледна мъжа. — И в какво се е забъркал „Ибис“, Майкъл Ратан?

— Сондираше за вода — обади се Мария.

— Така ли ти каза?

Тя имаше чувството, че белязаният ѝ се подиграва, и това не ѝ хареса.

— Каза, че сондират и фракират за вода и се опитват да отворят нови водоносни хоризонти… — погледна го сърдито и добави: — И каза, че няма да я бъде тая.

Белязаният мрачно се изсмя.

— Е, поне това определено е вярно… — той прибра портфейла на Майк и отново огледа апартамента. Обърна се към Мария. — Имаш ли кой да се погрижи за теб? Място, където можеш да си починеш и да не си товариш главата? Ще се намери ли кой да те наглежда, да се увери, че ще се събудиш?

— Какво ти пука?

Той ѝ се стори изненадан, после се замисли.

— Права си. Не ми пука.

Отново претърси набързо апартамента, после излезе през вратата и остави Мария насаме с кръвта.