Водосрез

Глава 3

Назъбен разрез разцепваше предницата на водната помпа на Червения кръст/Китайската дружба — някакъв инструмент се бе зацепил в кожуха ѝ, разравяйки въглеродната пластмаса, както плугът на татко ѝ навремето беше разрохквал пръстта на Сан Антонио, само дето браздата беше по-дълбока и по-сърдита.

Мария не беше сигурна кой е нападнал помпата или какво си е мислил, че ще постигне. Мама му да еба, че тая помпа беше бронирана. Тя беше виждала булдозер да отскача от циментовите ѝ пръстени. Един нещастник нищо нямаше да постигне. Глупаво беше някой да се опитва да я реже, ама все пак беше пробвал.

Цената грееше през надраната пластмаса:

6,95$/литър — Y4/гон джин.

На китайски „гон джин“ означаваше литър37. Y беше знакът за юан. Всички, които живееха близо до аркологията „Тайян“, познаваха тази дума и банкнотите, понеже на работниците им плащаха в юани, а и китайците бяха построили и помпата. Щото такова, дружба, нъл’ тъй?

Мария учеше китайски. Можеше да брои до хиляда и дори да изписва йероглифите. Ии, ер, сан, си, ву, лиу, чи, ба… Заучаваше звученето. Учеше се колкото може по-бързо от еднократните таблети, които китайците раздаваха на всички, проявили желание.

Цената на литър гореше в горещия мрак — синя и безразлична, размазана от врязания в нея човешки гняв, но достатъчно ясна.

6,95$/литър

Всеки път, когато Мария погледнеше надраното лице на помпата, си мислеше, че се сеща кой го е сторил. Dios mió38, та тя беше този човек. Изпитваше гняв всеки път, щом погледнеше към студените сини цифри на помпата. Просто никога не бе имала късмета да се докопа до инструмент, с който има шанс да я нарани. Човек трябва да мъкне нещо специално, че да направи такъв разрез. Не чук. Не отвертка. Може би от онези резачки „Йокохама“, които ползваха строителните бригади в „Тайян“ още когато баща ѝ работеше там.

— Те карат големите винкели да пускат вода — беше ѝ казал веднъж. — Превръщат стоманата в лава, mija39. Не можеш да повярваш даже ако стоиш точно до тях. Магия, mija. Магия.

Беше ѝ показал специалните ръкавици, с които се пазеше да не си отреже пръст — бляскава тъкан, която му даваше секунда и половина, преди ръката му да изчезне в облаче дим.

Магия, беше казал. Голяма наука. На кого му пука каква е разликата? Китайците знаеха как да карат големите работи да се случват. Тези cabrones знаеха как да строят. Китайците имаха пари и можеха да боравят с магията — и бяха готови да обучат всекиго да ползва техниката им, стига да е готов да се поти на смени по 12 часа.

Всяка сутрин, щом слънцето започваше да изгаря небето в синьо, баща ѝ се прибираше при Мария и ѝ описваше чудните неща, които е видял предишната нощ, докато се е трудил на високото голо скеле на аркологията. Описваше масивните строителни принтери, които изливаха твърдите вещества в зададените им форми, писъка на инжекционните леярни и как сглобените части излитат с крана към небето.

Строителство по технология „всичко на място“.

Китайците разполагаха със силиконов фотоволтаик, който изливаха върху стените и прозорците, за да им генерират енергия. Плисваха го като боя и хайде готово, вече си напълно електрифициран. На „Тайян“ не му прилягаха постоянните токови удари, бичът на всичко живо във Финикс. Не, благодаря. Тези хора си правеха сами тока.

И даваха обяд на работниците си.

— Работя в небето — казваше бащата на Мария. — Вече всичко е наред, mija. Ще се справим. И от сега нататък почваш да учиш китайски и няма просто да идем на север. Ще можем и да пресечем океана. Китайците, те умеят да строят. След тази работа ще можем да идем навсякъде.

Такава беше мечтата му. Татко ѝ се учеше как да прорязва абсолютно всичко и скоро щеше да е в състояние да пререже бариерите, които ги държаха в капана на Финикс. Щяха да си прорежат път до Вегас или до Калифорния, или до Канада. Да му се не види, че те можеха да си прережат път през океана до Чунцин или Кунмин. Татко ѝ щеше да работи по горен Меконг и на язовирните стени на Яндзъ, които държаха водата на китайците. Щеше да строи. С новите си умения можеше да прореже всичко — оградите, калифорнийските гвардейци и всичките глупави закони за щатски граничен контрол, които твърдяха, че трябва да си стоиш в зоната за бежанци и да пукнеш от глад, вместо да идеш там, където господ още лееше вода от небето.

— Резачките „Йокохама“ минават през всичко — казваше той и щракваше с пръсти. — Като през масло.

Така че може би именно „Йокохама“ бяха ползвали върху помпата на Червения кръст. Но дори този инструмент не беше донесъл на нападателя и глътка.

Човек може и да е способен да си прореже пътя до Китай, но не и до чаша студена вода във Финикс.

Мария се чудеше каква ли цена е докарала непознатия до нападение над помпата.

Десет долара за литър?

Двадесет?

Или може и да си е била просто 6,95$ точно като сега, но за тези хора 6,95$ изглеждаше като първата полицейска палка в зъбите за онези от Финикс — факт, който просто не можеха да преглътнат. Може би хората от едно време не са знаели, че 6,95$ ще е най-доброто, което ще докопат от тук нататък и до края на света. Не са знаели, че трябва да си броят благословиите, вместо да се мъчат да режат помпата.

— Защо сме дошли? — попита Сара за пети или шести път.

— Имам предчувствие — заяви Мария. Приятелката ѝ изпъшка с отвращение:

— Ами хубаво, де, ама съм уморена.

Тя се изкашля в шепи. Бурята снощи беше оплескала гърдите ѝ повече от обикновено — прашинките се заравяха дълбоко в задънените разклонения на дробовете ѝ. Отново кашляше кръв и слуз. Все по-често кръвта беше нещо общо помежду им, за което никога не споменаваха.

— Искам да видя дали ще стане нещо — промърмори Мария, без да отклонява очи от екранчето с цената.

— Да не е същото като оня път, когато сънува пожара и човека, който излиза от пламъците, без да се изгори? Като Исус, дето ходел по водата, само че по огън? Ти ми каза, че и онова ще се случи.

Мария не се хвана на въдицата. Понякога имаше сънища, това е всичко. Майка ѝ навремето ги наричаше „благословии“. Шепотът на Господ. Отзвукът от крилете на светци и ангели. Но едни бяха плашещи, други — безсмислени, а някои ставаха ясни едва по-късно като онзи път, когато беше сънувала баща си да лети и беше помислила, че сънят е хубав и е за измъкването им от Финикс, а едва после се оказа, че е кошмар.

— Искаш да провериш какво ще стане — промърмори недоволно Сара.

Сянката ѝ мърдаше в мрака, Сара се опитваше да намери някакъв участък на цимента, който да не е погълнал жегата на деня. Накрая се отказа и седна на каручката, изблъсквайки встрани пластмасовите бутилки, които Мария беше довлякла. Те издрънкаха кухо една в друга.

— Значи, се налага да не си доспя, понеже на теб ти се мотае с тексасците.

— Ти си тексаска — възрази Мария.

— Не ми ги разправяй тия, момиче. Тези ми ти shagua pendejos дори не знаят как се къпе човек — Сара изплю нещо черно на цимента, докато гледаше как шават близките бежанци. — Надушвам ги чак оттук.

— Ти също не знаеше как се ползват гъба и кофа, докато не ти показах.

— Е, да, но се научих. Тези типове са мръсни — заяви Сара. — Просто шепа мръсни шибани тексасци, които нищо не знаят. А аз не съм пери-веселячка.

В определен смисъл беше вярно. Сара се учеше как да премахне далаския си акцент, чистеше се от тексаския си говор и тексаския прах, търкаше ли, търкаше колкото издържаше на остъргването бледата ѝ бяла кожа. На Мария не ѝ стигаше дух да ѝ каже, че все едно какво прави Сара, тексаската в нея се вижда от цяла миля. Просто не си струваше караницата.

Но беше вярно, че тексасците около помпата смърдяха. Воняха на страх и застояла пот, която се е спекла и засъхнала. Лъхаха на чисторбена пластмаса и пикня. Смърдяха един на друг от лежане, наблъскани като сардини в шперплатовите гета, които вдигаха наблизо веднага щом Червеният кръст забиеше хуманитарна помпа в земята.

Бордеите около „дружеската“ помпа бяха оазис на живот и оживление в смазаната от сушата пустош на предградията на Финикс. Тук, сред макменшъните40 и търговските комплекси, бежанците задръстваха паркингите и улиците с молитвените си шатри. Тук бяха вдигнали дървени кръстове и се молеха за спасение. Тук лепяха номерата, имената и снимките на любимите си, изгубени по окървавените пътища по време на бягството от Тексас. Тук четяха брошури, раздавани от улични хлапета, наети от професионалните койоти, които да разнесат словото:

Камион до границата. Салове и лодки.

Автобус или камион до Сан Диего или Лос Анджелис.

Тук, близо до хуманитарната помпа, имаше живот: денонощно горяха огньове, вдигнати от изкорубените трупове на петстайни къщи. Палатките на Червения кръст стояха, провиснали под тежестта на натрупания от отминалата буря прах. Доктори и доброволци с филтриращи маски, носени заради прахоляка и гъбичната долинна треска, се грижеха за проснатите на леглата им бежанци и се навеждаха над бебета с напукани от пясъка устни и пъхнати в изпосталелите телца венозни системи.

— За какво е цялата работа, момиче? — попита отново Сара. — Кажи ми защо съм тук, когато би трябвало да съм с клиент. Трябва да печеля, ако ще плащам рентата на Ветеринаря…

— Шшшт — Мария махна на приятелката си да понижи глас. — За цената на водата става дума.

— Е? Тя никога не се променя.

— Според мен се променя понякога.

— Нивгаш не съм я виждала.

Сара отново се опита да си намери по-удобна поза и минижупът ѝ зашумоля. Мария различаваше тъмния ѝ силует под слабата синкава светлина на екранчето с цената на помпата: сиянието на стъкленото украшение на стомаха ѝ, стегнатата малка къса ризка, предназначена да демонстрира формата на гърдите ѝ на фона на гладкия корем. Въплътена мечта за младо тяло. Всяка част от облеклото ѝ бе опит да накара Финикс да забележи присъствието ѝ.

„Е, всички се опитваме — помисли си Мария. — Всички се стараем да се справим!“

Сара отново се размърда, изблъсквайки настрана бутилките от „Пюър лайф“ и „Софтуотър“, „Аква азул“ и „Ароухед“. Едно шише падна от количката и отскочи по прашния цимент с кухо пукане. Сара се пресегна да го вземе. Отбеляза:

— Знаеш ли, че във Вегас може да си вземеш вода безплатно.

— Фанпи — Мария използва китайската дума, която беше научила от строителните работници, колеги на баща ѝ.

Глупости.

— За теб фанпи, loca41. Вярно е. Оставят те да си гребнеш направо от фонтаните пред казината. Толкова много вода имат.

Мария се опитваше да държи под око помпата и цената ѝ.

— Правят го само за Четвърти юли. Един вид патриотично дело.

— Неее. „Беладжио“ по всяко време ти дава право на чаша. Всеки може да иде да си налее вода. Няма да те изгонят… — Сара чукна по количката с празната бутилка от „Аквафина“ — кухо, глухо тупване. — Ще видиш. Когато се докопам до Вегас, ще видиш ти.

— Щото твоят човек мисли да те вземе, като си тръгне — каза Мария, без да си дава труд да скрие скептицизма си.

— Точно така — отвърна приятелката ѝ. — Ще вземе и теб, ако ходиш с него на купони. Ще ни вземе и двете. Човекът обича да купонясва. Трябва само да си мила с него… — тя се поколеба, после добави: — Знаеш, че ще ти позволя и ти да си му приятелка. Нямам против да делим.

— Знам, че нямаш.

— Той е от свестните типове — настоя Сара. — Дори не иска гадни работи. Не е като калитата по баровете. И има такъв хубав апартамент в „Тайян“! Няма да повярваш колко добре изглежда Финикс, когато имаш свестни въздушни филтри и си на високо. Баровците живеят добре.

— Той е баровец само за днес.

Сара поклати глава:

— За цял живот, момиче. Дори ако компанията му не го прати после във Вегас, както разправя, този човек е завинаги скъпар.

Тя продължи нататък да хвали романтичното в скъпарския живот на любимеца си и перспективите си след напускането на Финикс, но Мария я изключи от мислите си.

Знаеше защо Сара смята, че във Вегас има безплатна вода. И тя беше гледала същото предаване. „Холивуд лайфстайлс“ даваше Тау Окс и Мария изгледа серията от прага на един от баровете, където Сара се опитваше да накара мъжете да ѝ купуват питиета.

Звездата от „Неустрашим“ спря пред една от онези лъскавки вегаски аркологии в направо леденяшка тесла. Камерата следеше Тау Окс, но щом видя фонтана, Мария изгуби интерес към актьора.

Беше голяма работа и пръскаше вода право във въздуха. Танцуващи водни струи. Капки като диаманти под слънцето. И малки дечица си плискаха лицата с нея. Просто я хабяха.

Беше като фонтаните, които си набеляза в аркологията „Тайян“, но без охраната, която да ги пази от теб. И се намираше на открито. Те просто оставяха водата да се изпари. Освобождаваха я.

Когато Мария видя този фонтан да блика под небето, най-накрая разбра защо баща ѝ се опитваше да ги закара във Вегас. Защо беше толкова убеден, че точно в този град си струва да отидат.

Само дето планът му не проработи. С една идея бяха закъснели с измъкването от Тексас и след това Хартата за щатска независимост и суверенитет вдигна стени, които не можеха да преминат. До един щатите осъзнаха, че ще загазят, ако допуснат бежанците просто да ги залеят.

— Това е само временно, mija — беше казал татко ѝ. — Няма да си остане така.

Само че по това време Мария беше спряла да вярва чак толкова на всичко казано от татко. Той беше стар човек, осъзна тя. Viejo, нали така? Живееше според древна карта на свят, който вече не съществуваше.

В главата на татко нещата изглеждаха по един начин, но опитът на Мария подсказваше, че изобщо не са такива. Той все повтаряше, че това е Америка, а в Америка най-важното е свободата и да правиш каквото искаш, само че в разпадащата се Америка, която прекосиха, по телените огради на Ню Мексико имаше разпънати за предупреждение тексасци и тя съвсем определено не беше същата, която бащата на момичето носеше в главата си.

Очите му бяха стари. Ojos viejos. Баща ѝ не виждаше дори онова, което беше право пред очите му. Хората не започваха да се връщат по домовете си, както беше казал, че ще стане. Не получаваха възможност да живеят в родния си град, както той беше заявил. И никога повече не виждаш училищните си приятели, както той обеща. Майка ти не присъстваше на твоята quinceañera42, както беше се заклел. Нищо не ставаше така, както той го мислеше.

В един момент Мария осъзна, че думите на баща ѝ са като праха. Не го поправяше всеки път, когато той грешеше, понеже ѝ беше ясно, че му е гадно, задето бърка практически за всичко.

Сара изсумтя нетърпеливо.

— Колко още трябва да чакаме?

— Ти най-добре знаеш — опита се да я умилостиви Мария. — Твоят скъпар ми каза за това.

Но Сара я беше грижа само да държи ръцете на скъпаря върху тялото си и да се старае купонджийските му планове да са винаги свързани с нея.

Мария, от друга страна, го слушаше какво ѝ говори.

— Цената е пазарна — беше обяснил скъпарят. — Ако не беше така, Финикс никога нямаше да разреши тези червенокръстки помпи и тексасците щяха да гълтат праха на Междущатска 10 и да измират в Чандлър.

Той си сипваше habanero salsa43 върху cochinita pibil44 — ястие, за което твърдеше, че не било мексиканско, а юкатанско, което според него оправдаваше факта, че харчи за едно хапване в ресторанта повече, отколкото Мария и Сара плащаха за седмичния си наем.

— Пазарните цени държат всичко под контрол.

Беше стигнал до темата за червенокръстките помпи, понеже говореха за пери-веселяците и всичките религиозни дрънкулки, които продаваха в библейските си шатри. А след това Мария спомена нещо за това как пери-веселяците са си вдигнали шатрите точно до хуманитарните помпи, понеже могат да използват водата за примамка за народа, за да слуша молитвите им.

Сара я беше изгледала гадно, задето напомня на човека, че и те живеят някъде близо до хуманитарните помпи, но скъпарят беше наострил уши при споменаването на водата.

— Тези помпи и цените са вероятно единственото разумно нещо, което Финикс е направил за водата си — заяви той. — Малко късничко, но нали знаеш — по-добре късно, отколкото никога… — той смигна на момичето. — Пък и така, де, това дава на пери-веселяците нов метод за набор на поборници.

Той желаеше Мария. Личеше си по обнадеждения начин, по който не откъсваше поглед от тялото ѝ, и по това, че едва обръщаше внимание на Сара. Но беше любезен с нея. Поне полагаше усилие да се опита да я впечатли с всичките си гийковски познания по хидрология, дори когато обикаляше около въпроса дали има начин да купи Мария.

— Просто трябва да се срещнеш с нас — беше ѝ казала Сара. — Усмихвай се на каквото там бръщолеви в момента. Накарай го да се чувства важен човек. Той е… какво да ти кажа, мисли само за вода и такива лайна. Обича да дърдори за сондьорско оборудване и за подземни води. Просто го слушай и се дръж така, все едно ти пука.

За изненада на Мария обаче наистина ѝ беше интересно. И колкото повече приказваше скъпарят, толкова по-очевидно ставаше, че хора като него виждат света през очи, по-различни от тези на баща ѝ.

Бащата на Мария виждаше света замъглено, но за този хидролог той беше кристално прозрачен.

Майкъл Ратан — старши хидролог в „Ибис“ ООД — живееше високо в аркологията „Тайян“ и разбираше какво се случва със света. Говореше езика на акър-футовете вода, кубични футове в секунда дебитен приток и дълбочина на снежната покривка. Говореше за реки и водни хоризонти. И понеже виждаше света в истинския му вид и го приемаше, вместо да живее в отрицание, никога не се оставяше да бъде заслепен.

Каза на Мария как дълбоко под повърхността Земята задържала стотици милиони галони вода. Древна вода, която се е просмукала надолу при топенето на ледниците. Описа на момичето този свят и с ръкомахане очерта геоложките пластове и варовиковите формации, а междувременно разказваше за звуковите сондажи на „Халибъртън“, а също и за водоносните хоризонти.

Водоносни хоризонти.

Цели огромни подземни езера. Разбира се, вече бяха изпомпени почти до сухо, но навремето там, долу, е имало огромни количества вода.

— Не е като някога — беше казал хидрологът, — но ако сондираш достатъчно надълбоко и проведеш правилен фракинг, може да се добереш до сериозен резултат. Ще си бликне чудесна вода — той сви рамене. — Поне на повечето места все още има по някой хоризонт, който можеш да отвориш и да изкараш вода оттам. Тук обаче е по-сложно. Най-вече защото разполагаш с празни водни хоризонти, които Аризона пълни с вода от ЦАП.

— ЦАП ли?

— Централноаризонски проект — той се ухили пред незнанието ѝ. — Ама наистина ли не си го чувала?

Сара срита Мария под масата, но Ратан избута настрани винените чаши и сложи таблета си на плота.

— Добре. Ето. Виж.

Отвори една карта на Аризона и зуумна върху Финикс. Посочи тънка синя черта, която се увиваше около северния край на града, и я проследи на запад през пустинята.

В контраст с буците на редуващите се хълмове и върхове около Финикс синята черта беше права като линийка. Завиваше на няколко места, но беше прокарана по земята, все едно някой е резнал пустинята с макетно ножче.

Когато Ратан зуумна, Мария различи бледожълтото на пустинята и черните каменисти хълмове. Няколко самотни сагуари45, хвърлящи сенки, и след това връхлетяха върху изумрудена река от вода, течаща по облицован с цимент канал.

Ратан скролна картата по-нататък на запад, следвайки правата като черта изкуствена река, докато не стигна до голямо водохранилище в синьо, блеснало под пустинното слънце.

Нарече го „Хавасу“.

Именно в това езеро се вливаше криволичеща синя чертичка: река Колорадо.

— ЦАП е аризонската венозна система — обясни Ратан. — Изпомпва вода от река Колорадо и я докарва на триста мили през пустинята — чак до Финикс. Изчерпени са почти всички останали източници, от които градът тегли вода. Резервоарът „Рузвелт“ е почти пресъхнал. Реките Верде и Салт са практически сезонни. Водоносните хоризонти наоколо са изпомпени до един. Но Финикс все още има сърцебиене благодарение на ЦАП.

Той смали картата, за да покаже отново дължината на канала — тънка чертица, която пресичаше цялата тази пустиня. Пръстът му се залюля над нея.

— Нали виждаш колко е тънка тази линия? И какво разстояние изминава водата? А и тя идва от река, която искат да използват още много хора. Калифорния също си тегли от язовира „Хавасу“. Пък и Кейтрин Кейс горе в Невада никак не обича да пуска вода надолу към него, понеже ѝ трябва, за да пълни собствения си язовир, „Мийд“. И не забравяй всичките онези луди още по-нагоре по течението на Колорадо — в Уайоминг и Юта, които все повтарят, че въобще няма да пускат нищо надолу до другите щати. Обичат да казват, че водата е тяхна. Планините са техни. Топящият се сняг е техен… — той почука отново по тънката синя линия на ЦАП. — Има ужасно много хора, които се карат за ужасно малко вода. И това е изключително уязвима линия. Веднъж бомбардираха ЦАП и за малко да унищожат Финикс… — Майкъл се облегна удобно и се ухили. — И затова в града наемат хора като мен. Финикс се нуждае от резерви. Какво ще стане, ако някой пак ги нападне? Пшшт! — той махна пренебрежително с ръка. — Край, свършени са. Но ако аз намеря свестен воден хоризонт? Финикс става златен. Може дори да започне отново да се разраства.

— А ще намериш ли нещо? — попита Мария.

Ратан се разсмя:

— Вероятно не. Но стига да са достатъчно жадни, хората се хващат за всеки мираж, който според тях има шанс да ги спаси. Така че излизам с картите си и със сондажните екипи и се правя на зает, разправям на хората къде да дупчат дупки в пустинята, а Финикс продължава да се надява, че ще се върнем с някакъв чудовищен пакет водни хоризонти, та да спрат да се притесняват как висят на шията на Колорадо, и няма вече да заничат през рамо към Вегас и Калифорния. Ако намеря някакъв нов магически източник на вода, ще бъдат спасени. Предполагам, че може и това да се случи. Чувал съм за чудеса. Пери-веселяците определено вярват в тях. Исус е ходел по вода, та е възможно и водни хоризонти да е правел.

При тези си думи мъжът се разсмя, но после Мария сънуваше водни хоризонти.

В сънищата ѝ те винаги представляваха езера — дълбоко под земята, по-студени и по-примамливи от всяко изоставено мазе, огромни пещери, пълни с вода. Понякога сънуваше, че гребе в лодка през тези влажни катедрални пространства със сталактити, фосфоресциращи над главата ѝ като боята за тяло, с която Сара се рисуваше, когато отиваше на лов за клиенти в танцовите клубове на Златната миля. Таванът на пещерата светеше и Мария се носеше през тъмната огледална вода, слушаше как се сипят капките, прокарваше пръсти в меката прохладна течност…

Понякога сънуваше, че семейството ѝ е в лодката с нея, случваше се дори баща ѝ да гребе и да ги води към Китай.

Сега обаче Мария седеше в тъмнината до оазиса на помпата на Червения кръст/Китайската дружба и чакаше да узнае дали може да вижда света така ясно като хидролога на Сара. И ако приятелката ѝ не разбираше — е, Мария щеше да се опита и на нея да ѝ помогне да си прочисти очите.

— Става дума за пазарната цена, момиче. Цената на помпата ей там е свързана изцяло с това колко вода има отдолу. Когато нивото спадне, цената се покачва, така че хората да намалят потреблението и да не помпят толкова много. Когато водният хоризонт се напълни, цената се понижава, понеже не е толкова страшно да не свърши. А понякога големите вертикални ферми, дето китайците правят, спират да помпят вода, за да може да се оттекат за жътва. И го правят всички наведнъж, така че подлъгват датчиците за нивото на водата. Карат ги да мислят, че има достатъчно вода за всички, така че понякога цената…

Синьото сияние на помпата примигна и падна на 6,66$. Върна се на 6,95$.

Пак примигна. 6,20$. А след това обратно на 6,95$.

— Видя ли това? — попита Мария.

Сара изненадано си пое дъх:

— Уха.

— Ти стой при количката — Мария се примъкна по-близко до помпата. Беше късно. Никой друг не гледаше насам. Засега никой не беше забелязал. Тя не искаше да обръщат внимание. Не искаше никой да види какво се кани да направи.

Цената падна на шест долара, след това се вдигна малко, понеже нечии автоматични помпи вкараха нареждания за водата, която се плискаше в дълбините точно под краката ѝ. Но всеки път цената видимо слизаше по-надолу, преди да се върне нагоре.

Мария пъхна ръка в сутиена си и извади оттам пачката потни банкноти, които пазеше на сигурно до кожата си.

Дигиталното екранче на помпата примигна, а цените се сменяха.

6,95$… 6,90$… 6,50$.

Цената падаше — Мария беше сигурна. Местните фермери все още теглеха вода за капково поливане, понеже получаваха субсидирани цени. Но големите китайски вертикали внезапно бяха спрели да помпят — точно както твърдеше хидрологът — и се подготвяха за жътвата, която се повтаряше само няколко пъти в годината.

А ето я и нея, застанала до помпата и вгледана в числата.

5,95$. 6,05$.

Цената определено падаше.

Мария чакаше, а сърцето ѝ тупкаше все по-бързо. Около нея тълпата започна да забелязва промяната и се примъкна по-наблизо. 6,15$. Местните се затичаха, видели най-накрая какво става. Слухът се разнесе из шатрите на пери-веселяците и извади народа изпод блесналите свещи на олтара на Санта Муерте — трупаха се зяпачи, но Мария вече беше заела челното място.

Държеше бутилките под ръка. Правилно беше отгатнала. Пазарната цена падаше като спускащ се от небесата ангел, за да я целуне по черната коса и да ѝ вдъхне надежда.

Свободно падане.

5,85$.

4,70$.

4,60$.

Мария никога досега не беше виждала по-ниска цена. Започна да пъха банкноти в слота, заключвайки цените още докато падаха. Нямаше значение. След няколко секунди щяха да се включат и големите момчета. Автоматичните системи щяха да доловят спадането и да започнат да помпят. Тя продължи да пъха банкноти. Беше почти все едно си купуваше бъдеще.

Използва всичката си наличност, а цената още падаше.

— Имаш ли пари? — извика на Сара вече без да ѝ пука дали някой знае какво прави. Не я беше грижа. Просто искаше да се възползва от възможността.

— Сериозно ли?

— Ще ти ги върна!

И други се тълпяха да зяпат цената, а след това се юрнаха да разкажат и на другарите си за чудотворния спад. Около другите помпи започваше да се трупа народ.

— Побързай! — от разочарование Мария почти крещеше. Печалбата щеше да е огромна. А тя се намираше тук в идеалния момент.

— А какво ще правим, ако цената не се покачи?

— Ще се качи. Ще се качи!

Сара колебливо ѝ връчи двайсетачка.

— Това ми е наемът.

— Малки банкноти ми трябват. Не големи! Не те пускат да купуваш с големи!

Сара извади още кеш — изрови от сутиена си парите от чукането.

В старите дни, беше казал хидрологът, човек можел просто да пъхне една цяла стотачка в машината и да си тръгне с всичките галони накуп. Но в горния край на системата някой бюрократ с остър молив пресметнал какво става, и сега можеше да се купува само на петдоларови наддавания. Така че Мария тъпчеше петарки, без да отлепя очи от цената, заключвайки галони. Всяко захранване — ново гарантирано количество. 2,44$. Никога не беше виждала такава ниска цена. Пъхаше банкнотите с възможно най-висока скорост.

Машината се задръсти. Противеше се на опитите ѝ да вкара още пари. Наоколо вече се трупаха много хора и на свой ред тъпчеха банкнотите си в помпите, но нейната беше засякла. Мария изруга и удари помпата. Беше купила вода за петдесет долара и с парите на Сара имаха за над осемдесет. А сега какво? Всички други маркучи бяха в употреба.

Мария се предаде и започна да налива. Цената вече се вдигаше. Автоматичните домашни системи на богаташите се събуждаха, хващаха падането на цената и започваха да помпят галони в цистерните. Или може би аркологията „Тайян“ се включваше в играта, ускорявайки покупките при пресмятането, че сега си струва да се насмучеш. Числата премигваха: 2,90$… 3,10$… 4,50$… 4,45$…

5,50$.

6,50$.

7,05$.

7,10$.

Редът — възстановен.

Мария извлачи плискащите се бутилки до червената количка и ги метна в нея. Водата на стойност петдесет долара току-що бе станала сто и двайсет и веднага щом я извлачеше от оазиса…

— Колко взехме?

Мария се боеше да каже, толкова хубаво ѝ беше. Само да успееше да замъкне водата в центъра на града и да я закара до строителната площадка на „Тайян“ — хората там копнееха за студена чаша. И имаха пари. Мястото ѝ беше познато от времето, когато баща ѝ работеше на високото скеле — всичките онези бригади, които излизаха от смяна. И тя щеше да е там и да ги чака. Да им предложи облекчение в жегата. На работниците не им беше позволено да си наливат на строежа, така че, ако искаха да пият вода на работа, или трябваше да идат да се наредят на „приятелска“ помпа и да платят обичайната цена, или можеха да се спрат при Мария и да получат вода, която им е подръка.

— Двеста — каза момичето. — По времето, когато успеем да откараме всичката тази вода, ще е поне двеста.

— За мен колко ще има?

— Деветдесет.

Мария беше наясно, че Сара е впечатлена. Не спря да дърдори през целия път към дома, замислена за дела си и възбудена, че е изкарала тридневната си надница само като се е помъкнала с приятелката си в тъмното.

— Ти си също като моя скъпар — заяви Сара. — Чаткаш я тая работа с водата.

— Не съм такъв играч.

Но дълбоко в себе си Мария се чувстваше поласкана от комплимента.

Скъпарят на Сара виждаше света ясно.

А сега и тя умееше същото.