Водосрез

Глава 20

„Моля те махни се моля те махни се моля те махни се.“

Само че непознатите се мотаеха, мърмореха и се шегуваха. Ровеха в чекмеджетата, събаряха посудата. Мария лежеше свита под леглото и се бореше да не издаде нито звук.

Пишкаше ѝ се. Колкото повече се опитваше да се убеди, че няма нужда, толкова повече нарастваше напрежението. Жадно изпитата вода се връщаше да я предаде. Мария не спря да се моли нападателите да се махнат.

Вместо това те се караха.

— Не мога да го отворя, задник такъв. Нали това ти казвам.

— Това е четец за отпечатъци. Използвай проклетия му пръст!

Последва трополене и влачене — Мария предположи, че мъкнат тялото на Майк.

— Въпреки това е кодирано — обади се единият. — Искаш ли да го вземем с нас? Да поработим над паролата?

— Пробвай с рождения му ден.

— Вече пробвах. Рожден ден. Майчино име. Всички лесни щуротии. Разбиването ще отнеме известно време. Ако имаме късмет, може да го замерим с няколко речника, но все пак ще отнеме време.

— Не разполагаме с време.

— Искаш да кажеш, че ти нямаш време.

Телефонът в апартамента звънна.

— Искаш ли да вдигна?

— Не, не искам да вдигаш, pendejo. Искам паролата на този шибан компютър!

Телефонът спря да звъни, Мария предположи, че някой от убийците го беше изключил.

— Времето изтича.

— Виж дали не си е записал някъде паролата.

Към спалнята отново се насочиха стъпки. Мария затаи дъх.

Сега вече нападателите претърсваха щателно. Щяха да погледнат и под леглото за онова, което им трябваше. Знаеше си. Виждаше вече ботушите на мъжа и след това как се навежда, ръцете му — на инчове от лицето ѝ. Пребори се с желанието да помръдне и да изпълзи встрани.

Ръцете вдигнаха панталоните на Майк и преровиха джобовете.

„Моля те, Божичко, не ги оставяй да ме спипат. Санта Муерте. Майко Мария, моля те моля моля моля.“

Мария размърда устни в молитва, но не можа да спре пикочния си мехур от изпразване още докато убиецът ровеше в панталона, от който измъкна портфейл.

— Виж дали тук има нещо интересно.

В слабините на момичето взе да се излива гореща урина. Звукът от попиването ѝ в килима прозвуча като крясък в ушите ѝ. Мария се опита да спре и не можа. Болката в мехура ѝ беше като нож. Помъчи се да пишка тихо, ужасяваше се, щеше ѝ се да е свършила, но тялото ѝ се съпротивляваше и имаше още, всичката тази алчно нагълтана вода, а мъжете продължаваха да си приказват, все едно нищо не е станало…

Мария чу отварянето на хладилника.

— Искаш ли портокалов сок?

Никога нямаше да си тръгнат, осъзна тя. Бяха дяволи, щастливи да живеят сред мъртъвците.

Нещо студено и мокро докосна голия ѝ гръб. Капка вода. И още една.

„Какво…“

Още една капка.

Dios mió.

Кръвта на Сара се просмукваше през матрака. Капеше студена на гърба ѝ. Мария се пребори с желанието да изпълзи изпод леглото, за да избяга от мъртвата кръв на приятелката си, а стъпките се върнаха в спалнята.

Изтрака отворената врата на килера. От мястото, където се криеше Мария, краката на убийците не се виждаха, но ги чу да ровят в шкафовете. Бяха в стаята и я обикаляха. Щяха да я намерят. Беше въпрос само на време, преди да проверят под леглото.

— Копеленцето добре е празнувало, а?

— Кофти късмет за кучката.

— Хубавка е обаче.

— Какво, да не ти се ще да я опънеш?

— Нямам нужда да утрепя някоя пичка, за да ѝ се пъхна в гащите. Ти си падаш по умрелките, кретен такъв.

Вторият тип се разсмя:

— Не викай хоп, преди да си скочил. Мъртвите момичета не мрънкат как не си им се обадил след случката.

Просто си идете вървете си махнете се, молеше се Мария.

— Нали знаеш, че всичко това щеше да е адски по-лесно, ако не го беше пречукал?

— Какво да ти кажа? Копеленцето не беше Мека Мария. Не си мисли, че мнозина посягат към пистолета ми ей така.

Вече и двамата ровеха в килера.

— Все пак исках да го поразпитам — оплака се първият.

— Нали взе компютъра, таблета и телефона му. Главата си залагам, че ще се оправиш.

— Ако успея да ги отворя.

На вратата се почука.

Двамата незабавно млъкнаха.

Мария затаи дъх заедно с тях.

Второ почукване.

Нападателите се изнизаха от спалнята с внезапно потайни стъпки.

„Ченгетата“ — помисли си Мария, облекчена. Бяха чули нещо.

Щяха да я спасят. Щеше да избяга. Щеше да избяга при Тууми. Да изчезне. Преди това беше твърде горда да му се довери, но сега знаеше, че е готова на всичко, стига да се скрие под крилото на този човек. Тууми беше почтен. Тя щеше да се стопи в градската зона на здрача. Нищо не би могло да върне Сара, но тя поне все пак можеше да потърси безопасност. Щеше да съблазни Тууми. Да му даде каквото му се ще. Да го накара да я вземе. Да го накара да я иска. Да го направи щастлив с нея. Нямаше значение, че тя не го иска. Щеше да го накара той да я желае.

„Всичко. На всичко съм готова. Моля те, Господи. Помогни ми. Санта Муерте. Помогни ми. Ще ти се моля. Всичко ще сторя.“

Пак се почука.

— Е, проклет да съм — изсмя се единият от нападателите.

Мария чу вратата да се отваря.

Някаква жена поде:

— Майкъл… — но гласът ѝ пресекна след тежко тупване и пронизителен болезнен вик.

Вратата се хлопна. Последваха сумтене и приглушени удари — глухи, далечни и пълни с ужас.

Жената изпищя за помощ, но Мария знаеше, че няма да ѝ помогне. Издрънча стъкло — може би масичката за кафе. Един от мъжете изврещя и също почна да пищи от болка.

— Хвани я. ХВАНИ Я!

Още удари.

Жената спря да пищи.

Дълго време от дневната не се чуваше нито звук повече.

Накрая един от мъжете каза:

— Мамицата му и крава. Трябва да се махаме оттук!

Гласът му беше хриплив и изтощен.

— Какво ще правим с нея?

— Имаш предвид след дяволския шум, дето вдигна?

— Трудно е да накараш някой да падне тихичко. Искаш ли да я довърша? Да я зарежа с чукалката?

— Мамка му, не! Искам да знам какво знае тя. Вече имам един труп, който нищо полезно не може да ни каже. Взимай я. Аз ще нося компютъра.

Чу се изсумтяване и ново тупване.

— Полека с главата ѝ!

— Хубаво, де! — нервен смях. — Както и да е. Мъртвите момичета са тежки.

— По-добре да не е умряла, pendejo.

Вратата се отвори и затвори. Апартаментът затихна.

Мария лежеше неподвижна, неспособна да повярва, че онези двамата наистина са се махнали. Минутите тиктакаха. Накрая тя изпълзя сковано изпод леглото. Гърбът ѝ гореше. Беше се издрала до кръв, докато се мъчеше да се натика отдолу. Опита се да стане. Кожата я сърбеше от щипането на урината.

Сара лежеше в леглото, а кръвта ѝ се просмукваше в чаршафите. Мария се взираше в неподвижното ѝ тяло. И тя също трябваше да е мъртва. Мъртва досущ като Сара. Олюля се замаяна. Седна на пода, борейки се с чернотата, която заля полезрението ѝ, опитваше се да диша, мъчеше се да победи паниката. Беше се държала в ръце по време на кризата, но сега откри, че дори не може да се изправи. Наведе глава между коленете си. Насили се да диша бавно. Чернотата отстъпи.

Отвън в дневната великолепната гледка все така царстваше в стаята. Водните чаши, от които пиха те с Майк, още стояха на плота. Купата, която беше използвал да разбива яйцата, лежеше строшена на пода в кухнята — диамантени отблясъци слънчева светлина, подчертаващи кръвта по плочките.

Когато се приближи, Мария видя, че Майк е прострелян в лицето. Носът и окото му липсваха, в тила му зееше голяма дупка. Парченца коса, череп и мозък се бяха пръснали по белия килим като останките на счупената купа. Размазаната широка лента кръв по плочките и килима показваше къде го бяха влачили.

Липсваше му един пръст.

Това довърши нещата.

Мария хукна към банята в борба с напъните си.

Тази ръка я беше докосвала. Ръката на мъртвец, сега осакатена, бе докосвала кожата ѝ!

Повърна. От гърлото ѝ бликнаха вода, жлъчка и ужас. Бълваше, трепереше и плачеше, стомахът ѝ се свиваше, червата ѝ се усукваха, докато накрая не остана нищо, а с това и цялата мъка и страх се откъснаха от сърцето ѝ. Пречистиха се и изчезнаха.

„Всичко е остъргано“ — помисли си Мария задавено.

Отпусна чело на хладния порцелан на тоалетната.

„Бягай. Махай се оттук. Иди при Тууми.

Не. Дръж се умно.“

Мария се насили да влезе под душа. Изкъпа се внимателно, изтърка кръвта и пикнята, потта и ужаса, насили се да не мисли за труповете точно пред вратата на банята.

В спалнята избягваше да гледа към Сара, докато си търсеше роклята и я навлече, изпълнена с омраза към допира на прилепналата тъкан до кожата ѝ и към това колко беззащитна я караше да се чувства. Намери обувките си — глупавите творения на висок ток, които Сара бе казала, че Майк ще хареса, ако носи.

„Дръж се умно.“

Мария прерови чантата на Сара. В нея намери няколко „План Би“81, още една тубичка мехурчета и няколко лепколенти с нещо, което не смяташе, че са опитвали. Имаше също и двайсет долара и петюанова монета.

Мария си спомни как Сара я придърпва плътно, докато се целуват.

Ще плати ще плати…

Пари.

Отиде в дневната и прерови захвърления портфейл на Майк. Нямаше кеш — само карти. Но пък беше напълно възможно да не е носил кеш в клуба. Или убийците да са му взели парите. Сара се кълнеше, че винаги ѝ плащал предварително. Но пък Майк беше редовен клиент. Може би Сара му се е доверявала да плаща после?

Мария огледа дневната, опитваше се да си представи къде едно богато кали може да къта пари за чукалка. Взе се в ръце и се върна в спалнята, като се стараеше да не гледа към Сара. Прерови чекмеджетата на Майк — чорапи и бельо, панталони, ризи с логото с малката изящна птица и надпис „Проучвания Ибис“… Нямаше кеш. Прерови килера, също и джобовете на костюмите на Майк, отпусна се на колене и претърси всичките му обувки…

Чу от дневната подрънкващо стържене. Застина и се вслуша. Промъкна се в другата стая. Пристъпваше потайно, напрегнала уши да разбере какво е чула. Вероятно не беше нищо важно. И все пак вече се беше задържала твърде дълго в апартамента. Имаше неприятното усещане, че времето ѝ изтича. Сигурно беше плод на въображението ѝ. Време беше да си тръгва. На път към вратата забеляза оставена на плота книга. „Кадилачена пустиня“. Майк беше казал, че може да я продаде. Хората харесваха стари книги. Не можеше да намери парите му, но поне…

Стърженето се повтори.

Беше входната врата, осъзна тя. Някой от външната страна си играеше с ключалката. Някой тих. Предпазлив. Мария преглътна. Искаше да избяга, но се беше смръзнала, втренчена във вратата, докато стърженето продължаваше.

„Върнали са се — помисли си. — Връщат се. Те…“

Дръжката на бравата се помръдна. Мария се втурна в кухнята.

— Хей! — викна един от мъжете.

Момичето сграбчи кухненски нож, но убийците бяха бързи. Един от тях се промъкна зад нея, сграбчи ръката ѝ и я удари в плота. Веднъж. Дваж. Ножът издрънча на пода. Някой пищеше. Мария осъзна, че писъците излизат от собствената ѝ уста. Хвърли се към друг нож, но мъжът я вдигна като чувал над земята и остави краката ѝ да ритат във въздуха.

Мария сви крака и се метна напред, нарушавайки равновесието и на двама им, и ги катурна на пода.

Плочките се юрнаха към нея.

Почти не усети болката от падането по глава.