Водосрез

Глава 47

Оръжието риташе по-силно от очакванията на Мария, но жената рухна от мотора и тупна в прахоляка.

— Какво, по… — обърна се Тууми и изумено се взря в момичето.

Мария не му обърна внимание. Китките ѝ горяха от ритника на 44-калибровия, но още не беше свършила задачата.

Прокрадна се към жената, стиснала пистолета във вцепенените си ръце, в очакване да види дали онази ще се размърда.

Ако жената се опиташе да отвърне на изстрела, Мария беше сигурна, че ще се наложи да я довърши веднъж завинаги. Тя обаче лежеше в прахоляка на няма и дузина ярда от мястото, където моторът най-накрая бе паднал настрани. Не изглеждаше да мърда.

Зад нея затупкаха стъпки. Мария се обърна и се прицели с пистолета си. Беше белязаният — водосрезът.

— Опа! — той вдигна ръце във въздуха. — Полека, малката. Нищо не ти правя. На една страна сме!

Мария се поколеба.

— Сериозно ли говореше, че тези документи ще ни измъкнат оттук? Ще отидем в Лас Вегас.

— Аха — той кимна с мрачно изражение. — Аха, така е.

— И аз ще дойда с теб, нали сделката е такава?

— Точно така. Чак до Вегас. Чак до аркологиите. „Сайпръс 4“ е почти готов. Там ще се намери достатъчно място и за теб.

— Обещаваш ли? — попита Мария с дрезгав глас.

Водосрезът кимна отново, тържествено:

— Няма да оставя никого тук.

— Добре. Става — тя свали 44-калибровия.

Той я подмина бързешком и изтича до жената, която беше паднала в прахоляка. Мария се приближи по-бавно. Жената лежеше отпуснато. Водосрезът беше вдигнал главата ѝ в скута си. Утешително ѝ гукаше, все едно е малко бебе. Жената обърна към момичето озадачените си сиви очи.

— Ти ме застреля?

— Ами да — Мария коленичи до нея. — Съжалявам, че се наложи.

— Защо? — изхриптя тя.

— Защо ли? — Мария зяпна жената в опит да разбере какво кара всички тези хора по света да се държат по начина, по който се държаха. — Понеже нямам намерение да се връщам във Финикс. Ти може и да си мислиш, че документите са особено важни, но градът никога няма да се оправи, а аз няма да се върна там.

Водосрезът погледна към нея.

— Само предна скорост имаш, а?

— Естествено — каза Мария.

— Дявол го взел… — той поклати глава с лека усмивка. — Кейтрин Кейс направо ще се влюби в теб.

Преди тя да успее да го попита какво има предвид, той подвикна на Тууми и взе от него телефон, а след това се обади на някого и започна да изрежда поредици цифри и букви, навързани на дълги пароли.

Тууми се приближи иззад Мария и я прегърна. Тя очакваше да ѝ каже какво ужасно нещо е направила, но той просто я задържа в обятията си.

Мария се взираше в жената и се чудеше дали тя ще оживее. Чудеше се и дали трябва да се чувства виновна, задето е убила някого. Както и дали сделката ще бъде успешна.

Питаше се дали не е редно да се чувства по-зле заради страданията на жената, но не изпитваше нищо и това я накара да се почуди за самата себе си. Например дали не се е повредила нещо покрай всичко, което беше видяла и направила, но в крайна сметка не успя да се притесни и за това. Мислеше си само как ще пресече реката и ще види фонтаните в Лас Вегас, където всеки можеше да си напълни чашата; където Тау Окс караше егати яката тесла и всички живееха в големи, бляскави аркологии; където не гълтаха прах и не се пържеха по цял ден.

Отърси ръцете на Тууми и се отдалечи да седне сама на глинестия бряг.

Спускаше се здрач.

Постепенно Мария долови песента на щурците, пърхането на врабчетата, плискането на рибите. Прилепи и лястовици се въртяха и се стрелкаха през сгъстяващия се мрак и ловяха насекоми.

Момичето се взираше в ленивата река и се наслаждаваше на прохладния полъх откъм водата, която целуваше въздуха.

Мек.

Въздухът тук, край реката, беше толкова мек!

Не си спомняше последния път, когато я е лъхнал толкова прохладен вятър.

Хрущенето на ботуши я предупреди за приближаването на водосреза. Той се настани до нея на речния бряг. Не каза нищо, просто седна до Мария и също се взря в реката.

— Съжалявам, че стрелях по момичето ти — каза му накрая.

— Ами виж сега — въздъхна водосрезът, — тя не ти остави особен избор.

— Очите ѝ са стари — заяви Мария. — Татко ми имаше същия проблем.

— Така ли?

— Тя смята, че светът трябва да бъде скроен по определен начин, но не е права. Той вече се е променил. И тя не го вижда, защото знае само как е било преди. Едно време. Когато нещата са били постарому… — тя се поколеба, без да си вярва, че е нужен отговор, но изпитваше нуждата все пак да попита. — Тя ще оцелее ли?

— Е, да ти кажа, че е дяволски корава — водосрезът се усмихна леко. — Предполагам, че ако стигне до Вегас, ще има шанс.

На Мария това ѝ прозвуча разумно. По-разумно от всичко, което през последните години ѝ беше казвал някой възрастен. Каза:

— Значи, предполагам, всички сме в една лодка.

Водосрезът тихо се засмя при тези думи.

— И аз така мисля — отвърна. — Сигурно сме в лодката.

Изправи се, изтупа си джинсите и изкуцука обратно при жената и Тууми, като остави момичето насаме с цвърченето на щурците и бълбукането на водата покрай обраслите с върби брегове.

Мария вдиша дълбоко вечерния въздух. Беше толкова прохладен и така свеж, все едно вдишваше самата река. Поемаше я в себе си и я задържаше в дробовете си. Вслушваше се в песента на щурците и гледаше прилепите да пърхат над водата.

Стори ѝ се, че в далечината чува нов звук — рева на приближаващ хеликоптер, който се носеше нагоре по течението. Ехото от свистенето на перките отекваше във водата и стените на каньона и заглушаваше цвърченето и бълбукането.

Далечен звук, който се усилваше.

Все по-реален.