Водосрез

Глава 27

Първите убежища, които Анхела пробва, не показваха признаци на живот. Право пред третото обаче видя паркиран пикапа на приятеля си.

— Е, мамка ти и на теб, Хулио!

Подобна арогантност беше дразнеща. Ако на Анхела му трябваше допълнително потвърждение, че Хулио го смята за пълен pendejo, то да намери возилото му, паркирано пред едно от собствените убежища на Лас Вегас, вършеше работа.

Анхела спря малко по-нататък по улицата и огледа сцената. Нищо друго, освен прахоляк и носени от вятъра трънаци. Напуканите тухлени къщи стояха смълчани. Повечето още преди време бяха изкормени заради метала и слънчевите си панели.

„Нищо за гледане, нищо за притеснение. Давайте нататък, хора.“

Къщите бяха големи. Анхела се почуди дали някогашните им собственици са се чувствали богаташи в своите домове с 5 спални и 3 бани. Сигурно много им е докривяло, когато Финикс им е изключил водата. Всичките тези пари, инвестирани в неща като гранитни плотове — само заради стойността при препродажба — които сега представляваха просто лъснат камък, за който на никого не му пука…

Анхела презареди зигзауера си. Вкара патрон в дулото и се прицели в пикапа на Хулио.

— Фес! — прошепна, представяйки си как пистолетът рита в ръката му.

От тренировъчните обиколки познаваше добре плана на къщата и тя изглеждаше точно като във ВР-то, само дето сега слънцето приличаше на гърба му, докато се приближаваше.

На входа имаше катинар като на продавач на недвижими имоти. Анхела пъхна ключа и затаи дъх с надеждата, че Хулио не е сменил кодовете на убежището… Вратата щракна и се отвори.

Той се дръпна назад, понеже през процепа се разнесоха писъци. Дрезгави. Животински. Тихо се прокрадна по коридора към кухнята, като проверяваше стаите в движение. Писъците спряха, заменени от накъсано дишане. Анхела надникна зад ъгъла. Луси беше вързана за стол, гола до кръста. Устните ѝ бяха смазани и окървавени, гърдите — надрани с острие. Над нея се бяха навели Хулио и някакъв местен cholobi с гангстерски татуси на лицето — и двамата държаха ножове, а Луси трепереше и стенеше.

Анхела пристъпи през вратата.

— Мислех, че си заминал за Вегас, Хулио.

Доскорошният му приятел изтърва ножа и измъкна пистолет. Гангстерът cholobi се мушна зад Луси и опря ножа в гърлото ѝ. Анхела усети присъствието на смъртта — черните ѝ крила биеха във въздуха. Двамата с Хулио вдигнаха пистолетите си, но той стреля пръв. Главата на плешивия cholobi направо избухна и той рухна встрани от Луси. Куршумът на противника улучи Анхела в рамото и го блъсна назад като конски къч. Водосрезът се опита да вдигне пистолета и да отвърне на огъня, но не се случи нищо. Куршумът беше повредил по някакъв начин ръката му. Не можеше да я мръдне.

— Казах ти, че трябваше да се махнеш — обади се Хулио.

Пак дръпна спусъка. Докато пистолетът му гърмеше, Луси се хвърли напред. Както си беше вързана, катурна стола върху Хулио. Куршумът, предназначен за окото на Анхела, изсвистя покрай ухото му.

Луси и похитителя ѝ се стовариха на пода, преплели тела. Хулио с порой проклятия изрита настрани и журната, и стола. Анхела преметна зига в лявата си ръка и се облегна на стената. Противникът му вдигаше вече пистолета си, но беше твърде бавен.

Анхела стреля.

На гърдите на Хулио се появи кървава дупка. Анхела продължаваше да дърпа спусъка. По врага му разцъфтяха още дупки. Гърди. Лице. Корем. Кости и кървава мъгла.

Хулио изтърва пистолета си и падна. Търколи се в опит да докопа отново оръжието. Анхела се запрепъва натам и го изрита надалеч. Розетки кръв оцветяваха гърдите на доскорошния му другар. Челюстта му беше строшена. При всяко вдишване в устата му гъргореше кръв. Водосрезът приклекна до него.

— За кого работиш? — поиска да знае. — Защо го направи?

Обърна Хулио и се втренчи в ухиленото му лице със строшени зъби. Негодникът се опитваше да каже нещо, но гласът му хъхреше. Анхела го придърпа по-наблизо и притисна ухо към устните му.

— Защо? — настоя, но Хулио просто се закашля за последно, пръсна кръв и зъби и умря.

Анхела се отпусна назад, стисна раненото си рамо и се опита да осъзнае значението на предателството на Хулио.

— Може ли… може ли… помощ?

Луси лежеше на пода, все още вързана за стола.

— Какво? А, да. Съжалявам.

Анхела отиде да потърси нож. Намери на плота. Тромаво преряза с лявата си ръка въжетата и освободи журната.

— Добре ли си?

— Аха — каза тя прегракнало. — Ще оживея.

Отлепи се от прекатурения стол със сковани движения. Сви се на топка и се втренчи в Хулио и мъртвия cholobi.

— Добре ли си?

Тя си остана свита, притиснала коленете си. Пъхтеше. Странно настоятелно се взираше в похитителите си.

— Луси?

Най-сетне тя си пое треперливо дъх и очите ѝ като че ли се фокусираха.

— Добре съм — изправи се с омекнали крака и отиде да си вземе тениската. Огледа разрязания парцал и го захвърли. Върна се до мъртвия cholobi и приклекна до него. Захвана се да му дърпа безръкавката. Анхела грижливо отклони очи, докато тя се обличаше.

— Да не ти пука — изхриптя Луси. — Това са просто цици.

Той сви рамене, но въпреки това не я погледна. Чу я да си поема остро дъх, докато дърпа дрехата над разкъсаната си кожа.

— Добре, в приличен вид съм — каза. — Благодаря, че ме спаси.

— Казах ти, че мога да помогна — обади се той.

— Аха — Луси се разсмя треперливо. — И от теб има полза.

Изправи стола и с гримаса седна на него. Кръвта ѝ вече почваше да петносва блузата. Погледна надолу към петната и отлепи плата от кожата си. Ръцете ѝ трепереха.

— Как ме намери?

— Сложих проследяващо устройство на пикапа ти. И още едно в чантата.

— Тя не е в мен.

— Един човек е видял как те отвежда Хулио. Ти извади късмет, понеже е използвал старите си скривалища. Трябвало е да ги сменя по-често, но не го е сторил.

— Мислех, че сте заедно.

Анхела се втренчи в трупа на Хулио.

— И аз така мислех.

Направо му настръхваше козината да признае колко неща е пропуснал да забележи. Трябваше да го види от самото начало. Ако не в човека, то в подробностите около него. Беше изпуснал цели парчета от пъзела. Това го накара да се почуди какво ли още не е видял.

— Какво знаеш за всичко това, което не си ми казала преди? — попита той.

— А защо да ти го казвам сега?

— Освен че току-що ме простреляха заради теб?

— Не рискува заради мен. Ти го направи за Вегас. За малката мис Кейтрин Кейс.

Анхела се озъби:

— Така ли ще играем играта?

— Това заплаха ли е? — попита Луси. — Смяташ да си пробваш късмета с мен, както сториха дружките ти?

Усмихваше се тънко и сега той забеляза, че тя държи пистолет в ръката си.

„Как…“

Оръжието на Хулио. Взела го е, докато се е разсейвал. Не пропускаше нито една подробност.

— Обзалагам се, че ще те бия по бърза стрелба — промърмори тя и сивите ѝ очи бяха като твърди, студени парчета лед.

Анхела я изгледа сърдито:

— Не съм такъв. Току-що заради теб теглих куршума на приятел. Смятам, че заслужавам да знам защо.

Луси се взираше в него със стиснати зъби. Накрая кимна и сведе поглед към Хулио.

— Той е убиецът на Джейми и онзи другия тип, Восович. Искал е да отмъкне водните права, които Джейми е продавал за своя собствена изгода. Според мен е устроил засада на Джейми и своя човек при срещата, така че да ги докопа. Обаче шегата останала за негова сметка. Джейми вече бил продал правата на Калифорния.

— Изобщо не ги е готвел за нас?

— Джейми мразеше Вегас. Просто се е ебавал с вас. Казах му, че не сте лъжица за неговата уста.

— Значи ги е продал на Майкъл Ратан?

— Така мисля. Твоят… приятел… определено искаше да знае дали мога да вляза в компютъра на Ратан. Съдейки по думите му, онзи се опитвал да стори почти същото, което бил направил Джейми. Да продаде правата на играча с най-висок залог. Така че се свързал с най-вероятния купувач — Вегас… — Луси се ухили криво. — Приятелят ти си умираше да разбере дали мога да отворя компютъра на Ратан.

— Можеш ли?

— Съмнявам се. „Ибис“ имат доста добра охрана… — тя погледна към Анхела. — Кървиш.

— Казах ти, че ме простреляха заради теб — озъби се той смутен.

Тя се разсмя при тези думи:

— Моят герой! — стана и отиде в кухнята. Върна се с наръч салфетки. — Нека погледна.

Той я отблъсна:

— Добре съм си. Просто ми разкажи за сделката, която е въртял приятелят ти Джейми.

— Не. Нека да погледна!

Каза го със заповеден тон. Анхела се предаде. Смъкна якето си. Луси смукна въздух през зъби.

— Също и ризата.

Той простена, но ѝ позволи да му смъкне тениската.

Журната плъзна очи по гърдите му — по белезите и татуировките.

— Бил си в банда?

— Преди много време… — той сви рамене и пак простена. — Преди да се хвана на работа за Кейс. Преди да стигна до Невада.

Луси съсредоточи вниманието си върху рамото му.

— Якето е поело по-голямата част от удара. Но кожата ти изглежда, все едно са я прекарали през месомелачка.

— Хулио обича чопърите. Куршуми, които се взривяват. Не са добри срещу защита обаче.

— Радвай се, че якето ти е балистично.

— Върви в комплект с работата.

— В много престрелки ли се забъркваш?

— Не и ако мога да ги избягна — изсмя се Анхела. — Оръжията имат навика да убиват.

Луси се намръщи.

— Тук вътре има много шрапнели… — върна се да порови в кухненските шкафове и се появи с бутилка текила и нож.

Анхела направи гримаса.

— Какво? — предизвика го тя. — Искаш ли да идем в болница? Да видим как ще им хареса на ченгетата от Финикс раната ти?

Той се предаде.

Луси беше ефикасна. Режеше, боцкаше и ръчкаше. Изля текила върху раната, а той стисна зъби и го понесе. Тя не му се извини за това, което правеше, нито пък го обърна на показно. Просто дълбаеше, сякаш разкопките в рамото на ранен с огнестрелно оръжие не са по-различно нещо от бърсането на масата след вечеря.

Добра беше. Анхела я гледаше как се врязва в накъсаното месо на рамото му, свъсила съсредоточено вежди и с втренчени в задачата сиви очи.

— Много опит ли имаш с куршуми? — попита.

— Имам малко. Навремето в един бар стреляхме по койоти. След това слизахме да ги дерем.

— Койоти ли?

— От косматия вид.

— Вадила си куршумите от застреляните от теб животни?

— Не. Това го правех за един приятел. Мой познат фотограф се остави да го прострелят няколко пъти. Остана заклещен насред едно клане, когато стрелците се върнаха за втори откос…

— Фотографът, с когото беше в моргата.

— Добра памет имаш. Да. Тимо… — ножът се заби дълбоко. Анхела изсъска. Луси вдигна очи. — Извинявай.

— Не се оплаквах.

Тя лекичко се ухили при тези му думи:

— Корав пич си, а?

— Трябва да съм корав. Влиза в базовата подготовка на водосрезите.

— Мислех си, че водосрези не съществуват.

— Така си е — Анхела стисна зъби срещу болката. — Ние сме мираж.

— Плод на въображението на Финикс — промърмори Луси.

Той не можеше да се сдържи да не я хареса. Имаше нещо специално в ефикасността ѝ, в липсата на глупости. Повечето хора в момента просто щяха да са загубили и ума, и дума, ако са преживели онова, през което беше минала, а тя беше станала от стола на мъченията и се беше върнала в играта.

Луси огледа преценяващо раната му. Анхела си каза, че най-много му харесват очите ѝ. Все му се искаше да ги обърне към него. Искаше да потърси разпознаването, което беше сигурен, че ще види в тях.

— Имала ли си някога чувството, че познаваш някого още от първата среща? — попита Анхела.

Луси саркастично завъртя очи:

— Не.

Но въпреки твърдението ѝ той беше наясно, че журната го лъже. Погледът ѝ се задържа твърде дълго върху лицето му, а когато отново се захвана да реже рамото, бузите ѝ бяха зачервени.

Анхела се усмихна под нос, доволен. Те бяха еднакви, знаеха го и двамата. Беше виждал същите очи и у други хора. У някои ченгета. У проститутки. Доктори и парамедици. Нарковци. Войници. Дори онзи sicario, който го беше изплашил до смърт още като малко хлапе. Един и същ поглед всеки път. Племе от хора, видели твърде много и отказали се от преструвката, че светът е нещо повече от руина. А Луси Монро беше в кюпа заедно с него. Луси виждаше нещата. Бяха еднакви.

Искаше я. Искаше я толкова силно, колкото не беше пожелавал друга жена.

„Затова ли първо застрелях оня cholobi?“

Притеснителна мисъл.

На момента не беше спрял да оценява мишените си, но беше очевидно, че първо трябва да свали Хулио с пистолета и после да се цели в пича с ножа, който държеше Луси за заложник. Вместо това беше объркал реда на убийствата си.

Луси му беше влязла под кожата, без той дори да разбере, и заради това за малко да го гръмнат право в главата.

— Имаш ужасно много белези — отбеляза журната.

— Нямаше как да не посъбера един-два — Анхела смени темата. — Каза, че приятелят ти се бил изсилил.

— Аха — Луси свърши с дупченето на рамото му и се залюля на пети. Беше коленичила на инчове от трупа на Хулио, tío явно не ѝ пукаше. — Джейми измисли специална далавера, за да забогатее и да се добере до Калифорния — каза тя. — А аз просто щях да я опиша след това. Ексклузивно. Материал за „Пулицър“. Поглед отвътре как някакви неизползвани водни права променят играта за половината Американски запад… — тя въздъхна. — А след това той стана алчен и реши, че ще се опита да прецака и Вегас.

— Какво толкова им има на тези права? Какво ги прави такава голяма сделка?

— Някога чувал ли си за племето пима?

— Индианци?

— Местни американци — поправи го Луси сухо. — Да, пима. Произхождат от културата Хохокам, те са обработвали този район през XII век… — Луси събра ножа и кървавите салфетки и се върна в кухнята, като говореше през рамо. — Преди години сключили с Финикс сделка да прехвърлят племенните си водни права на града. Пима ползвали водни права от ЦАП заради стари репарации, на Финикс тази вода му потрябвала, когато реките наоколо започнали да пресъхват, така че сделката донесла печалба и на двете страни. Финикс се добрал до водата, която искал, за да продължи да расте, а пимите получили сериозно парично обезщетение, което използвали да си купят земя на север.

Анхела се ухили:

— Там, където наистина вали.

Луси използва водната урна да си измие ръцете и ножа. Върна се, бършейки длани в джинсите си.

— Ами да. Река Колорадо не изглеждала като добра дългосрочна инвестиция. Безполезно е да притежаваш на хартия правата за умираща река.

— Така че пима продали водата и си били камшика. И?

Луси седна на стола до Анхела.

— Племето смятало, че притежава просто дял от водата на ЦАП, ясно? Дял от аризонския пай от Колорадо. Някакви несъществени права, ако разглеждаш реката като цяло. Много хора имат по-стари и по-старши права, така че винаги си в опасност да те отреже някой друг. Ето затова се разкарали. Но Джейми вечно ровеше в старите архиви. Не само във водните резерви, а и в архивите. Бюрото за управление на земята. Бюрото по мелиорациите. Армейският инженерен корпус. Бюрото по индианските въпроси… Има толкова много припокриващи се юрисдикции и противоречащи си юридически закони, споразумения в конфликт за водата, че това е като да ровиш в бюрократични спагети. Трябва да попълваш куп искания за свободен достъп до информацията, за да се докопаш изобщо до каквото и да е, и много пъти въпросните „достъпни информации“ се оказват изгубени или забранени, или са толкова редактирани, че са безполезни. Отнема цяла вечност да се измъкнат сведения от някоя агенция, така че ако нямаш такъв тип характер като Джейми, не стигаш особено далеч.

— Но приятелят ти Джейми е имал нужния темперамент? — поинтересува се Анхела.

Луси направи гримаса:

— Джейми хем беше дребнав и упорит егоист, хем обичаше да доказва на всички, че знае повече от тях. Което не ти печели приятели и не води до повишения — напротив, праща те в някой затрит индиански резерват да ровиш хартиени папки от разни сейфове с все отровните паяци, гърмящите змии и скорпионите наоколо, докато шефовете ти се късат от смях и ходят на банкети в „Тайян“. Освен това ти дава в ръцете купища много стара документация. Всички тези припокриващи се споразумения, които пима имали с властите и с Бюрото по индианските въпроси — отпреди поколения наред. Говорим за времето, когато са създавани резерватите. Пима имали права, които се отнасят чак за тогава. И Джейми се заровил до уши във всичките онези кутии с папки.

— И в една от тях били водните права.

— Не просто водни права. Правата за водата от река Колорадо.

— С каква дата?

— Краят на XVIII век.

Анхела подсвирна:

— Стари като библия.

— На това му се вика „старши“. Май най-старшите права, съществуващи в каталозите.

— Как са ги пропуснали досега?

— Джейми смята… смяташе… че Бюрото по индианските въпроси нарочно ги е погребало. Било е неудобно споразумение, за което Бюрото съжалявало. Не им е пукало ни най-малко за някакво си племе на средата на нищото. И известно време дори е нямало значение, понеже не било вероятно по онова време Аризона да пипа Колорадо…

Въпреки всичко Анхела откри, че започва да се пали.

— Да, но сега имаме Централноаризонския проект. Голяма сламка, която да прекарва водата право през пустинята.

Луси кимаше:

— Което означава, че Финикс и Аризона надцакват Калифорния. Калитата имат старши права върху четири милиона акър-фута вода, но ако това количество им бъде отнето… е, там при тях Импириъл Вали и петдесет милиона души зависят от тази вода.

— Имат нужда от тези права бързо и тихо.

— И не само Калифорния. Ако Финикс се покаже в съда, размахвайки тези старши права на племето пима, всичко се променя. За всички. Финикс може да накара Бюрото по мелиорациите да пресуши целия „Мийд“. Да прати до капка водата от „Хавасу“ за лична употреба на града. Могат да принудят Лос Анджелис и Сан Диего да спрат да помпят. Или пък да продават водата на най-дашния играч. Могат да създадат коалиция срещу Калифорния и да задържат цялата вода в щатите от Горния басейн.

— И тогава Калифорния ще взриви ЦАП точно както събориха онази стена в Колорадо.

— Аха, само че федералните вече имат дронове по протежение на целия канал. Ще го видят навреме. Дори Калифорния ще си помисли внимателно, преди да подеме реална гражданска война. Лобирането за Акта за суверенитет на щатите, за да можеш да патрулираш по щатската граница с Националната гвардия, е едно нещо. Дори взривяването на някакъв язовир заради вода, която вече си е твоя, е законно… в определен смисъл. Но да започнеш открита военна престрелка? Америка може да е счупена, но все още се крепи.

— Хората така разправяха и за Мексико едно време. После един ден жителите му се събудиха в Картелните щати.

— Само защото армията е разгъната до изтъняване, не означава, че Вашингтон ще толерира открита война за водата.

— Виждала ли си всъщност тези права? Чела ли си какво се казва в тях?

— Джейми не искаше да ми ги покаже. Беше… параноичен. Потаен. Все повтаряше, че след като сделката приключи, ще изложи всички подробности — Луси въздъхна. — Притесняваше се, че ще го предам, така мисля. Отричаше го, но накрая на практика не вярваше никому.

— Разумно ми се струва, като се има предвид как действат хората, когато докопат тези права. Приятелчето ти Джейми ги е взело и е решило с тях да удари десетката. Хулио чува за съществуването им и прави същото. Дори Ратан, когато се докопва до правата, незабавно се хваща да организира нещичко настрани. Веднага, щом хората надушат тези права, ще се опитат да изкарат пари.

— Направо все едно правата са прокълнати.

— Прокълнати или не, истинският въпрос е: къде се намират сега?

И двамата обърнаха погледи към лаптопа, който Хулио беше откраднал от Майкъл Ратан. Анхела се пресегна към него, но Луси го изпревари.

— Не — заяви тя, докато го вдигаше, — това си е моята статия. Участвам в нея. Искам да знам!

— Много хора са се споминали покрай тези права.

Ръката на журната се спря върху пистолета, който беше оставила на плота.

— Това заплаха ли е?

— Ще го пуснеш ли най-накрая? Казвам просто, че играта е опасна.

— Не се страхувам… — Луси погледна към Хулио и мъртвия cholobi. — И бездруго вече си го поотнесох.

Анхела с притеснение откри, че някаква част от него всъщност се радва, дето тя има желание да се сражава — да се докопа по-близо до историята, вместо да бяга от нея.

„Жените превръщат мъжете в глупаци.“ Баща му често го казваше. По време на добрите години, преди всичко да иде по дяволите.

— Добре — съгласи се водосрезът. — Но трябва да се потулим и не искам да ползвам убежищата си. Ако Хулио е бил готов да убие някого от своите заради това, няма начин да се каже кого или какво още е предал, докато е работил тук.

— Смяташ, че го е раздавал двоен агент?

Анхела се вторачи в трупа на мъжа, когото беше прострелял.

— Мисля, че беше алчен. И това ми стига. Трябва ми място, което да не е на картата. Място, каквото обичайно и двамата не бихме използвали.

— Имам приятели — заяви Луси. — Ще ни помогнат.