Водосрез

Глава 16

Къщата на Луси Монро беше едноетажна и с ниска стреха. Дебели тухлени стени и лични соларни панели, здраво приковани към покрива, досущ пациенти на лудница с опасност за бягство. Старовремски „еко“ дизайн с веранда, засенчена с навес от хвойнови трупи, защитени от провиснал синьо-зелен гумиран брезент с такъв вид, сякаш е откраднат от стар Комиккон по времето, когато Финикс все още е успявал да провежда истински фестивали.

Под странен ъгъл в предния двор беше паркиран очукан форд с ръждиви джанти и надградени гуми — зверски пикап с вид, все едно е изкарал към милион мили в пустинята и все още гори от желание с бой да си пробие път навън от ада.

Няколко кокошки се пръснаха с кудкудякане пред теслата на Анхела, когато той паркира. Слезе и се облегна на колата. Повечето имоти в съседство с дома на журналистката бяха защитени със стени от циментови блокчета, които криеха от чужди погледи каквото се намираше зад тях.

Малко по-нататък по улицата му се стори, че забелязва бежански лагер — колиби от тенекия и шперплат и палатки „Келти“. Зачуди се дали пък някой е успял да прокара сонда до стара водоснабдителна тръба. Наблизо нямаше хуманитарни помпи, така че беше странно да има лагер. Кейс никога не би допуснала такова нещо във Вегас. Не може да оставяш хората да точат вода, ако не си плащат за нея. Още една причина Финикс да умира.

Анхела си сложи слънчевите очила и зачака.

Както прецени, ако Луси беше вътре, щеше да го наблюдава и да се опитва да реши какво да прави. Да го познае и вероятно да не ѝ хареса. Така че чакаше, даваше ѝ време да свикне с идеята, че си има посетител. Беше играл ролята на нежелан гост достатъчно пъти, та да е развил ритуали за процедурата. Беше превърнал в своя специалност доставянето на лоши новини на хора, на които предстои да изгубят водата си. Да се изправиш срещу неприемането, винаги беше опасен бизнес.

Анхела по навик взе да проучва покривите наоколо в търсене на камери и снайперисти, но нищо не му се наби в очите.

Под пикапа на Луси с изплезен розов език се въргаляше черно-сивкав помияр — мелез с австралийска овчарка. Изглеждаше твърде прегрял, за да му пука за нашественика. Едно пиле взе да кълве право пред носа на кучето. То дори не си даде труда да джафне.

Анхела реши, че е отпуснал на Луси Монро достатъчно време. Отвори вратата на дворчето и изстърга с нея натрупан прахоляк. Кучето наостри уши — не към Анхела, а защото едновременно се отвори и вратата на къщата.

Журната излезе отвътре — сянка, изпълзяваща изпод брезентовия навес под горещото слънце — и се спря спокойно, предизвикателно, пъхнала ръце в задните си джобове. Сурово каза:

— Какво правиш тук?

Когато я беше видял в моргата, му се стори различна. Беше издокарана с цел да получи уважение от ченгетата и медиците. По-професионална. Сега носеше прилепнали избелели джинси, които очертаваха бедрата ѝ, и тениска с обло деколте, провиснала свободно над малките ѝ гърди. Домашни дрехи, все едно я е заварил да си върши домакинската работа.

— Надявах се да поговорим — отвърна Анхела.

Тя врътна глава към колата му:

— Знаех си, че не си ченге.

— Не.

— Но се преструваш на такова.

Беше враждебно настроена, но въпреки това според Анхела си беше същата като предния път. Може да носеше различни дрехи, но очите ѝ бяха същите. Сиви очи, видели твърде много — и узнали твърде много.

Според него очите ѝ бяха като открити езера, каквито се срещат в дълбоките сенки на варовиков каньон. Спасение и упокой наведнъж. Студени води, които, когато коленичиш да отпиеш, ти показват собственото ти лице да те зяпа от дълбините. Пълно освобождаване. Място, където без съжаления може да се удавиш.

— Според мен предишния път не започнахме добре — каза Анхела.

— Мислиш ли?

Журналистката извади ръце от задните си джобове. В едната ѝ длан матово блестеше пистолет. Черен, малко по-голям от дланта ѝ. Кажи-речи само пълнител и късата муцуна на дуло, но въпреки това смъртоносен.

— Мисля, че знам за теб всичко, което имам нужда да знам.

— Стига, де! — Анхела вдигна ръце. — Не ме разбра правилно. Просто искам да поговорим.

— Както си говорил и с Джейми ли? С електрод в задника и малко ток по него? — тя вдигна пистолета.

Анхела се озова втренчен право в малката черна дупчица на дулото.

— Бъркаш ме с някого.

— Съмнявам се.

Тя се бои, осъзна той.

Пистолетът може да беше стабилен, но дамата беше ужасена. Дистанцираният хлад в изражението ѝ… тя си мислеше, че вече е мъртва.

Дяволите да го вземат. Тя смята, че оказва последен отпор.

— Не си търся неприятности.

Анхела отстъпи и седна на ниска тухлена стена, съзнателно търсейки да намали напрежението. Представяше се като възможно най-пасивен и безопасен.

— Никой не си ги търси — отвърна Луси. Присви очи по протежение на дулото. — Имаш пет секунди да си тръгнеш и се постарай никога повече да не те виждам. Трябва да се радваш, че не си вече мъртъв.

— Просто искам да поговорим.

— Пет.

Убиването не ѝ идваше отвътре, каза си Анхела. Просто беше прекрачила през ръба. Беше минала покрай правилно и грешно. И преди се беше натъквал на това изражение. Знаеше какво представлява отчаянието. И той беше минал през същото.

— Слушай…

— Четири.

Беше го виждал у тексаски бежанци, когато ги спипваха бандитите в Ню Мексико по време на дългата разходка от Тексас. Беше го виждал у наркомулета, които са били толкова насилвани, че са се предали напълно и искат просто да наранят някого в отговор, преди да умрат. Беше го виждал у невадските фермери, решени да защитават напоителните си канали, когато ВСЮН идваше да им врътне кранчето.

Луси не беше човек, който живее за едното убийство. Но пък, от друга страна, когато хората изгубят надежда, понякога изгубват и човечността си. Отчаяните хора правят отчаяни неща, превръщат се в носители на неочаквана трагедия.

— Не искаш да правиш това…

— Три!

— Хайде, де! — възрази Анхела. — Няма нужда да става така! Просто искам да поговорим!

Вече планираше как да се приближи бързо. Можеше да се обърне. Да поеме изстрела в балистичното си яке. И да продължи нататък. Можеше да я свали. Щеше да е на косъм, но определено можеше да я свали.

— Ако просто ме изслушаш…

— Две!

Той пребори инстинктите си и разпери широко ръце. Балистичното му яке се разтвори и го направи още по-уязвим.

— Не съм убил приятеля ти! Причината да съм тук е, че искаш да знаеш същото, което и аз. Просто искам да поговорим! — той затвори очи и се стегна да посрещне куршума с широко разтворени ръце като разпънат на кръст.

Ето го, идва.

Анхела затаи дъх, изпълнен с ненавист, че се е поставил в това положение, и с копнеж просто да я беше свалил, вместо мъчително да се моли да е разчел правилно жената. Исусе, Мария, Санта Муерте…

Не отекнаха изстрели.

Анхела леко надзърна през стиснатите си клепачи.

Луси все още държеше пистолета прицелен в него, но не стреляше.

Той пробва да ѝ пусне усмивка.

— Свършихме ли с оръжието? Може ли да поговорим вече?

— Кой си ти, ама наистина? — попита го тя.

— Просто човек, който иска да говори с журното, което разхвърля всичките хаштагове за убийство, вода и Финикс. #PhoenixDowntheTubes, нали така? Здравата го пришпорваш — Анхела позволи да проличи част от колебанието му, понеже искаше тя да чувства, че има власт, да ѝ даде усещането, че държи контрола.

Тя наистина го държи, тъп pendejo — обади се циничен глас в главата му. — Ще те просне с куршум в окото, ако поне малко от малко я бива да стреля.

Анхела я натисна:

— Не става дума само за накълцания ти приятел, нали? Тук, долу, се случва нещо друго, което не мирише на добре, и двамата го знаем. Надявам се да ми дадеш някои насоки. Това е всичко. Просто искам да поговорим.

— Да не мислиш, че ми пука какво искаш? Някакъв задник, който се преструва, че е ченге? Какво те кара да си мислиш, че ще ти помогна?

— Може да се спазарим — постара се да я успокои Анхела. — Да си помогнем един на друг. Нямаше да ми тикаш пистолет в лицето, ако не се страхуваше от нещо, нали? Но се кълна, че не съм онзи, от когото трябва да се пазиш. Може да си помогнем един на друг.

Луси се изсмя горчиво:

— Да не съм луда да ти се доверя.

— Дойдох с мир.

— Доста по-мирен ще си, ако ти вкарам някой куршум.

— От труп нищо не можеш да научиш.

— Мога да те гръмна в коленете — предложи тя. — Да видим колко ще се усмихваш, след като ти заминат коленните капачки.

— Можеш. Но не мисля, че ще го направиш. Виж, срещал съм такива хора и не смятам, че и ти си от тях. Тази игра се играе по друг начин.

— Ти обаче си точно такъв. Нали? Точно такъв тип си.

Анхела сви рамене:

— Не твърдя, че съм светец. Просто казвам, че споделяме взаимен интерес.

— Наистина би трябвало да те гръмна.

— Не. Не искаш да бъдеш от хората, които убиват хладнокръвно. Повярвай ми!

За изненада на Анхела раменете на Луси се отпуснаха и тя свали пистолета.

— Вече нямам представа какъв човек съм — каза тя и за момент изглеждаше толкова изтощена и изгубила надежда, че сякаш беше на хиляда години.

— Смяташ, че някой идва да те ликвидира — уточни той.

Тя се засмя сухо:

— Човек не може да пише за труповете и да очаква да живее дълго. Не и тук… — обърна се и закрачи към къщата си. Когато стигна верандата, погледна през рамо. Нетърпеливо махна с пистолета.

— Е? Идваш ли? Нали много държиш да си говорим?

Анхела не можа да сдържи усмивката си. Беше съвсем прав каква е тя. Познаваше я. Беше я разпознал от пръв поглед.

Може би я беше познавал винаги.

Последва Луси в къщата. Когато подмина кучето ѝ, все още пъхтящо под пикапа, Анхела му се усмихна.

— Познавам я — каза му.

Хареса му как звучи, като го каже на глас.

В отговор кучето се прозя и се търкулна на хълбок, напълно невпечатлено.

Отвътре домът на Луси се оказа спретнат, оскъдно обзаведен и прохладен. Теракотени плочки по пода, гватемалски ръчно тъкани завеси, някакви грънци на навахите по полиците. Познатата шарения на югозападния кич.

На грубо одяланата дървена маса журната беше оставила таблет и клавиатура, затворени в противоударен калъф военен клас. Беше от този тип, дето дори и Анхела да ги запрати в стената, пак да не се счупят.

На масата до компютъра, в купчинка прах и пясък, бяха захвърлени изцапана филтърна маска REI73 и очила, сякаш Луси беше влязла твърде забързана дори да ги изтърси, преди да се хване за работа, понеже ужасно е искала да се добере до компютъра си.

Полици с книги. Снимки. На някои от тях имаше пози, съвсем очевидно заснети от нея. Прозорци към колабирането. Семейство, което напуска Тексас в пикап — гмеж от момченца и момиченца, отвсякъде стърчат пушки и ловни карабини и всички са седнали върху семейната тристагалонова водна цистерна. Размахват щатския флаг подире си. Това накара Анхела да се зачуди колко ли далеч са стигнали с такова провокативно поведение.

Още снимки: молитвена шатра, пълна с пери-веселяци на колене, молят се господ да ги спаси и се удрят по гърбовете със стебла трънливо окотильо74; по магистралата се е устремила заслепяваща от слънцето верига коли, заобиколени от червената варовикова пустинна шир под пържещото синьо пустинно небе — може би тексасци, тръгнали към Ню Мексико да пресичат под охрана. Несъмнено беше стара картинка. Сега Националната гвардия държеше хората по местата им. Не им помагаше да идат, накъдето са тръгнали.

Една рамка изпъкваше, понеже въртеше бавно пози на деца и някакво зелено място. Снимки, на които хората се усмихваха и кожата им беше мека от влагата.

— Това семейството ти ли е? — попита Анхела.

Луси се поколеба за момент:

— На сестра ми.

Жена с бледа кожа, положила глава на рамото на тъмнокож мъж, който на Анхела му се стори или от Близкия изток, или индиец.

Жената имаше същото лице като Луси, но ѝ липсваше коравата дълбина на очите ѝ. Журната бе минала през заешката дупка на страданията и се беше върнала белязана, но непречупена. Тази друга жена, бледа версия на Луси, щеше да се счупи лесно, помисли си Анхела. Личеше си дори на снимката. Сестрата на Луси беше от хората, които лесно се пречупват.

— Зелено изглежда — обади се Анхела.

— Ванкувър.

— Чувал съм, че по онези ширини бельото мухлясва.

Луси се засмя тихо:

— Така викам и аз, но Анна продължава да го отрича.

Книги на една от полиците — малка колекция заглавия. Исак Динесен75 с кожена подвързия. „Алиса в страната на чудесата“, старо илюстровано издание. Неща, които човек показва на посетителите, за да видят колко е умен. Аксесоари на самоидентификацията. С изключение на една от книгите — издание на „Кадилачена пустиня“76, старо. Той посегна към него.

— Не пипай — обади се Луси. — Подписано първо издание е.

Анхела се подсмихна:

— Естествено… — и после добави. — Шефката ми кара всичките си нови кадри да четат тази книга. Харесва ѝ да знаем, че сегашната каша не е случайност. Били сме тръгнали право към ада и нищо не сме правели по въпроса.

— Джейми обичаше да казва същото.

— Водният адвокат? Приятелят ти?

— А твоята шефка Кейтрин Кейс ли е?

Анхела се ухили:

— Може и да е.

Облегна се на барплота ѝ. Мълчанието помежду им се проточи.

— Вода искаш ли? — попита Луси.

— Ако се чувстваш добронамерена домакиня…

Тя го изгледа така, сякаш му казваше, че не е сигурна дали е добронамерена, или все пак иска да му пусне един куршум, но взе чаша и я обърна над кранчето на филтърната си урна. Дигиталният дисплей оживя, щом в чашата потече вода.

28,6 галона… 28,5 галона.

Анхела забеляза, че Луси пълни чашата с една ръка. Не отлепяше очи от него и не беше оставила пистолета си. Но поне вече не се целеше в госта си. Реши, че това вероятно е максималната отстъпка, която ще получи от нея днес.

— Преди си внимавала повече какви ги пишеш — отбеляза.

Луси го погледна намусено, щом свърши да пълни чашата, и му я подаде.

— Сега и критик ли стана?

Анхела взе водата и я вдигна за наздравица, но не отпи.

— Нали знаеш, че ловците на тамарикси от едно време винаги споделяли вода, ако се случело да се срещнат из Колорадо?

— Чувала съм нещо такова.

— Съперничели си да убиват всичко, което смучело допълнително вода от реката. Тамарикси, магнолии, миризливи върби77, всякакви такива. Било е преди Калифорния да напъха такава голяма част от реката в сламка, тъй че съперничеството е било свирепо. Колкото повече разчиствали, толкова повече вода получавали като награда. Така че си разменяли вода при всяка среща. Само по малко. Манерка срещу манерка. И след това пиели заедно.

— Ритуал.

— Точно. Един вид напомняне. Начин да държат под око представата, че всички участват заедно в това нещо, дори и да се бият за някакви огризки… — Анхела изчака секунда. — Ще пиеш ли с мен?

Тя го огледа и накрая поклати глава.

— Не сме толкова близки.

— Както желаеш — той все пак отново вдигна чашата за наздраве. Дар на живота от нейната ръка. Отпи. — Загубата на приятеля ти Джейми явно те кара да поемаш известни рискове. Сега налиташ на сенки и смяташ, че дяволът идва да те прибере. Защо тогава промени поведението си?

Луси отклони очи и запримигва бързо. Мъчеше се да си придаде твърдост.

— Не мога да повярвам, че ми пука. Беше такъв задник!

— Ами?

— Беше… надут като балон — тя поспря в търсене на думи. — Харесваше му да изглежда добре. Харесваше му да си мисли, че е по-добър от всички останали. И му допадаше да го доказва.

— И това е причината сега да е мъртъв.

— Опитах се да го предупредя.

— В какво се беше забъркал? — попита Анхела.

— Защо ти не ми кажеш?

Ето я пак тази твърдост, под която се крие уязвимост, но нямаше да спечели от нея. Сега Луси го гледаше с онези сиви като чипове за покер очи и каквато и мека част да имаше в нея, беше заключена в дълбините.

— Предполагам, че е било свързано с водните права — каза Анхела. Занесе чашата си с вода до удароустойчивия компютър. Отпи. — Нещо голямо. Ценно… — огледа уреда и ръбовете му.

— Заключен е — каза му Луси.

— Нямам намерение да шпионирам.

— Глупости. А твоето приятелче Восович защо е бил убит? — попита тя. — За кого е работил?

— Ако разполагаш с името му, значи вече знаеш за кого е работил.

Журната го изгледа раздразнено:

— Документите му твърдят, че е работил за „Салт Ривър Проджект“. Но това са очевидни глупости. Може и да е взимал заплата оттам, но мисля, че е бил агент на съвсем друга организация.

— Звучи доста изсмукано от пръстите.

— Агентурата ли? — Луси се засмя. — Лос Анджелис пресушил Оуън Вали през трийсетте години на двайсти век и дори по онова време е имало работещи за тях агенти. Струвало си е да се прави тогава, несъмнено си струва да се прави и сега.

— Ти си експертът.

Анхела се върна при плота. Остави чашата си на плочките. Забеляза чантата на домакинята си заедно с извадени ключове и телефон. Чанта от пурпурна кожа с изключително много сребърни шевове.

— Хубава играчка — каза и я докосна.

— Не отговори на въпроса ми.

— Все пак е много хубава.

— Това е „Салина“ — обясни Луси. — Но не ми приличаш на моден маниак.

— Придържам се най-вече към балистичната линия на „Калвин Клайн“ — Анхела пипна якето си. — Върши си работата, нали се сещаш?

Луси му се стори разочарована.

— Джейми се оправяше с дрехите. Той ми купи и тази чанта. Никога не ми е стигало време за такива неща, но той винаги се опитваше да ме избара… — тя сви рамене. — Все това повтаряше: „Малко фаца ти трябва, момиче. Малко фаца ти трябва“.

— Всички искат да са офацани — съгласи се Анхела и посегна към телефона ѝ.

Луси го измъкна от ръцете му.

— Все още не си отговорил на въпроса ми — отиде да седне на дивана и остави пистолета до себе си. Скръсти крака.

Анхела внезапно видя формите ѝ в цялост. Реши, че тя определено го пали. Харесваха му краката ѝ, хълбоците, задника. Харесваше му погледът в тези ми ти сиви очи. Харесваше му, че тя не желае да допусне да се плаши от него или да се примирява с всякакви глупости и че е готова да рискува нещо, за да научи каквото желае.

— Е — притисна го Луси, — кой беше дружката ти в моргата?

— Сериозно? — Анхела си намери стол и го придърпа така, че да седне срещу нея. — Прекалено си умна, за да се налага да задаваш този въпрос.

Тя го погледна раздразнено.

— Не играя игрички на гадаене.

— Ами недей тогава.

Луси се намръщи, докато го изучаваше.

— Вегас — отсече. — Ти си водосрез и работиш за Кейтрин Кейс. Един от нейните си.

Анхела се засмя.

— Мислех, че ще кажеш 007.

— Не ми изглеждаш достатъчно умен за 007 — отвърна тя. — Достатъчно голямо прасе си, ако съдим по това как ми гледаш задника, но не си достатъчно умен.

Анхела се облегна удобно и прикри, че го е заболяло.

— Водосрезите не съществуват — отбеляза. — Това е просто слух, който хората разнасят. Мит е, ясно? Като чупакабра78. Нещо измислено, та да си имат хората Торбалан да отнесе вината, щом положението се скофти. Кейтрин Кейс не държи водосрези. Тя просто има достатъчно хора, които решават проблеми. Има адвокати, доносници и рейнджъри — това да. Но водосрези? — Анхела сви рамене. — Не е съвсем вярно.

Луси остро се засмя:

— Значи си няма хора, които да инфилтрират водните стопанства на другите градове?

— Не.

— И няма служители, които карат фермерите да изчезват посред нощ, когато не искат да си продадат водните права?

— Не.

— И няма хора, които организират и въоръжават опълченията по южната граница на Невада, за да нападат тези от Аризона, Тексас и Ню Мексико, ако се опитваме да пресечем Колорадо и да идем в щата ви.

Анхела не можа да не се подсмихне леко:

— Виж как бързо схващаш.

— Освен това не са ваши и черните хеликоптери, които гръмнаха водопречиствателната станция на Карвър Сити, нали?

— А, не. Това определено е наше дело. Онази вода беше наша.

— Значи ти си от Невада. Работиш за Кейтрин Кейс.

Той сви рамене.

— Не се измъквай. Знаех си, че не си Калифорния. Онези типове обичат деловите костюми.

— Други хора са — отвърна Анхела. — И костюмите им обаче са от балистичната линия.

Луси му се усмихна напрегнато:

— Защо тогава не вземеш да ми разкажеш какво е правел с Джейми твоят приятел, дето не е водосрез, та и двамата да предизвикат смъртта си.

— Обзалагам се, че и това го знаеш. Премисли го добре. Разстели го за оглед.

— Сериозно ли? Мислиш ли, че можеш така да ме работиш? Всеки път, когато отгатна нещо за теб, ти се опитваш да го използваш, за да ми задаваш въпроси? Не — журната поклати глава. — Няма да те пусна в къщата си и да позволя да ме цедиш така. Или си отваряш устата да говорим, или си заминаваш.

— Или какво — ще ме гръмнеш?

— Хайде да видим!

Анхела вдигна ръце като знак на извинение:

— Ами задай си въпросите.

— Не се ли уморяваш да разрушаваш всичко?

— Да го разрушавам ли? — той се засмя. — Не си върша така работата. Не си схванала добре.

— Така ли мислиш? Където и да идеш, хората страдат… — тя махна с ръка към решетките на прозорците. — Не се ли засрамваш от онова, което сте сторили тук, във Финикс? Спираш ли поне да помислиш за това?

— Така го казваш, сякаш притежавам магически сили. Не съм направил нищо на Финикс. Градът сам си го е причинил.

— Финикс не си е отрязал ЦАП. Някой е дошъл и го е опраскал със силни експлозиви.

— Чух, че са били морморски сеционисти.

— Градът е останал без вода месеци наред, преди да го ремонтират.

— Виж, Финикс се е оказал уязвим. Не е по моя вина, нито е по моя вина, че Карвър Сити са се пънали да строят насред пустиня въз основа на купчина младши водни права. Саймън Ю може да се цупи колкото си ще, но този град изобщо не е трябвало да изпомпва вода на първо място.

— Ти си бил, нали? — Луси се ококори. — Лично си присъствал на тази акция. Ти си един от хората, които ги вдигнаха във въздуха. Христе, сигурно си бил и в отряда, ликвидирал ЦАП!

— Някой трябва да пусне кръв, за да имат другите вода.

— Звучиш като католик.

— Кланям се предимно на Санта Муерте. Но що се отнася до вината… Не. Не чувствам вина. Ако Вегас не беше бутнал онези палячовци през ръба, Калифорния щеше да го направи — Анхела врътна глава към „Кадилачена пустиня“ на полицата на Луси. — Маса народ знаят, че това е било глупаво място за вдигане на град — още от едно време — но Финикс си е пъхнал главата в пясъка и се е преструвал, че не ги очаква катастрофа.

— Значи дори не си се поколебал, преди да вдигнеш във въздуха последния им стабилен воден запас? — попита Луси.

— Харесва ти да ровиш в калта, нали? Да изравяш лъжите. Да крещиш истината дори ако ще те убие накрая.

— Разбира се… — Луси се смълча. — Не. Знаеш ли какво? Не. Въобще не ми пука за лъжите. Истина. Лъжи. Едното или другото, стига да… — тя замлъкна отново и поклати глава. — Не е заради лъжите. Заради премълчаването е. Премълчаването ме побърква. Всичко онова, което не се казва на глас. Всичките думи, които не се изписват. Това ти засяда под ноктите. И след известно време просто те убива. Всичките статии, които се учиш да не създаваш. Всичките истини и лъжи, които никога не отпечатваш, понеже до една са твърде опасни.

— Но сега си се качила на покрива и крещиш с цяло гърло.

— Уморих се от всичко това — тя поклати глава. — Няма да повярваш за какви неща не пиша… — Луси сви рамене. Уморено махна с ръка. — А може и да повярваш… Нали си част от тях.

— Щом така казваш.

Тя се озъби:

— Водосрез от Вегас, който си мисли, че е голямата работа.

— Справям се доста добре — призна Анхела.

— Така ли мислиш?

— Още съм жив. Вегас също.

— Не — тя поклати глава. — Вие сте от Я група — стана рязко и отиде да надникне през прозореца. — Калифорния. Онези хора знаят как се играе играта. Лос Анджелис. Сан Диего. Компаниите от Импириъл Вали. Те знаят как да се бият за водата си. Във вените им тече. В кръвта им е. Те са убивали другите за вода пет поколения наред. Задобрели са… — Луси отиде до друг прозорец и надникна през него, оглеждайки удавения в слънце двор отвъд. Додаде: — Кейтрин Кейс си играе на сляпа баба. Едно време си мислех, че тя е важен човек. Водосрези като теб бяха торбаланите ми, благодарение на ЦАП… — тя поклати глава. — Но ти си едно нищо. Вече го знам.

— А твоят Джейми? — обади се Анхела. — Смяташ ли, че калитата са го убили?

Луси го погледна през рамо:

— Не са имали никаква причина. Даваше им онова, което искаха… — тя замлъкна за момент. — Бях решила, че са твоите хора. Лас Вегас.

— Определено не сме били ние, така че трябва да е била Калифорния.

Тя сякаш въобще не го чу. Каза:

— Преди известно време отидох да взема интервю от един човек. Този тип работеше във висшия ешелон на компания, занимаваща се с проучвания на водата в щата. Сондажи и хидрофракинг, хидроложки анализи — такива работи. Та седи си този човек срещу мен и си мисля, че ще говорим за сондажи и помпане, за презареждане на водни хоризонти. Може да споменем работата, дето я вършат в Тексас за десалинизация на подземните водохранилища из останките на Сан Антонио. Водни работи, накратко. И най-лошото, което може да направи, е да ми пусне малко дим под опашката, че Аризона има дълбок подземен хоризонт и как ще ни изфракират да станем Северна Дакота на водата или нещо също толкова малоумно. Вместо това той си носеше кървав вестничок. Хвърли го на масата… — Луси поспря и погледна към Анхела. — Поразгледал си кървавките вестничоци, а?

Анхела кимна:

— Снощи, като каза, че работиш за тях.

— Хубав начин да се представиш безвреден, ако си журналист — обясни Луси. — Отразяваш труповете, но не и историите зад тях. Тела без истории са си направо екстра… — тя си преправи гласа. — Само кръвта, ’спойджо. Само кръвта… — и се усмихна студено. — Така обича да казва Тимо.

— Приятелчето ти фотографът, нали? Говорих с него.

— Добър е в работата си. Както и да е, този град се разпада пред очите ти. Всички знаят, че нарковците се нанасят, работят върху съседни територии. Превръщат тексасците, нюмексиканците и половин Латинска Америка в мулета, които да се движат на север. Картелите от залива срещу картела „Хуарес“ и се бият кой ще контролира тези земи… но никой не пише за това — журната замлъкна, сякаш потънала в мислите си, но накрая добави. — Та ето ти го този тип, седи срещу мен и си носи и кървавото вестниче. Облечен е с костюм. С вратовръзка. С малки очилца. Сещаш се, от новите, дето имат АугРеален слой? Та седи си той и вместо да ми разправя, че се занимава със сондажи, казва: „Пишеш много статии, които са критични за Калифорния“ — тя се разсмя горчиво. — Човек да си помисли, че ме кастри Министерството на обществената информация в Пекин. Нищо подобно. Бяхме си само аз и този тип и окървавеният вестник помежду ни.

— И той е бил един от шефовете на сондажна компания?

— Да.

— За „Ибис“ ли става дума?

Луси го погледна безизразно:

— А, не така. Ако ми кажеш в кои компании се е инфилтрирал Лас Вегас, ще си спомня кои използва Калифорния.

— Туш — вдигна ръце Анхела. — Та значи, говорила си с този тип от „Ибис“ и той казал…

Луси се изсмя:

— Знаеш, че Аризона е преебана, когато Калифорния притежава компаниите, които уж би трябвало да им помагат да намерят вода — и пак се засмя. — Та да, този от „Ибис“ ми направи предложение. Можех да си пиша за каквото си искам, но примерно да спра да се тревожа какви ги върши тук и там Калифорния, и да прекарвам повече време в писане за други неща. Например да се съсредоточа повече върху преразглеждането на Споразумението за река Колорадо или на промените в състава на Министерството на вътрешните работи. Или върху Невада… — тя махна към Анхела. — Да пиша за невидимите водосрези на Лас Вегас. Или пък за това как съставът на Агенцията за извънредни ситуации не стига да се справи с ураганите в Залива и всичките торнада в Средния запад, с наводненията по Мисисипи и срутванията на вълноломите в Манхатън. Статиите с човешки елемент са прекрасно нещо. Да пиша за изтощения персонал на Агенцията и как федералното правителство не му стига енергията да се грижи за една камара тексасци, чиито градове току-що са пресъхнали. Има толкова много статии, които бих могла да напиша! — Луси се изсмя горчиво. — Той не ми казваше за какво да пиша. Просто намекваше, че може би си струва да помисля малко за всички онези други интересни истории, които имат нужда от разгласа. А после избута към мен пачка юани, дебела сигурно осем инча. Дори не се срамуваше от постъпката си. Просто ми бутна парите и стана. Каза: „Благодаря за отделеното време“ и излезе. Та ето ме, значи, седя с купчина пари и онзи гнусен вестник със снимка на някаква плувкиня, чиято кръв се оттича в сифона на празен плувен басейн, и са я наръфали диви кучета, които облизват кръвта. Седя си аз… — тя погледна към Анхела. — Ето така играе играта Калифорния. Кейтрин Кейс може да си отглежда колкото си иска тайни агенти, но когато се стигне до същината, Калифорния определя правилата. Калифорния не се ебава.

— Поддала си се.

Луси го изгледа замислено.

— Знаеш ли, в началото, когато някой ти казва как стоят нещата, ти се ядосваш, нали? Искаш да отвърнеш на удара. Да покажеш, че не се страхуваш. И го правиш. Пишеш нова статия за „Ибис“. Може да разкажеш примерно как Калифорния се напъва да изпомпва повече от „Лейк Хавасу“. Прокарваш връзка между аризонски политик и наркобос, който е сред шефовете на „Ибис“ и току-що е пъхнал петдесет бона на конгресмена Дуейн Рейнър, който пък съвсем случайно лобира да счупи последните мостове по Споразумението за реката и си е взел нова лятна вила във Ванкувър. Езотерични творения. Статии, които са по-сухи от пустинята, понеже копаеш през графици на пътувания и прехвърляния на пари. Никой не чете статии за бюрокрацията така, както гледат картинките в кървавките вестничоци, нали? Така, де, всъщност никой не ти чете статиите дори ако ги пишеш. Заради тези разследвания един път ме предложиха за „Пулицър“. Вероятно най-малко четената ми статия изобщо. Но за сметка на това се оказва, че всичките ми гуми са нарязани и не успявам да се докопам до интервю. И тогава осъзнаваш, че поне един човек чете каквото си писал. И точно този човек е наистина важният — Луси сви рамене. — Така се учиш. Не се пише за труповете, понеже на наркобосовете не им харесва. Е, поне не разказваш историите, довели до появата на труповете. И не пишеш за подкупи, тъй като политиците мразят такива работи. И определено не пишеш за калитата, защото те ще се погрижат да спрат завинаги писането ти.

— Много забрани.

— Писна ми от всичките.

— Значи си вдигнала всичките си бариери — Анхела кимна към пистолета ѝ. — Чакаш да дойдат да стрелят по теб.

Журната се засмя горчиво:

— Може да ми се ще да умра.

— Никой не иска да умира — възрази водосрезът. — Хората само така разправят. Но всеки, който се е приближавал до смъртта, не я иска.

Телефонът ѝ звънна. Домакинята му вдигна.

— Луси Монро — заслуша се. Стрелна с поглед Анхела, после сведе очи. — Така ли? Скъпар? — внезапно наостри уши. — Я пак повтори? Добре. Схванах. Не. Не точно сега… — още един поглед към Анхела. — Аха. Добре. Хубаво — и затвори. На госта си каза: — Трябва да си вървиш.

— Значи, няма да ми споделиш в какво се е бил забъркал приятелят ти Джейми?

— Не — отсече Луси. — И всъщност не смятам, че си ми нужен… — тя тупна с пистолета по бедрото си. Не го насочи към Анхела. — Трябва да си вървиш.

— Мислех, че тъкмо взехме да се разбираме.

Тя го изгледа странно:

— Всичките сте еднакви. Невада, Калифорния, другите — всички сте тук да съсипвате нещата и търсите начин да запазите водата от реката за себе си… — Луси врътна глава към прозореца и прашните покриви на Финикс отвъд. — Казваш, че никога не би направил това, което са причинили на Джейми, но вече си сторил и по-лошо на хората там.

— Не ние сме построили така недалновидно този град. Финикс сам си го е причинил.

— Тогава предполагам, че и приятелчето ти Восович сам се е утрепал.

Сега вече насочи пистолета към него.

— Еха! — Анхела вдигна ръце. — Пак ли се връщаме към това?

— Винаги е било „това“ — пистолетът в ръката на Луси не трепваше. — Махай се. И ако пак те видя наоколо, ще те застрелям. Въобще няма да те предупреждавам, преди да дръпна спусъка.

Сериозно говореше.

Преди това не беше сериозна, но сега, след телефонното обаждане, беше станала въплъщение на смъртта.

Анхела остави внимателно чашата си и се изправи.

— Правиш грешка — каза. — Можех да ти бъда приятел.

За момент си помисли, че ще му се отвори шанс да пробие защитата ѝ, но мигът отмина и Луси му посочи вратата с пистолета.

— Не ми трябва приятел — каза. — Имам си куче.