Водосрез

Глава 39

Анхела отново готвеше с майка си. Тя правеше тамалес94 — взимаше царевични листа и нишесте и ги увиваше около червени парченца свинско. На заден фон свиреше стара песен на Дон Омар95 и тя се смееше, усмихваше се, докато работеше, танцуваше в такт с музиката и хлапето надзърташе очаровано над плота.

— Вземи си стол — каза му мама. — Отдолу не се вижда добре.

Анхела се покатери до нея.

Тя му показа как да увива питката. Когато я нарече царевично суши, майка му се разсмя и го прегърна. Правиха царевичното суши заедно, а тя го закачаше, че ще е хубаво да научи японски и да се хване с този бизнес, щом толкова обича суши, и споделяха неизмерима близост в очакване сестрите му да се приберат от училище.

Анхела си спомняше горещината, лъхаща от гърнето, в което майка му запарваше всичките тамалес. Спомняше си плочките по плота, както и дребните елементи в сцената — аромата и червената престилка, която носеше мама…

Тъжно му беше, понеже знаеше, че това е само спомен и тя е мъртва и Мексико заедно с нея, също и Айя и Селена, както и Папа. Но реши, че всичко е наред. Поне вече можеше да бъде с Мама. Беше в безопасност и надушваше аромата на царевицата и усещаше жегата на парата. Надушваше огъня в печката. Надушваше и дима.

Мама го гледаше странно. Той осъзна, че гори.

Цялото му тяло пламтеше нажежено.

Мама продължаваше да повтаря:

— Трябва да те заведем на лекар.

Анхела искаше да ѝ обясни, че всичко е наред. Всичко умира. Тя в крайна сметка беше мъртва, така че защо ѝ беше да се тревожи за него? Но тя се молеше на Девата да го защити и той се опитваше да ѝ обясни отново, че всъщност няма останало нищо за спасяване, че те с Девата и Исус отдавна са тръгнали по различни пътища, обаче тя въпреки това стоеше коленичила до него и се молеше…

— Събуди се. Хайде, де. Събуди се!

Тя го целуваше, дишаше вместо него; Анхела изпъшка. Опита се да седне. Падна, разкъсван от болка.

Луси се отпусна назад на пети. Потна и петносана, хубавата журна го гледаше изпитателно — неговата лична светица.

Не беше лош начин да се събудиш.

Само дето адски болеше. Дяволски много болеше. Той не можеше да мръдне и на инч, без да го заболи — а до него беше коленичил някакъв тип с игла в ръката.

— Е, определено не е мъртъв — пошегува се мъжът.

— Дръж се — каза Луси и стисна ръката на Анхела.

Искаше да ѝ каже, че ръката го боли, понеже го е стиснала твърде силно, но мъжът заби иглата в кожата му.

Анхела потъна в бездната.

Онзи sicario седеше до него. И двамата бяха седнали на малки пластмасови столчета и дежуреха до тялото на мъжа, когото sicario беше убил. Анхела знаеше, че убиецът е лош човек и че представлява изключителна опасност за него, но мъжът, изглежда, харесваше присъствието му и Анхела не смееше да избяга.

Въпросният sicario държеше шишенце с мескал в ръка и го използваше да ръкомаха към жертвата, която току-що беше убил.

— Ето така става — казваше sicario. — Живей, както искаш да умреш, и умри, както си живял, нали знаеш? — погледна сериозно към Анхела. — Запомни го, mijo. Живеем, както искаме да умрем, и умираме, както сме живели. Сготвиш ли ястие с олово, оловото ще те сготви теб.

Анхела знаеше, че в този облик всъщност се крие собственият му баща. Този sicario беше истинският му татко. Не полицаят, с когото беше избягал преди години на север и който му беше обещал, че всичко ще е наред и че нарковците не се интересуват от него. Човекът, загубил цялото си семейство, понеже не знаеше как да души вятъра и да разбира кога се е обърнал срещу него.

Този sicario беше истинският баща на Анхела. Този убиец виждаше света без розови очила.

— Така че аз ще умра, както съм живял, но за теб не е задължително — допълни sicario. — Ти иди в Ел Норте. Направи втори опит. Без повече ястия с олово.

— А какво ще стане с Мама и Айя?

— Няма да взимаш никого със себе си, ¿entiendes?96 — Убиецът разтърси предупредително бутилчицата. — Или правиш така, или оставаш тук и живееш, както се каниш да умреш, и умираш, както си живял. Затова иди на север и започни на чисто. Тук, долу, е твърде горещо за теб.

— Но аз няма да живея така, както искам да умра.

Убиецът се разсмя:

— Не се притеснявай за това, mijo. Ще оживееш.

Наведе се с бутилката мескал и започна да ръга тялото на Анхела с гърлото ѝ. И където го докоснеше с нея, в плътта му се отваряха чудотворни дупки. Лееше се кръв. Анхела се взираше в раните си от куршуми. Не го беше страх. Раните боляха, но му се струваха правилни. Сякаш винаги се бе очаквало да ги има.

— Имам дупки в мен — промърмори.

Онзи sicario отпи от мескала и се разсмя:

— Ами накарай твоята жена да ги зашие.

— Тя ме заши…

— Не онази жена — sicario му се стори разочарован. — А другата, дето на първо място ти ги е отворила! — отпи от бутилката, след това пак ръчна Анхела с нея и го дари с още една дупка от куршум. — Наистина си твърде глупав да живееш. Stupido. Идиот… — още две ръчвания. Две нови дупки.

— Испанският ти куца.

Онзи sicario се разсмя:

— Толкова време си отсъствал, откъде ще знаеш? — и се ухили на Анхела. — Искаш ли един съвет, mijo? Не ядосвай las mujeres97… По-добре се живее в пустош, отколкото с гневна жена. Нали знаеш поговорката? Дълбока verdad98 има тука, mijo. Все тая дали е в Мексико, или в картелно Чиуауа, или тук, горе, в Ел Норте. Ядосаната жена ще ти резне топките и ще те остави да пееш като птичка.

— Но аз не съм женен.

Онзи sicario се усмихна многозначително:

— Така казват всичките малки гангстерчета, които търчат около фустите си… — и вдигна обвинително пръст. — Но момичетата си знаят най-добре. Знаят в какво си се забъркал. Дори да не го казват, пак знаят. Виж само какво стана с мен! — той посочи тялото си и Анхела видя, че и той е нашарен с дупки от куршуми.

— Нали виждаш какво направи жена ми? — каза sicario. — А сега те всички пеят песни за тази puta. Очакваше се да бъде моето corrido99, но го посветиха на нея, а аз какво получих? Няколко стиха и после кучката ми причини това… — той се наведе, жестикулирайки яростно с бутилката. — И тази част в песента, дето я бия, докато вземе да плюе кръв? Не е вярна! Кълна се в майка си. Да, бе, може и да съм се поразвихрил. Но никога не съм я удрял силно! — той поклати сериозно глава. — И всичкото това в песента е лъжа!

Анхела се разсмя на оправданията му.

— Хубаво тогава, че не си отишъл на север. Жените тук, горе, хич не ги понасят такива работи.

Онзи sicario му се стори разочарован:

— Точно това се опитвам да ти кажа, mijo! Не мами северните жени! Те ще те прецакат.

Анхела го погледна, объркан.

— Но аз току-що я срещнах.

Онзи sicario разстроено вдигна ръце към небесата.

— Той е твърде тъп да живее, Кльощава майко! Опитвам се да му обясня, но съм виждал и cholobis с повече мозък от него! Нека просто да го гръмна. Ще е по-добре за всички ни!

Анхела се събуди с вик.

Луси се наведе над него и нежно положи длан на челото му. Той имаше чувството, че го е сгазил влак и от тялото му е останало само насинено и накъсано месо.

Намираше се в полузавършена стая от шперплат с оголени гвоздеи. От един на стената висеше торбичка с кръвна плазма. До нея от нагърчен плакат в пациента се взираше Бритни Спиърс. Ботоксирана и беззъба, но все пак ставаше да си теглиш една чекия насаме.

Анхела направо се пържеше в горещината. Опита се да отхвърли завивките, но напипа само собствената си хлъзгава от потта кожа. Ръбци от куршуми и нови рани. История на всичките му грешки.

Някой беше копал в гърдите и вътрешностите му. Нови шевове стискаха плътта му. Спомни си как преди години беше вдигнал ризата си пред Кейтрин Кейс, когато се срещнаха за първи път. Казваше, че не се страхува от куршумите. Пъчеше се с белезите си.

„Е сега ще имам още повече.“

Опита да се надигне, но се оказа твърде трудно. Падна по гръб, разтреперан.

Луси положи нежно ръка на гърдите му.

— Карай полека. Имаш късмет, че си жив.

Той се опита да заговори и накрая изхриптя:

— Agua… — трудно беше да добави още нещо. — Por…

Давай на английски.

— Моля — прошепна. — Вода.

— Имам само от чисторба.

— Бива.

Журната поднесе сламка към устните му, но му взе торбичката, преди да успее да отпие хубава глътка.

— Само толкоз ли? — оплака се Анхела.

— Веднага щом органовите присадки прихванат, както трябва, ще можеш да пиеш колкото си искаш.

Искаше му се да спори, но беше толкова уморен, а съдейки по тона ѝ, Луси бездруго нямаше да отстъпи.

— Колко… съм бил аут?

— Една седмица.

Той кимна. Остави очите си да се затворят. Обградиха го спомени от сънищата. Онзи sicario, който му отваряше камара дупки от куршуми със злобна усмивка. Злият убиец и бутилката му с мескал, вечно ядосан заради жените и верността…

Анхела отвори очи, втренчи се в тавана и се замисли за дългове и предателства. За убийци и стари corridos. Песни за насилие и отмъщение. Беше жив. Каква изненада. И Луси седеше до него. Жената, която беше уредила да го застрелят.

— Така, значи… — прошепна той. — Първо ме убиваш… после… — преглътна, гърлото му лепнеше от сухота. — После ме спасяваш?

Луси се разсмя виновно:

— Така излиза.

— Ти си… — той преглътна отново. — Много откачена кучка си, нали знаеш?

За негова изненада Луси се разсмя още по-силно. А след това и той започна да се смее — измъчено хриптене, което толкова болеше, че почти му секна дъхът, само дето беше толкова хубаво, че можеше да се смее изобщо…

Посегна към Луси:

— Ти си… най-хубавото нещо, до което съм се будил.

— Въпреки че си целият надупчен?

— Особено в този случай.

Гледаха се един друг. Луси беше тази, която първа отклони очи.

— Не исках да участвам в това — каза тя. Изправи се рязко и се захвана да събира спринцовки, торбички глюкоза и опаковки дезинфектант около мястото, където беше проснат той. Внезапно си намери работа. Избягваше да го гледа.

— В кое?

— В това — каза тя, все още разтребвайки и без да се обръща. — От Финикс… — и махна с ръка. — По едно време си мислех, че мога просто да го отразявам и няма да ме засегне. А след това изведнъж се оказах всмукана и съм пряк участник. Част от лъжите. От предателствата — бърз засрамен поглед към Анхела. — От убийствата. Част от тях съм. И дори не видях как стана.

— Тръгнали са след семейството ти — каза той. — Така оказват силен натиск.

— Мислех си, че съм имунизирана — тя се засмя горчиво. — Мислех, че познавам това място, и сега се оказва, че съм също толкова мокра, колкото и когато дойдох за първото си назначение. Мислех си, че съм по-добра от всичките тези хора, а излиза, че съм същата като всички тях.

— Всички се пречупват — увери я Анхела. — Ако намериш правилното слабо място, всички се пречупват.

— Откъде знаеш?

— Това ми е работата — той се пресегна към Луси. Болеше. — Ела тук за момент!

Тя приличаше на притиснато в ъгъла животно — искаше всичко друго, но не и да е близо до него, но въпреки това се приближи. Коленичи до него.

Той се пресегна и я хвана за ръката.

— При подходящия натиск всички се пречупват. Ако биеш достатъчно някого, той ще се разприказва. Ако го заплашиш правилно, ще действа. Ако го уплашиш достатъчно, ще подпише…

— Не съм такава!

Анхела я стисна още по-силно:

— На никого нямаше да му пука, ако ме беше оставила да умра. Дори можеше да станеш герой… — сплете пръсти с нейните. — Длъжник съм ти.

— Не, не си — тя не срещна погледа му.

Той не си даде труда да спори.

Луси можеше да претегля тежестта на дълга му спрямо собствената си вина, но Анхела не я обвиняваше за предателството. Човек не съди хората, защото са се огънали под натиск — съди ги по онези моменти, в които са извадили достатъчно късмет да имат избор.

Луси го беше спасила, когато можеше да му обърне гръб. Ако все още се чувстваше виновна за предателството си, е… такъв ѝ беше моралът. Анхела живееше по свои собствени правила и те твърдяха, че предателствата са постоянно явление, случват се по дребни и по големи причини.

Предателства.

Онзи sicario, който мрънкаше за жена му, вкарала цялото това олово в него. Предупреждаваше Анхела да не припка около това женче.

— Казвала ли си на някого за мен? — попита той. — Че работим заедно? Преди калитата да те докопат? На когото и да е?

— Вече ме пита веднъж. Казах ти, че не съм.

— Няма да ти се сърдя, ако си. Просто трябва да знам истината!

— Не съм!

— Мамицата му шибана!

— Какво става?

— Пикапът при теб ли е?

— Ами да. Ходих до „Тайян“ и го взех. Не смятах, че някой ще го следи след…

— Няма нищо. Всичко е наред… — Анхела си пое дълбоко дъх. — Помогни ми. Трябва да се облека.

— Шегуваш ли се? Шевовете ти дори не са прихванали. И си на системи за растеж на присадките.

— Нямам време за това. Откачи ме… — той със стенание се надигна до седнало положение.

— Да не си луд? — възмути се Луси. — Трябва да почиваш. Дробовете ти са с импланти. И бъбреците също.

— Добре, де.

Имаше чувството, че отвътре е пълен с бръсначи и ръждиви зъбчатки, които го мелят на кайма. Болеше, но успя да се вдигне. Седна, задъхан и разтреперан, и остави болката да отмине.

— Трябва да караш полека.

— Всъщност трябва да карам по-бързо — той се пресегна към окървавените си панталони, борейки се с нахлуващата чернота и желанието да рухне в леглото. — Мисля, че шефката ми е обявила награда за главата ми.