Водосрез

Глава 11

Анхела проследи излизането на журната от вестничоците.

Нещо в нея не му харесваше, но не му хареса и начинът, по който Хулио се вторачи в разговора им. При него имаше значителен шанс всеки, когото разпита, да свърши с оскубана перушина. Така че Анхела я пусна да си ходи. А сега съжаляваше за това.

„Размеквам се.“

— Хей! — Хулио го стисна за лакътя. — Имаме си компания, cabrón.

Няколко души си проправяха път през тълпата и се бутаха в парамедиците, пред които размахваха значките си. Щатски ченгета, ако се съди по вида им.

— Познаваш ли ги?

— Калита — Хулио се извърна, без да спира да ги следи. Промърмори: — Ако ми видят задника, ще ме познаят със сигурност. Финикс е твърде малък град за тая гадост.

Анхела ги огледа внимателно. Реши, че наистина съответстват на ролята си. Кейтрин Кейс набираше хората си от затвори и сред най-изпадналите, а Калифорния си имаше свои процедури и харчеше далеч по-огромния си паричен басейн по по-други начини. Двойката, която си проправяше път между количките, беше със спретнатия вид на богати станфордски дипломанти. Без видими татуировки. Идеални прически. Истински бюрократични ракети.

— Сигурен ли си, че са калита? Може да са истински полицаи.

Хулио сръга Анхела нетърпеливо:

— По дяволите, ясно е, че съм сигурен. Имам камери в „Ибис“, тези типове постоянно влизат и излизат от щаба.

— Тази компания спокойно може да служи за посолство на Кали.

Хулио вече оглеждаше изходите.

— Знаех си, че не трябва да се съгласявам да идвам насам заедно с теб.

— Я се успокой, ese. Да видим какво ще направят. Може да позяпаме нещо интересно.

— Върви на майната си с всичките тия щуротии за ese — лицето на Хулио беше изкривено от страх. — Обзалагам се, че тези копелета имат значки, които наистина съществуват. Ако пожелаят, могат истински да ни арестуват. Да се хванат да ни проверят задниците от и до. Това ли искаш?

— Сериозно ли говориш? Могат да правят такива работи?

— Калитата ни изпреварват с много. Тук, долу, си в глутницата с големите кучета, ese — наблегна на обръщението Хулио подигравателно. Дръпна ръкава на Анхела. — Хайде да тръгваме, става ли?

Анхела реши, че другарчето му се е смахнало.

Едно време застаналият до него човек беше готов да остави фермер да си пъхне пушката в устата му и нямаше да мигне. Просто щеше да каже на човечеца с пушкалото, че Вегас му дърпа водното килимче и да си го цунка за сбогом. Грам шибан страх нямаше. Хулио просто щеше да поднесе документите и да чака да му издухат мозъка през тила.

Сега двама калита караха горкото копеле да се кълчи като трепетлика.

— Прави каквото ти отърва на теб — отсече Анхела. — Аз лично мисля да се помотая. Да видя какво са намислили дружките ни.

Хулио се поколеба, очевидно разкъсван между желанието си да избяга и копнежа си да запази уважението на Анхела.

— Твоето погребение си е — промърмори и си тръгна, като пъргаво се промъкваше през тълпата, и се изниза от местопрестъплението.

Анхела продължи да се върти около труповете, от време на време вдигаше по някой чаршаф с преструвката, че се занимава с официална работа, докато държи под око калитата, които обикаляха на свой ред мъртъвците.

Въпреки казаното от Хулио те дяволски силно му напомняха истински ченгета. Разумно предположение беше, че ще се включат и криминалистите, предвид че тексасците бяха натрупани в моргата като дървесни трупи. Дори Аризона трябваше да се загрижи от време на време, ако ще и само за да покаже на туристите, че щатът сериозно се е захванал да става следващият образец за етническо прочистване.

Фотографът от кървавите таблоиди още щракаше снимки, а светкавицата му мигаше като бомба. Анхела гледаше как типът работи с телата — гъвкаво и професионално. Присъствието му напомняше за журналистката, която беше избягала. В нея имаше нещо странно.

Защо я пуснах?

Като все още държеше под око калитата, Анхела пристъпи да застане до фотографа. Той се опитваше да направи снимка на един труп, беше вдигнал чаршафа от количка, докато снимаше с една ръка.

Водосрезът подхвана чаршафа и му помогна.

— Изглежда, бизнесът върви добре!

Фотографът кимна на Анхела с благодарност. Поигра си с настройките на апарата.

— О, човече. Да не повярваш направо! — вгледа се през обектива. — Може ли да го вдигнеш малко по-високо? Благодаря… — защрака. — Искам да хвана венците с липсващите ѝ зъби. Извадили са всичкото злато, но…

Анхела покорно придърпа чаршафа в желаното положение.

— Слушай — рече, — имаше една приятелка тук. Работи за кървавата преса заедно с теб.

— Кой? Луси ли имаш предвид? — фотографът щракна още една поза. Отстъпи и обмисли ъгъла. — Тя не е баш по кървищата. Има даже няколко „Пулицър“.

— Сериозно? — Анхела се ухапа отзад, задето я пусна. — Е, трябваше да се сетя, че е добра. Задаваше умни въпроси, нали знаеш?

— Аха — фотографът кимна, все още съсредоточен върху снимките.

— Щеше ми се да я снабдя с малко допълнителни сведения, но… — Анхела махна към хаоса около тях. — Забравих да ѝ запиша името и телефона с всичката тази дандания наоколо.

— Просто я пусни в Гугъл. Луси Монро — фотографът изреди телефонния номер по памет, без да спира да щрака с апарата. — Може ли да го вдигнеш още малко?

Откъм коридора се надигна нова глъчка. И двамата се обърнаха в очакване на приливна вълна изкопани трупове, но се оказаха семействата им — една камара народ, и то не само тексасци. Местни, както изглеждаше. Цяла дъга различни цветове на кожата. Черни и бели, кафяви и жълтури. Всички — сплотени от загубата си, всички — напиращи покрай ченгетата, които губеха контрол върху положението, в тълпата дърдореха на испански, английски и с даласки акцент и в мига на скръбта езиците им ужасно си приличаха.

— О, човече, това ще е направо черешката на тортата! — възкликна фотографът. Развихри се, както подобава. Анхела се отдръпна до стената, без да изтърва от поглед калитата, които обикаляха добросъвестно.

Луси Монро. Даже няколко „Пулицър“.

Калитата спряха при трупа на Джеймс Сандерсън и се обърнаха към китайката, която ръководеше моргата. Двама спретнати мъжаги, които правеха абсолютно същото нещо, което бяха свършили Анхела и Хулио преди малко.

„Работата става интересна.“

Съдебната лекарка жестикулираше и спореше с калитата. Те ѝ показаха значки и ето че тя се обърна, цялото ѝ поведение се промени, докато оглеждаше хаоса…

Вдигна ръка и им показа Анхела.

„Много благодаря, госпожо!“

Той се ухили, килна към калитата въображаема каубойска шапка и оформи с устни в тяхна посока:

— Твърде бавни!

Разбира се, те се хванаха за пищаците, но дотогава Анхела се беше гмурнал сред тълпата от страдащи семейства.

Докато отстъпваше, привично катурна количка с трупове на два реда и те се изтъркаляха зад гърба му.

Калитата се пльоснаха право в хаоса, а семействата направо откачиха, като видяха милите си роднини захвърлени на земята. Юрнаха се след „ченгетата“ с кръвожадни отмъстителни викове.

Анхела сграбчи най-близкото истинско ченге и му показа значката си:

— Разкарай тези идиоти оттук! Това е местопрестъпление, дявол го взел!

Продължи да се движи и да се плъзга през тълпата, преди калитата да успеят да се измъкнат от побеснелите семейства и охраната.

Добри бяха. Един от тях успя да мине покрай ченгетата.

Анхела продължи да цепи тълпата, като се бореше с прииждащия поток трупове, семейства и парамедици. На минаване дръпна чаршафа от един труп, разголи поредния мъртъв тексасец, след това сви наляво в странична зала.

Калито зави зад ъгъла, плътно по петите на Анхела. Той метна чаршафа от количката върху главата на преследвача си. Онзи писна, но водосрезът го дръпна и заби лакът в носа му. Щом калито вдигна пистолета си, той го сграбчи за ръката и го фрасна в стената. Изби оръжието от хватката му. Обърна жертвата си, хвана я в клинч и тръгна да я влачи по коридора.

Пленникът му продължаваше да се бори и да крещи през приглушаващия го чаршаф.

— Полиция! — викна Анхела на ококорените зяпачи.

Пак удари мъжа и го стисна изотзад през врата. Няколко секунди по-късно пленникът му омекна.

Анхела го обърна и му сложи белезниците заради тълпата зяпачи, после го издърпа по-нататък по коридора и извън хаоса.

Пъхна го под една количка и прерови значките и портфейла му, след това уви чаршафа около него. Върна се в основния коридор в търсене на следи от партньора му.

Другият кали още се занимаваше с ченгетата и семействата, всички се сочеха един друг, вбесени, че нечие хлапе се е разпаднало по време на бъркотията.

Анхела присви глава и се промъкна през стоманените врати навън под жегата и глъчката на ченгетата, линейките и тексаските бежанци. Яркото аризонско слънце напичаше и правеше асфалта на лепило. Анхела си проправи път през пресата донякъде в очакване на преследване, но не забеляза такова.

Намери Хулио на паркинга. Изглеждаше така, все едно ще се опикае от нерви.

— Прав беше — каза му Анхела и му метна портфейла, докато се качваше в пикапа. — Калита са.

Хулио притисна летящата чантичка към гърдите си.

— Chinga tu madre70. Нали ти го казах!

— Право на Восович и онзи другия мъртвак се лепнаха.

— Фантастично. Ти си истински Шерлок Холмс — Хулио запали пикапа си и пусна климатика на макс. — А сега може ли да си обираме крушите оттук, а?

— Аха, да се махаме — Анхела си закопча колана. — Смятам, че е време да проверим онази журналистка.

— Мацето от окървавените вестничоци?

— Явно не е само по опляканите с кръвчица вестничета. Истинско журно е. Почти съм сигурен, че знае защо другият мъртвак е накълцан като Вос.

— Водният адвокат?

— Аха. Тъй като на адвоката му липсва език, да видим дали тя ще приказва с нейния, дето си е на място.

— Първо трябва да я намерим.

Анхела се разсмя, докато Хулио се изтегляше от полицейския паркинг.

— Журнотата лесно се намират. Обичат вниманието.

Хулио заобиколи няколкото преспи от прах, избутани настрани от екипите по почистване на улиците. Насочиха се към центъра, а пикапът подскачаше по напукания асфалт на шосето.

— Не са като нас — заяви той.

— Не… — Анхела гледаше как изкорубеният град минава покрай прозореца му. — Журнотата… те все едно имат желание да се самоубият.

Хулио смени лентите и изстреля пикапа покрай двойка на скутер. Праховите маски и каски обхващаха целите им глави и ги превръщаха в същински войници от „Фолаут 9“.

— Там имаше дяволски много трупове — отбеляза Хулио.

— Е, и?

— Май ще взема да заложа малко пари на loteria. Далече са от приключване на разкопките.

— Така ли си прекарваш времето тук, долу?

— Не се подигравай. Печалбите са големи. Криптовалута, така че никой не може да я проследи. Свободни от данъци пари. Е? — Хулио изчака с очаквателно изражение.

— Е какво?

— Е, искаш ли да сме партньори в залога? Трябва да имаше поне стотина трупа в моргата — плюс обичайния мъртвалеж навсякъде из града. Така, де, имаме шанс наистина да нацелим числата.

— Майка ти не те ли е учила, че няма безплатен обяд?

— Мамка му — разсмя се Хулио. — Тук наоколо всичко се плаща от тексасците.