Водосрез

Глава 28

Шарлийн добави:

— Хлебарките са безплатни!

Подът под краката на Луси пружинираше, едва закрепен достатъчно, че да я удържа да не пропадне в коптора отдолу. За да стигнат дотук, се бяха изкатерили по стълба, направена от отмъкнати отнякъде талпи, и в стаята ясно отекваха стъпките от семейството в горния апартамент. Около тях се притискаха още бордеи — ред след ред след ред, същинска приливна вълна около подножието на водната помпа на Червения кръст/Китайската дружба.

Незаконното жилище беше вдигнато с две стаи, една за живеене — с надрана с нож дървена маса и миниатюрен светодиоден фенер, окачен на тавана, който хвърляше сурова бледа светлина.

— Имате си котлон — добави Шарлийн със съмнение.

В другата стая чифт продънени матраци покриваха напълно пода.

През стените се процеждаха разговори и забавни програми. Откъси от сериали и музикални видеа отекваха от тенекиените високоговорители на хакнати китайски таблети и се смесваха с езиците и акцентите на бежанците. Хора от Залива, прогонени оттам от ураганите. Бежанци от Картелните щати, бягащи от сушата и нарконасилието. Човеци, сбрани наедно с надежда за нещо по-добро, но смазани в твърдите стени на Акта за суверенитет на щатите.

— Донесох ви чаршафи — допълни Шарлийн.

— Всичко е наред — увери я Луси. — Добре си е. Даже перфектно. В съседство ревеше бебе и писъците му пронизваха стените.

— Може да ползвате каквито дрехи са оставили наемателите — додаде Шарлийн и посочи купчина черни найлонови чували за боклук и изоставени куфари. — Вътре има хубави неща. Висша класа. Дизайнерски дрехи и тям подобни… — тя се ухили и оголи венци с липсващи зъби. — Може да се облечеш лъскавко. „Прада“ и „Долче и Габана“, „Майкъл Корс“, „ЯнЯн“ — всякакви марки има. Използвам ги най-вече за парцали, но ако искаш нещо…

— Откъде си взела толкова много?

— Хората ги зарязват. Не могат да ги носят, когато тръгват към Калифорния или опитват да заминат на север. Сигурна ли си, че не искаш просто да спиш при мен? — попита Шарлийн. — Имам истинска къща. Няма нужда да се завираш в тази дупка.

„Сигурна ли си?“

От апартамента отдолу лъхаше миризма на прегорели яйца. Луси усещаше хората клаустрофобично да се притискат в нея. Но водосрезът беше железен в желанието си за невъзможно за проследяване място.

— Тук е чудесно — заяви тя. — Няма нужда да се притесняваш. Просто трябва да се скрия за малко — и погледна многозначително Шарлийн. — Далеч от хората, които познавам.

— Ясно. Ясно, схванах. Но трябва да знаеш, че сега моментът не е добър да заседнеш сред тексасците. Всички са на нокти още откакто взеха да изкопават ония ми ти трупове на койотите убийци от пустинята… — тя сви рамене. — Приемат го извънредно лично.

— Как например?

— С пръст на спусъка спят. Опитвам се просто да ти кажа, че вкисне ли се положението, трябва да се махаш оттук.

— Нещо конкретно, за което да следя?

— Човек никога не знае какво разплисква лайната. Скарване на опашката за помпата. Понякога бандите идват насам и се опитват да преподават на тексасците уроци. В резултат имаш бунт. Просто не ме карай да чистя кръвта ти от дървенията. Дръж си главата над повърхността.

— Ще се оправя.

Въпреки това домакинята ѝ се поколеба.

— Какво те притеснява?

Шарлийн я погледна странешком, а след това накрая заяви онова, което Луси, както осъзна, беше мислила през цялото време:

— Не знам каква статия си написала да ядосаш хората… — и вдигна ръце — и не искам да знам. Но трябва да не забравяш, че това е територия на Ветеринаря. Хората наоколо до един снасят на този психопат и той има очи навсякъде. Раздава на децата бутилки с вода и бонбони, ако си отварят очите. Никога не знаеш на кого плаща…

Луси се замисли за хлапенцата от долния апартамент, които мрачно ги наблюдаваха, докато двете с Шарлийн се катереха по стълбата. Каза:

— Не съм се забъркала с нарковете. Ако това се чудиш. Нямам нищо общо с наркоделата.

Шарлийн не скри облекчението си:

— Ох. Добре. Тогава няма да му пука… — тя кимна доволна и връчи на Луси ключовете на коптора. — Може да ползваш това място колкото си пожелаеш! — порови в джинсите си и извади още една връзка ключове. — Намерих ти и колела, да знаеш. Нали каза, че ти трябва кола?

Луси понечи да ѝ благодари. Шарлийн махна с ръка:

— Просто евтинджос „Метрокар“, но ще ти върши работа. Хибрид е, но акумулаторът не се зарежда, така че гледай да не свършиш бензина и не му вярвай на датчика. Всичко му е прецакано. Ако тръгнеш към Гуадалупе, ще намериш стар „Таргет“88. Ветеринаря има хора, които наблюдават колите на паркинга, и съм договорила сделка с тях. Ще се грижат да не го пратят за скрап, докато ти трябва.

— Шарлийн! Страхотна си!

Домакинята на Луси се засмя:

— Е, освен това е и с тексаски номера, така че не ми благодари кой знае колко. Кълна се, че усещам мишена на гърба си, когато карам това нещо. Няма да повярваш какви гадни погледи ми хвърлят хората… — тя поклати глава. — Никога не съм си представяла колко е ужасно да си тексасец, докато не подкарах тази проклета кола.

— Как се добра до нея?

— Както до всичко останало. Наематели. Купих я от тях, преди да тръгнат на север… — тя сви рамене. — Голям боклук е, но предположих, че може да иде на вторични. Освен това ми беше гадно за тях. Имаха си няколко деца, така че беше ясно, че ще си изтърсят джобовете докрай, за да минат през границата. Нямах сърце да се пазаря много. Но все пак колата е истинска таратайка.

— Страхотно ще ми дойде.

— Ще видим дали ще си доволна, когато някой реши да те гръмне.

А след това Шарлийн се спусна надолу по стълбата и излезе навън, за да се върне към рушенето на предградия и привлачването на останките им по-близо до червенокръстките помпи, където щеше да построи други съборетини, натъпквайки жилищата в онази част, която Финикс беше оставил празна и открита.

Луси обиколи апартаментчето още веднъж набързо. Трябваше да признае на Шарлийн уменията ѝ в строителството. Скалъпеният надве-натри дом имаше дори малък прозорец. Надникна през петносаното и прашно стъкло. Хубаво разположение. Близо до помпата и с добър изглед отзад през вратата към уличката, която обслужваше съборетините. Поне доколкото беше възможно за жилищата в това претъпкано гето, оттук се виждаше кой идва насам.

Няколко минути след като Шарлийн си тръгна, Луси забеляза водосреза да си проправя път през тълпите около помпата.

Изгуби го, после пак го мярна, облегнат на една стена. Дъвчеше клечка за зъби и наблюдаваше. Стоеше толкова неподвижен, че Луси откри как погледът ѝ постоянно отскача към продавачите на храна, към хората на опашката за вода, към онези, които продаваха протеинови блокчета „Пауър бар“ и черноборсаджийски хуманитарни помощи от одеялата, разпънати по диаметъра на площада.

Мъжът просто се сливаше с тълпата. Седеше до няколко души и пред очите на Луси се наведе и взе от един от тях огънче за цигара. Предложи им самата цигара в отговор, разделиха си я и в този момент изчезна напълно. Не беше вече самотен индивид, а част от група — трима приятели се облягат на стената и си дърдорят глупости. От един ставаше на трима и добиваше невидимост. Можеше да е какъвто си ще. Минаваше за мексиканец. Също и за тексасец. Можеше да бъде дневен работник. Или пък някой, който помпеше мускули за Ветеринаря. Или пък просто уморен татко, който се опитва да изведе семейството си на север, ужасно му е писнало в коптора и иска да се измъкне от пищящите бебета. Просто поредният затънал в прахоляка нещастник, който е видял лошата страна на живота и поради това е станал невидим.

Слънцето започваше да залязва — гневна червена топка на фона на одимената, прашна линия на хоризонта. Хората се връщаха от работните си места. Подреждаха се да си купят вода на галон. Някои си наливаха и се връщаха на опашката, за да избегнат повишените цени, които следваха от изпомпването на по-големи обеми.

През последните десет години Луси беше документирала хора като тези, а сега беше станала едно цяло с тях. Беше част от историята, както винаги си беше знаела, че ще стане.

Анна щеше да ѝ каже, че се държи като идиот. Дори Тимо, който прекарваше доста време около смъртта, поне знаеше как да кръжи по ръба на водовъртежа, без да се остави да го засмучат. Тимо имаше инстинкт за оцеляване. Когато нещата откачаха прекомерно, той отстъпваше една шибана крачка назад.

Ето я нея обаче, закопаваше се още повече.

Какво ѝ ставаше? Как би могла да обясни на Анна, че е отишла в „Тайян“ да се опитва да преследва последните контакти на Джейми? Проучва връзки към смърт, които можеха само да я подложат на опасност?

„Ти сама се сложи на онзи стол.“

Спомни си как разказва на мъчителя си всичко, което знаеше, разтяга локуми за подробностите с надеждата най-сетне да прекрати болката. Сега се чувстваше омърсена само при спомена колко отчаяно копнееше да го удовлетвори, да го накара да ѝ направи комплимент за ясните спомени.

— Имаш добра памет — беше казал в един момент.

И след това отново я беше почнал.

— Нищо лично.

И в това беше истинският ужас. Не беше нищо лично. Изобщо не ставаше дума за нея. Тя беше просто месо с уста и можеше да има или пък да няма информацията, която му трябваше.

И въпреки това Луси продължаваше по този коловоз, въпреки че знаеше колко опасно е станало. Анна никога не би могла да разбере.

На вратата се почука. Луси пусна убиеца на Хулио да влезе. Той се движеше схванато, но не се оплакваше, че изпитва болки. Просто огледа апартамента, като влизаше и излизаше поред от всяка стая.

— Кажи ми сега за жената, която те пусна на това място.

— Шарлийн е свястна. Познавам я отдавна. Вярвам ѝ.

— И аз вярвах на Хулио.

Водосрезът се промъкна до прозореца и надникна към помпата отдолу.

— Държиш се параноично.

Анхела саркастично се обърна към Луси:

— Параноик съм си. Хулио знаеше ужасно много за мен. Знаеше идентификационните кодове на колата ми. Знаеше едно от имената, които използвах за престоя си тук.

— Как всъщност се казваш?

Той сви рамене:

— Викай ми както щеш.

— Сериозно?

Анхела просто се върна към огледа на апартамента.

— Не мисля, че ще намериш бръмбари тук.

— Не търся бръмбари. Та кажи ми сега за приятелката си. Коя е тя?

— Правих статия за нея преди доста време — обясни Луси. — Изкормва къщи за скрап. Помогна ми да се снабдя със слънчевите панели. Безопасна е, честно.

— Имаш предвид, че ти е помогнала да ги откраднеш? — Той обиколи стаите по периметъра им и поспря, притискайки ухо към ограбените от другаде дървении. — А пък аз си мислех, че си на страната на добрите… — извади пистолета си и почука с приклада по шперплатовата стена, вслушан в кухия звук. Отиде до спалнята и прекрачи матраците, за да почука и по стената там.

— Шарлийн му вика „префасониране“ — подвикна Луси след него.

— Така ли?

Все още си спомняше как посред нощ, с туптящо сърце, сваля панелите от един покрив. Очакваше във всеки момент Боклученият патрул да я спипа и се чудеше как ли ще им обясни какви ги върши.

— Шарлийн не искаше да ми позволи да ѝ направя профил, докато не дойда с нея да ѝ помагам по задачи. Не знаех, че ще ми даде слънчевите панели, преди да ги сваля лично оттам.

— Значи си изкарала малко допълнителни пари от статията си.

— Опитах се да накарам професорите от Ж-колежа да се гордеят с мен.

Анхела излезе от спалнята и отново надникна през напуканото стъкло на прозореца, съсредоточен върху ad hoc електрическата жица, която минаваше от стълба до прозореца, за да свърши в самоделен хаос от връзки, които после се разделяха във всички посоки през дупки, пробити в пода, тавана и стените, разпределяйки енергия до другите скупчени в едно апартаменти.

— И сега е станала хазяйка? — попита той.

— Започна да строи тези сгради преди няколко години. Хората имат нужда да живеят близо до помпите. Много от тях не могат вече да си позволят да държат коли, така че им трябват места, откъдето да могат да хванат автобус и да се доберат до вода, без да се налага да ходят много надалеч.

— На кого си плаща тя?

— Местният гангстер се нарича Ветеринаря. Това е негова територия. Защо?

Водосрезът сви рамене:

— Хулио си водеше онзи cholobi. Не знам какво общо е имал. Може да е бил просто мускул, може нашият човек да е завъдил приятели. И накрая тези приятели да дойдат да си търсят отплатата.

— Така или иначе няма откъде да узнаят за нас.

— Освен ако Хулио не е говорил с този-онзи… — Анхела продължи да обикаля из жилището. Това изправяше Луси на нокти. Държеше се като някакво странно куче, което души наоколо. Застина абсолютно неподвижно насред стаята. Вслушваше се. — Не знам. Това място ме притеснява.

— Наистина си параноик. Тук сме максимално далече от мрежата, колкото е възможно изобщо.

— Просто не спирам да мисля за Хулио и не ми харесва. Отървах се от колата и си счупих телефона.

— Махнал си теслата?

— Вероятно крадците вече я возят из града.

— Сериозно говориш. Просто си захвърлил колата си? Шарлийн можеше да я купи от теб.

Анхела поклати глава:

— Не. Не искам това нещо да е свързано с мен.

— Наистина си параноичен.

— Не, жив съм — той отиде до вратата и надникна навън в сгъстяващия се мрак. — Ще свърши работа — заключи накрая и решително затвори. Закачи катинара през вътрешните халки, обезопасявайки жилището. Ако Съни беше на негово място и се държеше по същия начин, щеше вече успешно да е опикал всички гуми и прашни пожарни кранове на сто ярда околовръст.

Луси се стресна при прозрението, че Съни още си е у дома.

— Кучето ми.

Анхела я погледна предупредително:

— Накарай някой друг да го нагледа. Някой, който обаче не знае къде сме.

— Какво смяташ, че ще се случи?

— Нямам представа — той поклати разочаровано глава. — Ще ми се да знаех повече за онова, в което Хулио се е забъркал тук, долу. Беше готов да убива собствените си хора за пари, а това ме кара да мисля, че е бил готов да върши и други неща срещу кеш. Може би дори да продаде мрежата си на калитата. Или да се сдуши с някакви наркове… — Анхела замлъкна, оглеждаше апартамента. Пак повтори, предимно на себе си: — Ще свърши работа.

Отпусна се на един стол и постави на масата лаптопа на мъртвия кали, след което почна да го ръчка.

— Знаеш ли изобщо какво правиш? — попита Луси.

— Просто проверявам това-онова.

— Виж сега… — поде тя.

„Какво ще правя с този тип?“

— Не мога да се отпусна, ако не знам поне името ти, ако не друго. Излъжи ме, ако щеш, но ми кажи някакво име. Каквото и да е.

Водосрезът я погледна. Усмихна се леко.

— Добре. Може да ме наричаш Анхел.

— Вярно ли? — тя аха да се пошегува с името, но нещо в погледа му я накара да прехапе език. Това е истинското му име. — Ангел.

— Анхел — той използва испанското произношение с придихание, превръщайки „г“-то в меко „х“. Анхел. Мерна съмнение по лицето ѝ. — Майка ми смяташе, че от мен ще излезе нещо по-свястно, но не позна.

— В Мексико ли? — притисна го Луси.

— Преди много време… — Анхела си свали якето — внимателно и с изкривено в гримаса лице. Самоделната превръзка, която журната му беше спретнала, беше запечена от съсирена кръв. Явно не му пукаше. Отново насочи вниманието си към компютъра.

— И си бил в банда — добави Луси. — Личи по татуировките ти.

Той пак вдигна очи:

— Беше преди много време. Не в Мексико.

— А сега си водосрез.

Анхел сви рамене и продължи да човърка компютъра.

— Виждаш ли се все още с майка си? — попита Луси.

— Мъртва е.

— Да позная ли — отпреди много време?

Той не отговори.

Толкова по въпроса за сприятеляването. Луси отиде до прозореца и се зае да се развлича, като наблюдаваше движението около помпата. Разни хора идваха и си отиваха. Тексасци се редяха с празни шишета. Някои се изтягаха в горещината на улицата, доволни да разполагат с участък тротоар близо до водата.

Накрая Анхела се обади:

— Не мога да го кракна. Знаеш ли наоколо някой, който се занимава с подобна дейност?

Луси погледна през рамо, изненадана:

— Мислех си, че разполагаш с куп такива познати.

— Вчера бих ти казал, че мога да се докопам до всичко, което пожелая — по всяко време, щом ми потрябва. Сега обаче имам усещането, че всичко е проядено от дървояди. Ако се свържа с някой, който е бил в старата мрежа на Хулио, като нищо ще се окаже добър начин да привлека грешното внимание. Така че ако имаш човек, който би могъл да свърши работа… или трябва да намеря начин да закарам този компютър до Вегас само за да погледна вътре?

Луси се намръщи.

— Имам един приятел. Работи за кървавката преса. Може да се сети кого да използваме.

— Онзи тип Тимо ли?

— Аха.

— Ще бъде дискретен, нали? Не искам да свърша на първа страница.

— Вярваш ли ми, или не?

Анхела леко се усмихна при този въпрос.