Тъмна дарба

Седма глава

Достигнахме Марлинтън в седем часа сутринта, тъкмо когато слънцето реши да се покаже иззад дебелата облачна покривка. Лъчите му обагриха близките дървета в бледовиолетово и заблещукаха по гъстата мъгла, стелеща се по асфалта. Дотогава вече бяхме подминали няколко магистрални отбивки, всичките барикадирани с боклуци, бариери или изоставени коли - дело или на Националната гвардия с цел овладяване на градовете с бунтовническа дейност, или на самите граждани с цел недопускането на грабители и други нежелани посетители в и бездруго поразените населени места. По пътя обаче часове наред не срещнахме нито една кола, от което следваше, че предстои да се натъкнем на някого рано или късно.

Случи се рано и този някой се появи с червен камион. Потънах в седалката си, докато ни отминаваше с ръмжащия си двигател и гигантски гуми. Пътуваше в обратната посока, но видях съвсем ясно златния лебед, нарисуван от едната му страна.

- Навсякъде са - коментира Кейт, проследила погледа ми. - Този вероятно караше провизии към Търмънд.

Това беше първият белег на живот, откакто бяхме потеглили - най-вероятно защото пътувахме по мъртвешката магистрала насред шибаното нищо, - но дори този самотен камион успя да уплаши Кейт.

- Премести се на задната седалка - нареди ми тя. - И се скрий.

Подчиних се. Разкопчах колана и се шмугнах между предните седалки.

Мартин ме наблюдаваше с изцъклени очи. Усетих ръката му върху рамото си, сякаш се опитваше да ми помогне, и веднага се отдръпнах от нея, свивайки се в пространството между задната и предната седалка. Опрях гръб във вратата и долепих колене до гърдите си, но въпреки това бях прекалено близо до него. Когато ми се ухили, кожата ми настръхна.

В Търмънд имаше момчета. И то доста. Но всякакъв контакт между двата пола -бил той съвместното хранене, споделянето на колиба или дори подминаването на път към тоалетните - беше строго забранен. Войниците и надзирателите следяха съблюдаването на това правило със същата бдителност, която прилагаха и по отношение на децата, използващи свръхестествените си способности -независимо дали умишлено, или неволно. Което, разбира се, подлудяваше и бездруго подлудените от хормони мозъци на тийнейджърите и превръщаше някои от съквартирантките ми в елитни тайни преследвачки.

Може би и аз самата бях забравила какъв е „правилният" начин за контактуване с представител на противоположния пол, но същото важеше с пълна сила за Мартин.

- Голяма забава, а? - коментира той. Реших, че се шегува, докато не видях вълнението в очите му. Отново почувствах онзи сърбеж, гъделичкащото чувство от поредния му опит да влезе в главата ми, и ужасът сграбчи с ледени пръсти гръбнака ми. Притиснах се към вратата и вперих поглед в Кейт, но не беше достатъчно.

Нямаме нищо общо, осъзнах. Бяхме затворени на едно и също място, живеехме в хватката на еднакъв страх, но той... той беше толкова...

Трябваше да сменя темата и да отнема вниманието му от онова, което се опитваше да направи. Климатикът беше включен, но действието му дори не се усещаше заради топлината, излъчвана от тялото на Мартин.

- Според теб дали в Търмънд вече са разбрали, че ни няма? - осмелих се да наруша тишината.

Кейт изключи фаровете.

- Предполагам. СОП не разполагат с толкова хора, че да организират издирване, но вече несъмнено са се досетили кои сте вие.

- Какво имаш предвид? - попитах я аз. - Че сме Оранжеви? Нали каза, че вече знаели. Затова и трябваше да избягаме веднага.

- Бяха на път да открият - обясни Кейт. - Тестваха Оранжевите и Червени честоти на усмирителната сирена. Едва ли някой от тях е очаквал да проработи така добре. Затова трябваше да ви измъкнем оттам, и то час по-скоро.

- Честоти - повтори Мартин. - Тоест... усъвършенствали са сирената?

- Точно така. - Кейт му се усмихна в огледалото за обратно виждане. - От Лигата научихме за новия им метод за отсяването на погрешно класифицирани деца. Предполагам знаете, че възрастните не чуват усмирителната сирена.

И двамата кимнахме.

- Е, учените им работеха по изолирането на честоти, доловими единствено от деца с определени типове пси-способности. Някои от звуковите вълни влияят на всички ви, но има и такива, които могат да бъдат отчетени само от Зелените или Сините, или - както е в този случай - Оранжевите.

Имаше логика, но ми звучеше все толкова ужасяващо.

- Знаете ли, питах се нещо... - подхвана Кейт. - Как го направихте? Най-вече ти, Руби? Влезли сте в лагера толкова малки. Как успяхте да излъжете класификационната им система?

- Просто... стана - отвърнах аз. - Казах на човека, който провеждаше тестовете ми, че съм Зелена. И той ме послуша.

- Нищо работа - прекъсна ме Мартин, облещил очи насреща ми. - Сигурно дори не си използвала силите си.

Не ми харесваше да възприемам способностите си като „сили" - това ги представяше като повод за гордост. А аз определено не се гордеех с тях.

- Когато започнаха да отделят Оранжевите и Червените, накарах едно момче да си сменим местата. Нямах намерение да свършвам като тях. - Мартин се приведе напред. - Затова привиках един от Зелените, горе-долу на моя възраст, и внуших на него и надзирателя, че всъщност това съм аз. Направих същото и с всички останали, които проявиха интерес. Един по един. Страшен съм, нали?

Стомахът ми се сви от отвращение. Съвсем очевидно беше, че изобщо не съжаляваше за стореното. Аз бях излъгала, но не и обричайки друго дете. В такъв човек ли те превръщаше контролът върху Оранжевите ти способности? В чудовище - в същество, способно на всичко, защото никой не можеше да те спре?

Такива ли бяха могъщите хора?

- Значи, можеш да накараш някого да се мисли за друг човек? - попита Кейт. -Мислех, че Оранжевите умеят единствено да подчиняват околните на волята си. Нещо като хипноза ли им прилагаш?

- Ъ-ъ - отрече Мартин. - Много повече. Подчинявам хората на волята си, като им внушавам определени чувства. Ето например онова хлапе, с което смених мястото си. Накарах го да почувства такъв страх, че избяга от колибата си, а после да реши, че би било добра идея да се преструва на мен. А всеки, който се усъмнеше в мен, тутакси започваше да се мъмри за подобни шантави мисли. Така че - да, подчинявам хората на волята си, но ако искам някой да нарани друг човек, трябва да му внуша, че е много, много ядосан на онзи, който искам да нападне.

- Хм - пророни Кейт. - И при теб ли е същото, Руби?

Не. Никак даже. Сведох поглед към ръцете си, към черната мръсотия под ноктите ми. Мисълта да разкрия на какво бях способна ги накара да затреперят неочаквано силно.

- Аз не внушавам чувства на хората, просто виждам разни неща. - Поне доколкото знаех.

- Леле... просто... леле. Знам, че постоянно възклицавам, но вие двамата сте направо удивителни. Просто си мисля колко полезни можете да сте ни. Невероятно.

Извих тяло и надигнах глава колкото да зърна пътя през предното стъкло. Мартин се възползва - хвана няколко кичура от косата ми и започна да ги увива около пръстите си. Виждах отражението на облото си лице в огледалото -големите ми, почти сънени очи, гъстите ми тъмни вежди, плътните ми устни... и погнусата, която се спусна върху него.

Трябваше да се сдържа, но в крайна сметка се хванах на въдицата му. Завъртях се рязко, сграбчих студената му, потна ръка и я върнах в скута му. Дъхът заседна в гърлото ми. Не ме пипай - искаше ми се да му кажа. - Като нищо ще счупя всяка костица в ръката ти. Но той се хилеше насреща ми, чоплеше с език херпеса си, а ръката му отново се надигна към мен. Само че този път единствено ми помаха насмешливо с пръсти. Приведох се напред, готова да сграбча гнусната му китка и да му дам да разбере.

Но той точно това искаше. Мисълта протече като гъст петмез през тялото ми, домогвайки се до свития ми на топка стомах. Искаше да му демонстрирам какво умея, да разпаля способностите си със същата онази злоба, която течеше в неговите вени.

Обърнах му гръб и стиснах юмруци, докато той се кикотеше триумфално.

Мой ли беше гневът изобщо, или ми го беше пробутал?

- Всичко наред ли е отзад? - попита Кейт през рамо. - Търпение, още малко остана.

Независимо от това как изглеждаше Марлинтън по принцип, пелената от сиви облаци и ситен дъжд му придаваше още по-окаян вид; достатъчно причудлив и страховит, че да отвлече дори вниманието на Мартин от игричките, които си играеше с мен.

Опустелите търговски центрове с изпочупени витрини несъмнено бяха смущаваща гледка, но после влязохме в първия квартал, състоящ се от малки кафяви, сиви и бели къщички. Подминахме доста празни коли, изоставени по улиците и входните алеи на домовете; от задните стъкла на някои още надничаха яркооранжеви табели с надпис ПРОДАВА СЕ, но всичките до една бяха покрити с дебела кожа от кафяви гниещи листа. Колите бяха обградени от купища боклуци и кашони - мебели, килими, компютри. Цели стаи с ръждясващи и ненужни електроуреди.

- Какво е станало тук? - попитах аз.

- Малко е трудно за обяснение, но спомняш ли си какво ти казах за икономиката? След нападението над Вашингтон правителството потъна в хаос и едно нещо доведе до друго. Нямаше пари за държавния дълг, за разходите на щатите, за обществена издръжка, за заплати на правителствените служители. Дори малки градчета като това не се измъкнаха. Купища компании фалираха и хората загубиха препитанието си, а впоследствие и домовете си, тъй като вече не можеха да си ги позволят. Ужасно беше.

- Но къде са всички?

- В палатковите лагери край големи градове като Ричмънд и Вашингтон, където има по-сериозен шанс да намерят работа. Доста хора се отправят на запад, защото смятат, че там ще има повече работни места и храна, но... е, поне ще са в по-голяма безопасност. Тук гъмжи от грабителски и бунтовнически групи.

Почти ме беше страх да задам следващия си въпрос.

- Ами полицията? Защо не ги спират?

Кейт прехапа долната си устна.

- Както ти казах, щатите нямат пари за заплати, затова разпуснаха полицейските части. В наши дни по-голямата част от задълженията им се изпълнява от доброволци или Националната гвардия. Затова не трябва да се отделяте от мен, ясно?

Гледката край началното училище беше още по-потресаваща. Детската катерушка, или каквото бе останало от нея, имаше грозен ръждив цвят и железата й сякаш се кривяха към земята. Ята птици бяха накацали по скършения й гръбнак и ни наблюдаваха с любопитство, докато профучавахме край знака „стоп" и свивахме зад ъгъла.

Подминахме сграда, която навярно бе служила за столова, но сега цялата й дясна страна се беше срутила. Пъстроцветните стенописи от усмихнати лица и слънца, украсяващи една от оцелелите й стени, се виждаха през мрежа от жълта полицейска лента, отцепваща територията на училището.

- Някой заложи бомба в столовата малко преди първия набор - обясни Кейт. -Взриви я по време на обяда.

- Работа на правителството може би? - попита Мартин, но Кейт нямаше отговор за него. Преди да направи още един десен завой, включи мигача и така изпрати сигнал незнайно на кого.

На безлюдния град.

През замъгления от дъха ми прозорец видях, че напускаме жилищния квартал и се отправяме към опустяла търговска улица. Подминахме „Старбъкс", салон за красота, „Макдоналдс" и още един салон за красота, преди Кейт да отбие в някаква бензиностанция.

Веднага забелязах другата кола - бежов джип, какъвто не бях виждала досега. Мъжът, облегнат на него, не пълнеше резервоара. Това беше невъзможно. Всички бензиностанции бяха плячкосани и маркучите на колонките се въргаляха по цимента.

Кейт натисна клаксона, но мъжът вече ни беше видял и ни махаше. Беше млад, вероятно връстник на Кейт, с дребно телосложение и тъмнокестенява коса, клюмнала върху челото му. Като го наближихме, усмивката по лицето му

разцъфна в нещо бляскаво и веднага го разпознах като мъжа от мислите на Кейт. Онзи, когото си беше представяла в пищни цветове и светлини, докато се отдалечавахме от Търмънд.

Кейт изгаси двигателя, изскочи нетърпеливо от колата и хукна към него. Чух неудържимия й смях, когато се хвърли на врата му с такава сила, че очилата изхвръкнаха от лицето му.

Потната длан на Мартин докосна врата ми на мястото над яката на ризата ми, стискайки леко, и в този миг търпението ми просто се изчерпа. Отворих вратата и изскочих навън, без да ме интересува дали Кейт би позволила, или не.

Въздухът беше влажен заради фината дъждовна мъгла, която придаваше електриков нюанс на зеленината наоколо. Полепваше по лицето и косата ми с благотворна свежест след няколкото часа, прекарани в тясно пространство с Мартин Мекотелото, чиято кожа сякаш беше покрита с нещо лепкаво.

- ... намерили са Нора около половин час, след като ти си тръгнала -обясняваше мъжът, докато крачех към тях. - Изпратили са два отряда по дирите ви. Натъкнахте ли се на някакви неприятности?

- Не. - Кейт го беше прегърнала през кръста. - И съвсем нормално. В момента им липсва персонал. Но къде са...

Роб поклати отривисто глава и по лицето му сякаш се спусна сянка.

- Не успях да ги измъкна.

Цялото тяло на Кейт като че ли увисна.

- О... много съжалявам.

- Няма нищо. Май ти си се справила по-добре от мен. Добре ли е момичето? - И двамата се обърнаха към мен.

- А... Роб, това е Руби - каза тя. - Руби, това е моят... това е Роб.

- Ама че скучно запознанство! - изцъка с език Роб. - Крили са хубавичките в Търмънд, доколкото виждам.

Той протегна ръка към мен. Голяма длан, пет пръста, космати кокалчета. Съвсем нормална ръка. Ако някой съдеше по погледа ми, щеше да предположи, че е покрита с люспи. Моята остана плътно прилепена до бедрото ми. Направих крачка към Кейт.

Мъжът не държеше пистолет, нито нож, нито пък устройство за Бял шум, но по задната страна на ръката му се виждаха рани и синини, някои от които съвсем пресни; стигаха чак до китката му, където яркочервените линии се скриваха под ръкава на бялата му риза. Чак когато прибра ръката си, забелязах малките червени пръски по десния му маншет.

Лицето на Роб се стегна, щом видя къде гледах. Същата ръка изчезна зад гърба на Кейт и обви кръста й.

- Страшна красавица е, нали? - вдигна очи към него Кейт. - Ще е идеална за мисии под прикритие. Кой би отказал на такова лице? Освен това е Оранжева.

Роб изсвири одобрително.

- Дявол да го вземе!

Възхищение към Оранжевите? Кой би предположил?

- Добре ли е Сара? - попитах аз.

Роб ме погледна объркано.

- Говори за Нора Дженкинс - поясни Кейт. - Сара беше фалшивото й име.

- Добре е - отвърна Роб и сложи ръка на рамото ми. - Доколкото знам, все още я разпитват. Информаторите ни в Търмънд ще ни държат в течение.

Ръцете ми внезапно изтръпнаха.

- А твоето име Кейт ли е наистина?

Тя се засмя.

- Да, но фамилията ми е Конър, не Бегби.

Кимнах, тъй като не знаех как другояче да отвърна.

- Нали каза, че водиш двама? - Роб надникна зад рамото ми. Като по сценарий чух вратата на колата да се отваря и затръшва.

- Ето го и него - каза Кейт с тон на горда квачка. - Мартин, ела при нас! Искам да те запозная с новия ти партньор. Ще пътува с нас до Джорджия.

Мартин дойде до нас и хвана ръката на Роб, преди да е успял сам да му я предложи.

- Така - плесна с ръце Кейт. - Нямаме време за губене, но при всички случаи трябва да се поизмиете и преоблечете в нещо, което по-малко ще се набива на очи.

Роб отвори една от задните врати на джипа и тя запиука. Като се завъртя, няколко разпилени слънчеви лъча озариха металната дръжка на пистолета, пъхнат в колана на дънките му. Той се протегна да вземе нещо от задната седалка, а аз направих крачка назад.

Беше глупаво от моя страна да не се досетя, че поне единият от двамата носеше все някакво оръжие, но въпреки това стомахът ми се стегна. Извърнах поглед към петната старо масло по цимента и зачаках да чуя затварянето на вратата.

- Заповядайте - каза Роб и ни подаде по една черна раница. Събратът ми изрод грабна своята и се разрови вътре, сякаш очакваше да е пълна с лакомства. -Доколкото знам, в тоалетните на бензиностанцията още има течаща вода. Въпреки че не ви съветвам да я пиете - продължи Роб. - В раниците ще намерите чисти дрехи и някои други полезни неща. Не се бавете цяла вечност, но все пак може спокойно да се изчистите от мръсотията на онзи лагер.

Да се очистя от Търмънд? Да го изтъркам като кал? Макар че бях способна да залича паметта на всеки друг, своята собствена не можех да изтрия.

Поех моята раница без нито дума, а в основата на черепа ми вече се усещаха наченките на лошо главоболие. Знаех какво значеше това... е, поне достатъчно, че да отстъпя назад. Петата ми се закачи на една неравност по цимента и полетях към твърдата земя. Разперих ръце в жалък опит да запазя равновесие, но единственото нещо, до което се докопах, беше ръката на Роб.

Навярно смяташе, че постъпва кавалерски, като ми подава ръка, но трябваше просто да ме остави да падна. С блажена въздишчица мозъкът ми се промъкна в мислите на Роб. И изведнъж всичкото напрежение, натрупало се в дъното на съзнанието ми, се освободи, запращайки пъргав гъдел надолу по гръбнака ми. Стиснах зъби, но докато се мъчех да се изтръгна, вълна от гняв заля тялото ми.

За разлика от спомените на Кейт, които придойдоха и се разсеяха сякаш с пърхане на клепачи, тези на Роб бяха почти летаргични... кадифени и смътни. Не се наредиха като пъзел, а по-скоро се просмукаха един в друг - подобно на мастилена капка в чаша с вода, тъмната им материя се заразмива, докато накрая не размъти всичко бистро.

Аз бях Роб и Роб се взираше в две тъмни очертания на земята - две тъмни торби покриваха главите им, но личеше, че едната е на мъж, а другата на жена. Втората накара сърцето ми да запулсира бясно в ушите ми. Мощни вопли раздираха цялото й тяло, но не спираше да се бори с найлоновите въжета, овързани около ръцете и краката й.

Дъждът се сипеше наоколо като забравена мисъл и се стичаше по улуците на близките сгради. През филтъра на неговото съзнание звучеше като пращене. С ъгълчето на окото си мярнах два грамадни черни контейнера и чак тогава осъзнах, че се намирахме на някаква затънтена уличка и бяхме сами.

Ръката на Роб - моята ръка - се пресегна и дръпна торбата от главата на пленницата, като разпиля тъмна коса около лицето й.

Не беше жена. Беше момиче, навярно моя връстница, облечено в тъмнозелени дрехи. Униформа. Лагерна униформа.

Сълзи, примесени с дъжд, се стичаха по бузите й и се изливаха в устата й. Бледните й устни оформяха думичката „моля", а очите й сякаш крещяха „не", но в моята ръка имаше пистолет, който бе сребрист и лъскав, независимо от смътната светлина. Същият пистолет, който бях видяла в колата на дънките му. Същият, който сега бе насочен към челото на момичето.

Чу се изстрел и оръжието подскочи в ръката ми; за миг гърмежът освети ужасеното й лице и удави в екота си недовършения й писък. Лицето й като че ли хлътна навътре и ситни капчици кръв опръскаха ръката ми, изцапвайки тъмното ми яке... и ръба на белия маншет под него.

Момчето загина по същия начин, но с тази разлика, че Роб не си направи труда да свали качулката му, преди да го застреля. След малко телата се озоваха в контейнерите. Аз заотстъпвах от кървавата сцена, като наблюдавах как с всяка изминала крачка се смалява все повече и повече пред очите ми, докато тъмната гъста мъгла на съзнанието на Роб не я погълна нацяло.

Изтръгнах се от мастиления кладенец с остър стон.

Роб пусна ръката ми незабавно, но Кейт се устреми напред, готова да заеме мястото му, ако не бях вдигнала длани да я спра.

- Добре ли си? - попита тя. - Лицето ти пребледня.

- Нищо ми няма - отвърнах, мъчейки се да задържа гласа си спокоен. - Просто още ми се вие свят от лекарството.

Мартин въздъхна нервно зад гърба ми. Пристъпваше от крак на крак и мърмореше нетърпеливо. За момент, като плъзна подозрителен поглед към мен, се притесних, че знае какво ми се е случило току-що. Но нямаше начин - подобни контакти се осъществяваха изключително бързо и траеха броени секунди, колкото и продължителни да ми се струваха.

Приковах очи към земята, като умишлено избягвах погледите на двамата възрастни. Нямах смелост да надзърна към Роб, не и след като бях видяла какво е сторил - а знаех, че Кейт веднага ще разчете истината в очите ми. Щеше да попита какво ми има, но аз нямаше да успея да я излъжа, не и убедително. Щеше да се наложи да й кажа, че приятелят или партньорът й, или какъвто там й беше, беше разпилял мозъците на две хлапета по паважа на незнайна тъмна уличка.

Роб ми подаде пластмасово шише вода от предната седалка. Устата му беше опъната в тънка линия, а моите очи отново попаднаха върху малките червени пръски по маншета му.

Той ги е убил. Думите прокънтяха в главата ми. Може и да се беше случило преди дни, дори седмици, но едва ли. Все пак досега щеше да се е преоблякъл или поне да е изчистил ръкава си. А сега е дошъл тук да убие и нас.

Роб ми се усмихваше, разкривайки всичките си зъби. Усмихваше се. Сякаш преди малко не беше отнел два човешки живота и не беше гледал как дъждът отмива кръвта им в канавките.

Ръцете ми трепереха толкова силно, че трябваше да стисна раницата, за да ги скрия от него. Въобразявах си, че бях избягала от чудовищата, че ги бях оставила зад онази проклета електрическа ограда. Но сенките бяха живи и ме бяха проследили дотук.

Аз съм наред.

Преглътнах писъка, надигащ се в гърлото ми, и отвърнах на усмивката му, макар и да се гърчех отвътре. Защото ни най-малко не се и съмнявах, че ако

разбереше какво бях видяла, Кейт щеше да чисти и моята кръв от ризата му.

Тя знае, помислих си, докато тръгвах след Мартин към сградата на бензиностанцията. Кейт, която ухаеше на розмарин, която ме преведе през коридора, която спаси живота ми. Нямаше как да не знае.

И въпреки това го целуваше.

Отвътре сградата на бензиностанцията изглеждаше като след нападение от диви животни и имаше голяма вероятност да се бе случило точно това. Кални отпечатъци от лапи с всевъзможни размери и форми образуваха сложни шарки по пода, като всички те водеха през червени и кафяви лепкави петна към рафтовете с храни.

Магазинът миришеше на вкиснато мляко, макар че светлините на хладилните витрини още трепкаха от нестабилния ток. Повечето бяха изпразнени от безалкохолните напитки и бирата, но все пак беше останало изненадващо количество - и нищо чудно. Магазинът беше обявил цена от десет долара за кутия прясно мляко. Същото важеше и за храните. Някои рафтове бяха пълни с недокоснати опаковки чипс и шоколадови десертчета, всичките с цени като за дефицитни, застрашени от изчезване стоки. Други бяха опразнени или осеяни с пуканки и соленки, чиито пакети бяха разкъсани.

В главата ми се зароди план още преди да го осъзная.

Докато Мартин се занимаваше с автомата за безалкохолни напитки, аз грабнах няколко опаковки чипс и шоколадови десертчета. Остро чувство на вина ме проряза, тъпчейки ги в раницата, но в крайна сметка нима крадях от някого? Нима имаше кой да извика ченгетата?

- Има само една тоалетна - обяви Мартин. - Аз влизам пръв. Ако имаш късмет, ще ти оставя малко вода.

Ако имам късмет, ще се удавиш в нея.

Той затръшна вратата след себе си и малкото чувство за вина, което ме беше измъчвало при мисълта да го зарежа, се изпари. Навярно беше жестоко от моя страна, навярно до края на живота си щях да се обвинявам, задето не го бях предупредила, но просто нямаше как да го запозная с плана си, без да се издам пред Кейт и Роб. А и имах съмнения, че може да ги извика или да опита да ме задържи.

По най-бързия начин съблякох лекарския костюм на Сара - или Нора - и го оставих на купчинка върху пода. Униформата под него направо крещеше каква бях всъщност, но костюмът ми беше твърде широк, за да тичам в него. А трябваше да се измъкна бързо.

Мартин явно беше завъртял крана на чешмата докрай, защото чувах плискането на водата, докато заобикалях натрошените стъкла от витрината на магазина.

Скрих се зад един стелаж точно навреме да видя как Роб прекъсва целувката си с Кейт. Потупа джобовете на якето си и извади мобилен телефон от единия. С когото и да говореше, не му беше особено приятно. След малко хвърли телефона на Кейт и отиде до шофьорската седалка. Тя се обърна с гръб към мен и разгърна голяма пътна карта върху капака на джипа. Роб се върна с дълъг черен предмет, прикрит под едната му ръка, и втори, който държеше за дулото с другата. Кейт взе пушката, без дори да я поглежда, и преметна ремъка й през рамо. Сякаш там й беше мястото.

Веднага разпознах оръжията - и още как. Всеки войник от СОП, обхождащ периметъра на електрическата ограда, носеше пушка М16, а и несъмнено всеки от пазачите в Кулата имаше една под ръка. С това ли щяха да ни убият? Или щяха да връчат пушка и на мен?

Рационалната част от мен най-сетне пое контрола и прогони паниката и ужаса, които ме бяха обзели. Може би Роб беше убил онези хлапета с причина. Може би бяха опитали да го наранят, въпреки че бяха вързани, а може би - може би просто бяха отказали да се присъединят към Лигата.

Това прозрение се надигна в гърдите ми като огън, изпепеляващ всичко по пътя си. Само мисълта, идеята, че трябваше да докосна някое от онези оръжия, че трябваше да стрелям с него... това ли се изискваше, за да станеш част от семейството им?

Или просто трябваше да стана като Мартин и самата аз да се превърна в оръжие?

Баща ми бе служил като полицай повече от седем години, преди да му се наложи да застреля човешко същество. Така и не ми разказа цялата история. Чух я от съучениците ми, които бяха прочели за нея във вестника. Трябвало да спаси заложник.

Случката го съсипа. Оказваше да напусне стаята си, докато баба не дойде да ме вземе от Вирджиния Бийч. Когато няколко седмици по-късно се прибрах у дома, той се държеше така, сякаш нищо не се е случило.

Не знам какво би ме накарало да взема подобно оръжие в ръцете си, но определено нямаше да го направя заради група непознати.

Трябваше да им се изплъзна. Да избягам. В онзи момент нямаше значение къде. Бях много неща, ужасни неща, но не исках да добавям и „убийца" в списъка.

До ушите ми долетя звук на хрущящо стъкло, достатъчно силен, че да го чуя над течащата вода в банята и бръмченето на хладилниците. Водата спря и го различих още по-ясно. Завъртях се точно навреме да видя как летящата врата с надпис САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ се отваря и затваря зад ниските стелажи с храни.

Изходът.

Надникнах за последно през големия прозорец, за да се уверя, че Роб и Кейт още бях с гръб към мен, преди да хукна право към люлеещата се врата, преминавайки покрай витрината с телешка пастърма.

Бил е някой енот - мислех си, - или пък плъх. Не за пръв път в живота ми плъховете бяха за предпочитане пред хората.

Само че хрущенето на стъкло се чу отново, по-силно този път, и когато бутнах вратата, не се озовах пред стадо плъхове, нападнали пакетите с храна.

Беше друго дете.