Тъмна дарба

Пролог

Когато Белият шум стихна, вече се намирахме в градината и скубехме бурени.

Открай време ми се отразяваше зле. Без значение дали бях навън, хранех се в столовата, или бях заключена в колибата ми. Връхлетеше ли ме, пронизителните звуци избухваха между ушите ми като самоделна бомба. Повечето момичета от Търмънд се окопитваха само за няколко минути, отърсваха се от гаденето и дезориентацията като от тревата, полепнала по лагерните им униформи. На мен обаче ми бяха нужни цели часове да се съвзема.

И този път трябваше да е същото.

Но не беше.

Така и не разбрах какво бе предизвикало наказанието. Работехме толкова близо до електрическата ограда на лагера, че подушвах опърления въздух и усещах заряда му, който караше зъбите ми да вибрират. Вероятно някой бе имал глупостта да прекрачи границите на градината. А може би някой краен оптимист беше осъществил общите ни фантазии, хвърляйки камък по главата на най-близкия войник от Специален отряд „Пси". В такъв случай наказанието би си струвало.

Единственото, което знаех със сигурност, беше, че високоговорителите над нас избълваха два предупредителни сигнала: един кратък, един дълъг. Кожата по тила ми настръхна и паднах напред във влажната пръст с притиснати към ушите ми длани и напрегнати в очакване на удара рамене.

Сигналът, ехтящ от високоговорителите, не беше точно бял шум. Не беше и онова странно жужене, което понякога изпълва въздуха, докато седиш сам в тишината, нито пък глухото бръмчене на компютърен монитор. За правителството на Съединените щати и неговия Отдел за работа с младежи от поколение „Пси" сигналът представляваше кръстоска между автомобилна аларма и зъболекарска машинка, усилена до такава степен, че ушите ти можеха да прокървят.

Буквално.

Звукът бумтеше от високоговорителите и разкъсваше всеки нерв в тялото ми. Проникна през дланите ми, надделял над писъците на сто анормални тийнейджъри, и се настани в центъра на мозъка ми, където не можех да се домогна до него, за да го изтръгна.

Очите ми плувнаха в сълзи. Опитах да забия лицето си в земята - вкусвах единствено кръв и пръст. Едно от момичетата падна до мен с отворена в ням писък уста. Всичко останало се разми пред погледа ми.

Тялото ми се тресеше в такт с поривите на оглушителното пращене, свиваше се като вехт, пожълтял лист хартия. Нечии ръце клатеха раменете ми; някой изрече името ми - Руби, но бях потънала твърде надълбоко в себе си, за да отвърна. И продължавах да потъвам, да потъвам, докато край мен не остана нищо, сякаш земята ме беше погълнала с едно-единствено дълбинно дихание. После остана само тъмнина.

И тишина.