Тъмна дарба

Петнайсета глава

Като ни наближиха, видях катовете разнородни тъмни дрехи и мръсотията по лицата им. Всичките имаха мършави крайници и хлътнали бузи, сякаш нещо ги беше разтегнало изведнъж.

Всичките бяха момчета, горе-долу мои връстници.

Лесно щяхме да ги надвием, ако ни се наложеше.

- Мътните ме взели - измърмори най-близкият до нас, клатейки гъстата си рижава коса. - Казах ви, че трябва първо да проверим микробуса.

Русата глава на Лиъм се надигна зад купчините пазарски колички.

- Какво, по дяволите, си мислите, че правите, малоумници такива? - озъби им се той. Дочу се и друг звук, нещо като котешко мяукане. Или плач на малко момиченце.

Прескочих един кош с преоценени дивидита, за да отида при тях. Зу седеше на пода, вдигнала розовата си длан към присвития поглед на Дунди. Без очилата, закрепени на носа му, изглеждаше като коренно различен човек.

- Добре е - увери ме той. - Няма изгаряния.

Лиъм се надигна внезапно и използва рамото ми като опора, за да прескочи един от преобърнатите стелажи.

- Добре ли си? - попита ме той.

- Да - отвърнах му. - Бясна. Ти?

- Добре съм. Бесен.

Бях сигурна, че ще ми се наложи да го усмирявам, като наближим групичката момчета, но гневът му като че ли утихваше с всяка следваща стъпка към тях. Непознатите хлапаци се бяха скупчили до щанда с гумени играчки за басейн. Най-високият, чиято бухнала кестенява коса почти обгръщаше тънката му като молив шия, излезе стъпка пред другите - рижавия, който пръв беше проговорил, и двамата широкоплещести блондини, приличащи на братя.

- Ей, човече, съжалявам - каза той.

- Все такива глупости ли правиш? - попита Лиъм. - Нападаш хората, без дори да провериш дали са въоръжени, дали не са на твоя страна?

Главатарят се наежи.

- Можеше да сте преследвачи.

- Пък и вашата Жълта се развилня повече, както виждаш. - Рижавият махна към стелажите. - Трябва да я държите на каишка.

- Внимавай какво говориш - предупреди го гневно Лиъм. Русите братя пристъпиха напред с грейнали в готовност очи. - Нямаше да се паникьоса така, ако не бяхте наизвадили тези патлаци.

- Нямаше да ни се наложи, ако бяхте обърнали внимание на предупреждението ни и просто си бяхте тръгнали.

- Да, много време ни дадохте да реагираме... - сопна се Лиъм.

- Вижте какво, можем да се дърляме цял живот, но това няма да реши нищо -намесих се аз. - Надявахме се да пренощуваме тук, но ако вече сте си заплюли мястото, просто ще си тръгнем. Това е единствената причина да влезем тук - за убежище.

- За убежище - повтори главатарят на бандата.

- Какво, да не би да заекнах?

- Не, но ушите ми още кървят от изблика на Жълтата ви - тросна се той. - Май е най-добре да повториш, сладурано, ей така, за идеята.

Лиъм стрелна ръка пред мен, като пресече нападението ми, преди да е започнало.

- Искаме да останем само за една нощ. Не си търсим белята - заяви с равен тон.

Главатарят ме премери с поглед и спря очи на стиснатите ми юмруци, вкопчени в ръба на червената рокля.

- Май вече сте си я намерили.

Главатарят се казваше Грег и беше родом от Меканиксвил, Вирджиния. Рижавият нервак отказа да ни се представи, но останалите му викаха Колинс. Дочух, че е от някакво градче в Пенсилвания, но повече не пожела да сподели с когото и да било. Блондините - които наистина се оказаха братя - се казваха Кайл и Кевин. Единственото общо нещо, което членовете на окаяната им тайфа имаха помежду си, като изключим общите им хранителни запаси и обезпокоителния им арсенал от огнестрелни оръжия и ножове, беше лагерът им в Ню Йорк, който любящо наричаха „Задника на Сатаната".

По време на съвместната ни вечеря с желирани бонбони, чипс с изтекъл срок на годност и кексчета „Туинкис" ни разказаха доста драматичната, а и доста невероятна история на бягството си от лапите на СОП.

- Чакайте малко - обади се Дунди с недоверчива физиономия. - Местили са ви от един лагер в друг?

Грег се облегна на стъклената витрина на един от фризерите.

- Не ни водеха в друг лагер. Натикаха колкото можаха повече от нас в рейса и ни обясниха, че ни карат в някакъв изследователски център в Мериленд.

- Само момчета ли бяхте?

- В нашия лагер нямаше момичета - отвърна с осезаемо разочарование Грег. Което обясняваше много: най-вече защото продължаваше да се примъква към мен, колкото и да се отдръпвах аз от него. - Иначе несъмнено щяха да натоварят и тях.

- Учудвам се, че са ти казали дори толкова - отбелязах аз в опит да върна разговора на първоначалната тема. - Мислиш ли, че наистина са ви карали натам?

- Не - обади се Колинс. - Беше повече от очевидно, че имаха нареждане да ни очистят.

- И точно тогава свирепа буря наводнила пътя и обърнала автобуса, което ви позволило да избягате?

И аз не можех да преглътна точно тази част от историята. Толкова лесно ли им е било? Майката природа се е намесила и в типично библейски стил с мощта на водите си ги е отнесла към свободата и новия живот? Къде е бил придружаващият ги наряд?

- Оттогава се крием. Бяха ми нужни цели шест месеца да уведомя баща ми, че съм се измъкнал от лагера и съм невредим, и още три да получа отговор от него.

Дунди се приведе напред.

- Как точно се свърза с него? По интернет?

- Не, човече - отвърна Грег. - След терористичните атаки не можеш една рецепта да потърсиш в мрежата, без соповците да те надушат и да разбият вратата ти. Постоянно са нащрек.

- Какви терористични атаки? - намесих се аз.

- От Лигата - отговори Дунди. - Не помниш ли... ъх. - Осъзна грешката си със секунда закъснение, но пък прояви нетипично търпение и се зае да ми обясни: -Преди три години Лигата намери достъп до правителствената база данни относно децата с пси-способности и опита да качи информацията в интернет. Други групировки се възползваха от случая да проникнат в компютрите на банки, фондови борси, Министерството на външните работи...

- И правителството е отвърнало на удара?

- Точно така. Повечето социални мрежи вече ги няма, а всички видове електронни пощи са длъжни да следят имейлите, изпращани в сървърите им. -Той се обърна към другите момчета, които се взираха в мен с различна степен на заинтригуваност и любопитство. Кевин - или пък беше Кайл? - не беше спрял да ме зяпа през цялото време.

- Как тогава?

- Лесно - отвърна Грег с напълно ненужно смигване. - Използвахме позволени средства. Публикувах обява във вестника на родния ми град с послание, което само брат ми можеше да разтълкува.

Нямаше нужда да поглеждам към Дунди, за да се досетя, че е присвил недоверчиво очи. Усетих го как се напряга до мен.

- И кой плати за тази обява? Едва ли редакторите на вестника просто са ти отстъпили място в рубриката.

- Беглеца плати - отвърна Грег. - Той уреди всичко.

Аз се понадигнах и изритах настрана част от празните опаковки, с които се бях затрупала.

- Срещали сте го лично?

- О, да. Той е като... бог - заяви с благоговейна въздишка Колинс. - Събра всички ни на едно място. Деца от Нова Англия и Юга. От всякакви раси. Големи и малки. Разправят, че соповците странели от горското му скривалище, защото се бояли от него. Че запалил някогашния си лагер и изтребил всички военни, които изпратили да го върнат.

- Кой е той? - попитах.

Четиримата си размениха посветени усмивки, на които подскачащите сенки от аварийното осветление придадоха още по-самодоволен вид.

- И какво друго? - намеси се Дунди, попивайки жадно цялата поднесена му информация. - Как е изпратил парите за обявата? Какво представлява „Ийст Ривър"... къде се намира?

Надникнах през рамо към Лиъм, който стоеше зад мен, облегнат на фризера за замразени пици. Беше нетипично мълчалив през цялото време; не отлепяше устни, макар че по лицето му не се четяха никакви емоции.

- Много им е добре там - обади се Колинс. - Но ако искате да намерите „Ийст Ривър", ще трябва да си го откриете сами.

- И аз така си помислих - продума най-накрая Лиъм. - Има ли много деца там?

Четиримата се замислиха.

- Повече от стотина, но в никакъв случай не достигат хиляда - отговори Грег. -Защо питаш?

Лиъм поклати глава, но за моя изненада, по лицето му пробяга разочарование.

- Просто се чудех. Предполагам повечето изобщо не са виждали лагер?

- Някои от тях - сви рамене Грег. - Други са намерили място, докато са бягали от преследвачи или от онези от СОП.

- Ами Беглеца... няма ли... - Като че ли му беше трудно да оформи въпроса си. -Няма ли някакви планове за тях? Каква е крайната му цел?

Останалите се учудиха на въпроса му не по-малко от мен самата. Чак когато Грег отговори: „Не бих казал, че има крайна цел. Просто ни помага да оцелеем", осъзнах, че нито веднъж не съм се запитала защо му е на Лиъм да намери Беглеца. Бях предположила, че заедно със спътниците му го издирват, за да им помогне да се приберат у дома и да предадат писмото на Джак - но ако случаят наистина беше такъв, какво бе подпалило огъня в очите на Лиъм? Ръцете му бяха заровени в джобовете на якето му, но по очертанията им видях, че се свиват в юмруци.

- А ще ни дадете ли някакви насоки? - попитах аз.

- Хм. - Нещо се промени в изражението на Грег; мазна усмивчица превзе лицето му и свободната му ръка кацна върху стъпалото ми. Братята Кайл и Кевин не бяха обелили и дума, откакто се бяхме настанили в импровизирания им лагер между фризерите, но сега се спогледаха с идентични съзаклятнически физиономии на лице. Опитах да преглътна отвращението, надигащо се в гърдите ми. - Със сигурност биха ти се зарадвали там - отбеляза Грег и плъзна ръка нагоре по глезена ми. Започнах да се отдръпвам от допира му, но спрях, когато добави: - Скривалището се намира на едно чудесно местенце в близост до брега, но и там си нямат много момичета. На драго сърце биха приветствали такова... прелестно създание като теб.

Пръстите му продължаваха похода си нагоре по прасеца ми.

- Хубаво ще е да се подслониш там. По-безопасно е, отколкото да се натъкнеш на някое от племената. Една банда Сини се навърта в покрайнините на Норфолк; големи гадняри са. Ще съблекат дрехите от гърба ти. В нашия район пък известно време се подвизаваха племе Жълти, но едно хлапе от нашия лагер твърди, че са ги спипали войниците на СОП.

За пръв път чувах за племена. Значи, групи хлапаци се сплотяваха и скитаха заедно из провинцията, като се пазеха от лошите и се грижеха един за друг? Страхотно.

Топлата, месеста длан на Грег продължи да се изкачва по крака ми, докато не погълна коляното ми, където се задържа - и по-далеч нямаше да стигне. Усетих познатия гъдел в дъното на съзнанието си, жуженето, което надвиваше дори гнева ми, и затворих очи да посрещна очаквания приток на ярки образи. Светложълт училищен автобус, наближаващ по черен път. Размито женско лице, чиято уста пееше беззвучно. Лагерен огън на фона на нощното небе. Кевин и Кайл, приведени над радиочасовник насред претършуван магазин за електроуреди; цифрите на екранчето нарастваха, но не отброяваха времето. Зеленото им сияние пронизваше тъмнината - 310, 400, 460, 500, 620, докато накрая не спря на...

Стиснах ръка в юмрук и започнах да се отделям както от Грег, така и от копринената топлина на спомените му, но Дунди вече ми се беше притекъл на помощ. Пресегна се през скута ми и започна да отлепя пръстите на Грег един по един с изражение на чиста погнуса. Грег от своя страна изглеждаше просто зашеметен; беше изцъклил очи и видимо нямаше никаква представа какво бях направила току-що. Заоглеждах се трескаво със сърце, заклещено някъде между устата и гърдите ми, но като че ли никой не беше забелязал транса ми. Единственият човек, който помръдна, беше Дунди, и то за да се примъкне по-близо до мен.

По дяволите - помислих си и стиснах отново очи. Долепих ръка до челото си, сякаш можех да задържа невидимите пръсти със сила. - Това беше рисковано. Твърде рисковано.

- Как се казваше онова хлапе? Жълтият, дето работеше с нас в кухнята? Фред? Франк? - Колинс се отпусна назад върху спалния си чувал, сплитайки ръце върху гърдите си.

- Фелипе, Фелипе Марино? - Очите на Грег се избистриха и продължиха пътешествието си нагоре по крака ми, отвъд точката, до която бях допуснала ръката му.

- Фелипе? - намеси се Лиъм, сякаш и той самият излизаше от транс. - Фелипе Марко ли казахте?

- Познаваш го?

Лиъм кимна.

- Пътувахме заедно известно време.

- Явно е било, преди да го пипнат - отбеляза Грег. - Той ни разказа за това място. Че се укрил тук с един приятел. Ти ли си бил?

- Да. Какво му се е случило? - Лиъм коленичи и се намърда между двама ни с Грег.

- Откараха ни в различни лагери. - Грег сви рамене. - Него натовариха в един от по-ранните рейсове за Мериленд. Кой знае...

Значи, Жълтите от техния лагер също са били преместени. Явно се случваше само в по-големите, но не и в малките, скалъпени набързо лагери на запад.

- Липсва ми тоя хлапак. Голям умник беше. Знаеше как да използва силите си... със сигурност по-добре от вашето девойче. Като гледам колко ще ви е от помощ, най-добре я изпратете обратно в лагера. - Грег кимна към Зу, която седеше с гръб към нас и се трудеше върху задачите с умножение, които Лиъм й беше възложил.

Моето търпение обаче се простираше дотук.

- Имаш две секунди да ме увериш, че се шегуваш - заплаших го аз, - иначе ще изядеш един тупаник в мутрата.

- Давай - изсъска до мен Дунди.

Лиъм обаче ме стисна за рамото и успешно провали шанса ми да изпълня заплахата си. Лицето му остана пасивно, небрежно, но дъхът пресекна в гърлото му. Разпери пръсти и докосна моите на пода. Аз изтръпнах при допира му, но не намерих сили да се отдръпна от него.

Грег вдигна ръце.

- Казвам само, че нещо не й е наред. Не е като другите, прав ли съм? - Той се приведе напред. - Да не би да е бавноразвиваща се? Да са си правили опити с нея?

- Зу е няма, не глуха - обясни спокойно Лиъм. - И мога да ти гарантирам, че е поне пет пъти по-умна от нас седмината, взети заедно.

- Е, малко преувеличаваш - подхвана Дунди. - Аз...

Лиъм му отне думата с остър поглед и доближи устни до ухото ми.

- Ще отведеш ли Зу?

Аз кимнах и потупах с пръсти неговите, за да му покажа, че съм разбрала. Станах от земята малко поуспокоена.

Отидох до Зу и й подадох ръка. Тя вдигна своята, без дори да ме погледне. Вперих очи в изцапаната й жълта ръкавица и независимо от случилото се едва преди няколко минути, я изхлузих от малките й пръстчета.

Не знам защо го направих; може би фактът, че не бях загубила контрол при такава близост с Лиъм, ми беше вдъхнал наивна смелост, а може би просто се гневях на реалността, която я беше принудила да носи ръкавици. Единственото сигурно нещо беше, че повече не исках да я виждам с тях.

Зу подскочи, като усети топлата кожа на ръката ми, и опита да изтръгне своята. Очите й се облещиха, но не можех да преценя дали е от тревога, или изумление.

- Хайде - подканих я, стисвайки пръстите й. - Да си спретнем момичешко парти.

Лицето й грейна, макар и без усмивка.

- Не се отдалечавайте - провикна се след нас Лиъм.

- Не се отдалечавайте - повториха другите момчета, после прихнаха в див смях.

Зу сбърчи презрително нос.

- Напълно те разбирам - уверих я аз и я отведох възможно най-далеч от тях.

През първите десетина минути, в които обикаляхме магазина, Зу постоянно надничаше към сплетените ни ръце, сякаш не можеше да повярва на очите си. От време на време някой кош с намалени дивидита или щанд с безполезни джунджурийки привличаше вниманието й, но тъмните й очи винаги се връщаха към ръцете ни. Току-що бяхме свърнали по коридора между стелажите с разпилени почистващи продукти, когато Зу подръпна ръката ми.

- Какво има? - попитах я и изритах един парцал за под от пътя си.

Зу посочи ръкавицата, която въртях небрежно със свободната си ръка.

Вдигнах сключените ни ръце.

- Какво лошо има в това?

Тя въздъхна тягостно, демонстрирайки, че не бях схванала идеята й. После ме завлече чак до другия край на коридора, където пусна ръката ми, за да грабне една бяла кутия от рафта. Отвори я, изхвърли стиропора и найлона от вътрешността й и извади старомоден сребрист тостер.

- Не мисля, че ще ни е необходим - подхванах бавно.

Тя ме стрелна с поглед, който съвсем красноречиво казваше: „Замълчи, ако обичаш".

Зу изхлузи и другата си ръкавица, разпери всичките си пръсти и ги долепи до двете страни на уреда. След малко затвори тъмните си очи.

Металният реотан във вътрешността на тостера се нагорещи до червено. Дългият черен кабел висеше свободно между краката й. Евтината дреболия издържа още само минута, преди вътрешностите й да се разтопят. Като видях пушека, я накарах да го остави на земята.

Видя ли? - казваше ми сякаш тя. - Схвана ли сега?

- Но с мен няма да направиш същото - уверих я и отново се пресегнах за ръката й. - Не се притеснявай, че ще ме нараниш, защото е невъзможно.

Чувството ми е познато - трябваше да й кажа вместо това. - Знам какво е да се страхуваш от неконтролируемите си способности.

Бях си наложила да не мисля повече за онзи военен под прикритие. Не исках да умувам дали съм способна да го сторя отново, нито пък да пробвам. Но как щяхме да овладеем способностите си, ако не ги упражнявахме? Ако не изпробвахме границите им?

- Хайде да потърсим нещо полезно - казах, преплитайки пръсти с нейните. Изчаках да усетя ръката й близо до своята, преди да я поведа в обратна посока. -Според теб какво...

Дори не си спомням какво щях да я попитам, но усетих, че вниманието й не е насочено към мен. Спря толкова внезапно и стисна ръката ми така силно, че отстъпих няколко крачки назад. Очите ми проследиха протегнатата й ръка до катурнатите закачалки с дрехи и обувки.

По-точно казано - до самотната яркорозова рокля, висяща от една празна стойка за дрехи.

Зу хукна към нея, профучавайки покрай рафтовете с кабели и кофи. Опитах да я настигна, но имах чувството, че нещо я тласкаше напред с бясна скорост. Спря точно пред стойката. Загледах с удивление как протяга ръка да докосне розовия плат, само за да я отдръпне в последния момент.

- Красива е - обадих се аз. Роклята се разкрояваше в талията и беше украсена с голяма панделка на мястото, където горната й част без ръкави срещаше полата на розово-бели райета. Зу като че ли гореше от желание да я свали от закачалката, да я притисне към гърдите си и да зарови лице в сатенения й плат.

Мога да изброя хиляда неща, които ми липсваха в Търмънд, но роклите не влизаха в списъка ми. Една от историите, които татко обожаваше да разказва на роднини и непознати хора, беше за това как, когато съм била на три годинки, с мама опитали да ме пременят в синя рокличка за тържеството по случай рождения му ден. Тъй като копченцата й били толкова малки, че не съм могла да ги достигна, направо съм разкъсала ефирната й материя на парчета. И така до края на тържеството съм се шляла гордо по бельо с картинки от „Батман".

- Няма ли да я облечеш? - попитах аз.

Тя вдигна поглед към мен и поклати глава. Задържа още миг ръце над пластмасовата закачалка, после ги свали, а на мен ми отне известно време да осъзная какво се случва.

Зу смяташе, че не я заслужава. Че е твърде чиста, твърде нова, твърде хубава за нея. Усетих жарък гняв във вените си, но не знаех накъде да го насоча. Към родителите й, задето я бяха предали на властите? Към лагера й? Към СОП?

Свалих роклята от закачалката с една ръка, а с другата хванах лакътя на Зу. Знаех, че отново ме гледа с недоумяващи тъмни очи, но вместо да й обясня, вместо да я насилвам да разбере думите, които исках да й кажа, я отведох до пробните, тикнах роклята в ръцете й и й наредих да я облече.

Беше като да теглиш лодка към пристанището със съвсем тънко въже. Първите няколко пъти я оставяше на земята и се налагаше да я вдигам. Не знам дали накрая желанието й надви, или просто бях успяла да разсея дори нейната предпазливост, но когато се появи иззад вратата на пробната, изпитах такова облекчение, че едва не заплаках.

- Изглеждаш невероятно. - Завъртях я, за да се види във високото огледало на пробната. Когато най-накрая я убедих да вдигне поглед, почувствах как раменете й подскачат под дланите ми; видях как очите й се разширяват и грейват, само за да ги забие в пода секунда по-късно. Пръстите й започнаха да дърпат плата. Клатеше глава, сякаш искаше да каже: „Не, не мога".

- Защо не? - учудих се и я обърнах към себе си. - Харесва ти, нали?

Не вдигна очи, но поне кимна.

- Тогава какъв е проблемът? - Мернах я да наднича скришом към огледалото. Без дори да подозира, заглаждаше с длани плата на полата.

- Именно. - Съгласих се аз. - Няма проблем. Да видим какво друго ще си намерим.

Зу изяви желание да потърсим нещо за мен. Естествено, дрехите за възрастни бяха разграбени; изборът ми се свеждаше до ловджийски костюми и работнически комбинезони. След няколко търпеливи обяснения относно нежеланието ми да облека синя копринена нощница и пола на маргаритки, Зу -без обаче да се лишава от крайно намръщения си фасон - се съгласи да ми предлага само дънки и обикновени тениски.

В следващия момент обаче посочи към щанда със сутиените и на една част от мен й се прииска да се пъхне под купчината захвърлени детски пижами и да си умре там. Буквите и цифрите не ми говореха абсолютно нищо и почти очаквах Зу да ми се присмее, когато първите сълзи на смущение напълниха очите ми.

Рядко ми се случваше да си кажа: „Ще ми се мама да беше тук". Вече разбирах, че не можех да поправя онова, което й бях причинила. Повече никога нямаше да ме погледне с майчинска любов, а аз цял живот щях да помня с най-голяма яснота изражението й, като ме видя онази сутрин. Учудвах се колко бързо се меняха чувствата ми към нея; в един момент си спомних как решеше косата ми, а в следващия се гневях, задето ме беше изоставила. Че не ме беше научила как да живея в собствената си кожа и да бъда момиче - нали за това бяха майките?

Но всъщност чия беше вината за това?

Зу сви умислено устни и сключи вежди, докато оглеждаше планината от бельо пред нас. Започна да подбира по нещо от всеки размер и да го мята към мен, докато и двете не прихнахме в буен смях без всякаква основателна причина.

Накрая намерих един сутиен, който ми се струваше подходящ за мен. Макар че трудно можех да преценя; досега бях носила само такива със стягащи банели и неудобни презрамки. Докато аз се преобличах, Зу доволно състави за себе си комплект като от моден каталог - розовата рокличка, бял чорапогащник и дънково яке с един-два размера по-голямо от необходимото. Останалите си находки натъпка в раницата на цветя, която й бях свалила от един висок рафт. И тъй като вече беше приключила с пазаруването за себе си, реши да оборудва и момчетата.

А за моя изненада, когато й намерих платненки с розови връзки, ме прегърна толкова силно през кръста, че едва не спря въздуха ми от благодарност. Не остана особено впечатлена от късите черни боти, които си открих в отдела за мъжки обувки, но и не опита да ми натрапи балерински пантофки или лачени обувки с висок ток.

Тъкмо сгъваше старателно ризата, която беше избрала за Дунди, когато ми хрумна нещо.

- Ей сега се връщам - казах й. - Чакай ме тук, ясно?

Отне ми няколко минути да намеря същия коридор. С Лиъм бяхме профучали по него с такава скорост на път към дъното на магазина, че не знаех дали не са ми се привидели. Но ето че бяха там - чифт яркорозови гумени ръкавици, окачени сред море от такива в традиционното жълто.

- Ей, Зу - провикнах се, щом я наближих. Вдигнах ги пред мен и зачаках да се обърне. Когато ме погледна, устата й буквално увисна. Остана толкова запленена от новите си ръкавици, че вървеше с протегнати напред ръце - досущ като принцеса, дивяща се на красивите бижута по пръстите и китките си. Направихме още няколко обиколки на магазина, като през това време я гледах как прави реверанси и се върти в новата си рокля, докато крачетата й танцуваха по следите, останали след инцидента при касите. Честно казано, като я гледах толкова щастлива, и аз самата не обръщах особено внимание на строшеното стъкло и мигащите екранчета. Свихме по смътно осветения коридор между стелажите с козметика, където вече едва сдържах усмивката си.

Лиъм ни намери там малко по-късно, тъкмо когато Зу връзваше с лъскаво ластиче плитката, която ми беше сплела. Аз седях на пода, а тя на рафта зад мен, подобно на някоя кралица от вълшебните приказки.

- Разкош! - възкликнах, като вдигна едно счупено огледало пред лицето ми. -Невероятна си.

За награда Зу преметна едната си тънка като на птиче ръчичка през врата ми. Аз се завъртях с лице към нея, за да вижда очите ми - исках да разбере колко сериозно, колко искрено го казвам.

- Невероятна си!

- Май двечките не сте скучали.

Лиъм стоеше облегнат на ръба на близкия стелаж с иронично вдигнати вежди. Зу хукна към него, грабвайки ризите и чорапите, които му беше подбрала.

- Благодаря ти. О, боже, Дунди ще се напикае от радост, като види всичко това! - Той сложи длан на главата й. - Леле, за съвсем малко ви оставих сами и вие взехте, че обрахте всичко. Браво на вас!

Станах от пода и заедно събрахме дрехите и принадлежностите, които бяхме успели да изровим. След това тръгнахме бавно и неохотно към останалите. И тримата съзнавахме, че оставехме ли този приятен момент зад себе си, щеше да се превърне в част от недосегаемото минало.

Зу току-що беше изхвърчала няколко стъпки пред нас, когато Лиъм се обърна към мен с думите:

- Благодаря ти за това. Радвам се, че схвана идеята ми. - Той подръпна игриво плитката ми. - Просто исках да ги поразпитам още малко.

- И не искаше... - кимнах към Зу - да чува? - Той заби поглед в краката си и когато го вдигна, ушите му бяха порозовели.

- Да, но и... ти ги разсейваше.

- Какво? Съжалявам, че ги заплаших, но...

- Не... разсейваше ги - натърти Лиъм. - С... лицето си.

- О. - Съумях да се окопитя бързо. - Успя ли да им изкопчиш полезна информация?

- Имената на няколко от по-приятелски настроените племена, на градовете, барикадирани заради въстанали граждани... такива неща. Просто исках да съм наясно какво се случва във Вирджиния.

- Имах предвид за Беглеца - поясних с прекалено подчертан ентусиазъм.

- За него не научих нищо ново. Очевидно всички са положили някаква клетва да не издават друга информация. Пълен абсурд, мен ако питаш.

- И не са ти казали нито дума повече?

Лиъм сведе поглед.

- Грег ни отправи предложение... Искаше да сключим нещо като сделка. Но ние му отказахме.

- Какво му трябва? - Кое беше толкова ценно, че бяха отказали да го заменят за единствената им възможност да се свържат с родителите си? Черната Бети?

- Няма значение - отвърна категорично Лиъм. - Щом тези плиткоумници са успели да намерят „Ийст Ривър", и ние ще успеем. Рано или късно.

- Да - съгласих се с лек смях. - Така е.

С ъгълчето на окото си наблюдавах как мята купчината дреха на рамо, без да откъсва поглед от Зу, която подскачаше ведро сред полето от консерви и стари списания. Очите ми попаднаха върху лицето на руса кинозвезда, под чиято снимка с големи букви пишеше:

- Може ли да те попитам нещо?

- Разбира се - отвърна Лиъм. - Какво има?

- Защо търсиш Беглеца? - Усетих погледа му върху себе си и се досетих какъв отговор можех да очаквам. - Имам предвид освен това, че искаш да помогнеш на Дунди и Зу да го намерят и да предадете писмото на Джак. Защото искаш да се прибереш у дома или...?

- Има ли причина да ме питаш? - Гласът му беше равен. Изучаващ.

- Въпросите, които им задаваше за лагера - обясних аз, - ме наведоха на мисълта, че се опитваш да разбереш нещо.

Лиъм не отговори дълго време, не и докато не видяхме палатките, които ни бяха разпънали за през нощта. Но дори тогава отговорът му не беше точно отговор.

- А ти защо искаш да намериш Беглеца?

- Защото искам да видя баба си. - Защото искам да се науча да контролирам способностите си, преди да са унищожили всички хора, които обичам. - Но ти не отговори на моя въпрос.

Зу се стрелна през отвора на палатката ни и фенерът в нея освети доволното лице на Дунди. Като му даде дрехите, той я прегърна мечешки, вдигайки я от земята.

- И аз съм... като теб - заяви той. - Просто искам да се прибера у дома.

- И къде е това?

- Ами, там е въпросът. Някога беше Северна Каролина, но вече не съм толкова сигурен.

Спряхме смущаващо близо един до друг и погледите ни се срещнаха за момент, а когато вдигна капака на палатката, за да вляза, се запитах дали и той беше доловил полуистината в думите ми, както аз в неговите.