Тъмна дарба

Шеста глава

Когато отворих очи, навън още цареше мрак.

Климатикът духаше през клапите на таблото и люлееше жълтото картонено борче, окачено на огледалото за задно виждане. Ваниловият му аромат беше толкова сладникав и силен, че стомахът ми се преобърна. Мик Джагър напяваше до ухото ми нещо за война и мир... и убежище - лъжа след лъжа. Опитах да извърна лице от източника на песента, но успях единствено да блъсна носа си в стъклото и да изкълча врата си.

Изправих се в седалката и едва не се обесих на сивия предпазен колан.

Вече не се намирахме в колата на доктор Бегби.

Нощта се завърна като дълбока глътка въздух, всеобхватна и величествена. Зеленото сияние на таблото освети лекарския костюм, в който бях облечена, и това беше достатъчно да ме върне в реалността.

Размазани от бързината дървета и храсталаци обточваха пътя, чиято пълна тъмнина нарушаваха единствено слабите жълтеникави фарове на колата. За пръв път от години виждах звездите, които чудовищното осветление на Търмънд бе заличавало досега. Бяха толкова ярки, толкова бистри, че просто нямаше как да са истински. Не знаех кое е по-смайващо - безкрайният път пред нас или небето. В очите ми запариха сълзи.

- Не забравяй да дишаш, Руби - обади се познат глас до мен.

Смъкнах хирургическата маска от устата си и надникнах към съседната седалка. Русата коса на доктор Бегби се вееше около лицето и раменете й. За времето, което ни бе отнел пътят от Търмънд до... където и да се намирахме, беше успяла да махне синята униформа и да се преоблече в черна тениска и дънки. Нощта хвърляше тъмни като синини сенки под очите й. Не бях забелязала колко остри бяха очертанията на носа и брадичката й.

- Май доста време не си пътувала в кола, а? - Тя се засмя, но имаше право. Усещах бързото движение на колата повече от ударите на собственото ми сърце.

- Доктор Бегби...

- Викай ми Кейт - прекъсна ме тя с малко по-рязък тон. Явно изненадата от неочакваната й реакция беше намерила отражение върху лицето ми, защото побърза да добави: - Извинявай, преживяхме дълга нощ и умирам за чаша кафе.

Часовникът на таблото показваше 4:30 сутринта. Бях поспала само два часа, но

по-будна не се бях чувствала цял ден. Цяла седмица. Цял живот.

Кейт изчака Rolling Stones да довършат песента си, после изключи радиото.

- Вече пускат само стари хитове. Първо си мислех, че радиата се подиграват с нас или че от Вашингтон са наредили да се слуша само ретро музика, но очевидно това се харесва в наши дни.

Тя ме погледна с ъгълчето на окото си.

- Не мога да си го обясня.

- Доктор... Кейт - поправих се аз. Чувствах дори гласа си по-силен. - Къде сме? Какво се случва?

Преди да е успяла да ми отговори, някой се изкашля от задната седалка. Завъртях се, пренебрегвайки болката във врата и гърдите ми. Там, свито като уплашена топка, лежеше друго дете на моята възраст или с около година по-малко. Същото онова дете. Макс... или Матю, или нещо подобно - момчето от лазарета. Още спеше, но изглеждаше доста по-добре, отколкото аз се чувствах.

- Току-що напуснахме Харви, Западна Вирджиния - отговори Кейт. - Там имах среща с мои приятели, които ми дадоха друга кола и ми помогнаха да извадя Мартин от медицинския сандък, в който го изнесохме от лагера.

- Чакай малко...

- О, не се безпокой - прекъсна ме Кейт. - Бяхме пробили дупки, през които да диша. - Сякаш това беше най-голямата ми тревога.

- И просто ви позволиха да го занесете до колата? - учудих се аз. - Без дори да проверят какво има вътре?

Тя отново обърна очи към мен и изпитах гордост от изненадата в тях.

- Докторите от Търмънд използват тези сандъци за пренасяне на медицински отпадъци. Когато съкратиха бюджета, управниците на лагера ни принудиха да ги изхвърляме сами. Тази седмица двете със Сара бяхме дежурни.

- Сара? - попитах аз. - Доктор Роджърс?

Тя се поколеба за момент, преди да кимне утвърдително.

- Защо я завърза... и защо й е на нея да... защо ни помагаш ти?

Кейт отговори на въпроса ми с друг въпрос.

- Чувала ли си някога за Детската лига?

- Откъслечно - отвърнах аз. За нея се говореше само шепнешком. Ако слуховете бяха верни, Лигата представляваше антиправителствена групировка, за която по-малките деца, по-късно постъпили в Търмънд, разправяха, че целяла да разруши лагерната система. Същата криела хлапета, за да не ги тикнат в лагерите. Винаги я бях смятала за съвременна версия на вълшебна приказка. Нищо толкова хубаво не можеше да е истинско.

- Ние - натърти Кейт и позволи на думата да попие в съзнанието ми, преди да продължи - сме организация, чиято цел е да помага на децата, засегнати от новите закони на правителството. Джон Албан - чувала ли си за него? Някога е бил съветник по разузнаването на Грей.

- Той е основателят на Детската лига?

Кейт кимна.

- След като дъщеря му починала и проумял какво очаквало оцелелите деца, напуснал Вашингтон и се заел да разпространява истината за жестоките опити, провеждани в лагерите. Но нито „Ню Йорк Таймс", нито „Поуст", нито който и да било вестник склонил да публикува историята му, защото до онзи момент Грей вече бил стъпил на вратовете им от съображения за „национална сигурност", а спадът в икономиката и бездруго убивал по-малките вестници.

- Значи... - Мъчех се да схвана ситуацията и се питах дали не я бях чула погрешно. - Значи, той е основал Детската лига, за да ни... помогне?

Лицето на Кейт се озари от широка усмивка.

- Точно така.

Тогава защо помагаш само на мен?

Въпросът изникна в съзнанието ми като самотен бурен; грозен и дълбоко вкоренен. Потрих лицето си с длан в опит да избистря мозъка си, но не успявах да прогоня пипалата на съмнението. В гърдите ми се появи странно чувство -сякаш нещо тежко се канеше да се издигне откъм центъра на тялото ми. Може и да беше писък.

- Ами останалите? - Не разпознах собствения си глас.

- Останалите? Имаш предвид другите деца? - Тя не откъсна очи от пътя пред нас. - Те могат да почакат. Техният случай не е толкова належащ като твоя. Когато дойде моментът, ще се върнем и за тях, но междувременно не ги мисли. Ще оцелеят.

Тонът й ме уплаши повече от самите думи. Произнесе изречението „Ще оцелеят" така небрежно, че направо очаквах да махне с ръка във въздуха. „Не ги мисли." Не мисли за злоупотребата, не мисли за наказанията, не мисли за оръжията, насочени към гърбовете им. Божичко, искаше ми се да повърна.

Бях ги изоставила... всичките. Бях изоставила Сам, въпреки че й бях обещала да се измъкнем заедно. След всичко, което бе жертвала, за да ме защити, аз просто я бях изоставила...

- О... не, Руби. Извинявай, не се замислих как ще прозвучи това - добави тя, въртейки глава ту към мен, ту към пътя. - Исках да кажа... дори нямам представа какво искам да кажа. Прекарах седмици там, а още не мога да си представя какво ви е било. Не бива да се държа така, сякаш знам какво сте преживели.

- Просто... изоставих ги - пророних, без да ме е грижа, че гласът ми пресекваше от тъга, а ръцете ми се бяха вкопчили в лактите ми, за да не отскочат към нея. -Защо взе само мен? Защо не спаси и другите? Защо?

- Както вече ти казах - отвърна с топъл глас, - трябваше да си ти. Иначе щяха да те убият. Приятелите ти са извън опасност.

- Постоянно са в опасност - поправих я аз и се зачудих дали някога е прекрачвала прага на лазарета. Нищо ли не е видяла? Нищо ли не е чула, усетила, подушила? Въздухът в Търмънд беше така силно пропит със страх, че всички го вкусвахме като жлъчка в дъното на гърлата ни.

За по-малко от ден на онова проклето място бях осъзнала, че омразата и страхът го стягаха в кръгове, които взаимно се подхранваха един друг. Войниците ни мразеха, затова ни караха да се боим от тях. А страхът от тях ни подтикваше да ги мразим още повече. Битуваше негласно схващане, че и те, и ние бяхме в Търмънд едни заради други. Без войниците лагер нямаше да съществува, но без изродите от поколение „Пси" нямаше да има нужда от войниците от Специален отряд „Пси".

Чия беше вината тогава? На всички ни? Ничия? Само наша?

- Трябваше просто да ме оставиш там... трябваше да вземеш някой друг, някой по-добър... сега ще ги накажат заради мен, сигурна съм, ще ги наранят и аз ще съм виновна, задето съм ги изоставила... - Знаех, че говоря несвързано, но не успявах да създам връзка между мислите и езика си. Как да опишеш някому съкрушителното чувство на вина, тъгата, която се загнездваше в сърцето ми и не искаше да си тръгне? Как да облечеш подобни неща в думи?

Кейт отвори уста, но от нея не излезе звук през първите няколко секунди. Стисна здраво волана и насочи колата към една отбивка край пътя. Щом кракът й слезе от педала за газта, гумите забавиха въртенето си. След като спряха напълно, аз се пресегнах към дръжката на вратата, обзета от пронизваща скръб.

- Какво правиш? - попита Кейт.

Беше отбила от пътя, защото искаше да сляза, нали така? Аз бих постъпила по същия начин, ако бях на нейно място. Разбирах я.

Кейт протегна ръка към вратата и аз се отдръпнах от нея, опирайки гръб в облегалката, но вместо да я отвори докрай, тя затръшна и пръстите й се озоваха върху рамото ми. Изтръпнах от допира й и потънах още по-надълбоко в седалката. По-лошо не се бях чувствала от години - главата ми бучеше, което беше сигурен признак, че се намирах опасно близо до ръба. Ако бе имала намерение да ме прегърне или да погали ръката ми, или изобщо да направи нещо, което свързвах с майка си, то реакцията ми несъмнено я отказа.

- Слушай ме много внимателно - подхвана търпеливо тя, сякаш забравила, че всеки момент по пътя можеше да се появи военна кола или отряд. Изчака да я погледна в очите. - Най-важното нещо, което някога си научила, е да оцеляваш. Не позволявай на никого да те убеди, че не е редно, че заслужаваш да си в лагера. Ти си важна и си от голямо значение. За мен, за Лигата и за бъдещето ни... - Гласът й пресекна от вълнение. - Кълна ти се, че никога няма да те нараня, да ти викам или да те оставя да гладуваш. Ще те браня до края на дните си. Едва ли някога ще разбера какво си преживяла, но винаги ще съм насреща, ако имаш нужда да споделиш. Разбираш ли ме?

Нещо топло разцъфна в гърдите ми, въпреки че дъхът секна в гърлото ми. Исках да й отвърна някак, да й благодаря, да я помоля да повтори, за да съм сигурна, че не съм я чула погрешно.

- Не мога да се преструвам, че нищо не е било - казах й вместо това. Все още усещах вибрациите на електрическата ограда под кожата си.

- И не бива. Не бива да забравяш. Но част от оцеляването е способността да продължиш напред. Знам една дума - продължи тя, като насочи поглед към пръстите си върху волана, - за която в нашия език няма паралел. Португалска е. Saudade. Чувала ли си я?

Поклатих глава. Та аз не познавах дори половината думи от собствения си език.

- По-скоро е... Няма точно определение. По-скоро е израз на чувство, на жестока тъга. Чувството, което те обзема, когато осъзнаеш, че нещо загубено ще си остане загубено завинаги и никога няма да си го върнеш. - Кейт си пое дълбока глътка въздух. - В Търмънд често се сещах за тази дума. Защото никога няма да си върнем някогашния живот. Но във всеки край има и начало. Вярно е, не можеш да вземеш обратно отнетото, но можеш да го заключиш зад себе си. Да започнеш отначало.

Разбирах какво се опитва да ми каже и че думите й извираха от искрена загриженост за мен, но при положение че от толкова време разбиваха живота ми на съставните му части, направо не можех да си представя да го раздробя на още по-нищожни парчета.

- Искам да ти дам нещо. - Тя бръкна под яката на ризата си и измъкна през глава дълга сребърна верижка. В края й висеше черен кръгъл медальон, малко по-голям от палеца ми.

Протегнах ръка и тя пусна медальона в дланта ми. Верижката още беше топла от допира с кожата й, но останах изненадана от факта, че самата висулка беше от най-обикновена пластмаса.

- Викаме му паникбутон - обясни Кейт. - Ако го натиснеш с пръст и задържиш двайсет секунди, сигналът се активира и най-близките агенти ще се отзоват час по-скоро. Едва ли някога ще ти потрябва, но бих искала да го задържиш. Ако някога се уплашиш или ако се разделим, просто го натисни.

- И ще могат да ме проследят? - Нещо в тази идея ме смущаваше леко, но въпреки това окачих верижката на врата си.

- Само ако активираш сигнала - успокои ме Кейт. - Измислихме ги така, за да не го засекат случайно военните. Кълна ти се, Руби, ти контролираш нещата.

Вдигнах медальона между палеца и показалеца си. Като забелязах колко са мръсни пръстите ми и се замислих колко ли нечистотия имам под ноктите, веднага го пуснах. Хубавите неща не ми подхождаха.

- Мога ли да ти задам още един въпрос? - Изчаках да изкара колата на шосето, но дори тогава ми бяха нужни няколко опита, за да изрека думите на глас. - Щом Детската лига е създадена с цел да сложи край на лагерите, защо изобщо си направихте труда да спасявате двама ни с Мартин? Защо просто не взривихте Контролната кула?

Кейт плъзна ръка по устните си.

- Не се занимавам с подобни операции - обясни тя. - Предпочитам да съсредоточа вниманието си върху същинската ни мисия, която е да помагаме на децата. Унищожиш ли една фабрика, просто ще построят нова. Но съсипеш ли нечий живот, това е краят. Няма връщане назад.

- Има ли народът някаква представа какво се случва тук? - процедих аз. - Знаят ли хората, че всъщност не сме тук, за да ни преобразят в нещо по-добро?

- Не мога да ти отговоря - каза Кейт. - Някои винаги ще живеят в отрицание и ще вярват на всички лъжи за лагерите. Струва ми се, че повечето хора надушват нещо нередно, но са потънали твърде надълбоко в собствените си грижи, че да проявяват интерес как правителството ръководи лагерите. Вероятно им се иска да вярват, че сте попаднали на правилното място. А и откровено казано... вече не сте много.

Отново се изправих в седалката.

- Какво?

Този път Кейт не се осмели да погледне към мен.

- Не ми се искаше аз да ти го съобщавам, но положението се влоши главоломно. По последни проучвания на Лигата само два процента от децата на възраст от десет до седемнайсет години се намират в поправителни лагери.

- Ами останалите? - попитах аз, макар че вече знаех отговора. - Всичките деветдесет и осем процента?

- Повечето станаха жертва на ОМИН.

- Умрели са - поправих я аз. - Всички тези деца? По цял свят?

- Не, не по цял свят. Отчетени са шепа случаи и в други държави, но тук, в Америка... - Кейт вдиша дълбоко. - Не знам колко точно да ти кажа сега, тъй като не искам да те разстройвам допълнително, но излиза, че ОМИН и

зараждането на пси способностите са свързани с пубертета...

- Колко? - Наистина ли не бяха стигнали до никакви разкрития през всичките години, които прекарах в Търмънд? - Колко сме оцелелите?

- По данни на правителството съществуват приблизително четвърт милион деца под осемнайсетгодишна възраст, но според нашите проучвания наброяват едва една десета от това.

Бях на път да повърна. Разкопчах колана и пъхнах глава между коленете си. С ъгълчето на окото си видях как Кейт протяга ръка към мен, сякаш с намерение да я сложи на гърба ми, но аз отново се отдръпнах от нея. Дълго време единственият звук в колата беше стърженето на гумите по старото шосе.

Прекарах няколко минути в тази поза, стиснала очи, докато накрая Кейт не се притесни истински за мен.

- Още ли ти е лошо? Наложи се да ти дадем голяма доза пеницилин, за да предизвикаме гърчовете. Повярвай ми, ако имаше друг начин, щяхме да изберем него, но ни трябваше нещо достатъчно сериозно, че войниците да те върнат в лазарета.

Зад гърбовете ни се чуваше хъркането на Мартин, но накрая дори то бе заглушено от скрибуцането на гумите по старата пътна настилка. Нямах смелостта да попитам на колко километра се намирахме от Търмънд, доколко се бяхме отдалечили от миналото.

- Знам - казах вместо това. - Благодаря ти, наистина.

Кейт се пресегна и преди да съм успяла да я спра, ръката й се плъзна надолу по рамото ми. Усетих нещо топло да се процежда в дъното на съзнанието ми и веднага разпознах предупредителния му сигнал. Първият нажежен проблясък от паметта й пробяга толкова бързо през ума ми, че видях сцената като фотонегатив. Младо момиче с бяло руса коса и беззъба усмивка, седнало във високо кресло. Следващият кадър се задържа достатъчно, че да разпозная какво виждам - огън. Огън... навсякъде, по стените на стаята, лумтящ със стихийна мощ. Този спомен - ако беше такъв - трептеше толкова силно, че ми се наложи да стисна зъби, за да възпра гаденето. В паметта на Кейт изникна сребриста врата с черен надпис „456Б". Нечия ръка - тази на Кейт с разперени бледи и тънки пръсти - се протяга към дръжката, но отскача обратно в мига, в който докосва горещата й като лава повърхност. Ръката блъсна дървото; последва я и крак. Картината затрепери, огъна се по краищата, а вратата изчезна зад тъмната пушилка, извираща измежду пролуките в конструкцията й.

Същата тъмна врата се затръшна и аз подскочих, откъсвайки рамото си от ръката й.

Какво ми се случи, по дяволите? - попитах се наум с препускащо в ушите ми сърце. Стиснах очи.

- Още ли? - попита Кейт. - Ох, Руби, много съжалявам. Като спрем да сменим колата, ще поискам нещо за стомаха ти.

И тя като всички останали не бе усетила абсолютно нищо.

- Знаеш ли... - подхвана след известно време. Погледът й беше отправен към хоризонта, където тъмнят път се срещаше с проясняващото се небе. - Постъпи много смело, като изпи хапчетата и дойде с мен. Не се и съмнявах, че в теб има нещо повече от мълчаливото момиче, което срещнах в лазарета.

Не съм смела. Ако притежавах смелост, щях да си призная каква бях всъщност, колкото и да се ужасявах от себе си. Щях да работя, да се храня и да спя заедно с останалите Оранжеви или поне да изляза от сянката на Жълтите и Червените.

Онези хлапета толкова се гордееха със способностите си. Не пропускаха възможност да изтормозят надзирателите, да накажат войниците, да подпалят колибите и тоалетните; вечно правеха опити да се измъкнат и подлудяваха възрастните, вселявайки в главите им грозни картини на жестоко убити семейства или изневеряващи жени.

Беше невъзможно да ги пропуснеш, да не им направиш път и да не се обърнеш подире им, когато се разминеха с теб. Аз обаче се бях крила малодушно сред еднообразния, безкраен поток от сиво и зелено, без да привличам внимание върху себе си, без да вярвам, че имам възможност или право да избягам. Докато те постоянно търсеха начин за бягство и не чакаха някой да ги измъкне наготово. Блестяха с борбеността си, с жаждата си за свобода.

Само че никой от тях не бе оцелял до шестнайсет.

Съществуват хиляди начини да познаеш дали някой лъже. Не е нужно да проникваш в съзнанието му, за да откриеш всички онези малки белези на несигурността и напрежението. В повечето случаи е достатъчно просто да наблюдаваш човека. Ако все гледа наляво, докато говори, ако използва твърде много подробности в разказа си, ако отговаря на въпроса ти с въпрос, значи, лъже. По време на презентацията си на тема „Не общувай с непознати" баща ми, ченгето, преподаде този урок на мен и на още двайсет и четири други деца във втори клас.

Поведението на Кейт обаче не ми разкриваше нищо подобно. Разказваше ми неща за света, които ми се струваха невъзможни - поне докато не хванахме една радиостанция и сериозният глас на говорителя не потвърди думите й.

- Да! - изкрещя Кейт и плясна с длан волана. - Най-сетне!

Кейт завъртя отново копчето за настройка. Гласът на радиоговорителя заглъхна и изчезна. Разнесе се оглушително пращене и аз подскочих.

- Грей? - учудих се аз, поглеждайки към Кейт. - Още ли е президент?

Току-що беше встъпил в длъжност, когато се появиха първите случаи на ОМИН, и не си спомнях друго за него, освен че имаше тъмни очи и тъмна коса. И то само защото управниците на лагера бяха закачили по стените снимки на сина му Кланси, за да ни докажат, че и ние можем да се поправим. Споходи ме внезапен режещ спомен за последното ми посещение в лазарета и за това как портретът му като че ли ме беше наблюдавал.

Тя поклати глава видимо отвратена.

- Сам удължи мандата си до, цитирам: „Потушаването на заплахата от пси-инциденти и гарантираното освобождаване на Съединените щати от телекинетичен тероризъм". Дори разпусна Конгреса.

- Но как е успял? - попитах аз.

- С така наречените си военновременни правомощия - обясни Кейт. - Около година-две, след като ви прибраха в лагери, няколко деца с пси-способности почти успяха да взривят Капитолия.

- Почти? Какво значи това?

Кейт надникна към мен отново, изучавайки лицето ми.

- Че успяха да взривят само Сената. Контролът на президент Грей върху правителството трябваше да продължи само до следващите конгресни избори, но тогава избухнаха размириците покрай събирането на децата от училищата без разрешението на родителите им. После пък икономиката се срина и просрочихме външните си дългове. Няма да повярваш колко безгласен ставаш, когато загубиш всичко.

- И всички просто са оставили страната в негови ръце? - От мисълта стомахът ми се преобърна.

- Не, народът не го прие безучастно. В момента тук цари хаос, Руби. Грей се стреми да установи все по-голям контрол над страната ни и с всеки изминал ден все повече и повече хора се включват в бунта и нарушават малкото останали закони само и само да сложат храна на масите си.

- Баща ми загина по време на един бунт.

Кейт се обърна толкова бързо към задната седалка, че колата кривна към другото платно. От десетина минути знаех, че Мартин е буден; дишането му бе станало осезаемо по-леко и беше спрял да пъшка, облизвайки устни. Просто нямах желание да говоря с него, нито пък да прекъсвам Кейт.

- Хората от квартала ни ограбили хранителния му магазин, а той дори не могъл да се защити.

- Как се чувстваш? - Захаросаните думи на Кейт бяха почти толкова сладки, колкото ваниловия аромат на освежителя за въздух, който се люшкаше от огледалото за задно виждане.

- Горе-долу добре. - Той се понадигна в седалката и опита да приведе рошавата си кестенява коса в що-годе нормален вид. Мартин беше топчест от глава до пети; бузите му висяха, а униформената му риза май беше с един размер по-малка от необходимото, но още не беше започнал да расте на височина като останалите хлапета от колибата му. Може да се каже, че бях с около два-три сантиметра по-висока от него, а се водех ниска за възрастта си. Навярно беше с около година по-малък от мен.

- Радвам се да го чуя - отвърна Кейт. - Някъде на задната седалка има шише вода за теб, в случай че си жаден. След около час ще спрем, за да сменим колата.

- Къде отиваме?

- Имаме среща с мой приятел в Марлинтън, Западна Вирджиния. Той ще ви носи чисти дрехи и идентификационни документи. Почти пристигнахме.

Вече започвах да си мисля, че Мартин отново е задрямал, докато не се обади зад гърбовете ни.

- А след това накъде?

Радиото намери станция и изпълни колата с откъслеци от парче на Led Zeppelin, преди отново да отстъпи място на пращене и тишина.

Усещах как очите на Мартин прогарят дупки в тила ми. Опитах да устоя на импулса да се обърна и да отвърна на погледа му, но по-близо не се бях намирала до момче на моя възраст, откакто ни бяха разпределили по колиби. След години на живот от двете срещуположни страни на главната пътека в Търмънд, всички подробности около вида му ми действаха някак смущаващо. Луничките, за чието съществуване например не знаех, и фактът, че веждите му сякаш се съединяваха в една.

Какво се очакваше да му кажа? Толкова се радвам, че те намерих? Ние сме последните от вида си? Едното твърдение беше вярно, а другото не можеше да е по-далеч от истината.

- Ще се присъединим към Лигата в южната им щабквартира. Като пристигнем, ще имате възможност да решите дали искате да останете с нас - обясни тя. -Знам, че сте преживели много, затова не го мислете сега. Просто бъдете сигурни, че с мен ще сте в безопасност.

Чувството на свобода се надигна толкова бързо в гърдите ми, че трябваше да го издиря и да го усмиря заедно с подивялото ми от надежда сърце. Още беше твърде рано. Имаше шанс войниците да ни настигнат. Да ме пленят или убият още преди да сме стигнали до Вирджиния.

Мартин ме наблюдаваше с присвити тъмни очи. Зениците му като че ли се свиха и в този момент усетих гъделичкане в дъното на съзнанието си. Същото като онова, което изпитвах винаги когато способностите ми напираха да се проявят.

Какво вършиш, по дяволите? Впих пръсти в седалката, но не се обърнах да проверя дали още го прави. Само надникнах в огледалото за обратно виждане, а той се облегна назад в седалката и скръсти ръце с пуфтене. Херпесът в единия ъгъл на устата му имаше гневен червен цвят, сякаш беше чоплил коричката му.

- Искам да отида на място, където ще мога да правя нещата, които ми бяха забранени в Търмънд - заяви Мартин накрая.

Дори нямах желание да разбера за какво точно говореше.

- Много по-силен съм, отколкото предполагате - продължи той. - Няма да ви трябва никой друг, след като видите какво мога аз.

Кейт се усмихна.

- Именно на това разчитам. Бях сигурна, че ще разбереш. - Ами ти, Руби? -попита тя и се обърна към мен. - Готова ли си да станеш част от нещо значимо?

Ако кажех „не", щяха ли да ме пуснат? Ако поисках да отида в къщата на родителите ми в Сейлъм, щяха ли да ме отведат там, без да кажат и дума? Или до Вирджиния Бийч, ако пожелаех да видя баба си? Извън страната, ако така сметнех за добре?

И двамата ме наблюдаваха с идентични изражения на настойчивост и вълнение. А колко хубаво щеше да е, ако и аз се вълнувах така. Ако изпитвах тяхната увереност... само че аз не знаех какво искам. Знаех единствено какво не искам.

- Водете ме където и да е - отвърнах накрая. - Само не и у дома.

Мартин зачопли херпеса с мърляви нокти, докато не пусна кръв, която облиза от устните и пръстите си. Гледаше ме, сякаш очакваше да поискам малко и за себе си.

Обърнах се към Кейт, но въпросът умря върху устните ми. Защото за секунда, само за секунда не виждах нищо друго, освен пламъците и пушека, издигащи се зад острите очертания на раменете й, и вратата, която не можеше да отвори.