Тъмна дарба

Седемнайсета глава

По думи на Дунди Джак Фийлдс бил вторият син на семейство с пет деца и единственият, който не заболял от остра младежка идиопатична невродегенерация. Баща му бил собственик на италиански ресторант, а майка му починала от рак, когато бил още малък. Джак не се откроявал с нищо на външен вид; бил от онези хлапета, които човек би подминал в училищния коридор, без дори да му обърне внимание. Въпреки това бил доста готин - единственото момче от стаята им, което обсъждало с Лиъм неща като японските филми на ужасите и статии от стари издания на „Ролинг Стоун". Обичал да разказва приказки с шантави гласове и години наред драскал по черните дъски в някогашната класна стая силуета на Ню Йорк Сити. Войниците, назначени да пазят стаята им, останали толкова впечатлени от детайлната му работа, че го оставили да завърши произведението си.

И най-важното: много обичал да стряска надзорниците. Използвал способностите си да краде разни неща от коланите и джобовете им или да хвърля предмети на пътя им, за да се спъват и падат пред всички. Ако трябваше да съдя по разказа на Дунди, Джак Фийлдс беше същински светец, апостол на всичко страхотно на земята, който ги учел как да използват Сините си способности, след като той самият бил прекарал години в изучаването им.

И може би именно заради това надзирателите застреляли първо него в главата в нощта на планираното бягство.

Лиъм караше мълчаливо към Питърсбърг и само кимаше да потвърди най-смахнатите части от историята на Дунди. И той се беше развълнувал като нас, когато го бяхме завлекли до радиото, за да изслуша краткото съобщение, но лека-полека, в хода на няколко часа, настроението му помръкна. Когато историите на Дунди се изчерпаха, никой не подхвана друг разговор.

- Чувала съм, че там е много красиво - отбелязах след известно време аз, но изтръпнах, като чух колко неловко прозвуча коментарът ми. - За езерото Принс говоря.

Лиъм не изглеждаше толкова стресиран, колкото дълбоко натъжен. Именно това ме притесняваше - че потъваше в дупка, от която дори значимият ни пробив не можеше да го извади.

- Сигурно си права - отвърна с тих глас. После ми подаде сгънатата надве карта. - Ще я прибереш ли в жабката?

Не търсех нищо, като отворих вратичката, но те бяха там и ме гледаха от купчината смачкани салфетки.

Откровено казано, бях очаквала да са в пощенски пликове, или поне да са написани върху листове от тетрадка. Което беше глупаво от моя страна, при положение че в лагерите нямаше часове по изобразително изкуство и труд и творчество. Все пак едва ли им бяха раздавали листове и химикалки. Въпреки това бях очаквала писмата да са по-... солидни. И двамата ми спътници да ги носят навсякъде със себе си.

Писмото на Джак беше най-отгоре, написано върху половината от лист с някаква компютърна разпечатка, който беше сгънат няколко пъти. Беше успял да събере името на баща си, изписано със стегнати главни букви на гърба на страницата, между огромните черни думи

Вместо да прибера картата, извадих писмото, докато Лиъм и Дунди бяха твърде заети да спорят за най-добрия маршрут до езерото Принс. Умът ми витаеше някъде надалеч, но пръстите ми загладиха намачканата хартия и я разгърнаха. В горния десен ъгъл нямаше дата; писмото започваше с отривистото и прямо „Скъпи татко".

Не успях да прочета нито дума повече. Лиъм се пресегна и изтръгна писмото от ръката ми, смачквайки крайчеца на хартията в юмрука си.

- Какво правиш? - попита ядосано.

- Съжалявам, просто...

- Просто какво? - излая той. Тялото ми подскочи от изненада. - Това е лично! Не е твоя работа какво пише вътре.

- Лий... - подхвана Дунди с не по-малко учудване от моето. - Недей така.

- Не, говоря сериозно. Разбрали сме се да не четем писмата на другите!

- При никакви обстоятелства? - попитах аз. - Ами ако не можете да намерите баща му, а писмото съдържа някаква податка за адреса му?

Лиъм клатеше глава още преди да довърша и Дунди да изтъкне:

- Има право.

Той не отвърна, но ръцете му затрепериха върху волана. Мълчанието му беше още по-непоносимо от резките думи и когато ми дойде в повече, включих радиото с надеждата да пуснат песента на Allman Brothers. Вместо това обаче Бети улови някаква новинарска дискусия.

Лиъм стрелна пръст към бутона за изключване, но вместо това закачи с кокалче този за настройка на станциите и радиото превключи на следващата поред. Този път женски глас съобщаваше лошите новини.

Бети свърна толкова бързо и рязко към празния паркинг на една крайпътна закусвалня, че може би взе завоя на две гуми. Лиъм спря диагонално върху три паркоместа и дръпна ръчната спирачка с едно бегло „Сега се връщам". И както в един миг седеше до мен, в следващия гледахме гърба на червената му памучна риза, докато прескачаше една локва със застояла дъждовна вода на път към тухлената сграда в колониален стил и автоматите за храна и напитки пред нея.

- Това беше... драматично.

Извърнах се към Дунди, но и той изглеждаше не по-малко смаян от мен.

- Май е най-добре да тръгнеш след него - посъветва ме.

- И какво да му кажа?

Дунди ме изгледа иронично.

- Сериозно ли питаш? Не е ли повече от ясно?

Нямах представа какво има предвид, но въпреки това последвах гневната диря на Лиъм покрай тоалетните и пустеещите външни маси чак до другата страна на сградата, където високата избуяла трева и дърветата нямаше да ни позволят да го виждаме от Бети.

Той стоеше с гръб към мен, облегнал превити рамене на стената. Беше скръстил ръце върху гърдите си и косата му стърчеше във всички посоки. Въобразявах си, че стъпвам тихо като лисица, но той ме усети веднага щом го доближих. Скръбта му висеше около нас като влажна пара и се просмукваше в кожата ми. Усетих как невидимите пръсти в дъното на съзнанието ми се пробуждат. Виеха като дива котка в плен.

Не се приближих прекалено.

- Лий?

- Добре съм. Връщай се в микробуса. - Пак беше свикал принудения си ведър глас.

Свлече се по стената до клекнало положение, после направо тупна на земята. Аз не помръдвах от мястото си, не и докато не заби глава между коленете си, сякаш се канеше да избълва цялото съдържание на стомаха си.

Вперих нетрепващ поглед в точицата, в която светлата му коса се завихряше над врата му, прикривайки старата синина, която потъваше под яката на ризата му. Вдигнах ръка да отместя плата. Исках да проверя докъде стига грозното синьо. Да видя какви други рани крие от нас.

И преди си го докосвала - нашепваше ми малък гласец, - а нищо не стана...

Вместо това обаче отстъпих назад и встрани. Дистанция. Дистанцията беше хубаво нещо.

- Права си, знаеш ли - подхвана тихо Лиъм. - Не търся Беглеца само за да намеря начин да предам писмото на Джак. Не ми трябва и помощта му, за да открия семейството си. Знам къде са и как да се свържа с тях, но не мога да се прибера у дома. Не и сега.

Чух една от задните врати на Бети да се плъзва, но звукът не наруши покоя, спуснал се помежду ни.

- Защо? Сигурна съм, че родителите ти страдат за теб.

Лиъм опря лакти върху коленете си, без да се обръща към мен.

- Каза ли ти Дунди... спомена ли ти нещо за връзката ми с Лигата?

Знаех, че не ме вижда, но въпреки това поклатих глава.

- Хари, пастрокът ми, надуши още от самото начало, че Детската лига не ни мисли доброто. Предупреди ме, че ще ни използват още по-нехуманно от Грей и окото им няма да мигне, ако умрем за каузата им. Дори след като... след като Клеър, сестричката ми... - Той прочисти гърлото си. - Дори след като тя ни напусна, постоянно ми напомняше, че колкото и да се борим, няма да си я върнем. Коул вече се беше присъединил към тях и дойде да ме вземе. За да участваме в тяхната война.

Напусна. Напуснала ги е. Поредната жертва на ОМИН.

- Аз му се вързах. Бях толкова бесен, мразех всичко и всеки, но нямаше срещу кого да насоча гнева си. Седмици наред ме обучаваха, превръщаха ме в... оръжие. В човек, който би отнел живота на друг невинен човек само защото така ми нареждаха. Брат ми се държеше с мен като с непознат. На стената в стаята му висеше списък на извършените екзекуции. И го допълваше всеки път, убиеше ли някоя важна мишена. Изпълнеше ли някоя мисия. Всеки ден, когато се приберях от тренировки, го поглеждах и си казвах: „Колко ли от тези хора са имали семейства? Колко ли от тях са имали близки, които са се нуждаели от тях, както ние се нуждаехме от Клеър?". И това беше най-лошото, Руби; защото не се и съмнявах, че всички са си имали някого. Хората не сме единаци.

- Значи, ти си се измъкнал?

Той кимна.

- Избягах по време на една тренировъчна симулация на открито. Опитвах да се върна при Хари и мама, когато СОП ме заловиха. - Най-сетне се обърна с лице към мен. - Но вече знам, че не мога да се върна при тях, не и докато не си го заслужа. Не и докато не променя нещо.

- За какво говориш?

- Докато бях с Лигата, стигнах до заключението, че единствените хора, които могат да ни помогнат, сме самите ние. Затова, когато намерих начин да избягам от Каледония... - Гласът му заглъхна. След малко отново го намери. - Беше ужасяващо. Ужасяващо. Провалих ги... всичките, колкото и да им обещавах, че ще успеем. Тогава защо... - Гласът му отново пресекна. - Чу какво каза радиоговорителката. Само шепа от нас се измъкнаха, а те ни залавят един по един, като зайци по време на ловен сезон. Тогава защо искам да го сторя отново? Защо не мога да се отърся от тази мисъл? Имам само едно желание, и то е да помагам на повече и повече деца да се измъкват от Каледония... от Търмънд... от всички проклети лагери.

О - казах си, обзета от кротко вцепенение. - О! А аз исках да намеря Беглеца, за да помогна на самата себе си, да намеря начин да овладея способностите си. Той обаче щеше да потърси помощта му, за да помогне на други. Вярваше, че двамата заедно ще могат да спасят децата, които сме били принудени да изоставим.

- Толкова е несправедливо. Цяла сутрин си мисля колко е несправедливо, че аз съм тук, на една крачка от „Ийст Ривър", а другите ги няма. - Той притисна длан към очите си. - Прилошава ми, като си помисля. Не мога да се отърся от това. Не мога. Сигурен съм, че децата, за които говореха по радиото, са от Каледония. Просто... - Той си пое насечена глътка въздух. - Мислиш ли... мислиш ли, че са съжалили, задето са ме последвали?

- Нито за момент - отвърнах категорично. - Чуй ме. Не си ги принудил да тръгнат с теб. Просто си им дал онова, което СОП са им отнели - правото на избор. Едва ли има дете, живяло в някой от лагерите, което да не е наясно с последствията. Щом са тръгнали с теб, значи, сами са направили този избор. Повярвали са ти, когато си им казал, че всички ще се приберем у дома някой ден.

- Но повечето не успяха - поклати глава Лиъм. - От една страна, щяха да са в по-голяма безопасност, ако бяха останали в лагера. Нямаше да ги преследват. Нямаше да виждат колко се страхуват всички от тях, да се чувстват прокудени от света.

- Но не е ли по-добре, че все пак са имали право на избор? - попитах.

- По-добре ли е?

Главата ми пулсираше и раменете ме боляха. Докато измисля как да му отговоря, той вече се изправяше на колене.

- Какво правиш още тук? - Не звучеше ядосано или гневно. Вече не.

- Пазя ти гърба.

Той поклати глава с тъжна усмивка на лице.

- Имаш си достатъчно други грижи.

- Много съжалявам. - Думите се заизливаха от устата ми в бърз поток. - Не биваше да отварям писмото. Нямах право да го чета. Изобщо не се замислих.

- Не... не, аз трябва да ти се извиня. Не исках да избухвам така. Боже, имах чувството, че татко говори през моята уста. Много съжалявам.

Лиъм сведе поглед, а когато го вдигна към мен, устните му бяха стиснати силно. Помислих, че ще заплаче или ще изкрещи, и усетих как се накланям напред в същия момент, в който той направи още една опасна крачка към мен. Щом впери поглед право в очите ми, сякаш останах без кости, но исках да го опозная истински, макар и да се опасявах, че жарта му ще ме изпепели.

- Хайде да се връщаме. - Той поклати глава. - Добре съм. Не биваше да оставям онези двамата сами.

- Мисля, че ти трябва още минутка - настоях аз. - И мисля, че трябва да я вземеш. Защото в онази кола те чакат хора, които разчитат на теб.

Той се пресегна към лакътя ми, но аз отстъпих назад.

- Не знам какво... - поде той. Боже, колко исках да хвана ръката му. Моите собствени ръце бяха замръзнали, болезнено изтръпнали.

- Това тук... - Махнах с ръка в пространството помежду ни. - Това е място, където не е нужно да лъжеш. Не мога да ти помогна, ако не ми кажеш какво се случва в главата ти. Ако искаш да говориш, да изкарваш гнева си, да крещиш, направи го пред мен. Недей просто да ставаш и да си тръгваш, както винаги правиш. Мислиш си, че така ни защитаваш, но, Лий, какво ще стане с нас, ако някой ден изчезнеш и повече не се върнеш?

Той пристъпи към мен и очите му притъмняха от нещо, което не можах да разчета. Досега не ми беше направило впечатление колко е висок, но трябваше доста да се наведе, за да изравни лицето си с моето. Съзнавах какво щях да сторя, ако нещата стояха другояче. Ако можех да се владея. Усещах какво искаше той.

Какво исках аз.

Отстъпих назад, но кракът ми се подхлъзна на един камък и ожулих гръб в стената зад мен, а мозъкът ми потъна в паника. Тръпнеше в очакване, наслаждаваше се на близостта му. Може би гневът му се беше изпарил, но чувствата му в този момент бяха по-силни от предишните, по-силни от болката и страха, и яростта. Думите „Махни се от мен" и „Недей" се заклещиха в свитите ми гърди, някъде между ужаса и желанието. Устните на Лиъм оформиха името ми, но не чувах нищо заради бумтежа на кръвта в ушите ми.

Опитах за последно да се изплъзна, но коленете ми, предателите му с предатели, се подвиха. Точки с всички цветове на дъгата избухнаха пред очите ми.

И тогава Лиъм ме сграбчи, но за да ме задържи, не да ме придърпа към себе си. Не че имаше значение. В момента, в който ръцете му се увиха около кръста ми, той изчезна.