Тъмна дарба

Трийсет и първа глава

Събуди ме по-скоро ледената вода, отколкото нежният женски глас.

- Всичко е наред - повтаряше ми той. - Руби. Ще се оправиш. - Не знам кого си мислеше, че заблуждава с милите си думички, но аз определено не й се връзвах.

Ароматът на розмарин се върна, изпълвайки ноздрите ми със спомен, който чувствах и древен, и нов. Кое от двете беше?

Когато усетих ръката й върху моята, опитах да отворя очи срещу ослепителната слънчева светлина. Лицето на Кейт затанцува пред погледа ми. Тя стана и отиде до другия край на стаята да пусне тънките пердета. Това ми помогна донякъде, но още ми беше трудно да съсредоточа погледа си върху каквото и да било. Светлината се отразяваше във всяка гладка повърхност. Бял скрин, бледолилави тапети, примигващ електронен часовник, огледало на отсрещната стена и отраженията ни в него.

- Истина ли е всичко това? - пророних.

Кейт седеше на ръба на леглото ми както в Търмънд, само че този път не се усмихваше. Мартин, облечен във войнишки панталони и кубинки, се беше облегнал на стената зад нея. Изглеждаше коренно различно отпреди. Дори не го познах от пръв поглед. Лицето му беше отслабнало, карайки очите му да потънат по-надълбоко в черепа му. Някой бе имал неблагоразумието да му даде пушка.

- Намираме се в секретна квартира в покрайнините на Мериленд - обясни тя.

- Лий?

- И той е в безопасност.

Напротив - помислих си аз. - Никога няма да е в безопасност с вас.

Долових как нуждата да побягна се надига от някакво дълбоко място в мен, беше се превърнала в инстинкт. Изтощението и болката заличаваха всяко друго усещане. Обходих с поглед стаята - двата прозореца бяха единственият останал изход, освен вратата. Можех да счупя стъклото. Трябваше само да отблъсна Кейт със съзнанието си, да намеря Лиъм и щяхме да се измъкнем, преди някой да е забелязал. Можеше да се получи.

- Не си го и помисляй - предупреди ме Кейт, проследила погледа ми. Извади малък сребърен предмет от задния джоб на дънките си и ми го показа - на горната му повърхност беше гравиран високоговорител. - Дори да се справиш с мен, всеки един от агентите на долния етаж има ето такова. Като се има предвид последният ви сблъсък с Усмирителната сирена, няма да си от голяма помощ на Лиъм, ако го изведат навън и го застрелят заради твоето неподчинение.

Подскочих.

- Не биха... - Но видях истината в очите й. Биха, и още как. Рискуваха всичко да ме измъкнат от Търмънд. Влязоха в схватка с преследвачи, за да си ме върнат. Вече бях видяла в съзнанието на Роб, че каквото и да твърдяха за мисията си, без всякакви угризения ликвидираха произволни деца, ако само така можеха да се докопат до ценните.

- Как може въобще да ти хрумва да избягаш? - изсъска Мартин. - Знаеш ли колко време загуби Кейт да те търси?

Кейт му махна с ръка. Като се наведе към мен, видях пръски кръв по предницата на блузата й. Тъмна. Изсъхнала.

Споменът ме връхлетя с болезнена яснота.

- Дунди... какво стана с Дунди?

Кейт сведе поглед към ръцете си и нещо в мен се сгърчи.

- Откровено казано - отвърна тя, - не съм сигурна. Не можем да се свържем с агентите, които го взеха, но поне знам, че са стигнали до болницата. - Кейт се пресегна за ръцете ми, но аз ги отдръпнах от нея. Стомахът ми се преобърна. - С правилните хора е. Те ще се погрижат за него.

- Не можеш да си сигурна - парирах я аз. - Сама го каза.

- Но вярвам, че е така - поясни Кейт.

Тъкмо се канех да я уверя, че изобщо не ме е грижа в какво вярва, но тя продължи:

- Цял месец те издирвам. Навъртах се в този район с надеждата, че рано или късно ще се появиш, но, Руби, къде се загуби толкова време? Къде си живяла? Изглеждаш сякаш... сякаш...

- В „Ийст Ривър" - отговорих аз.

Кейт вдиша рязко. Значи, от Лигата бяха разбрали за случилото се с лагера.

- О, чудно - обади се Мартин, отлепяйки се от стената. Сложи презрамката на пушката си през рамо и дойде до мен. - И какво... седмици наред си мързелувала. Колко типично. Аз през това време правех нещо значимо. Бях част от нещо важно.

Той посегна да докосне крака ми, но аз сграбчих китката му. Исках сама да видя какво е преживял - обучението, сприхавите инструктори. Вкопчих се в най-яркия му спомен и го разгърнах в съзнанието си. Исках да видя бъдещето ни.

Паметта на Мартин бълбукаше като яма с горещ катран, променяйки се пред очите ми, докато не се озовах на едно от местата, където той бе стоял. Раницата, която той бе държал, сега тежеше в моите ръце. Тежестта й смазваше пръстите ми, но очите ми бяха съсредоточени единствено в нарастващите числа в екранчето на асансьора: 11, 12, 13... За всеки от етажите се чуваше сигнален звън, но на мен ми трябваше 17.

Надникнах скришом към момичето до мен - беше облечено в елегантен костюм с пола, а по лицето й имаше толкова грим, че изглеждаше много по-възрастна от реалните си години. Стискаше кожената си дамска чанта като щит и чак когато я пусна до себе си, осъзнах, че ръцете й треперят.

Аз самата бях облечена в униформа на „Федекс"; виждах отражението си в металните врати на асансьора през очите на Мартин.

Когато се отвориха, установих, че се намирам в някаква бизнес сграда. Навън беше тъмно, но по компютрите в повечето отделения още имаше работещи мъже и жени. С момичето от асансьора продължихме, без да спираме. Лицето й беше обляно в пот, която размазваше грима й, и като я зърнах, изпитах силна ненавист към нея.

Най-големият офис се намираше в далечния заден ъгъл на сградата и аз се отправих към него. Момичето едва не въздъхна с облекчение, като я оставих до чешмичките. Водех я за подкрепление. Това беше моята мисия.

Вратата на офиса беше затворена, но виждах нечий силует зад матираното стъкло. Още е тук. За щастие, и главната му асистентка не си беше тръгнала. Погледна пакета в ръцете ми учудено, но беше достатъчно да докосна ръката й. Тя изцъкли очи и знаех, че вече е под мой контрол. Стана от стола си и се обърна към вратата. Оставих пакета върху бюрото й.

Изпълнила мисията си, закрачих бързо през лабиринта от работни отделения, срещайки погледа на момичето до чешмичките. Кимнах към асансьорите и тя тръгна след мен; очите й прескачаха от тях към офисите и беше прехапала долната си устна.

Въпреки това не се изложи, докато не излязохме навън. Аз поех надолу по стълбите към микробуса с надпис „Федекс" и тъмнокосия мъж на шофьорската седалка. Тъкмо се пресягах за вратата, когато усетих, че я няма зад мен. Беше замръзнала на върха на голямото стълбище с опулени очи и лице, по-бледо от мрамора под краката й.

Щеше да се върне в сградата, за да ги предупреди за експлозията. Слабачка. -Думите прелетяха през главата ми, ясни като гравюра в камък. - Провалиш ли се, умираш. Предадеш ли Лигата, умираш.

Взех пистолета изпод седалката си и се провесих през отворения прозорец. Но така и не успях да стрелям. Високо в сградата, чак на седемнайсетия етаж, силен взрив избълва дъжд от стъкла и бетон, който я засипа мигновено.

Мартин не отдръпна ръката си, стоеше напълно неподвижно. Ето какво означаваше да работиш за тях. Ето в какво ще ни превърнат. Бях проникнала в съзнанието му, за да потвърдя собствените си подозрения, но дори аз се изненадах от лекотата, с която го бях сторила. Преди седмици, когато избягахме от Търмънд, още не бях способна дори да го отблъсна. Сега обаче го бях надвила с един-единствен допир.

Кланси ме беше обучил добре.

Вдигнах поглед към Мартин, обзета от странно съжаление. Не заради онова, което се канех да му причиня, и намерението си да го използвам, а защото си мислеше, че е всемогъщ. Продължаваше да вярва, че е по-силен от мен.

Докоснах с пръст - само с един пръст - ръката му.

- Как се казваш? - попитах го.

Реакцията му беше безценна. По лицето му не беше останала и капчица кръв и мляскаше с устни, сякаш се опитваше да каже нещо, да извика спомен, който вече не съществуваше.

- Откъде си?

Вече виждах паниката в облещените му очи. Но още не бях приключила с него.

- Знаеш ли къде се намираш в момента?

Почти ми стана гузно - почти, - когато видях наченките на сълзи в ъгълчетата на клепачите му. Но веднага си спомних колко беззащитна и уплашена ме беше накарал да се почувствам едно време и направо съжалих, че не му бях отнела още повече. В дъното на ума ми започваше да се оформя план, твърде зловещ, за да го призная за свой собствен.

- Аз не... - пророни задъхано Мартин. - Аз не...

- В такъв случай е най-добре да си ходиш - казах му със студен глас.

Просто вмъкнах действието в главата му. Той изтърча от стаята и затръшна вратата след себе си. Бягаше от страшното чудовище.

Кейт го изпрати с поглед. Така и не успях да разчета изражението по лицето й.

- Впечатляващо.

- Реших, че е време да му се даде урок - обясних със студен, безизразен глас, точно какъвто би желала да чуе от мен. Бях видяла достатъчно, за да знам що за злост очакваха тези хора, а трябваше да ме поискат. - Все пак ще прекарваме доста време заедно в бъдеще.

Кейт сведе глава и светлорусата й коса падна пред раменете й, но не го отрече. Щяхме да си останем тук. Беше приела сделката на Лиъм.

- Май поначало не съм имала друг избор - продължих. - Рано или късно сте щели да ме доведете тук.

- Ти си ценна за съпротивата. - Кейт вдигна ръка, но я свали, преди да е доближила лицето ми. Умна жена. Знаеше какво можех да й причиня. - Надявах се да го проумееш сама.

- Ами Лий?

- Вече видя секретната ни квартира и лицата на агентите, така че представлява опасност за нас. По-сигурно ще е да остане тук, Руби. Президентът го иска мъртъв. Несъмнено ще го осъзнае сам... някой ден.

Закърших ръце върху светлите чаршафи. Оръжие. Искаха Лиъм за оръжие. Лиъм, който страдаше от угризения след всеки гневен изблик. Толкова усилено се беше старал да избяга от всичкото това насилие, а аз го бях довела обратно тук. Сега щяха да го моделират по свой шаблон и в крайна сметка щяха да го превърнат в същото онова тъмно същество, което толкова се беше стремял да не става.

Дишането ми се ускори, макар че вътрешно бях по-спокойна от водите на езерото в „Ийст Ривър". Изведнъж и последното парче от пъзела си дойде на мястото и вече знаех какво трябва да направя.

- Добре - обявих накрая. - Ще остана тук и няма да ви се съпротивлявам, нито ще ви манипулирам. Но ако искате да ви служа... ако искате да използвате способностите ми или да си правите опити с мен, имам едно-единствено условие. Трябва да освободите Лий.

- Руби - подхвана Кейт, клатейки глава. - Твърде опасно е за всички ни.

- Той е Син. Не ви е необходим. Никога няма да го превърнете във войник.

И ако остане тук, ще го убиете.

Ще убиете всяка добра частица у него.

- Нямате представа колко съм усъвършенствала дарбата си - уверих я, - но няма да видите нищо от нея, докато не го пуснете. Докато не се закълнете, че няма да го преследвате повече.

Кейт ме погледа за момент, притиснала длан към устата си. Виждах колебанието в лицето й. Бях използвала Мартин да й покажа на какво съм способна, а той навярно вече им беше демонстрирал колко ценен кадър може да е едно дете с Оранжеви способности.

Само дето условията по сделката не бяха точно по вкуса й.

- Добре - съгласи се накрая. - Добре. Ще го освободим.

- Как да съм сигурна, че ще удържиш на обещанието си? - попитах аз.

Кейт стана и отново бръкна в джоба си. Сребърното устройство за Усмирителната сирена, единственото нещо, което ме държеше настрана от главата й, още беше топло, когато го притисна в дланта ми. Сключих пръсти около нейните.

- Бог ми е свидетел - пророних бавно, отчетливо, когато Кейт вдигна поглед към мен, - ако ме изиграеш, ще те разкъсам на парчета. И няма да спра, докато не съсипя твоя живот и този на всички хора от проклетата ви организация. Повярвай ми, ти може и да не държиш на думата си, но аз определено държа на своята.

Тя кимна веднъж и в очите й просветна нещо като гордост.

- Разбрах - отвърна Кейт.

Държаха Лиъм в другия край на коридора, в стая, боядисана в светлосиния цвят, който небето придобиваше точно преди изгрев. Навярно някога бе изпълнявала ролята на детска стая. Таванът беше украсен с облачета и малкото останали мебели изглеждаха твърде миниатюрни за възрастен човек.

Лиъм седеше на детското легло с гръб към мен. Първоначално, като затворих вратата след себе си, реших, че гледа през прозореца. Когато го доближих обаче, установих, че всъщност се взира в намачкания лист в ръката си.

Пропълзях по леглото и го прегърнах през гърдите. Притиснах се към гърба му, долепих буза до неговата и плъзнах ръце, докато не намерих равномерния ритъм на сърцето му. Той затвори очи и се отпусна назад.

- Какво гледаш? - прошепнах в ухото му.

Той ми подаде листа безмълвно и аз се преместих до него. Писмото на Джак Фийлдс.

- Права беше - пророни той след момент. - Толкова права беше. Трябваше да го прочетем. Така изобщо нямаше да търсим баща му.

Мъртвешкият му глас, така равнодушен и пропит със скръб, ме накара да смачкам писмото и да го запратя в другия край на стаята. Той просто поклати глава и покри очите си с ръка.

Бръкнах във вътрешния джоб на якето му, където бях прибрала писмото на Дунди още преди дни. Лиъм го видя и посърна още повече.

- Каза ми, че не го е написал за родителите си - обясних му. - Написал го е за теб. Помоли ме да ти го дам, за да го прочетеш.

- Не искам.

- Напротив, искаш. Защото, когато излезеш оттук и го видиш отново, ще те пита дали си го прочел.

- Руби. - Този път звучеше ядосано. Махна ръка от раменете ми и стана. -Наистина ли си въобразяваш, че ако е жив, ще ни позволят да го видим отново? Да не мислиш, че и нас няма да разделят? Точно това ще направят. Ще искат да контролират всяко наше действие, с кого се виждаме, какво ядем. Повярвай ми, ще е голям късмет, ако изобщо разберем дали е жив, камо ли дали са го довели тук за обучение.

Лиъм обиколи стаята веднъж, два пъти, три пъти и имах чувството, че мина цял час, преди да събера смелост да отворя писмото на Дунди.

Стаята потъна в дълга тишина.

- Какво? - не се стърпя накрая Лиъм. Гласът му беше пропит със страх. - Какво пише вътре?

Листът беше празен. Не съдържаше нищо друго, освен имената и адреса на родителите му. Нито капка мастило повече.

- Не разбирам... - пророних, като му подадох празното писмо. Какво беше станало? Може би беше загубил истинското, или пък го носеше със себе си. Като вдигнах поглед отново, Лиъм плачеше. Едната му ръка унищожаваше листа, а другата беше притисната към очите му. В този момент осъзнах, че знам отговора.

Дунди не беше написал нищо, защото не беше сметнал за нужно. Вярвал беше, че ще му се отдаде възможност да им каже всичко на живо. Че ще се прибере у дома.

Коленете на Лиъм омекнаха и той седна на леглото до мен. Отпусна чело върху рамото ми и аз го прегърнах с две ръце. Вярвал ти е - исках да му кажа. - През цялото време ти е вярвал.

Почувствах се толкова стара в този момент. Не на шестнайсет, не на шейсет, не дори на сто, а на хиляда години. Стара, но не крехка. Чувствах се като някой от дъбовете край шосето, лъкатушещо през долината Шенандоа: с дълбоки корени и здрава сърцевина.

Ще се прибере - помислих си. - Ще си отиде у дома.

Не го пуснах дълго време. Исках да запомня как косата му се извива в краищата, белега в едното ъгълче на устата му. За пръв път усещах колко несправедливо е времето. Защо вечно или застиваше, или препускаше с бясна скорост?

- Смешното е, че имах толкова много планове - прошепна той. - Какво да правим от тук нататък. Къде щях да те водя. Наистина исках да те запозная с Хари. - От прозореца се лееше следобедна светлина. Усетих как плъзва длан надолу по ръката ми. - Всичко ще е наред. - Обеща ми Лиъм. - Просто няма да им позволим да ни разделят.

- Няма - промълвих аз. - Знаеш ли, мислех си.. сигурно ще прозвучи много сълзливо, но... ако има едно хубаво нещо, което ми се случи през последните седмици, това е, че срещнах теб. И бих преживяла всичко наново... - В очите ми запариха сълзи. - Ако това е бил единственият начин да те срещна.

- Наистина ли мислиш така? - Лиъм се надигна и долепи устни до косата ми. -Защото, откровено казано, мен ако питаш, е било неизбежно да се срещнем. Да си представим, че проклетите лагери изобщо не съществуват. не, изслушай ме. Ще ти разкажа удивителната история на първата ни среща. - Лиъм се покашля и обърна лице към мен. - И така, лято е и ти си в Сейлъм; бориш се с поредния скучен, зноен юли и работиш на непълен работен ден в сладоледен бар. Естествено, нямаш си ни най-малка представа, че всички момчета от гимназията ти идват в бара заради теб, не заради трийсетте вида сладолед. Ти обаче мислиш само за уроците си и десетките клубове, в които членуваш, защото искаш да се запишеш в престижен колеж и да спасиш света. И тъкмо когато вече си сигурна, че ще умреш, ако трябва да положиш още един пробен приемен изпит, баща ти предлага да погостувате на баба ти във Вирджиния Бийч.

- Така, значи? - Опрях чело в гърдите му. - Ами ти?

- Аз ли? - каза Лиъм, пъхвайки един кичур коса зад ухото ми. - Аз съм в Уилмингтън и се боря с поредния скучен, зноен юли. Работя за последно лято в сервиза на Хари, преди да постъпя в някой реномиран университет, където, бих добавил, съквартирантът ми ще е задръстен всезнайко със златно сърце на име Чарлс Карингтън Мериуедър IV; само че той не е част от историята, все още не. -Пръстите му се настаниха върху бедрото ми и усетих как трепери, макар и гласът му да беше стабилен. - За да отбележи повода, мама решава да ни води във Вирджиния Бийч за една седмица. Още на първия ни ден в града мярвам момиче с тъмна коса, заровило нос в една книга. От слушалките в ушите й бумти силна музика. Но колкото и да ми се иска, все не успявам да я заговоря.

И тогава, точно последния ни ден, по повеля на приятелката ни, съдбата, я виждам на плажа. Виждам теб. С Хари играем волейбол, но като че ли в този момент всичко друго изчезва. Ти вървиш към мен с големи слънчеви очила, облечена в бледозелена рокля, и нещо ми подсказва, че навярно е същият цвят като очите ти. И тогава, понеже няма смисъл да се залъгваме - аз съм същински олимпийски бог, що се отнася до спортовете, успявам да запратя топката право в лицето ти.

- Ох! - засмях се аз. - Звучи болезнено.

- Е, вероятно се досещаш как бих постъпил в подобна ситуация. Предлагам да те занеса до медицинския пункт, но предложението ми като че ли те вбесява още повече. В крайна сметка, благодарение на неземния ми чар - и понеже съм толкова жалък, че решаваш да се смилиш над мен, - ми позволяваш да те черпя сладолед. Тогава ми разказваш, че работиш в сладоледен бар в Сейлъм и колко те ядосва фактът, че имаш цели две години до колежа. По някакъв неведом начин успявам да взема имейла ти или интернет псевдонима ти, или, с малко повече късмет, телефонния ти номер. И продължаваме да си приказваме. После аз заминавам за колежа, а ти се връщаш в Сейлъм, но си комуникираме през цялото време, говорим за какво ли не, и понякога, когато темите ни на разговор се изчерпат, правим една смехория: просто млъкваме и слушаме дишането си, докато единият не заспи...

- ... и Дунди много те подиграва за това - добавих аз.

- О, безпощадно - съгласи се Лиъм. - А баща ти ме мрази, защото мисли, че опорочавам красивата му, невинна щерка, но въпреки това ми позволява да ти гостувам от време на време. Един ден ми разказваш за момиченце на име Сузуме от съседния град, на което преподаваш частни уроци...

- ... и което е най-готиното момиченце на планетата - додадох с тихичък гласец.

- Аха - потвърди Лиъм. - Искаш ли да ти оставя края?

Тогава вече не се сдържах. Зарових лице в ръцете си, притискайки очите си с пръсти.

Трябваше да го направя сега или никога. Нямаше да ни държат тук завинаги. Много бързо можеха да се отметнат от обещанието си да го пуснат.

Надигнах се, избърсах сълзите си и стиснах решително зъби. Лиъм също се поизправи и впери угрижен поглед в лицето ми. За момент се ужасих, че вече знае какво се глася да му кажа.

Килна глава настрани и устните му се извиха в малка усмивка. Опитах да му се усмихна в отговор, но вътрешно кипях.

- Какво има?

Когато ни вкараха в лагерите, ни отнеха всичко. Приятелите ни, семействата ни, дрехите ни, бъдещето ни. Позволиха ни да задържим единствено спомените си, а сега предстоеше да изтрия неговите.

- Затвори очи - прошепнах му. - Ще довърша разказа ти.

Усетих познатото гъделичкане в дъното на съзнанието си и му дадох воля. Когато го целунах, когато долепих устни до неговите за последен път, проникнах в ума му толкова лесно, колкото беше да го хвана за ръка.

Усетих как се дръпна назад, чух го да изрича уплашено името ми, но не му позволих да се измъкне. Заличих се от съзнанието му, ден след ден, дума след дума, спомен след спомен, докато в него не остана нищо от Руби, което да му тежи и да го обвързва с мен. Чувството ми беше странно, непознато, а може би просто не му се бях отдавала досега.

Въпросът с Дунди изплува в едно затънтено кътче на съзнанието ми и трябваше да взема решение за част от секундата. Ако беше жив - трябваше да е жив, в ума ми не съществуваше друг вариант, Лигата щеше да го доведе тук. Но ако Лиъм научеше, щеше да се върне, за да го спаси, и всичко щеше да е било напразно.

Аз щях да се погрижа за Дунди. Аз щях да му помогна да се изплъзне на Лигата. Не виждах защо Лиъм да не живее с мисълта, че приятелят му се е прибрал невредим у дома; нека съсредоточи цялата си енергия върху това и той самият да се прибере. Поправката беше малка, бърза кръпка върху грозен спомен...

Но в следващия момент останах без въздух и без време. Вратата зад мен се отвори и съзнанието ми изтърва Лиъм. Той остана скован като дъска, с отпуснати върху коленете ръце и плътно затворени очи. Кейт сбърчи вежди и погледът й запрескача от мен към него и обратно. Аз станах и тръгнах към нея.

След секунда Лиъм отвори светлосините си очи и ме видя. Само че не видя Руби.

- Какво е станало? - попита той, като гледаше ту към Кейт, ту към мен. Докосна лицето си, което още беше подпухнало и разранено.

- Претърпял си катастрофа - отговорих аз. - Няколко агенти на Лигата те намериха. - Кейт се скова до мен; с ъгълчето на окото си видях как внезапното прозрение се разстила по чертите й.

- Лигата... - повтори той с присвити очи.

- Да, но ако се чувстваш добре, си свободен да си вървиш - обади се Кейт, като дойде на себе си. - Брат ти ни помоли да ти дадем пари за автобусен билет.

- О, не се и съмнявам - измърмори Лиъм, оглеждайки пода за обувките си. -Защо не си спомням нищо от катастрофата?

Не знам дали Кейт съзнаваше колко видим беше шокът по лицето й. Вдигна ръка към рамото ми - да осигури опора за мен или за себе си, но аз отстъпих встрани.

- Още ли те боли главата? - намерих сили да попитам. Продължавах да нося якето му. Просто не исках да го събличам. - Доста сериозно си я ударил.

- Малко - призна си той. Не ми харесваше как ме гледа с умислено сбърчени вежди. - И Лигата просто ще ме пусне?

Кейт кимна и му хвърли хартиен плик. Лиъм й го подхвърли обратно.

- Не ви искам парите.

- Вътре ще намериш и инструкции за връзка с родителите ти - каза тя.

- Не ги искам - отвърна Лиъм. - Не ми трябват.

- И какво да кажа на Коул?

Лиъм се изправи на разтрепераните си крака.

- Кажи му да се прибере у дома и тогава може да си поговорим. - Той се обърна към мен. - Ами ти? Една от тях ли си наистина? Струваш ми се по-разумна.

Взех безмълвно плика от Кейт и когато го пъхнах в ръката му, той не ми го върна.

- Най-добре тръгвай.

- Нямам намерение да ви благодаря - обяви той. - Не съм искал помощта ви.

Кейт го изведе в коридора.

- Не е имало нужда и никога няма да има.

Той тръгна надолу по стълбището.

- Ей - провикнах се след него. Лиъм спря и се обърна към мен. - Пази се.

Сините му очи прескочиха от мен към Кейт и обратно.

- Ти също, скъпа.

Погледах го през прозореца над улицата как излиза навън и затваря вратата след себе си. Не го чакаше нито кола, нито човек, за когото да се грижи, на когото да помага.

И изглеждаше щастлив. Или поне сигурен в себе си. Краката му знаеха инстинктивно пътя към дома. Вече нямаше какво да го задържа далеч оттам.

Лиъм премина през бялата ограда около къщата и излезе на тротоара. Вдигна качулката на суитшърта си и се огледа в двете посоки, преди да претича през улицата. Гледах как познатата му фигура става все по-малка и по-малка с всяка следваща стъпка.

Кейт дойде зад мен и погали косата ми.

- Ще бъдеш щастлива с нас - увери ме тя. - Ще се грижа за теб.

Затворих прозирните пердета, плъзвайки пръсти по копринената им повърхност. Погледах я за момент в търсене на издайническия знак, който щеше да разкрие лъжата й. Чудех се дали още ме смяташе за момичето, което беше извела от Търмънд, което се беше разплакало, виждайки звездите.

Защото едва ли имаше представа, че в мен вече живееха две момичета; бях се разкъсала между онова, което исках, и всичко онова, в което трябваше да се превърна. Едната Руби, по-жилавата, по-гневната част от мен, щеше да остане с тези чудовища и бавно да приеме тяхната форма. Но имаше и друга, тайна Руби. Тази беше крехка като тих повей на вятъра и толкова дълго се беше борила за оцеляването си. Точно нея Лиъм бе отнесъл със себе си, без дори да подозира. Тя щеше да пътува в задния му джоб, да му шепне насърчително, да му повтаря, че е роден да преследва светлината.

За пръв път от месеци дочух тихия гласец на Сам в ухото си:

Откъснах очи от прозореца и повече не погледнах назад.